Хулио Кортасар
Лотарията (7)

VII

Черен Линкълн, черен костюм, черна връзка. Останалото — неясно. От целия дон Гало Пориньо се виждаше най-вече шофьорът с внушителни плещи и инвалидната количка, по която си оспорваха място гумираните и хромираните части. Много хора спряха, за да видят как шофьорът и сестрата изваждат дон Гало и го свалят на тротоара. По лицата се долавяше съжаление, смекчено от явното богатство на болнавия господин. Към това трябва да прибавим, че дон Гало приличаше на пиле, от ония с проскубаните шии, и гледаше по един толкова презрителен начин, че на човек му идеше да запее Интернационала под носа му, което впрочем никой не бе направил — както увери Медрано, — макар Аржентина да е свободна страна, а музиката — изкуство, поощрявано в най-добрите кръгове.

— Бях забравил, че и дон Гало спечели от Лотарията. Как няма да спечели дон Гало? А виж, никога не бях и помислял, че старецът ще тръгне да пътува. Това е просто невероятно.

— Господинът ваш познат ли е? — попита Нора.

— Оня, който в Хунин не знае дон Гало Пориньо, заслужава лапидация насред красивия площад с широки тротоари — каза Медрано. — Превратностите на професията ми изпратиха наказанието да имам кабинет в този напредничав град до преди около пет години, щастлив период, когато успях да дойда в Буенос Айрес. Дон Гало бе една от първите видни личности, с които се запознах там.

— Има вид на достоен и уважаван господин — каза доктор Рестели. — Истината е, че с тази кола изглежда малко странно да…

— С тази кола — каза Медрано — може да се отиде много далеч. Както виждате, до Хунин и до „Лондон“. Един от моите недостатъци е склонността към клюкография, макар в своя защита да приведа, че ме интересуват само някои по-висши форми на клюката, като например историята. Какво да кажа за дон Гало? (Така започват някои автори, които много добре знаят какво ще кажат.) Ще кажа, че той би трябвало да се нарича Гай — по причини, които много скоро ще узнаете, Хунин разполага с големия магазин „Синьо и златно“, име предопределено; но ако сте правили туристически набези из Буенос Айрес, в което все пак предпочитам да се съмнявам, то вие знаете, че на „Двадесет и пети май“^[1] има още един магазин „Синьо и златно“ и че фактически във всеки околийски център на обширната провинция има още синеви и злата на най-стратегическите ъгли. С две думи — милиони песос в джоба на дон Гало, трудолюбив галициец, който, предполагам, е пристигнал в страната, както почти всички свои земляци, и е работил с характерната за тях продуктивност в нашата тъй предразположена към следобедна дрямка пампа. Дон Гало живее в един дворец в Палермо^[2], парализиран и почти без роднини. Добре организиран бюрократичен апарат се грижи за синьо-златната мрежа — администратори, очи и уши на краля, те следят, усъвършенствуват, уведомяват и санкционират. Но ето че… Не ви ли отегчавам?

— О, не — каза Нора, която попиваше всяка негова дума.

— И така — продължи иронично Медрано, насочил вниманието си в упражнението по стилистика, което, той беше уверен в това, само Лопес оценяваше напълно, — ето че преди пет години настъпи диамантената сватба на дон Гало с търговията с платове, шивашкото изкуство и неговите производни. Местните управители научиха по неофициален път, че господарят очаква почести от служителите си и че има намерение да направи преглед на всички свои магазини. По това време; аз бях близък приятел на Пеня, управителя на клона в Хунин, който беше угрижен от посещението на дон Гало. Пеня разбра, че посещението е в най-висша степен делово и че дон Гало идва, готов да разгледа и последната дузина копчета. В резултат вероятно на тайни сведения. Понеже всички управители бяха еднакво разтревожени, започна нещо като надпревара във въоръжаването между клоновете. В клуба дълго се смеехме на историите на Пеня за това как подкупил двама търговски пътници, че да му донесат сведения за приготовленията на ония от „Девети юли“ или в Пеуахо. От своя страна, той правеше всичко възможно — в магазина се работеше до невероятни часове и служителите бяха едновременно разгневени и наплашени.

