Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (8)

ОСМА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СТОЕШЕ В НАЙ-ТЪМНИЯ ЪГЪЛ на помещението и държеше под око изхода и шумната тълпа. Встрани от нея, облегнат на дебелия дървен плот, Себастиан говореше с ханджийката. Беше едро женище със смръщено лице, явно свикнала да се справя с всякакви проблеми.

Повечето посетители бяха мъже, настроението им беше приповдигнато. Част от тях играеха на зарове и други развлекателни игри. Тук-там имаше двойки за канадска борба. Почти всички пиеха и си разправяха вицове, от време на време някоя от масите избухваше в неудържим смях.

Шумовете достигаха до слуха на Дженсън приглушени. В нейния свят нямаше нито следа от веселост. Не можеше и да има.

Седмицата мина като в сън. Или бе повече от седмица? Не можеше да си спомни откога пътуват. Какво значение има? Какво значение има всичко наоколо?

Дженсън не бе свикнала да е сред хора. За нея те представляваха потенциална опасност. Тълпите мъже я изнервяха. От мъже в хан, които се наливат с бира и играят комар, се чувстваше още по-зле.

По едно време я видяха да стои в ъгъла, прилепена към стената, и забравиха вицовете си, прекъснаха игрите си, започнаха да и хвърлят тайни погледи. Дженсън ги забеляза и дръпна качулката си назад, за да позволи на гъстата си червена коса да се спусне свободно над раменете. Това бе достатъчно, за да накара любопитните да се върнат към заниманията си.

Косата и плашеше хората, особено ако бяха суеверни. Жени с червена коса не се срещаха често, така че винаги пораждаха подозрение. Околните се притесняваха, че може да е родена с дарбата или дори да е вещица. Като посрещаше смело погледите им, Дженсън подхранваше тези страхове. В миналото това и бе помагало да се защити, често пъти дори по-добре от ножа и.

Но не и помогна преди седмица в къщата.

След като мъжете се извърнаха и продължиха с игрите и пиенето, Дженсън пак насочи вниманието си към бара. Едрата ханджийка я бе зяпнала и не сваляше очи от червената и коса. Когато погледите им се срещнаха, онази побърза да погледне Себастиан. Той и зададе поредния въпрос. Тя се надвеси над бара и му отвърна нещо. Дженсън не чуваше гласовете им сред глъчката от разговори, смехове, залагания, подвиквания, ругатни. Жената говореше нещо в ухото на Себастиан, а той кимаше. Тя посочи нещо над главите на посетителите, явно се мъчеше да го упъти.

Себастиан се изправи и като извади една монета от кесията си, я плъзна по плота към жената. След като я взе, онази му подаде ключ, който извади от кутията зад себе си. Себастиан го прибра от излъскания от безброй чаши и ръце плот. Надигна халбата и пожела на жената всичко хубаво.

Когато стигна до края на плота, се обърна към Дженсън и я попита с достатъчно висок глас, за да го чуе.

— Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш нещо?

Тя поклати глава.

Той огледа помещението. Хората се бяха върнали към обичайните си занимания.

— Добре направи, че си свали качулката. Допреди това ханджийката се правеше на ударена. Като те видя, си развърза езика.

Значи я познава? Значи все още живее в Гретон, както е разправяла майка? Сигурна ли е?

Себастиан отпи голяма глътка и проследи как един от играчите на зарове се радва на победата си. Обясни ми как да стигнем. Има ли стаи?

— Само една. — Докато отпиваше следващата глътка, Себастиан проследи реакцията и. — По-добре да не се разделяме — в случай че се появи проблем. Ако спим в една стая, по-лесно ще се защитаваме.

— Предпочитам да спя при Бети. — Дженсън моментално осъзна как са прозвучали думите и и добави: — Искам да кажа, предпочитам при нея, отколкото в хан. Няма да се чувствам добре с толкова много хора наоколо. По-добре в гората, отколкото затворена в някаква стаичка. Не исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. — Усмивката на Себастиан проблесна в сините му очи. — Ще е по-добре да спим под покрив. Нощта ще е студена. А и за Бети ще е по-добре да остане в конюшнята.

Конярят остана изненадан, когато двамата му заръчаха да се погрижи за козата им. Но конете обичаха компанията на кози, така че нямаше проблеми.

