Хулио Кортасар
Лотарията (3)

III

„Лондон“ си го бива през горещините. От „Лория“ до „Перу“ има десет минути да се освежи и да хвърли един поглед на „Критика“. Трудността се състоеше в това той да изчезне, без Бетина много-много да разпитва, но Медрано измисли някаква среща на завършилите през 35-та година, вечеря в „Лопрете“, предшествувана от аперитив някъде другаде. Вече толкова много беше съчинявал от тегленето на Лотарията насам, че за последната, почти жалка измама не си струваше и да се споменава.

Бетина беше останала в леглото, гола, с поставен на нощната масичка вентилатор — четеше Пруст в превод на Менаше. Бяха се любили цяла сутрин, с почивки за сън, уиски или кока-кола. След като изядоха едно студено пиле, те разискваха върху стойността на творчеството на Марсел Еме, за стиховете на Емилио Балягас^[1] и курса на мексиканското златно песо. В четири часа Медрано се пъхна под душа, а Бетина отвори тома на Пруст (бяха се любили още веднъж). В метрото, докато наблюдаваше със състрадателен интерес един ученик, който се мъчеше да прилича на мръсник, Медрано тегли мислено една черта под направеното през деня и го одобри. Съботата вече можеше да започне.

Гледаше „Критика“, но все още мислеше за Бетина, малко учуден от това, че все още мисли за Бетина. Прощалното писмо (харесваше му да го окачествява като посмъртно) бе написано предната нощ, докато Бетина спеше, подала крак изпод чаршафа, с паднали над очите коси. Всичко беше обяснено (освен, разбира се, всичко онова, което тя би решила да сметне, че не е), личните въпроси — благоприятно приключени. И със Сусана Данери той бе скъсал по същия начин, без дори да напусне страната, както сега; всеки път, когато срещнеше Сусана (особено по художествените изложби — нещо неизбежно в Буенос Айрес), тя му се усмихваше като на стар приятел, без сянка на озлобление или носталгия. Представи си как влиза в „Писаро“^[2] и се озовава лице срещу лице с Бетина, усмихната дружелюбна. Пък макар и само усмихната. Но най-вероятно бе Бетина да се върне в Рауч^[3], където съвсем невинно я очакваха безупречното й семейство и две преподавателски места по родния език.

— Doctor Livingstone, I suppose^[4] — каза Медран.

— Запознай се с Габриел Медрано — каза Лусио. — Заповядайте, пийнете нещо.

Той стисна малко плахата ръка на Нора и поръча едно сухо мартини. Нора намери, че е по-стар, отколкото тя очакваше за приятел на Лусио. Сигурно беше почти на четиридесет години, но толкова хубаво му стоеше костюмът от италианска коприна, бялата риза. Лусио никога нямаше да се научи да се облича така, дори ако имаше пари.

— Как ви се виждат всичките тези хора — говореше Лусио. — Опитвахме се да отгатнем кои ще пътуват. Мисля, че излезе списък във вестниците, но аз го нямам.

— Списъкът за щастие беше много неточен — каза Медрано. — Освен моята личност бяха премълчани и други двама-трима, който искаха да избягнат всякаква гласност или семейни катастрофи.

— Освен това има и придружители.

— Е, да — каза Медрано и помисли за спящата Бетина. — Всъщност за сега виждам там Карлос Лопес и един господин с аристократичен вид. Не го ли познавате?

— Не.

— Лопес ходеше в клуба до преди три години, познавам го оттогава. Сигурно е било малко преди да дойдете вие. Отивам да проверя дали е от групата.

Лопес беше от групата и те се поздравиха много доволни, че отново се срещат, и то при тези обстоятелства. Лопес представи доктор Рестели, който каза, че Медрано му е познат по физиономия. Медрано използува освобождаването на съседната маса, за да извика Нора и Лусио. Всичко това отне доста време, защото в „Лондон“ не е лесно да станеш и си смениш мястото, без да предизвикаш нескрито раздразнение сред обслужващия персонал. Лопес извика Роберто и Роберто замърмори, но помогна при преместването и си прибра песото, без да благодари. Младежите с наперен вид започнаха да напомнят за себе си и настояваха за втора бира. Не беше лесно да се разговаря в този час, когато всички бяха жадни и се напъхваха в „Лондон“ като с обувалка, жертвувайки последната глътка кислород срещу съмнителната компенсация от халба бира или един индиан-тоник. Вече нямаше съществена разлика между заведението и улицата; по „Авенида“ сега излизаше и се изкачваше гъста тълпа с пакети, вестници и чанти, особено чанти с всякакви цветове и размери.

— С две думи — каза доктор Рестели, — ако съм разбрал добре, всички присъствуващи тук ще имаме удоволствието да бъдем заедно по време на това приятно пътуване.

— Ще имаме, да — каза Медрано. — Опасявам се обаче да не би част от този народен симпозиум там вляво да се присъедини към съжителството.

— Мислите ли? — каза Лопес, доста обезпокоен.

— Имат такъв един бандитски вид, който никак не ми харесва — каза Лусио. — На футболното игрище човек се сближава с всекиго, но на кораб…

— Кой знае — каза Нора, която се сметна за призвана да внесе една съвременна нотка. — Може и да са много симпатични.

