Хулио Кортасар
Лотарията (17)

XVII

Клаудия прекрасно знаеше, че Хорхе няма да заспи без някоя необичайна новина или откритие. За него най-доброто успокоително беше да научи, че в банята има стоножка или че Робинзон Крузо действително е съществувал. Понеже не можа да измисли друго, тя му даде някакъв медицински проспект, току-що изникнал в един от куфарите.

— Написан е на тайнствен език — каза тя. — Дали не са вести от планетата?

Хорхе се настани в леглото си и прилежно зачете проспекта, който го смая.

— Чуй тази част, мамо — рече той. — Препаратът „Роче“ е пирофосфорен естер на аневрина, кофермент, който участвува във фосфорилирането на глицидите и осигурява в организма декарбоксилирането на пирогроздената киселина, метаболит, който обикновено се получава при деградацията на глицидите, липидите и протеидите.

— Невероятно — каза Клаудия. — Стига ли ти една възглавница или искаш две?

— Стига ми. Мамо, какво ли значи метаболит. Трябва да попитаме Персио. Това сигурно идва от планетата. Струва ми се, че липидите и протеидите трябва да са врагове на човекомравките.

— Твърде вероятно — каза Клаудия, като загаси светлината.

— Чао, мамо. Мамо, какъв хубав кораб.

— Разбира се, че е хубав. Спи сладко.

Кабината беше най-крайната в коридора при левия борд. Освен че харесваше номер тринадесет, на Клаудия й стана приятно да открие срещу вратата стълбата, която водеше към бара и столовата. В бара намери Медрано, който се беше върнал към коняка след един последен и напразен опит да подреди дрехи от куфарите си. Барманът поздрави Клаудия на малко колосан испански, след което й поднесе листа, украсен с отличителния знак на „Маджента Стар“.

— Сандвичите са добри — каза Медрано. — При липсата на вечеря…

— Салонният управител ви кани свободно да консумирате каквото пожелаете — каза барманът, който вече беше известил това със същите думи на Медрано. — За съжаление вие се качихте в последния момент и нямаше възможност да ви се поднесе вечеря.

— Странно — каза Клаудия. — За сметка на това имахте време да подготвите кабините и да ни разпределите много удобно.

Барманът направи неопределено движение и зачака поръчката. Те поискаха бира, коняк и сандвичи.

— Да, всичко е странно — рече Медрано. — Например шумният конгломерат, оглавяван изглежда от червенокосия младеж, не се е мяркал насам. Априори сме склонни да мислим, че този тип хора имат по-голям апетит от нас, лимфатиците, ако ми простите, че ви включвам в корпорацията.

— Може би им е лошо на горките — каза Клаудия.

— Синът ви спи ли вече?

— Да, след като изяде половин кило бисквити „Терабуси“. Сметнах, че е по-добре да си легне веднага.

— Харесва ми вашето дете — продължи Медрано. — Хубаво момченце, с чувствително лице.

— Прекалено чувствително понякога, но се справя благодарение на силното си чувство за хумор и чудесните си данни за футбол и конструктори. Кажете, вие действително ли мислите, че всичко това?…

Медрано я погледна.

— Говорете ми по-добре за сина си — рече той. — Какво мога да ви отговоря аз? Преди малко открих, че не може да се отива на кърмата. Не ни дадоха да вечеряме, но за сметка на това кабините са чудесни.

— Да, като напрежение е достатъчно — каза Клаудия.

Медрано й предложи цигара и тя усети, че й харесва този мъж със слабо лице и сиви очи, облечен старателно небрежно, което много му отиваше. Креслата бяха удобни, бръмченето на машините помагаше да не мислиш, а само да се отдадеш на почивка. Медрано беше прав: Защо да се задават въпроси? Ако всичко изведнъж свърши, ще съжалява, че не е използувала по-добре тези абсурдни и щастливи часове. Отново улица „Хуан Баутиста Алберди“^[1], училището на Хорхе, низ от романи, докато слуша как гърмят автобусите, съществованието в един Буенос Айрес без бъдеще за нея, невъзмутимото и влажно време, новините по радио Ел Мундо.

