Хулио Кортасар
Лотарията (37)

XXXVII

— Не знам, няма никак температура, но има нещо, което не ми харесва — каза Клаудия, загледана в Хорхе, който играеше на гоненица с Персио. — Когато синът ми не изявява желание за втори десерт, това показва, че езикът му е обложен.

Медрано слушаше, като че думите бяха упрек. Той сви рамене, разгневен.

— Най-добре ще бъде да го види лекарят, но ако ние все така… Не, това наистина е безобразие. Лопес е повече от прав и ще трябва все някак да се сложи край на този абсурд.

„Питам се за какво, по дяволите, държим тези оръжия по кабините“, помисли той, като напълно съзнаваше защо Клаудия мълчи с полуобъркан, полускептичен вид.

— Вероятно няма да постигнете нищо — рече Клаудия след малко. — Една желязна врата не се отваря с блъскане. Но не се тревожете за Хорхе, може би е следа от вчерашното неразположение. Донесете ми един лежащ стол и да потърсим малко сянка.

Те се настаниха на достатъчно разстояние от госпожа Трехо, за да задоволят светската й чувствителност и да могат същевременно да разговарят, без да ги чува. Свежо беше на сянка в четири часа следобед, духаше ветрец — той понякога свиреше във въжетата и разрошваше косата на Хорхе, който яростно се въртеше, хванал за ръце търпеливия Персио. Иззад разговора Клаудия усещаше, че Медрано предъвква своите натрапчиви мисли и че докато обсъжда упражненията на Пресути и Фелипе, продължава да мисли за офицера и лекаря. Тя се усмихна, развеселена от това мъжко упорство.

— Любопитното е, че досега не сме говорили за пътуването по Тихия океан — му каза тя. — Забелязвам, че никой не споменава Япония. Нито дори скромния Магеланов пролив или евентуалните пристанища по пътя.

— Далечно бъдеще — рече Медрано, завръщайки се с усмивка от моментното си лошо настроение. — Прекалено далечно за нечии въображения, а и прекалено невероятно за вас и за мен.

— Нищо не ни кара да предполагаме, че няма да пристигнем.

— Нищо. Но е малко както със смъртта. Нищо не ни кара да предполагаме, че ще умрем, а въпреки това…

— Ненавиждам алегориите — каза Клаудия, — освен писаните на времето си, и то не всичките.

Фелипе и Пелуса репетираха на палубата серията от упражнения, с които щяха да се изявяват по време на вечеринката. Не се виждаше никой на капитанския мостик. Госпожа Трехо жестоко заби жълтите игли в кълбото прежда, зави плетката и с вежлив поздрав се присъедини любезно към отсъствуващите. Медрано остави погледа си да блуждае за миг в пространството, увиснал на човката на една птица-месояд…

— Япония или не, никога няма да съжалявам, че тръгнах с този проклет „Малкълм“. Дължа му запознанството си с вас, дължа му тази птица, тези сапунени вълни, а мисля, че и някои тежки моменти, по-необходими, отколкото сам бих признал в Буенос Айрес.

— И дон Гало, и госпожа Трехо, както и всички останали пътници, не по-малко забележителни.

— Говоря сериозно, Клаудия. Не съм щастлив на кораба, а това би могло да ме изненада, защото съвсем не влизаше в плановете ми. Всичко беше подготвено, за да стане това пътуване нещо като интервал между завършването на една книга и момента, в който разрязваме страниците на друга, нова. Ничия земя, където лекуваме раните си, ако е възможно, и трупаме въглехидрати, масти и морални резерви за ново гмуркане в календара. Но сметките ми излязоха криви, ничията земя се оказа Буенос Айрес през последно време.

— Всяко място е подходящо, за да се изяснят нещата — каза Клаудия. — Да можех да чувствувам и аз същото, всичко онова, което ми казахте снощи, онова, което все още може да ви се случи… Мен не ме тревожи много животът, който водя, там или тук. Зная, че е като зимен сън, живот на пръсти, и живея, за да бъда само сянката на Хорхе, ръката, която е наблизо, когато нощем той протяга своята в тъмнината и се страхува.

— Да, но това е много.

