Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (57)

Клеопатра и Цицерон

„Ненавиждам царицата. Амон, който гарантираше изпълнението на нейните обещания, знае добре, че имам пълно право на това. Защото я помолих за помощ по въпроси, свързани с науката и отговарящи на моя сан. За това бих могъл да говоря на открито събрание. Казах също, че Кар (освен че е просто негодник) се отнася с мен безсрамно. Само веднъж го видях в моя дом. Попитах го учтиво, какво търси, а той отговори: Търся Атик! А, за надменното държание на самата царица, когато се разхождаше в градините, не мога да мисля без истинска болка“.

За да преценим, колко страст крият тези слова, трябва да напомним, че те са взети от писмото на Цицерон, писано няколко месеца след заминаването на Клеопатра от Рим; времето обаче, както се вижда, не е изтрило оскърблението. Самото събитие, разгледано от Цицерон общо, навярно е протекло така:

През 45 година, а може би в началото на 44 година, Цицерон посетил царицата в нейната вила, воден от прозорлива предвидливост. Желаел лично да се представи на жената, която се радвала на великото благоволение на диктатора. За претекст използвал молбата за някаква рядка книга, необходима му за допълване на философския тракт, над който работел тогава; царицата би могла да нареди да бъде донесена от Александрийската библиотека, където имало почти всичко, написано някога на гръцки език. По време на визитата Клеопатра се отнесла благосклонно към молбата на сенатора и заповядала на един от своите дворцови приближени — Амон — да контролира нейното изпълнение. Той обаче, въпреки обещанието, нищо не изпълнил! Друг приближен на царската свита, когато влезнал в дома на Цицерон, попитал не за стопанина, а за приятеля му — Атик.

През този период Цицерон действително много чете и пише. В Рим не съществувал истински, политически живот, който най-много го привличал. Сега решенията не се вземали на заседанията на Сената или на срещи с народа, а в покоите на частната вила на диктатора. Неговите роби значели за него повече от държавните сановници. Трудно е да се учудваме, че в такава ситуация един амбициозен и образован човек търси утеха в литературата и философските студии, в науката на древните мъдреци. Желае, обаче, тази умствена дейност да бъде и общественополезна. Той пише:

„Когато най-сетне напълно или поне до голяма степен се освободих от заниманията си като защитник и сенатор, се обърнах, горещо окуражен от тебе, Бруте, към онези научни интереси, затаени в моята душа, макар актуалните събития да ги изтласкват на заден план. Тези занимания, продължително време занемарени, се съживиха в мен отново. А понеже понятията и принципите на всички умения, свързани с правилното поведение, са скрити в науката за мъдростта, наричана философия, затова си наумих да представя ясно тази наука на латински“.

Тези слова са взети от увода към едно произведение, което е озаглавено „Тускулански разговори“. Защото действието се развива във вилата на Цицерон в Тускул, разположен недалеч от Рим, в подножието на Албанските планини. Там често се срещали неговите приятели, като Марк Брут, Требаций, Курций; идвал също съпругът на дъщеря му Долабела. Тези разговори в Тускул, по основни проблеми на практическата философия, Цицерон представя в пет книги. Напълно е възможно именно по време на работата върху това произведение да се е обърнал към царицата с молба за доставка от Александрия на някой трактат на древните мислители; защото по същество „Тускуланските разговори“ са само перифраза и популяризиране на възгледите на различни гръцки школи.

Първият разказ от сборника засяга въпроса за безсмъртието на душата. Цицерон застъпва становището, че смъртта на тялото не слага край на съществуването на цялата човешка личност. Докато в думите на събеседниците му се промъква разбирането, споделяно от мнозина, че смъртта е зло, защото води към Нищото. В далечен Египет същата тази тъжна констатация скоро след това щеше да се повтори в надгробния надпис на Та-Имхотеп — съпругата на върховния жрец Пшерени-Птах.