Медрано припомняше с усмивка епизодите в „Лондон“. Клаудия изпита желание да узнае нещо повече за него, но остана с впечатлението, че той не е човек на изповедите. Барманът донесе още един коняк, надалече се чуваше сирена.

— Страхът е баща на много странни работи — каза Медрано. — В този час немалко пътници вероятно започват да изпитват неспокойствие. Ще се забавляваме, ще видите.

— Смейте ми се — рече Клаудия, — но доста отдавна не се бях чувствувала така доволна и така спокойна. Много повече ми харесва „Малкълм“, или каквото ще да е името му, отколкото едно пътуване с „Аугустус“.

— Новост, примесена с малко романтика? — каза Медрано, гледайки я изпод око.

— Просто новост, а това вече не е малко в един свят, в който хората почти винаги предпочитат повторението, като децата. Чели ли сте последната реклама на аржентинските авиолинии?

— Може би, не знам.

— Препоръчват самолетите си, като казват, че в тях ще се чувствуваме като в собствения си дом. „Вие сте си у дома“, или нещо подобно. Не мога да си представя нищо по-ужасно от това да се кача на самолет и да се чувствувам отново у дома си.

— Запарват сладко мате, предполагам. Поднасят нашенско печено и спагети под провлечения ритъм на духалата.

— Всичко това е чудесно в Буенос Айрес, и то само ако човек усеща, че е в състояние да го замени в който и да било момент с други неща. Точният израз е: на разположение. Това пътуване може да се окаже нещо като тест.

— Подозирам, че за някои той ще бъде труден. Но понеже става дума за реклами на авиолинии, с особена неприязън си спомням за една, на не знам коя си североамериканска компания, в която се подчертаваше, че с пътника ще се отнасят по съвсем специален начин. „Ще се почувствувате важна личност“, или нещо подобно. Като си помисля за някои мои колеги, които пребледняват само при мисълта, че някой може да се обърне към тях с „господине“ вместо с „докторе“… Да, тези линии без съмнение имат многобройна клиентела.

— Теория за личността — каза Клаудия. — Дали е написана вече?

— Страхувам се, че твърде много интереси са замесени. Впрочем вие ми обяснявахте защо ви харесва пътуването.

— Да, в края на краищата всички или почти всички ще се сприятелим и няма смисъл да преиначаваме биографиите си — продължи Клаудия. — Истината е, че олицетворявам самия провал, който не се примирява да остане верен на етикета си.

— Което ме кара да се съмнявам още отсега в провала.

— О, вероятно защото това е единствената причина все още да върша неща като купуване на билет и печелене от Лотарията. Струва си да съм жива заради Хорхе. Заради него и някои други неща, макар и малко. За някоя музика, към която човек се връща, за някои книги… Всичко останало е прогнило и погребано.

Медрано внимателно загледа цигарата си.

— Аз не знам много-много за брачния живот — рече той, — но във вашия случай не ми се вижда съвсем удовлетворителен.

— Разведох се преди две години — каза Клаудия. — По причини колкото многобройни, толкова и несъществени. Нито прелюбодеяние, нито патологична жестокост, нито алкохолизъм. Бившият ми съпруг се нарича Леон Леубаум, името вероятно ви говори нещо.

— Канцеролог или невролог, струва ми се.

— Невролог. Разведох се с него, преди да се наложи да вляза в списъка на пациентите му. Той е изключителен човек, с по-голяма сигурност от всякога мога да го кажа сега, когато мисля за него по начин, който бихме могли да наречем посмъртен. Става дума за самата мен, за това, което остава от мен, а то не е много.

— И все пак сте се развели с него.

— Да, разведох се с него, може би, за да спася това, което все още оставаше от личността ми. Знаете ли, един ден започнах да откривам, че обичам да излизам в часа, когато той се прибира, да чета Елиът, когато той решаваше да отиде на концерт, да играя с Хорхе, вместо да…

— А — каза Медрано, като я гледаше. — И останахте с Хорхе.

