Хулио Кортасар
Лотарията (20)

XX

Барът беше подготвен за закуска. Имаше шест застлани маси и барманът поставяше на място последната салфетка на цветчета, когато Лопес и доктор Рестели влязоха почти едновременно. Избраха си маса и веднага към тях се присъедини дон Гало, който явно се смяташе за представен, макар и да не беше говорил все още с никого, и който отпрати шофьора с едно сухо изщракване с пръсти. Лопес, възхитен от факта, че шофьорът е в състояние да се изкачи по трапа заедно с дон Гало и инвалидната количка (превърната за случая в нещо като увиснала във въздуха кошница — и в това се състоеше подвигът), попита как е здравето.

— Поносимо — отвърна дон Гало с галисийски акцент, ненакърнен изобщо през петдесетте години търговия в Аржентина. — Прекалено много влага, освен че снощи нямаше вечеря.

Доктор Рестели, докаран в бяло и с каскет, считаше, че организацията страда от известни недостатъци, макар обстоятелствата да смекчаваха отговорността на властите.

— Ами, ами — рече дон Гало. — Направо непоносима, както винаги, когато бюрокрацията се мъчи да измести частната инициатива. Ако това пътуване беше организирано от Експринтер, можете да бъдете сигурни, че щяхме да си спестим немалко неприятности.

Лопес се забавляваше. Обигран в предизвикване на спорове, той намекна, че агенциите също имат навик да пробутват котешко за заешко и че така или иначе Туристическата Лотария е официално изобретение.

— Ама разбира се, разбира се — подкрепи доктор Рестели. — Господин Пориньо, струва ми се, това е вашето име, не би трябвало да забравя, че първоначалната заслуга се пада на далновидния поглед на нашите власти и че…

— Напротив — сряза го сухо дон Гало. — Никога не съм виждал власти, които да имат поглед върху каквото и да било. Ето вижте, в търговския бранш няма нито едно правителствено постановление, което да не е необмислено. Без да отиваме по-далеч — мерките спрямо вноса на платове. Какво ще ми кажете за тях? Естествено безсмислица. В търговската камара, на която съм почетен председател от преди петнайсет години, моето мнение бе изложено под форма на две открити писма и една писмена молба до Министерството на търговията. Резултатът, господа? Никакъв. Това е то правителството.

Позволете — доктор Рестели добиваше онзи петльов вид, който доставяше такова удоволствие на Лопес. — Намерението ми далеч не е да защищавам правителствената дейност като цяло, но един преподавател по история има, така да се каже, известна сравнителна способност и мога да ви уверя, че сегашното правителство, а и болшинството от правителствата представляват умереността и равновесието пред частнособственическите сили, достойни за уважение, не го оспорвам, но които обикновено изискват за себе си онова, което не може да им бъде отстъпено, без да се накърни редът в страната. И това, господине, се отнася не само до представителите на обществеността, но и до политическите партии, морала на населението и функциите на градския съветник. Това, което на всяка цена трябва да се избегне, е анархията, дори в най-зачатъчните й форми.

Барманът почна да поднася кафе с мляко. Докато правеше това, той слушаше с огромен интерес диалога и мърдаше с устни, сякаш повтаряше най-забележителните думи.

— За мене чай с много лимон — заповяда дон Гало, без да го погледне. — Да, да, всички веднага започват да говорят за анархия, макар да е ясно, че истинската анархия е официалната, прикрита зад закони и правилници. Ще видите, че това пътуване ще бъде отвратително, наистина отвратително.

— Тогава защо тръгнахте? — попита Лопес уж небрежно.

Дон Гало видимо се сепна.

— Но моля ви се, това са две различни неща. Защо да не тръгна, след като спечелих от Лотарията? А освен това недостатъците се откриват на място.

— Като се имат предвид вашите идеи, недостатъците трябваше да се предвидят, не мислите ли?

— Да, естествено. Ами пък ако случайно нещата излязат добре?

— С други думи вие признавате, че официалната инициатива може да е удачна за някои неща — каза доктор Рестели. — Аз лично се старая да проявя разбиране и да застана в ролята на управника. („Иска ти се, пропаднал депутат такъв“, помисли си Лопес по-скоро със симпатия, отколкото със злоба.) Държавното кормило е сериозно нещо, драги мой събеседнико, и за щастие то е в сигурни ръце. Може би не достатъчно енергични, но добронамерени.