— Междувременно — каза Лопес — една девица със скромен вид, изглежда, иска да се присъедини към групата. Да, така е. Придружена от една госпожа с черни одежди, излъчваща добродетелност.

— Те са майка и дъщеря — каза Нора, непогрешима в тези неща. — Божичко, какви дрехи са облекли.

— Това слага край на съмнението — каза Лопес. — Те не само ще тръгнат, но и ще пристигнат с нас, ако разбира се, тръгнем и пристигнем.

— Демокрацията… — каза доктор Рестели, но гласът му се изгуби в глъчката, идеща от изхода на метрото. Младежите с наперен вид, изглежда, разпознаха племенните звуци, тъй като двама от тях веднага отговориха, единият с вой — една октава по-високо, а другият — като мушна два пръста в устата си и ужасно изсвири.

— … е сведена до фамилиарничене — заключи доктор Рестели.

— Именно — вежливо каза Медрано. — Впрочем човек си задава въпроса, защо ли заминава.

— Моля?

— Да, защо е нужно да се заминава?

— Е — каза Лопес, — предполагам, че все може да е по-забавно, отколкото да се стои тук, на сушата. На мен лично ми е приятно, че съм спечелил пътуване за десет песос. Не забравяйте, че автоматическото право на платен отпуск е вече една съществена награда. Не може да се изпуска такова нещо.

— Признавам, че не е за пренебрегване — каза Медрано. — На мен печалбата от Лотарията ми послужи, за да затворя кабинета и известно време да не виждам проядени зъби. Но ще се съгласите, че цялата тази история… На два-три пъти имах впечатлението, че това ще свърши по начин… Впрочем прилагателното изберете вие, то винаги е произволната част на изречението.

Нора погледна Лусио.

— Струва ми се, че преувеличавате — каза Лусио. — Ако човек почне да отхвърля печалбите поради страх от измама…

— Не вярвам Медрано да има предвид някаква измама — каза Лопес. — По-скоро нещо, което се носи из въздуха, един вид подигравка, но на едно, така да се каже, възвишено ниво. Забележете, че току-що влезе една дама, чийто тоалет… Да, безспорно и тя. А ето там, докторе, току-що се настани нашият ученик Трехо, заобиколен от любещото си семейство. Това кафене започва да добива все по-презокеански вид.

— Никога няма да разбера как госпожа Ребора е могла да продава билети на учениците, и по-специално на този — каза доктор Рестели.

— Става все по-горещо — каза Нора. — Моля те, поръчай ми нещо разхладително.

— На кораба ще ни бъде добре, ще видиш — каза Лусио, като размахваше ръка, за да привлече Роберто, засуетил се около растящата маса на наперените, където се правеха такива своеобразни поръчки, като капучино^[5], субмарино^[6], сандвичи с наденица и бутилки черна бира, артикули, неизвестни в заведението или поне необичайни в този час.

— Да, предполагам, че ще бъде по-хладно — каза Нора, поглеждайки недоверчиво към Медрано. Тя все още беше разтревожена от думите му, или по-скоро това беше начин да съсредоточи тревогата в нещо, което можеше да се изразява и предава. Наболяваше я коремът, може би ще трябва да отиде до тоалетната. Колко неприятно да ти се налага да ставаш пред толкова господа. А може би ще успее да потърпи. Да, ще успее. Болката като че ли е по-скоро мускулна. Как ли изглежда каютата? С две много малки легла, едно върху друго. На нея ще й хареса горното, но Лусио ще си сложи пижамата и също ще се покатери на горното легло.

— Пътувала ли сте друг път по море, Нора? — попита Медрано. Напълно в стила му беше да я нарича веднага по име. Личеше си, че не е срамежлив с жените. Не, не бе пътувала, освен една екскурзия по делтата, но това, разбира се… А той пътувал ли е? Да, малко, като млад (сякаш сега е стар). До Европа и Съединените щати, на конгреси по одонтология и като турист. Десет сентавос за франк, представете си.

— За щастие тук всичко ще бъде платено — каза Нора, а й се искаше да потъне в земята.

Медрано я гледаше със симпатия и я закриляше от самото начало. И Лопес я гледаше със симпатия, но освен това си му личеше възхищението на кореняка, който нищо не изпуска. Ако всички са така симпатични като тях двамата, няма да съжалява, че е тръгнала. Нора отпи малко сироп от нар и кихна. Медрано и Лопес все така се усмихваха, закриляйки я, Лусио пък я гледаше, сякаш искаше едва ли не да я защити от толкова много симпатия. Един бял гълъб кацна за миг на перваза при входа на метрото. Заобиколен от всички тези хора, които вървяха нагоре и надолу по „Авенида“, той стоеше, безразличен и далечен. После отлитна без видима причина, така както без видима причина се беше и спуснал. През ъгловата врата влезе жена, хванала дете за ръка. „Още деца — помисли си Лопес. — Това без съмнение ще пътува, ако пътуваме. Вече наближава шест, часът на обясненията. Винаги става нещо в шест.“