Хулио Кортасар
Лотарията (11)

XI

Както майката, така и бащата и сестрата на ученика Фелипе Трехо изказаха мнение, че няма да е зле да поръчат чай със сладки. Кой знае в колко часа ще се вечеря на кораба, а освен това не е хубаво да се тръгва на празен стомах (сладоледът не може да се нарече храна — той се топи). На кораба било за препоръчване първоначално да се ядат сухи неща и да се лежи по гръб. Най-лошото за морската болест било внушението. На леля Фелиса й ставало лошо само като отидела на пристанището или пък в киното, когато дават някой филм за подводници. Фелипе слушаше с безкрайна досада изреченията, които знаеше наизуст. Сега майка му ще каже, че като млада й станало лошо по Делтата. Сега господин Трехо ще й обърне внимание, че този ден той я бил посъветвал да не яде толкова много пъпеш. После госпожа Трехо ще каже, че вината не била в пъпеша, защото го яла със сол, а пъпеш със сол не вредял. А на него му се искаше да разбере за какво говорят на масата Черния котарак и Лопес — сигурно за гимназията, за какво ще приказват учителите. Всъщност би трябвало да отиде да поздрави преподавателите, но защо ли — нали ще ги види на кораба. Лопес не му пречеше, напротив, той бе симпатяга, но Черния котарак, точно тоя сухар да вземе да спечели от лотарията.

Неизбежно той отново си спомни за Негрита, която беше останала в къщи с не много тъжна, но все пак тъжна физиономия. Не заради него естествено. Мъчно й беше на тая мързелана, че не може да пътува с господарите. Всъщност той беше излязъл глупак, ако въпреки всичко беше настоял да дойде Негрита, на майка му щеше да й се наложи да отстъпи. Негрита или никой. „Но, Фелипе…“ Че какво? Лошо ли ще ти бъде да си имаше прислужница на кораба? Но там вече щяха да си дадат сметка за намеренията му. Способни са да му направят и мръсотия, нали не е пълнолетен, предупреждение до съдията и пътуване, друг път. Той се запита дали наистина старците биха пожертвували пътешествието заради това. Сигурно не. Ха, какво пък толкова го интересува Негрита. До края не се беше съгласила той да се качи в стаята й, колкото и да я опипваше по коридора и да й разправяше, че ще й подари ръчен часовник, щом като измъкне пари от стария. Слугинче загубено, а като си помисли човек, че с тия крака… Фелипе започна да усеща онова сладостно размекване на тялото, което предвещаваше едно съвсем противоположно явление, и седна изправен на стола. Избра пастата с най-много шоколад една десета от секундата преди Беба.

— Грубиян, както винаги. Стипца.

— Стига пък и ти, дамата с камелиите.

— Деца… — каза госпожа Трехо.

Кой знае дали на кораба няма да има мацки за обработване. Той си спомни — без желание, но неизбежно — за Ордонес, тартора на тайфата от пети курс, и за съветите му на една пейка в Градината на конгреса една лятна вечер. „Стегни се хубавичко, момче, голям си вече за чекии.“ На презрителното му, но малко изплашено отричане Ордонес бе отговорил с потупване по коляното. „Хайде, хайде, не ми се прави на мъжкарче. Две години съм по-голям и знам. На твоята възраст играе само Мара Шепова. Че какво лошо има в това? Обаче, сега — нали вече ходиш по танци — не може да се задоволяваш с това. Виж какво, първата, която ти даде иширет, водиш я на разходка в Тигре, да гребете — там може да се чука навсякъде. Ако нямаш мангизи, ще ми се обадиш да кажа на брат ми, счетоводителя, да те пусне някой следобед на терена. В леглото винаги си е по-добре, нали разбираш…“ И цял куп спомени, подробности, приятелски съвети. При всичкия си срам и яд Фелипе беше благодарен на Ордонес. Каква разлика с Алфиери например. Естествено Алфиери…

— Тук май ще свирят — каза госпожа Трехо.

— Колко просташко — каза Беба Трехо. — Не би трябвало да разрешават.

Отстъпвайки пред любезното настояване на роднини и приятели, популярният певец Умберто Роланд се беше изправил, докато Пелуса и Русито, като блъскаха наляво и надясно и раздаваха обяснения, помагаха на тримата музиканти да се настанят удобно и да извадят бандонеоните от калъфите. Чуваха се смехове и някои шъткания, а хората се трупаха по прозорците откъм „Авенида“. Един полицай гледаше откъм „Флорида“, явно озадачен.