— Погледнато отстрани или изразено в единици майчино себеотрицание. Работата е там, че аз съм и нещо друго, освен майката на Хорхе. Вече ви го казах, женитбата ми беше грешка, но грешка е също и да лежиш прекалено дълго на слънце на плажа. Да сбъркаш поради излишък от красота или щастие… важното са резултатите. Така или иначе миналото ми беше изпълнено с красота и това, че я пожертвувах заради други, също така красиви или необходими неща, никога няма да ме утеши. Дайте ми да избирам между картина на Брак и на Пикасо, ще предпочета Брак, зная (ако е картината, за която мисля в момента), но колко тъжно да нямам ценното платно на Пикасо на стената в салона…

Тя се разсмя без радост и Медрано протегна длан и я сложи върху ръката й.

— Нищо не ви пречи да бъдете много повече от майката на Хорхе — рече той. — Защо почти винаги жените, които останат сами, губят импулс, изоставят се? Нима не са тичали устремени, хванати за нашата ръка, докато ние мислим, че тичаме, защото те ни сочат пътя? Изглежда, вие не приемате майчинството за единственото ви задължение, както толкова много други жени. Убеден съм, че ще може да направите всичко, което решите, да задоволите всички свои желания.

— О, желанията ми — каза Клаудия. — По-скоро бих искала да ги нямам, да приключа с много от тях. Така може би…

— В такъв случай това, че все още обичате мъжа си, е достатъчно, за да ви провали?

— Не знам дали го обичам — отвърна Клаудия. — Понякога мисля, че никога не съм го обичала. Прекалено лесно се оказа да се освободя. Както вие от Бетина например, а доколкото разбрах, не сте бил влюбен в нея.

— А той? Никога ли не се опита да се сдобрите, остави ви да си отидете, ей така?

— О, той ходеше на три конгреса по неврология всяка година — каза Клаудия без озлобление. — Преди още да приключи разводът, вече си имаше приятелка в Монтевидео. Каза ми го, за да ме отърве от всякаква тревога, защото вероятно подозираше това, така да се каже, чувство на вина.

Те видяха как Фелипе се изкачва по трапа откъм десния борд, как се среща с Раул и как двамата се отдалечават по коридора. Беба слезе и дойде да седне в шезлонга на майка си. Усмихнаха й се. Беба им се усмихна. Горкото момиче, винаги така самотно.

— Приятно е тук — каза Медрано.

— О, да — рече Беба. — Не издържах вече на слънце. Макар че обичам и да се пека.

Медрано щеше да я попита защо не се къпе, но благоразумно се въздържа. „Може да сбъркам“, помисли си той, същевременно раздразнен от прекъсването на разговора. Клаудия питаше нещо за една тока, която Хорхе бе намерил в столовата. Като запали цигара, Медрано се сниши още повече в шезлонга. Чувство за вина, думи и пак думи. Чувство за вина. Сякаш жена като Клаудия би могла… Той я погледна право в лицето, видя я да се усмихва. Беба се оживяваше, приближи малко шезлонга си, по-доверчива. Най-после започва да разговаря сериозно с възрастните. „Не — помисли Медрано, — това не може да е чувство за вина. Мъжът, който изгубва човек като нея, е истинският виновник. В същност той може да не е бил влюбен, защо трябва да го съдя от моята гледна точка. Мисля, че действително се възхищавам от нея, колкото повече ми се доверява и ми говори за своята слабост, толкова по-силна и по-великолепна я намирам. Не вярвам да е от йодните пари…“ Достатъчно му бе за миг да възкреси спомена (но това не бе дори възкресяване на спомен, то си беше там много преди всеки образ или дума, като част от неговия начин на живот, от цялостния и окончателен блок на съществуването му) за жените, с които бе поддържал интимна връзка, силните и слабите, тези, които вървят напред, и тези, които следват оставените следи. Той имаше повече от основание да се възхищава от Клаудия, да й подаде ръка, знаейки, че тя я поема, за да го води. Но посоката беше неясна, всичко туптеше отвън и отвътре, както морето, и слънцето, и вятърът в жиците. Тайно заслепение, вик при среща, смътна сигурност. Сякаш след това иде нещо страшно и същевременно красиво, нещо окончателно, огромен скок или неотменимо решение. Между този хаос, който при все това беше като музика, и познатия вкус на цигарата му имаше вече неизчислим разрив. Медрано го измери, сякаш това беше ужасяващото разстояние, което тепърва му предстоеше да измине.