— А, ето — рече дон Гало, мажейки бодро една препечена филийка. — Излезе вече наяве и силното правителство. Не, господине, това, което е нужно, е интензивна търговия, по-широк оборот на капитали, възможности за всички, в рамките на известни граници, то се подразбира.

— Това не са несъвместими неща — отвърна доктор Рестели. — Но е необходимо една власт бдителна и с големи пълномощия. Приемам и се боря най-безстрашно за демокрация в Аржентина, но смесването на свободата със слободията среща в мое лице един решителен противник.

— Кой говори за слободия — възрази дон Гало. — По въпросите на морала аз съм не по-малко суров от всеки друг, дявол да го вземе.

— Не използувах понятието в този смисъл, но след като го приемате с този обикновен нюанс, радвам се, че мненията ни съвпадат в това отношение.

— Както и по отношение на конфитюра от ягоди, който е чудесен — вметна Лолес, сериозно отегчен. — Не знам дали сте забелязали, че от доста време стоим на котва.

— Някаква авария — каза дон Гало, удовлетворен. — Вие! Чаша вода!

Те любезно поздравиха постепенното проникване на доня Пепа и останалата част от семейство Пресути, което се настани със сладкодумни коментари на една маса, където изобилствуваше маслото. Пелуса се приближи към тях, сякаш за да им позволи по-цялостен оглед на неговата пижама.

— Здравейте, как сте — каза той. — Видяхте ли какво става? Стоим пред Килмес, стоим.

— Пред Килмес! — възкликна доктор Рестели. — Нищо подобно, млади човече, това сигурно е източната ни съседка!

— Аз познавам газомерите — увери ги Пелуса. — Ето, годеницата ми няма да ме остави да лъжа. Виждат се къщите и фабриките, казвам ви, че е Килмес.

— Защо пък не? — рече Лопес. — Ние сме с предубеждението, че първото пристанище, в което ще спрем, трябва да бъде Монтевидео, но ако вървим в друга посока, например на юг…

— На юг? — каза дон Гало. — Че какво ще правим ние на юг?

— Виж това… предполагам, сега ще научим. Вие знаете ли маршрута? — попита Лопес бармана.

Наложи се барманът да признае, че не му е известен. По-точно известен му е бил до предишния ден, а именно пътуване до Ливерпул с осем или девет обичайни междинни пристанища. Но после започнали преговорите с брега и сега бил напълно в неведение. Той прекъсна изложението си, за да откликне на спешния зов на Пелуса за още мляко в кафето, и Лопес се обърна озадачен към останалите.

— Ще трябва да потърсим някой офицер — каза той. — Сигурно вече са уточнили маршрута.

Хорхе, на когото Лопес се беше харесал, стремглаво се спусна към тях.

— Ето там идват и други — оповести той. — Но онези от кораба… никакви ги няма. Може ли да седна при вас? Кафе с мляко, хляб и конфитюр, моля. Ето ти, идват, какво ви казвах аз.

Медрано и Фелипе се появиха с полуизненадан, полусънен вид. След тях се изкачиха Раул и Паула. Докато те се поздравяваха помежду си, влязоха Клаудия и останалата част от семейство Трехо. Липсваха само Лусио и Нора, без да се смята Персио, защото Персио никога не създаваше впечатление, че липсва където и да било. Барът се изпълни с шума на столовете, приказки и цигарен дим. По-голямата част от пътниците започнаха да се оглеждат истински за пръв път. Медрано, който беше поканил Клаудия да седнат на една маса, намери, че тя е по-млада, отколкото той бе предположил вечерта. Паула явно беше още по-млада, но имаше някаква тежест в клепачите й, внезапен тик сгърчваше едната страна на лицето й, в този момент изглеждаше на годините на Клаудия. Новината, че са пред Килмес, беше достигнала до всички маси, предизвиквайки смях и иронични коментари. Медрано, с чувството за някакъв особено смешен антиклимакс, видя как Раул Коста се приближава до един илюминатор и разговаря с Фелипе; в крайна сметка двамата седнаха на масата, където вече се намираше Паула, докато Лопес лукаво се наслаждаваше на явното неудоволствие, с което семейство Трехо присъствуваше на разцеплението. Шофьорът се появи отново, за да отведе дон Гало, и Пелуса веднага изтича да му помогне. „Какво добро момче — помисли си Лопес. — Как да му обясня, че трябва да си остави пижамата в кабината?“ Той го каза тихо на Медрано, който седеше на съседната маса.