— Страхотно, страхотно! — викаше Русито. — Ей, Пелуса, голям човек е брат ти!

Пелуса отново се беше настанил до Нелчето и размахваше ръце, за да накара хората да млъкнат.

— Я, моля ви се, малко внимание! Майчице, това заведение си е цяло проклятие.

Умберто Роланд се изкашля и приглади косата си.

— Ще ни извините, че не можахме да дойдем с ударните инструменти — каза той. — Ще направим възможното.

— Точно така, давай.

— За сбогуване със скъпия ми брат и неговата симпатична годеница ще ви изпея тангото на Виска и Кадикамо „Опасната кукла“.

— Страхотно! — каза Русито.

Бандонеоните подхванаха интродукцията и Умберто Роланд, след като сложи лявата си ръка в джоба на панталона и замахна с дясната във въздуха, запя:

„Ти, мадам, която знаеш френски

и парите пилееш със шепи,

ти вечеряш с шампанско фрапе

и в тангото преплиташ мечтите си…“

Долавяше се в „Лондон“ една колкото внезапна, толкова и изненадваща акустична инверсия, когато масата на Пелуса се потопи в мъртвешко мълчание и околните разговори станаха по-отчетливи. Пелуса и Русито разходиха разярени погледи, докато Умберто Роланд придаваше на гласа си гърлено звучене.

„Твоят човек те поддържа,

а младостта ти развързва езиците…“

Карлос Лопес се почувствува напълно щастлив и го съобщи на Медрано. Доктор Рестели явно беше обезпокоен — както каза той — от окраската, която добиваха събитията.

— Завидна непосредственост имат тия хора — каза Лопес. — Стигат почти до съвършенство с начина, по който действуват в рамките на своите възможности, без ни най-малко да подозират, че светът продължава отвъд тангата и „Расинг“^[1].

— Погледнете дон Гало — рече Медрано. — Старият го хваща страх, струва ми се.

Дон Гало беше преминал от изумлението към заплашителните знаци, отправени към шофьора, който влезе тичешком, изслуша господаря си и отново излезе. Видяха го да говори с полицая, който присъствуваше на сцената от прозореца към „Флорида“. Видяха и жеста на полицая — той събра петте пръста на обърнатата си с дланта нагоре ръка и им придаде вертикално махово движение.

— Естествено — отбеляза Медрано. — Какво лошо има в края на краищата?

„Всички ти казват Опасната кукла,

защото мъже замайваш безчет.“

Паула и Раул се наслаждаваха извънредно много на сцената, много повече от Лусио и Нора, явно объркани. Ледена резервираност бе сковала семейството на Фелипе, който наблюдаваше омагьосан светкавичния разнопосочен бяг на пръстите на музикантите. По-нататък Хорхе атакуваше втория си сладолед, а Клаудия и Персио се бяха залутали из метафизическия си разговор. Над всички тях, над безразличието или радостта на редовните посетители в „Лондон“, Умберто Роланд наближаваше меланхоличната развръзка на тази голяма столична слава:

„За мене все оставаш тази, несъумяла

да запази късче младост и любов…“

Сред викове, ръкопляскания и тропане с лъжици по масата Пелуса стана развълнуван и здраво прегърна брат си. След това стисна ръка на тримата музиканти, удари се в гърдите и измъкна една огромна кърпа, за да се изсекне. Умберто Роланд благодари за ръкоплясканията с благосклонен вид, а Нелчето и дамите подеха почти в хор възхвалите, които певецът изслуша с неуморимата си усмивка. Тогава едно дете, почти незабележимо до момента, нададе нещо като вой в резултат на задавянето си с паста и на масата настъпи голяма суматоха, увенчана от всеобщ вик, призоваващ Роберто да донесе чаша вода.

— Велик си — казваше Пелуса разнежен.

— Просто както обикновено — отговаряше Роланд.

— Какво чувство само — изказа се майката на Нелчето.

— Винаги си е бил такъв — рече госпожа Пресути. — На него хич не му говори за училище, никакви такива. Само изкуството.

— Също като мен — казваше Русито. — Какво училище, какви ти глупости. Тупаница и толкоз.