 

 

— Стискай ме здраво за китката — заповяда Пелуса. — Нали виждаш, че подхлъзнеш ли се сега, спукана ни е работата.

Седнал на едно стъпало, Раул внимателно наблюдаваше различните фази на тренировката. „Сприятелили са се“, помисли той, като се възхищаваше от начина, по който Пелуса вдигаше Фелипе, а той описваше във въздуха полукръг. Възхити се от силата и сръчността на Атилио, малко накърнени от гледна точка на пластиката поради невероятния бански костюм. Съзнателно спря поглед на кръста, на ръцете му, покрити с луници и червеникави косми, отказвайки се да гледа право във Фелипе, който, стиснал устни (вероятно го беше малко страх), се беше закрепил надолу с главата, а Пелуса го държеше, стъпил здраво на земята, разкрачил крака, за да противодействува на люлеенето на кораба. „Хоп!“, извика Пелуса, както беше чувал от еквилибристите в цирк „Бредо“, и Фелипе се озова на краката си, задъхан и възхитен от силата на своя другар.

— Виж какво обаче, никога не се стягай — посъветва го Пелуса, поемайки дълбоко дъх. — Колкото по-меко е тялото, по-добре излиза упражнението. Сега ще направим пирамидата, внимание, като кажа хоп. Хоп! Не бе, момче, не виждаш ли, че така можеш да си изместиш китката. Ама че работа, казах ти го поне стотици пъти. Я да беше тук Русито, щеше да видиш упражнения, ама упражнения.

— Какво искаш, човек не може да научи всичко изведнъж — каза Фелипе, обиден.

— Добре де, добре де, нищо не казвам, но ти си се заинатил да се стягаш. Усилието е от мен, ти трябва да скочиш. Отваряй си очите, като ми стъпваш на врата, кожата ми се бели.

Направиха пирамидата, провалиха се на двойната австралийска ножица, но се реваншираха с една серия от комбинирани скокове, на които Раул, доста отегчен, бурно изръкопляска. Пелуса скромно се усмихна, а Фелипе заяви, че вече достатъчно са тренирали.

— Прав си, малкия — рече Пелуса. — Ако прекалено третираш, после те боли цялото тяло. Искаш ли да му пийнем по една бира?

— Не, във всеки случай по-късно. Сега ще си ударя един душ, целият съм в пот.

— Това е добре — каза Пелуса. — Потта убива микробите. Аз отивам да си пийна една Килмес Кристал.

„Странно, за тях една бира е почти винаги една Килмес Кристал — си каза Раул, но той мислеше това, за да отхвърли надеждата, че може би Фелипе нарочно е отклонил поканата. — Кой знае, може би все още е сърдит.“ Пелуса мина покрай него с едно звънко „Младежо, моля“ и почти явен ореол от миризма на лук. Раул остана седнал, докато Фелипе на свой ред се качи, метнал през рамо кърпата на червени и зелени райета.

— Атлет и половина — каза Раул. — Ще се проявите довечера.

— Ами, нищо работа. Аз още не се чувствувам много добре. Главата ме боли отвреме-навреме, а и най-трудните неща ще ги прави Атилио. Каква жега!

— Един душ и ще бъдеш като нов.

— Да, това е най-добре. А вие какво ще правите довечера?

— Просто не знам още. Трябва да поговоря с Паула и да измислим нещо що-годе забавно. Обикновено импровизираме в последния момент. Винаги излиза зле, но хората не си дават много-много сметка. Вир-вода си станал.

— Е, да, от толкова упражнения… Наистина ли не знаете какво ще правите?

Раул се беше изправил и те повървяха заедно по десния коридор. Фелипе трябваше да се качи по другия трап, за да отиде направо в кабината си. Все едно беше, разбира се, имаше само да прекоси междинния проход; но най-логичното би било да се качи по левия трап. С други думи, след като се беше качил по десния, можеше да се предположи, че е търсил да говори с Раул. Не беше сигурно, но вероятно. А не беше и сърдит, макар че избягваше да го гледа в очите. Както вървеше след него по тъмния коридор, той виждаше ярките черти на кърпата, покриваща част от гърба му, и помисли за някакъв силен вятър, който да я развее като наметало на човек в летяща колесница. Босите крака оставяха леки влажни стъпки по балатума. Стигнал до междинния коридор, Фелипе се обърна, като подпря ръка в стената. И друг път се беше държал по този начин, несигурен в това, което ще каже и как трябва да го каже.