— Да, всичко се уреди отлично. Леон ни посещава през едиколко си дни и Хорхе посвоему го обича. Аз живея както смятам за добре и ето ме тук.

— Но вие говорехте за провал.

— Провал? В същност провалът бе женитбата ми с Леон. Това не се оправя с развод, нито дори с дете като Хорхе. Той предшествува всичко, той е нелепостта, с която е започнал този мой живот.

— Защо, ако не е прекалено любопитно от моя страна?

— О, въпросът не е нов, самата аз съм си го повтаряла, откакто започнах малко да се познавам. Разполагам с поредица от отговори: за слънчеви дни, за бурни нощи… Разнообразна сбирка от маски и зад тях, струва ми се, една черна дупка.

— Да пием по още един коняк — рече Медрано и повика бармана. — Странно, изглежда, институцията брак няма сред нас нито един представител. Лопес и аз, неженени, мисля, че Коста също, доктор Растели, вдовец, има едно-две момичета за женене… А, дон Гало! Но иди разбери какво е семейното положение на дон Гало. Вие се казвате Клаудия, нали? Аз съм Габриел Медрано и биографията ми е лишена от каквато и да било привлекателност. За ваше здраве и за здравето на Хорхе.

— Наздраве, Медрано, и да поговорим за вас.

— От интерес, от любезност? Прощавайте, човек говори някои неща просто по силата на рефлекса. Но ще ви разочаровам, първо, защото съм зъболекар, но и защото живея, без да върша нищо полезно, общувам с малък брой приятели, възхищавам се от малък брой жени и с това градя пясъчни кули, а те час по час се срутват. Бум, всичко на земята. Но аз пак започвам, знаете ли, пак започвам.

Той я погледна и се разсмя.

— Харесва ми да разговарям с вас — каза той.

Майката на Хорхе, лъвчето.

— Големи глупости говорим и двамата — каза Клаудия и на свой ред се засмя. — Както винаги с маски, разбира се.

— О, маските. Човек винаги е склонен да мисли за лицето, което крият, а в същност важното е маската, че тя е именно тази, а не някоя друга. Кажи ми каква маска носиш и ще ти кажа кой си.

— Последната — отвърна Клаудия — се нарича „Малкълм“ и, струва ми се, я ползувам заедно с още доста хора. Слушайте, искам да се запознаете с Персио. Може ли да изпратим да го повикат в каютата му? Персио е възхитително създание, истински магьосник, понякога почти ме е страх от него, но той е като агне, макар че ние знаем колко символи може да таи едно агне.

— Онзи нисичкият плешив човек, който беше с вас в „Лондон“? Напомни ми за една снимка на Макс Жакоб, която пазя в къщи. Но, ето, говорим за вълка…

 

 

— Една лимонада ще бъде достатъчна, за да възстанови доброто настроение — каза Персио. — А може би и един сандвич с кашкавал.

— Каква отвратителна смесица — каза Клаудия.

Ръката на Персио се плъзна като риба по тази на Медрано. Персио беше облечен в бяло, беше си обул платнени обувки, също бели. „Всичко купено в последния момент, и то в първия отворен магазин“, помисли Медрано, като го гледаше със симпатия.

— Пътуването обещава да премине под смущаващо знамение — каза Персио, като душеше въздуха. — Там навън реката прилича на млечен карамел Ла Маргрона. Що се отнася до каютата ми — тя е нещо великолепно. Защо ли да описвам? Бляскаво, пълно с тайнствени неща, копчета и надписи.

— Обичате ли да пътувате? — попита Медрано.

— Ами аз всъщност непрекъснато това правя.

— Той говори за метрото Лакросе — каза Клаудия.