Първата нощ Бети буквално им спаси живота. Ако Дженсън не бе намерила сухо местенце под една скала, Себастиан вероятно нямаше да изкара нощта с такава треска. Малката ниша, която откриха, се стесняваше навътре, но бе достатъчна, за да побере двамата. Дженсън натрупа клонки покрай стената, за да не ги изсмуче студът. Двамата със Себастиан се пъхнаха вътре. С дърпане и увещания убедиха Бети да легне на входа, пред импровизираната ограда от клони съвсем близо до тях. Тялото на Бети спираше студа и отдаваше достатъчно топлина и така Дженсън и Себастиан прекараха нощта на сухо и топло.

Дженсън плака през цялата тази ужасна първа нощ. Бе доволна, че поне болният Себастиан успя да се наспи. До сутринта треската му отмина. Зората донесе началото на нов и непознат за нея живот без майка и.

Мисълта, че е оставила тялото на майка си в къщата, не и даваше мира. Споменът за ужасяващата кървава гледка я караше да сънува кошмари. Мисълта, че майка и вече я няма, изпълваше очите и със сълзи, а сърцето и се късаше от мъка. Животът и се струваше ограбен и безсмислен.

Но двамата със Себастиан бяха избягали. Бяха оцелели. Инстинктът за самосъхранение и мисълта за всичко онова, което майка и бе сторила за нея, я караше да върви напред. Понякога и се искаше да не е такава страхливка, да застане лице в лице с края си и да го приеме. Друг път я обземаше ужас от преследвачите и и краката и сами тръгваха напред. Имаше и моменти, когато изпитваше неистова любов към живота, когато бе готова на всичко, за да не отидат усилията на майка и напразно.

— Трябва да хапнем нещо — обади се Себастиан. — Имат агнешко. После май ще е най-добре да се наспиш като хората на топло и сухо, преди да сме се срещнали с тази твоя стара познайница. Аз ще остана на стража.

Дженсън тръсна глава.

— Не, искам да отидем при нея веднага. После ще спим. — Бе видяла някои от мъжете да гребат гъста гозба от дървени паници. Гледката не извика у нея никакво желание да се храни.

Себастиан се вгледа в лицето и и разбра, че няма смисъл да се опитва да я разубеждава. Допи си питието и остави халбата на плота.

— Не е далеч. В тази част на града е.

Когато излязоха навън в падащия мрак, тя попита:

— Защо искаше да останеш в този хан? Има много по-приятни места, където хората не са така недодялани.

Сините му очи се плъзнаха по сградите, мрачните входове, уличките, пръстите му потърсиха подкрепата на меча на хълбока му под пелерината.

— Хора като тях задават по-малко въпроси, особено такива, на които не изгаряме от желание да отговаряме.

Себастиан и приличаше на човек, който е свикнал да се измъква от неудобни въпроси.

Краката и намериха замръзналия коловоз и я поведоха към къщата на жената. Дженсън си я спомняше много смътно. Беше се вкопчила отчаяно в надеждата, че тя ще им помогне. Майка и сигурно бе имала сериозно основание да не я търси отново, но Дженсън не можеше да се сети за никакъв друг начин да получат помощ. Без майка си Дженсън се нуждаеше от помощ. Останалите трима войници от четворката сигурно бяха по петите и. Петимата мъртви Д’Харанци и подсказваха, че след нея са изпратени поне две четворки. Което означаваше, че поне трима от убийците все още я преследват. Не бе изключено да са и повече. Пък и да не бяха все още, нищо чудно скоро да бъдат изпратени.

Избягаха по тайната пътека над къщата — онези мъже вероятно не бяха очаквали подобна развръзка. Така Дженсън и Себастиан си спечелиха известно предимство, макар и временно. Дъждът сигурно вече бе заличил всички следи. Поне засега май бяха в безопасност. Но след като преследвачът и беше самият Господар Рал, не бе изключено по силата на незнайни тъмни сили убийците да се приближават към нея с всеки изминал ден.

След ужасяващата среща с огромните войници в къщата и тя не преставаше да мисли за следваща такава.

Стигнаха до един пуст ъгъл и Себастиан посочи надясно.

— Натам сме.

Минаваха покрай тъмни четвъртити сгради без прозорци, които и приличаха на складове. На тази улица явно не живееха хора. Не след дълго сградите останаха зад тях. Посрещнаха ги голите клони на сгушени едни в други дървета, борещи се с режещия вятър. Стигнаха до някакъв път и Себастиан отново вдигна ръка.