— Добре, отивам да си ударя един душ. Вие какво ще правите?

— О, ще отида да си полегна малко, стига Паула да не хърка много.

— Как ще хърка, такова младо момиче.

Изведнъж той се изчерви, разбрал, че мисълта за Паула го смущава в присъствие на Раул, че Раул го занася, че в края на краищата жените вероятно хъркат като толкова други хора и да се изненадва пред Раул, означава да приеме, че няма никаква представа за една спяща жена, за една жена в леглото.

Но Раул го гледаше без сянка от присмех.

— Разбира се, че хърка — рече той. — Невинаги, но понякога, когато спи следобед. Не може да се чете, когато някой край тебе хърка.

— Естествено — каза Фелипе. — Ами ако искате, елате да си поприказваме в каютата, аз ще се изкъпя за нула време. Няма никой, баща ми по цял ден чете в бара.

— Дадено — каза Раул с израза, който беше научил в Чили и му напомняше няколко щастливи дни в планината. — Ще ми дадеш да си напълня лулата с твоя тютюн, оставих си кутията в кабината.

Вратата на кабината беше на четири метра от прохода, но Фелипе, изглежда, прие молбата като нещо почти необходимо, жест, който оформяше едно положение, нещо, след което може съвсем спокойно да се продължи по-нататък.

— Стюардът е истински ас — рече Фелипе. — Виждали ли сте го някога да влиза или да излиза от каютата ви? Аз — никога, но щом като се прибере човек, намира всичко подредено, леглото оправено… Чакайте да ви дам тютюна.

Той хвърли кърпата в един ъгъл и пусна вентилатора. Докато търсеше тютюна, обясни, че много му харесвали електрическите апарати в кабината, че банята била цяло чудо, както и осветлението, всичко било така добре обмислено. С гръб към Раул, той се навеждаше над долното чекмедже на скрина — търсеше тютюна. Намери го и му го подаде, но Раул не обръщаше внимание на жеста му.

— Какво има? — каза Фелипе, протегнал ръка.

— Нищо — отвърна Раул, без да вземе тютюна. — Гледах те.

— Мене ли? Е, хайде…

— С такова тяло сигурно вече си спечелил много момичета.

— Е, хайде — повтори Фелипе, без да знае какво да прави с кутията в ръка. Раул я взе, като същевременно го хвана и го привлече към себе си. Фелипе рязко се освободи, но без да отстъпи. Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото изплашен и когато Раул пристъпи крачка напред, той остана неподвижен, свел очи. Раул опря длан на рамото му и я остави бавно да се спусне по ръката.

— Вир-вода си — рече. — Хайде, изкъпи се най-сетне.

— Да, по-добре — каза Фелипе. — Веднага излизам.

— Остави вратата отворена, междувременно може да си говорим.

— Но… На мен ми е все едно, но ако влезе старият…

— Какво смяташ, че ще си помисли?

— Ами знам ли.

— Щом не знаеш, тогава ти е все едно.

— Не е там работата, но…

— Срам ли те е?

— Мене ли? Защо да ме е срам?

— Така си и мислех. Ако те е страх какво ще помисли баща ти, можем да затворим външната врата.

Фелипе не намери какво да отговори. Колебливо отиде до вратата на кабината и я заключи. Раул чакаше, тъпчейки бавно лулата си. Видя го как погледна гардероба, леглото, сякаш търсеше нещо, повод да спечели време и да събере кураж. Извади от скрина чифт бели чорапи, гащета и ги сложи на кревата, но после пак ги взе и ги отнесе в банята, за да ги остави близо до душа, върху една никелирана табуретка. Раул беше запалил лулата си и го гледаше. Фелипе пусна душа, опита температурата на водата. След това, с бързо движение, застанал срещу Раул, той смъкна банския си и за миг се озова под душа, като че ли търсеше закрилата на водата. Започна енергично да се сапунисва, без да гледа към вратата, и засвири. Мелодия, прекъсвана от водата, която влизаше в устата му, и от тревожното му дишане.

— Наистина чудесно тяло имаш — каза Раул, заставайки срещу огледалото. — На твоите години има много момчета, които още не се знае добре какво представляват, но ти… Колко момчета като теб съм виждал в Буенос Айрес.