Нелчето приключи с изваждането на парчетата паста от гърлото на детето. Хората, струпани по прозорците, започнаха да се разотиват, а доктор Рестели прекара пръст по колосаната си яка с явно облекчение.

— Добре — каза Лопес. — Изглежда, вече е време.

Двама господа в тъмносиньо току-що бяха застанали в средата на кафенето. Единият от тях плесна сухо с ръце, а другият направи движение, за да поиска тишина. С глас, който не се нуждаеше от подобна предпазливост, той каза:

— Умоляват се господа клиентите, които не са поканени писмено, както и господата, които са дошли да изпратят поканените, да се оттеглят от заведението.

— Кво? — попита Нелчето.

— Че трябвало да си ходим — каза един от приятелите на Пелуса. — Представяш ли си, точно като си я карахме най-добре.

Веднъж преминала изненадата, започнаха да се чуват възклицания и протести от страна на посетителите. Човекът, който беше говорил, вдигна ръка и каза:

— Аз съм инспектор от Дирекцията за развитие и изпълнявам нареждане отгоре. Моля поканените да останат по местата си, а останалите да излязат колкото може по-бързо.

— Виж — каза Лусио на Нора. — Има полицейски кордон на „Авенида“. Това прилича повече на блокада.

Персоналът на „Лондон“, не по-малко изненадан от посетителите, не можеше да насмогне да направи изведнъж сметките за консумациите и се получаваха страхотни усложнения с рестото, връщането на сладки и други технически подробности. От масата на Пелуса се чуваха плач и викове. Госпожа Пресути и майката на Нелчето преживяваха критичния момент на раздялата с роднините, които оставаха на брега. Нелчето утешаваше майка си и бъдещата си свекърва, Пелуса отново прегърна Умберто Роланд и си размени потупвания по гърба с всички от тайфата.

— Всичко хубаво, всичко хубаво! — викаха момчетата. — Да пишеш, Пелуса!

— Ще ти пратя картичка, братле!

— Не забравяй компанията, ей!

— Как ще я забравя! Хайде всичко хубаво!

— Да живее Бока^[2] — викаше Русито, като гледаше предизвикателно към другите маси.

Двама господа с патрициански вид се бяха приближили до инспектора по организацията и го гледаха, като че ли той току-що беше паднал от друга планета.

— Вие може да се подчинявате на каквото обичате нареждане — каза един от тях, — но аз през живота си не съм виждал подобно нарушение.

— Вървете, вървете — рече инспекторът, без да го погледне.

— Аз съм доктор Ластра — каза доктор Ластра — и знам не по-зле от вас какви са моите права и задължения. Това кафене е обществено място и никой не може да ме накара да изляза без писмена заповед.

Инспекторът извади някакъв документ и му го показа.

— И какво от това? — каза другият господин. — Това не е нищо повече от узаконено нарушение. Да не би да сме в обсадно положение?

— Формулирайте протеста си по съответния ред — отвърна инспекторът. — Виняс, я накарай тези дами да излязат от тоалетната. Те да не мислят да се пудрят до утре.

На „Авенида“ толкова много хора се блъскаха в полицейския кордон, за да видят какво става, че в крайна сметка автомобилното движение бе спряно. Посетителите със смаяни и възмутени лица излизаха откъм страната на „Флорида“, където тълпата беше по-малка. Човекът, наречен Виняс, и инспекторът по организацията обиколиха масите, като искаха да им се показват поканите и да се установява самоличността на придружителите. Един полицай, подпрян на тезгяха, си приказваше с келнерите и касиера, които имаха заповед да не мърдат от местата си. Почти празен, „Лондон“ добиваше своя характерен за осем часа сутринта вид, който вечерният здрач и шумът на улицата опровергаваха по странен начин.

— Добре — каза инспекторът. — Вече може да пуснете ролетките.