— Не, не, аз пътувам из инфрапространството и хиперпространството — обясни Персио. — Това са две идиотски думи, които не означават нищо особено, но аз си пътувам. Или поне моето звездно тяло обхожда главозамайващи пътища. А междувременно аз съм при Крафт, коригирам ли, коригирам набор. Вижте, това пътешествие ще ми бъде от полза за звездните наблюдения, за астралните заключения. Знаете ли какво е мислел Парацелз? Че небесният свод е фармакопея. Красиво, нали? Сега съзвездията ще ми бъдат под ръка. Хорхе казва, че звездите се виждат по-добре в морето, отколкото на суша, особено в Чакарита, където живея аз.

— Преминава от Парацелз към Хорхе, без да прави разлика — засмя се Клаудия.

— Хорхе знае неща, или по-скоро е изразител на знания, които по-късно ще забрави. Когато се занимаваме с магическите игри, с големите загадки, той винаги познава повече от мен. Единствената разлика е, че после се разсейва като маймунка или лале. Ако можех да го задържа за малко по-дълго при това, което той съзира… Но действието е закон на детството, както е казвал вероятно Фехнер. Проблемата е Аргус^[2]. Винаги.

— Аргус? — каза Клаудия.

— Да, многоликият, десетхилядоокият, вездесъщият. Точно така, вездесъщият! — възкликна въодушевено Персио. — Когато се опитвам да си присвоя виждането на Хорхе, не давам ли израз на най-ужасяващата носталгия на расата? Да виждам с три очи, да бъда и моите очи, и вашите, Клаудия, така красиви, и тези на господина, така изразителни. Всички очи, защото това убива времето, напълно го ликвидира. Хайде вън. Изчезвай оттук.

Той направи движение, сякаш за да прогони муха.

— Давате ли си сметка? Ако аз виждам едновременно всичко, което виждат очите на расата, четирите милиарда очи на човечеството, действителността би престанала да бъде приемствена, би се вкаменила в едно абсолютно виждане, в което „Аз“ би изчезнало, би се унищожило. Но това унищожение — какъв победоносен пожар, какъв отговор! Невъзможно е да се възприема пространството от този миг нататък, а още по-малко времето, което е същото нещо, но в приемствена форма.

— Но ако надживеете такъв един бърз поглед — каза Медрано, — вие отново ще започнете да чувствувате времето. Главоломно умножено по броя на частичните виждания, но така или иначе времето.

— О, те няма да бъдат частични — продължи Персио, повдигайки вежди. — Замисълът е да се обхване космическото в един всеобщ синтез, възможен само ако се тръгне от един също така всеобщ анализ. Разбирате ли, човешката история е тъжна резултантна от това, че всеки гледа за своя сметка. Времето се ражда в очите, това е известно.

Той измъкна от джоба си една брошура и припряно зарови в нея. Медрано, който палеше цигара, видя как на вратата се показа шофьорът на дон Гало; той огледа за миг сцената и се приближи до бармана.

— С малко въображение може да се добие далечна представа за Аргус — каза Персио, прехвърляйки страниците на брошурата. — Аз например се упражнявам с такива неща. За нищо не служи, тъй като само си фантазирам, но събужда космическото ми чувство, изтръгва ме от подлунната тъпота.

На корицата на брошурата пишеше: „Guia oficial dos caminhos de ferro de Portugal“^[3]. Персио размаха справочника като бойно знаме.

— Ако искате, ще ви направя едно упражнение — предложи той. — При друг случай може да използувате албум със снимки, атлас, телефонен указател, това служи най-вече за да се постигне вездесъщост — да избягаме за малко от това място… По-добре аз да ви казвам. Официално време двадесет и два и тридесет. Известно е, че това не е астрономическото време, известно е, че сме с четири часа по-напред от Португалия. Но целта не е да правим хороскоп, просто ще си представим, че там, минута повече, минута по-малко, часът е осемнадесет и тридесет. Хубав час в Португалия, предполагам, с всички онези блеснали плочки.

Той отвори решително справочника и започна да разучава тридесета страница.