Дон Гало започна своята самопочитна обиколка от Лобос, струва ми се, посети три-четири от магазините си и една много слънчева събота се появи в Хунин. По това време той имаше един син буик, но Пеня беше поръчал да приготвят открита кола, такава, с каквато Александър само е мечтал да влезе в Персепол. Дон Гало доста се впечатли, когато Пеня и една свита го посрещнаха при входа на селището и го поканиха да се премести в откритата кола. Шествието навлезе тържествено по главния булевард; аз, тъй като не изпускам такива неща, се бях настанил в края на тротоара, недалеч от магазина. Когато колата се приближи, служителите, разпределени стратегически, започнаха да ръкопляскат. Момичетата хвърляха бели цветя, а мъжете (много от тях наети) размахваха знаменца със синьо-златната емблема. По цялата ширина на улицата имаше нещо като триумфална арка, която гласеше: „ДОБРЕ ДОШЪЛ, ДОН ГАЛО.“ На Пеня тази фамилиарност бе костувала една безсънна нощ, но старецът хареса самоотвержеността на поданиците си. Колата спря пред магазина, ръкоплясканията гръмнаха (ще ми простите тези думи, необходими, но омразни), а дон Гало, седнал като санажу^[3] на крайчеца на седалката, раздвижваше отвреме-навреме дясната си ръка в отговор на поздравленията. Бъдете сигурни, че той би могъл да поздравява и с двете, но вече ми бяха станали ясни номерата на тази личност и Пеня не беше преувеличил. Феодалният владетел посещаваше своите крепостни, той изискваше и оценяваше почитанието с полулюбезен, полунедоверчив вид. Аз си блъсках главата, мъчейки се да си спомня къде бях виждал вече подобна сцена. Не самата сцена, защото по същността си тя беше като всяко друго официално посрещане, със знаменца, плакати и букети цветя. А по-скоро това, което се криеше (а за мен и се разкриваше) зад сцената, нещо, което обхващаше и сломените продавачи, и горкия Пеня, — полуотегчения, полужаден израз на дон Гало. Когато Пеня се качи на една пейка, за да прочете приветственото слово (от което, признавам, една немалка част беше моя, защото това са развлеченията по малките градчета), дон Гало настръхна на мястото си, поклащаше отвреме-навреме одобрително глава и приемаше с хладна любезност оглушителните залпове от ръкопляскания, които служителите пласираха точно там, където Пеня им беше посочил предната вечер. Тъкмо в момента, когато наближаваше най-вълнуващият пасаж (подробно бяхме описали усърдието на дон Гало, self made man^[4], самоук и т.н.), видях, че виновникът за тържеството прави знак на горилата шофьор, когото виждате ето там. Горилата излезе и каза нещо на един от постовете край тротоара, той се изчерви и каза нещо на съседа си, който се поколеба и се заоглежда във всички посоки, сякаш в очакване на някакво спасително появяване… Разбрах, че се приближавам до отговора, че скоро ще разбера защо всичко това ми бе тъй познато. „Поискал е сребърното нощно гърне — помислих си аз. — Гай Трималхион. Майко мила, светът си се повтаря, както може…“ Но, разбира се, не беше нощното гърне, а само чаша вода, добре обмислена чаша вода, за да смаже Пеня, да срине патоса на речта и да си възвърне предимството, изплъзнало му се покрай номера с откритата кола…

Нора не схвана добре края, но се зарази от смеха на Лопес. Роберто току-що с мъка бе настанил дон Гало до един прозорец и му носеше оранжада. Шофьорът се беше оттеглил и чакаше до вратата, бъбрейки със сестрата. Количката на дон Гало пречеше извънредно много на всички, но на дон Гало това, изглежда, се отразяваше твърде добре. Лопес беше като хипнотизиран.

— Не може да бъде — повтори той. — При това здраве и всичките тия пари ще тръгне само защото е безплатно?

— Не съвсем безплатно — каза Медрано. — Билетът му е струвал десет песос все пак.

— Сред хората на действието на старини се срещат такива юношески капризи — каза доктор Рестели. — Самият аз, независимо от благосъстоянието, се питам дали действително би трябвало…

— Там идват някакви типове с бандонеони — каза Лусио. — Дали са с нас?