— В клуба ли? — каза той, неспособен да мисли за друго. Стоеше все така пред него, отказвайки се от стеснителност да му обърне гръб. Нещо оглушително бръмчеше в главата му — водата, която го удряше по ушите и влизаше в очите му, или нещо друго, по-навътре, вихрушка, която му отнемаше воля и власт над гласа. Продължаваше машинално да се сапунисва под струята вода, която отнасяше пяната. Ако Беба научеше само… Отвъд това, като на безкрайно разстояние, той мислеше за Алфиери, че Алфиери можеше да е този, който пуши сега ей-там и го гледа, както гледат голите новобранци сержантите или лекарите, като онзи от улица „Чаркас“, който го караше да върви със затворени очи и протегнати ръце. Дори си каза, че Алфиери (но не, в същност това не беше Алфиери), сигурно се подиграва на несръчността му, изведнъж се ядоса, че е толкова тъп, спря веднага душа и започна да се сапунисва истински, с яростни движения, които оставяха купчини бяла пяна по корема, врата, под мишниците. Вече почти не го интересуваше, че Раул го гледа, в края на краищата между мъже, какво пък… Но той се залъгваше, при сапунисването избягваше някои движения, държеше се колкото се може по-изправен, и особено старателно миеше ръцете, гърдите, врата и ушите си. Подпря крак на ръба на ваната от зелена мозайка, малко се наведе и започна да сапунисва глезена и прасеца. Имаше чувството, че се къпе вече цели часове. Душът не му доставяше никакво удоволствие, но му липсваха сили да спре водата и да излезе от ваната, да започне да се бърше. Когато най-сетне се изправи — водата се стичаше от косата в очите му — Раул беше откачил кърпата от една закачалка и му я подаваше отдалече, като избягваше да стъпва по изпръскания с пяна под.

— Е, сега се чувствуваш по-добре, нали?

— Ами да. Хубаво е да се изкъпе човек след упражнения.

— Да, особено след определен вид упражнения. Днес ти не ме разбра, когато ти казах, че имаш хубаво тяло. Аз исках да те питам дали ти е приятно да ти го казват жените.

— Е, разбира се, че е приятно — рече Фелипе, използувайки безличната форма след едва доловимо колебание.

— Ти много ли си имал вече или само една?

— А вие? — каза Фелипе, като си обуваше гащетата.

— Отговори ми, не се срамувай.

— Аз съм още млад — каза Фелипе. — За какво да се силя?

— Така ми харесва. Значи още не си имал нито една.

— Е, чак нито една, не. В публичните домове… Разбира се, не е същото.

— А, ходил си в публични домове. Мислех, че вече не е останал нито един извън града.

— Останали са два-три — каза Фелипе, решейки се пред огледалото. — Имам един приятел от пети курс, той ми даде сведението. Ордоньес се казва.

— И те пуснаха да влезеш?

— Ами да, пуснаха ме. Нали ви казвам, че бях с Ордоньес, който вече си има лична карта. Ходихме два пъти.

— Хареса ли ти?

— Че как иначе?

Той изгаси лампата в банята и мина покрай Раул, който не се беше помръднал. Чу го да отваря някакво чекмедже — търсеше риза или сандали. Постоя още малко във влажната сянка, като се питаше защо ли… Но вече дори не си струваше да си задава въпроса. Влезе в кабината и седна в едно кресло. Фелипе си беше обул едни бели панталони; все още беше гол до кръста.

— Ако не ти е приятно да говорим за жени, казваш ми го и край — рече Раул. — Помислих, че вече си на години да се интересуваш от тези неща.

— Кой е казал, че не ме интересува? Какъв особен човек сте вие, понякога ми напомняте един, когото познавам…

— И той ли ти говори за жени?

— Случва се. Но е особен… Има особени хора, нали? Не исках да кажа, че вие…

— Не се тревожи за мен, предполагам, че понякога сигурно ти се виждам странен. Значи този, когото познаваш… Говори ми за него, в същност може да изпушим по една лула заедно, ако искаш.