— Северната линия. Ясно ли е? Внимавайте добре: точно в този момент влак 125 се движи между гарите Меаляда и Агим. Влак 324 ще напусне гара Ториш Новаш, остава точно една минута, в действителност много по-малко. Номер 326 влиза в Сонзелаш, а по линията Веднаш-Новаш влак 2721 току-що е излязъл от Кинта Гранди. Вие вече виждате, нали? Ето тук е разклонението за Лоузан, където влак 629 е спрял точно на едноименната гара, преди да замине за Приляун-Казаиш… Но вече са изтекли тридесет секунди, тоест можахме да си представим само пет-шест влака, макар че има много повече: по източната линия влак 4111 лети от Монти Редонду към Гия, 4373 е спрял в Лейрия, 4124 ще навлезе в Паул. А западната линия? Номер 4026 тръгва от Мартингаса и пресича Патаяш, 4028 се намира в Коимбра, но секундите минават и ето тук, по линията за Фигейра, 4735 пристига сега във Вериди, 1429 ще отпътува от Пампильоза, вече свири, тръгва… и 1432 навлиза в Сазал… Да продължавам ли, да продължавам ли?

— Не, Персио — каза Клаудия разнежена. — Изпийте си лимонадата.

— Но вие схванахте, нали? Упражнението…

— О, да — рече Медрано. — Почувствувах се някак, като че ли от много високо можах едва ли не едновременно да видя всички влакове на Португалия. Не бе ли този смисълът на упражнението?

— Целта е човек да си представи, че вижда — каза Персио, затваряйки очи. — Да изтрие думите, само да вижда как в този миг, само върху една незначителна частица от земното кълбо, необхватни количества влакове изпълняват точно разписанията си. А после, малко по малко, да си представи влаковете в Испания, в Италия, всички влакове, които в този момент, осемнадесет и тридесет и две, се намират някъде, пристигат някъде, тръгват отнякъде.

— Замайвате ме — каза Клаудия. — А, не, Персио не тази първа вечер и с този чудесен коняк.

— Добре, упражнението служи за други неща — отстъпи Персио. — Има най-вече магически цели. Мислили ли сте за рисунките? Ако на тази карта на Португалия отбележим всички точки, където в осемнадесет и тридесет има влак, може би е интересно да се види каква рисунка ще излезе. Тя ще се променя всеки четвърт час, за да се оцени по пътя на сравнението или на наслагването как рисунката се преобразява, усъвършенствува се или се влошава. Любопитни резултати съм постигал в свободните си минути при Крафт, не съм далеч от мисълта, че един ден ще видя зараждането на рисунка, която напълно ще съвпада с някое известно произведение, китарата на Пикасо например или фруктиерата на Петорути. Ако това се получи, ще имам шифър, модул. Така ще започна да обгръщам съзиданието откъм истинската му аналогична основа, ще разчупя времето-пространство, което е едно изпъстрено с дефекти изобретение.

— Светът магически ли е в такъв случай? — попита Медрано.

— Вижте, дори магията е заразена от западните предразсъдъци — каза огорчено Персио. — Преди да стигне до формулиране на космическата действителност, човек би трябвало да се пенсионира и да има повече време за изучаване на звездната фармакопея и за съприкосновение с неуловимата материя. Какво искате при седемчасов работен ден?

— Дано пътуването ви предостави възможности за изследвания — рече Клаудия, изправяйки се. — Започвам да усещам сладката умора на туриста. Затова до утре.

Скоро след това Медрано се завърна по-доволен в кабината си и намери сили да отвори куфарите. „Коимбра“, мислеше той, докато пушеше последната цигара. „Леубаум, неврологът.“ Всичко толкова лесно се разбъркваше; може би е възможно да се извлече някаква знаменателна рисунка от тези срещи и тези спомени, в които сега се появяваше Бетина и го гледаше полуизненадана, полуоскърбена, сякаш действието запалване на лампата в банята е непростима обида. „О, остави ме на мира“, помисли Медрано, пускайки душа.