Б

Поради каква причина една паяжина или една картина на Пикасо трябва да е именно такава, тоест защо картината да не обяснява паяжината и паякът да не определя същността на картината. Да бъдеш такъв — какво означава това? Дори най-малката частица тебешир, онова, което се вижда от нея, е съобразено с преминаващия пред прозореца облак или с надеждата на съзерцателя. Нещата тежат повече, ако ги гледаш, осем и осем е равно на шестнадесет плюс този, който брои. Тогава да бъдеш такъв може да не означава, че си такъв, а само, че те ценят толкова или че обещаваш толкова, или че заблуждаваш така. В такъв случай една група хора, които трябва да отпътуват, не е гаранция дори за отпътуването, доколкото е уместно да се предположи, че обстоятелствата може да се променят и да няма пътуване, а може и да не се променят и да има пътуване — случай, в който паяжината, картината на Пикасо или групата качени на кораба хора ще изкристализират и вече няма да може да се мисли за последните като за група хора, които трябва да отпътуват. Във всички случаи така реторичният и тъжен опит да искаме нещо да се сбъдне най-сетне и да се уталожи ще ни накара да видим как по масите на „Лондон“ се търкалят неуловимите капки живак, чудо от детството.

Това, което ни приближава до едно нещо, което ни въвежда и насочва към него. Другата страна на това нещо е тайнството, което го отвежда (да, като че ли го отвежда, усеща се, че не е възможно да се каже „което го довежда“) до това, което е. Всеки историк върви из галерия от форми на Ханс Арп, които не може да заобиколи, и трябва да се задоволи да гледа фронтално, от двете страни на галерията, да гледа формите на Ханс Арп, сякаш са закачени на стените платна. Историкът знае много добре причините за битката при Зама, вярно, знае ги, само че причините, които знае, са други форми на Ханс Арп в други галерии и причините за тези причини или следствията от причините за тези причини са блестящо осветени фронтално, както формите на Ханс Арп във всяка галерия. Тогава това, което ни приближава до едно нещо, другата му страна, може би зеленикава или омекотена, другата страна на следствията и другата страна на причините, друга гледна точна и друго осезание ще могат може би внимателно да разгадаят, да развържат розовите или небесните панделки на маските, да свалят лицето, датата, обстоятелствата в галерията (блестящо осветена) и да разровят надлъж с пръчицата на търпението една достойна за уважение поезия.

По този начин и без приноса от блестящи алтерации на услужливата аналогия към настоящето, в което се намираме и ще се намираме, е възможно на нивото на земята да бъде „Лондон“, на десет метра височина да бъде една груба дъска за игра на дама с разместени в полетата пулове, несъвместима с никакво съзвучие на светлосенки и установени условности, на двадесет сантиметра да бъде червендалестото лице на Атилио Пресути, на три милиметра да бъде една блестяща никелирана повърхност (копче, огледало?), която на петдесет метра да съвпада с китариста, нарисуван от Пикасо през 1918 година и принадлежал на Аполинер. Ако разстоянието, което прави от едно нещо това, което е, се измерва с нашата увереност, че познаваме нещото такова, каквото е, не би си струвало труда да продължаваме това писане, това весело усърдие за изтъкаването му. Още по-неуместно би било да се разчита на разгадаване причините за поканата, изразена пределно достатъчно точно в писмата върху официална бланка, с подпис и печат. Развитието във времето (неизбежна гледна точка, измамна причинност) се възприема само по силата на едно опростяващо, елеатско разделение на преди, сега и после, понякога прикрито под галска непреходност или екстемпорален оттенък със смътна хипнотична мотивировка. Самото настояще на това, което става (полицаите спуснаха ролетките), отразява и дроби времето на безброй плоскости; вероятно от някои от тях ще можем да тръгнем обратно по прозрачния лъч, да се върнем назад и така в живота на Паула Лавалие ще има отново една градина в Акасусо, а Габриел Медрано ще открехне вратата с цветни стъкла на своето детство в Ломас де Самора. Нищо повече, а това е по-малко от нищо в джунглата от листа-причини, довели до това събиране. Историята на света блести върху което и да е бронзово копче от униформата на който и да е от полицаите, разпръскващи тълпата. В същия миг, в който интересът се съсредоточава върху това копче (второто от яката надолу), отношенията, които са свързани с него и го довеждат до това, което е, са сякаш всмукани в ужаса на едно пространство, пред което дори просването по корем губи смисъл. Вихърът, в който копчето заплашва да погълне загледания в него човек, ако той се осмели на нещо повече от гледане, е като поразителното съзиране на смъртоносната игра на огледала, която преминава от следствията към причините. Когато лошите читатели на романи намекват, че е уместна правдоподобност, те неизбежно изпадат в положението на идиота, който след дванадесет дни пътуване с кораба „Клод Бернар“ пита, сочейки към носа: „C’est-par-la-qu’on-va-en-avant?“^[3]