— Разбира се — каза Фелипе, който се чувствуваше много по-сигурен в себе си, веднъж облечен. Сложи си една синя риза, която остави пусната над панталоните, и извади лулата си. Седна в другото кресло и зачака Раул да му подаде тютюна. Имаше чувството, че е избегнал нещо; като че ли всичко, което се бе случило току-що, би могло да бъде съвсем различно. Сега той си даваше сметка, че през цялото време е бил скован, едва ли не притаен, в очакване Раул да направи нещо, което не бе направил, или да каже нещо, което не бе казал. Имаше едва ли не желание да се смее, напълни несръчно лулата си и я запали с две клечки. Започна да разказва разни неща за Алфиери, какъв страхотен тип бил и как свалил жената на адвоката. Подбираше спомените си, в края на краищата Раул бе говорил за жени, нямаше за какво да му разказва историите на Виана и Фрейлич. За Алфиери и Ордонес имаше какво да приказва още доста.

— За това трябва много пара естествено. Жените искат да ги водиш по танци, че таксита, а на всичко отгоре трябва да плащаш и стаята…

— Ако бяхме в Буенос Айрес, можех да ти уредя всичко това, знаеш ли. Като се върнем, ще видиш. Обещавам ти.

— Вие сигурно имате страхотна квартира…

— Да. Ще ти я отстъпя, като ти потрябва.

— Наистина ли? — запита Фелипе, почти изплашен. — Би било фантастично, така човек може да си заведе жена и без да има много пари… — той се изчерви, изкашля се. — В същност мисля, че някой ден бихме могли да се позабавляваме заедно. Стига вие да не…

Раул стана и се доближи до него. Започна да го гали по косата, цялата мокра, почти лепкава.

Фелипе поотдръпна глава.

— Хайде — каза той. — Ще ме разрошите. Ако влезе старият…

— Ти заключи вратата, струва ми се.

— Да, но все едно. Оставете ме.

Бузите му горяха. Опита се да стане от креслото, но Раул подпря една ръка на рамото му и го задържа там. Отново леко го погали по косата.

— Какво мислиш за мен? Кажи ми истината, мен не ме интересува.

Фелипе се отскубна и се изправи на крака. Раул отпусна ръце, сякаш поднасяше лицето си за удар. „Удари ли ме, мой е“, успя да помисли той. Но Фелипе отстъпи една-две крачки, клатейки глава, като че ли разочарован.

— Оставете ме — рече той с изтънял глас. — Вие… вие всичките сте еднакви.

— Всичките? — каза Раул, усмихвайки се леко.

— Да, всичките. И Алфиери е такъв, всички сте такива.

Раул продължаваше да се усмихва. Повдигна рамене, понечи да тръгне към вратата.

— Прекалено нервен си, моето момче. Какво лошо има в това един човек да погали друг, между приятели? Да стиснеш някому ръка или да я прекараш по косата му — каква е разликата?

— Разлика… Вие знаете, че има разлика.

— Не, Фелипе, ти си този, който няма доверие в мен, защото ти се вижда странно, че искам да бъда твой приятел. Нямаш ми доверие, лъжеш ме. Държиш се като жена, ако искаш да ти кажа какво аз мисля.

— Да, заяждайте се с мен сега — каза Фелипе, като малко се доближи. — Аз ли ви лъжа?

— Да, малко ми стана жал за тебе, много лошо лъжеш, това се научава постепенно, а ти още не умееш. И аз отново слизах там долу и разбрах от един от липидите. Защо ми каза, че си бил с по-ниския от двамата?

Фелипе направи движение, сякаш не придаваше значение на случилото се.

— Мога да приема от теб да ме натъжиш неведнъж — каза Раул, говорейки му тихо. — Мога да разбера, че не ме обичаш, че ти се струва недопустима мисълта да бъдеш мой приятел, или че се страхуваш другите да не го изтълкуват зле… Но не ме лъжи, Фелипе, дори за глупост като тази.

— Ами че в това нямаше нищо лошо — рече Фелипе. Въпреки волята му, привличаше го гласът на Раул, очите му, които го гледаха, като че ли в очакване на нещо друго. — Наистина в същност работата е там, че ме беше яд, задето не ме взехте вчера и поисках… Просто отидох сам, а какво съм правил там долу, си е моя работа. Затова не ви казах истината.

