Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (43)

Битката за Западното пристанище

Най-сетне нашата флота заобиколи остров Фарос и спря срещу неприятелския лагер. На дясното крило Цезар беше поставил родоските кораби, а на левия фланг — понтийските. Между тях имаше разстояние около четиристотин крачки; преценено беше, че е достатъчно за маневриране. Зад първата линия кораби вождът разположи втора верига резервни; определи също на кои сражаващи се единици ще трябва да помагат.

Александрийците построиха своята флота без бавене. Начело извадиха двадесет и два кораба; останалите задържаха за резерва на втора линия. На вода излезнаха също така много корабчета и малки, като черупки лодки. Снабдени бяха с огнени снаряди и факли, с надеждата че голямото им количество, врявата на екипажите, опасността от пожари, ще уплашат нашите.

Между флотите на двата лагера се простираха плитчини, в които се откриваше само един брод, при това тесен. Тези плитчини се причисляват вече към африканската акватория; защото казват, че половината Александрия спада към Африка, а другата половина — към Азия. Както нашите, така и неприятелите изчакваха дълго, кой ще навлезе пръв в този брод. Изглеждаше очевидно, че онези които влезнат там, ще имат трудности при разгръщането на бойния ред на корабите си, както и при отстъпление, ако нещата тръгнат зле.

Родоските кораби предвождаше Евфранор. Неговото великодушие и храброст ни карат да го сравним по-скоро с нашите бойци, а не с гърците. Родоските му другари бяха поверили командването в негови ръце именно заради прочутите му ветроходни умения и прославената му храброст. Когато той забеляза, че Цезар протака, извика:

— Опасяваш се, че ако корабите ти първи навлезнат в плитчините, ще трябва да приемеш сражението преди да успеем да разгърнем цялата флота. Тогава, повери тази работа на нас — родоските моряци. Ние няма да измамим твоето доверие. Ще издържим атаката до идването на останалата флота. Защото е срамно и жалко, че онези там така явно ни се надсмиват.

Цезар горещо го похвали и даде знак за началото на сражението.

Когато четирите родоски кораби излезнаха от плитчините, неприятелските кораби веднага ги атакуваха. Но както бяха обещали, родоските моряци отбиха атаката. Успяха да се разгънат много сръчно и умело. Тяхното познаване на ветроходния занаят беше просто изумително. Нито един от корабите не се обърна странично към неприятеля, никой не загуби веслата си, а винаги заставаше с лице към атакуващия. Междувременно, пристигнаха много наши. И чак тогава липсата на място ги принуди да отстъпят от правилата на ветроходното изкуство. Съдбата на атаката сега зависеше само от храбростта на сражаващите се. В цяла Александрия нямаше ни един човек — наш боец или местен жител — който да не захвърли работата си и да не се покатери на най-високите покриви. Наблюдавайки оттам сражението, те молеха безсмъртните богове за победа на своите; молеха се всеки сам и отслужваха групови молебени.

В това сражение пленихме една неприятелска пентарема, както и един двуреден кораб заедно с гребците и въоръжените войници. Потопихме три кораба. А ние не загубихме нито един. Остатъците от неприятелската флота се оттеглиха навътре в пристанището към града. Те бяха охранявани с огън от пристанището и крайбрежните сгради; поради това не можахме да се приближим.