— Това е то, вечната история — рече Медрано. — Не може да се обиждаме от невежеството или грубостта на тези хора, когато в същност нито вие, нито аз сме направили някога нещо, за да помогнем тя да изчезне. Предпочитаме да се организираме по такъв начин, та общуването ни с тях да е минимално, но когато обстоятелствата ни принуждават да съжителствуваме…

— С нас е свършено — каза Лопес. — Поне с мен. Чувствувам се свръхпотиснат при наличието на толкова пижами, толкова „Марибел“ и толкова невинност.

— Възможност, която те несъзнателно експлоатират, за да ни изместят, понеже и ние им пречим. Всеки път, когато плюят на палубата вместо в морето, все едно че ни теглят куршум между очите.

— Или когато пускат радиото с всичка сила, след което крещят, за да се разберат и не чуват добре радиото и още повече го усилват и така нататък, ad infinitum^[1].

— Особено — каза Медрано — когато излагат на показ традиционния запас от баналности и наготово получени мисли. Посвоему те са изключителни като боксьори на ринга или като акробати, но на човек не му се иска да пътува през цялото време с атлети и акробати.

— Не изпадайте в униние — намеси се Клаудия, като им предложи цигари — и най-вече не афиширайте толкова бързо буржоазните си предразсъдъци. Какво ще кажете за междинното звено, тоест семейството на ученика? Ето ви едни добри хора, по-нещастни от нас, защото не се разбират нито с групата на червенокосия, нито с нашата маса. Стремят се към последната естествено, но ние отстъпваме ужасени.

Гореспоменатите полугласно обсъждаха, с внезапни просъсквания и възклицания, неучтивото поведение на своя син и брат. Госпожа Трехо нямаше намерение да позволи този сополанко да се възползува от положението и да се разхайти на шестнадесет години и половина и ако неговият баща не му поговори енергично… Но господин Трехо непременно щеше да го направи, нека тя бъде спокойна. От своя страна, Беба съвършено олицетворяваше презрението и порицанието.

— Хубава работа — рече Фелипе. — Уж плавахме цяла нощ… Сутринта щом погледнах през прозореца, хоп, виждам някакви комини. Малко остана отново да си легна.

— Така ще се научите да не ставате рано — каза Паула с прозявка. — А ти, скъпи, това будене да ти е последно. Имам почтено родословие от ленивци както от страна на Лавалие, така и откъм Охеда и трябва да си поддържам гербовете добре излъскани.

— Отлично — съгласи се Раул. — Направих го заради здравето ти, но известно е, че подобни начинания винаги се посрещат зле.

Фелипе слушаше озадачен. Малко късно им беше вече да се споразумяват по въпросите на спането. Той старателно се зае с изяждането на едно варено яйце, докато изкосо поглеждаше към семейната маса. Паула го наблюдаваше между два облака дим. Нито по-добър, нито по-лош от другите; като че ли възрастта ги уеднаквяваше, правеше ги всичките вироглави, жестоки и прелестни. „Ще има да страда“ — си каза тя, но не мислеше за него.

— Да, така ще бъде най-добре — рече Лопес. — Виж какво, Хорхито, ако вече си свършил, иди да видиш дали ще намериш някъде човек от екипажа и го помоли да се качи за малко.

— Някой офицер или въобще липид?

— По-добре офицер. А кои са липидите?

— Нямам представа — каза Хорхе. — Но сигурно са врагове. Чао.

Медрано направи знак на бармана, оттеглил се при тезгяха. Барманът се приближи без особено желание.

— Кой е капитанът?

За изненада на Лопес, доктор Рестели и Медрано, барманът не знаеше.

— Така е — обясни той, сякаш опечален. — До вчера беше капитан Ловат; но снощи чух да казват… Има промени, най-вече защото сега ще пътувате вие и…

— Как така промени?

— Да, уточнения. Мисля, че сега не отиваме в Ливърпул. Снощи чух… — той се спря, оглеждайки се наоколо. — По-добре ще бъде да поговорите със салонния управител, може би той знае нещо. Всеки момент ще дойде.

Медрано и Лопес се посъветваха с поглед и го оставиха да си иде. Изглежда, не оставаше нищо друго, освен да се възхищават на брега край Килмес и да си бъбрят. Хорхе се завърна с новината, че не се виждали никакви офицери и че двамата моряци, които боядисвали един шпил, не разбирали испански.