Изведнъж той му обърна гръб и се приближи до прозорчето. Ръката му, която държеше лулата, висеше отпусната. Той прекара другата по косата си, малко се попрегърби. За миг го бе дострашало, че Раул ще го упрекне в нещо, което той не успяваше да уточни, каквото и да бе — че се е опитвал да флиртува с Паула или нещо подобно. Не искаше да го гледа, защото очите на Раул му причиняваха болка, предизвикваха у него желание да плаче, да се захлупи в леглото и да плаче, чувствувайки се съвсем мъничък в беззащитен пред този човек, който му показваше очите си така разкрити. Застанал с гръб към него, той го усещаше как бавно се приближава и знаеше, че още миг и ръцете на Раул ще го притиснат с пълна сила, тогава той усети, че жалостта се превръща в страх и че зад страха има нещо като изкушение да продължи да чака и да узнае каква ще бъде тази прегръдка, с която Раул ще се откаже от цялото си превъзходство, за да остане само един умоляващ глас и едни кротки, сякаш кучешки очи — победен от него, победен въпреки прегръдката си. Той изведнъж разбра, че ролите се сменят, че сега той може да диктува закона. Внезапно се обърна, видя Раул точно в момента, в който ръцете му го търсеха, и му се изсмя в лицето, истерично, размесвайки смях и плач, смеейки се с резки, пресекливи вопли, с лице, цялото в гримаси, сълзи и насмешка.

Раул докосна лицето му с пръсти и отново зачака Фелипе да го удари. Видя надигащия се юмрук, чакаше, без да се помръдне. Фелипе закри лицето си с две ръце, сви се и отскочи на разстояние. Беше почти неизбежно да отиде до вратата и да застане там в очакване. Раул мина покрай него, без да го погледне. Вратата отекна като изстрел зад гърба му.

Ж

Може би е нужна почивка, може би в някой момент синият китарист отпуска ръка и сладострастната уста замлъква, свива се и се прибира в себе си, така както ужасяващо се прибира в себе си ръкавица, захвърлена на креват. В този час на откъсване от всичко и на умора (защото почивката е евфемизъм за провал, а сънят — маска на нищото, навлязло във всички пори на живота), леко антропоморфният образ, нарисуван презрително от Пикасо на картината, принадлежала Аполииер, изразява повече от всякога комедията в своята критична точка, когато всичко застива неподвижно, преди да гръмне в акорда, който ще разкъса непоносимото напрежение. Но ние мислим със зафиксирани термини, поставени пред нас: китарата, музиканта, кораба, който се носи на юг, жените и мъжете, които се лутат като бели мишки в клетка. Какъв неочакван обрат в сюжета може да се породи от едно последно съмнение, което да надхвърли това, което се случва, и това, което не се случва, което се настанява в онази точка, в която може би успява да се осъществи сливането на окото и химерата, в която фабулата одира на парчета кожата на агнето, в която третата ръка, едва зърната от Персио в миг на звездно дарение, поема за своя сметка китарата без тяло и без струни, и записва в пространството, твърдо като мрамор, музика за друг слух. Не е лесно да разбереш антикитарата, както не е лесно да разбереш антиматерията, но антиматерията е вече тема за вестниците и за съобщения по конгреси, антиуранът, антисилицият проблясват в нощта, една сидерална трета ръка се предлага най-необуздано-провокационно, за да изтръгне корабния наблюдател от неговото съзерцание. Не е лесно да се допусне едно античетиво, едно антисъщество, една антимравка, третата ръка удря плесници по очила и класификации, изтръгва книгите от рафтовете, открива причината за образа в огледалото, симетричното му и демонично проявление. Това анти-аз и онова анти-ти са тук и какво става тогава с нас и със самодоволното съществование, в което безпокойството стигаше едва до една дребна немска или френска метафизика, сега, когато на главата каца сянката на антизвездата, сега, когато в любовната прегръдка усещаме антилюбовно замайване, и то не защото този палиндром на космоса е отрицанието (защо трябва да бъде отрицание антивселената?), а истината, която сочи третата ръка, истината, която очаква раждането на човека, за да навлезе в радостта!

По някакъв начин, захвърлен насред пампата, напъхан в мръсна торба или просто съборен в дере от буен кон. Персио, застанал с лице към звездите, усеща идещото безформено осъществяване. Нищо не го отличава в този час от палячото, който вдига набрашненото си лице към черната дупка на шатъра, свръзка с небето. Палячото не знае, Персио не знае каква е тази жълта градушка, която отскача в безмерно отворените му очи. И защото не знае, дадено му е да чувствува всичко с повече плам, искрящият шлем на южната нощ бавно се върти със своите кръстове и със своите ритми, и в ушите постепенно прониква гласът на равнината, проскърцването на кълнящата трева, плахото извиване на змията, която излиза при роса, лекото барабанене на заека, подбуден от лунно желание. Той вече долавя сухото, скрито пращене на пампата, докосва с влажни зеници една нова земя, която едва общува с човека и го отхвърля, както го отхвърлят нейните жребци, нейните циклони и нейните разстояния. Постепенно сетивата престават да бъдат част от него, за да го извлекат и изхвърлят в черната равнина; сега той вече не вижда, нито чува, нито долавя, нито докосва, той е извън всичко, разчупен, развързан, изправя се като дърво и обхваща множествеността в една-единствена огромна болка — това е разсейващият се хаос, кристалът, който се избистря и подрежда, нощта на началото в американско време. Какво могат да му направят потайният парад от сенки, подновеното и рушащо се съзидание, издигащо се наоколо, ужасяващото редуване на аборти и щитоносци, и космати коне, и тигри със зъби като рога, и лавини от камък и кал. Неизменна пейка край пътната врата, безучастен свидетел на движението на тела и еони, око, втренчено като кондор с планински крила в препускането на мириади и галактики и земни огъвания, наблюдател на чудовища и потопи, на пасторални сцени или вековни пожари, метаморфози на магмата, сиала на нерешителното плаване на континенти-китове, на острови-тапири, на катастрофи от камък на юг, непоносимо раждане на Андите, разцепили една тресяща се планина, той не може да почине дори миг, нито да разбере със сигурност дали това усещане в лявата ръка е ледникова епоха с целия й трясък, или само охлюв, тръгнал да търси вечерен хлад.

Ако да се откажеш беше трудно, той навярно би се отказал от тази осмоза от катаклизми, която го потапя в непоносима гъстота, но той упорито се отказва от улеснението да отвори или затвори очи, да стане и да излезе край пътя, изведнъж отново да измисли тялото си, маршрута, една нощ на хиляда деветстотин и някоя си година, помощта, която ще пристигне с фарове, възклицания и прашна диря. Той стиска зъби (но това е може би раждаща се планинска верига, стриване на базалти и глини) и се отдава на световъртежа, на хода на охлюва или водопада по неговото потопено и объркано тяло. Всяко съзидание е провал, летят скалите в пространството, неназовани животни се сгромолясват и джапат във водата, навирили крака, пръскат се на трески коиуе, радостта от бъркотията смазва и екзалтира, и унищожава сред вой и мутации. Какво трябваше да остане от всичко това — само развалини от изоставена къща в пампата, един лукав бакалин, един преследван клет гаучо, някакво генералче на власт? Демонична операция, при която колосални цифри завършват с едно футболно първенство, с един поет самоубиец, с горчива любов по ъглите и в храсталаците. Съботна вечер, резюме на щастието, това ли е южноамериканското? Във всеки ежедневен жест нима не повтаряме неразрешения хаос? В това време на безгранично отлагано настояще, на некрофилен култ, на склонност към досада и сън без мечти, на склонност просто към кошмара, който идва след поглъщането на тиква и наденици в големи дози; съвместно съществуване със съдбата ли търсим, мъчим се да изживеем едновременно волния бяг на индианеца и най-последния успех на професионалния автомобилизъм? С лице към звездите, проснати в непромокаемата и глупава равнина, нима тайно пристъпваме към отказване от историческото време, навличаме чужди дрехи и празни речи, които обличат в ръкавици поздрава на вожда и възпоминателните тържества, и от толкова много неизследвана действителност избираме антагоничния призрак, антиматерията на антидуха, на антиаржентинството поради решителния отказ да изстрадаме както подобава една съдба във времето, едно надбягване с неговите победители и победени? По-малко от манихеи, по-малко от бонвивани хедонисти, нима не представляваме на земята призрачната страна на съществованието, неговата злорада ларва, притаена край пътя, антивремето на духа и тялото, евтината леснина, принципа не се намесвай, ако нямаш полза? Съдбата да не искаш съдба, не оплюваме ли всяка високопарна дума, всяко философско есе, всяко шумно първенство, веднъж издигнали жизнената антиматерия до портфейла с нашивки, до литературните тържества, до кокардата, до обществения и спортен клуб на всеки квартал в Буенос Айрес, Росарио или Тукуман?