— По нейните обяснения би трябвало да е ей онази къща сред дърветата в края на пътя.

Пътят май не беше от най-често използваните. През оголелите клони на дъбове и елши се прокрадваше бледа светлинка от далечен прозорец. Не можеше да се каже, че е гостоприемна и мамеща. По-скоро обратното — сякаш предупреждаваше пътника да стои настрана.

— Защо не ме почакаш тук? — предложи Дженсън. — Може би ще е по-добре да отида сама.

Дженсън се опитваше да му намери извинение. Хората обикновено не искаха да си имат работа с магьосници. Самата Дженсън не отиваше с голямо желание.

— Идвам с теб.

Досега Себастиан бе демонстрирал категорично недоверие към всичко, свързано с магия. По погледа в очите му Дженсън прецени, че той сякаш се мъчи да изглежда по-ербап, отколкото всъщност е.

В следващия миг се укори, че изобщо си е помислила подобно нещо. Той беше влязъл в схватка с Д’Харански войници, които бяха не само по-едри, но и повече от него. Можеше просто да си остане в пещерата и да не рискува живота си. Можеше да обърне гръб на клането, разиграло се пред очите му, и просто да си тръгне. Това, че се страхува от магията, само доказваше, че е човек със здрав разум. Дженсън много добре би трябвало да разбира какво е да се страхуваш от магията.

Когато стигнаха края на пътя и се запромъкваха сред дърветата, снегът заскърца под ботушите им. Себастиан зорко оглеждаше местността наоколо, докато Дженсън бе съсредоточила вниманието си върху къщата. Зад постройката тръгваха стръмни склонове, потънали в борови гори. Дженсън си каза, че само човек в нужда би имал смелостта да измине пътеката към тази къща.

После си помисли, че след като магьосницата живее тъй близо до града, значи сигурно помага на хората, спечелила е доверието им. Беше много вероятно тази жена да е уважаван член на тяхното общество — лечител, поставил се в услуга на ближните. А не човек, всяващ страх.

Вятърът фучеше във високите дървета. Дженсън почука на вратата. Себастиан не откъсваше очи от сенките наоколо. Светлините на града щяха да им помогнат по-лесно да намерят обратния път.

Докато чакаха, Дженсън също се огледа. Имаше усещането, че някой я наблюдава в мрака. Косъмчетата по тила и настръхнаха.

Вратата най-сетне се отвори, но само колкото в процепа Да се покаже женско лице.

— Да?

Дженсън не можа да я огледа достатъчно добре в тъмнила, докато жената виждаше ясно лицето на Дженсън, обляно в светлините, идващи откъм къщата.

— Ти ли си Латея? Латея… чародейката?

— Защо питаш?

— Казаха ни, че Латея живее тук. Ако ти си чародейката, може ли да влезем?

Вратата не помръдна по-навътре. Дженсън придърпа краищата на пелерината си, за да се предпази от режещия вятър и леденото посрещане. Пронизителният поглед на жената се спря върху Себастиан, после отново се плъзна към сгушената в пелерината си Дженсън.

— Аз не съм акушерка. Ако искате да се избавите от кашата, в която сте се забъркали, не мога да ви помогна. Вървете да си търсите акушерка.

Думите и бяха унизителни.

— Не сме дошли за това!

Жената надникна за миг, оглеждайки още по-внимателно двамата пътници.

— Какво лекарство ви трябва тогава?

— Не ни трябва лекарство. Нужно ни е заклинание. С теб сме се виждали веднъж преди много време. Нужно ми е заклинание, каквото ми направи тогава. Бях съвсем малка.

Потъналото в сенките лице се изкриви в гримаса.

— Кога? Къде?

Дженсън се прокашля.

— В Народния дворец. Когато живеех там. Ти ми помогна, когато бях малка.

— Какво съм ти помогнала? Говори, момиче!

— Помогна, да ме скриеш. С някакво заклинание, предполагам. Тогава бях малка и не помня много добре.

— Да те скрия ли?

— От Господаря Рал.

Къщата потъна в тишина.

— Спомняш ли си? Казвам се Дженсън. Тогава бях съвсем малка.

Свали качулката си, за да може жената да види червените и къдрици.

— Дженсън. Името не ми говори нищо, но косата си спомням. Коса като твоята не се среща често.

Дженсън се почувства обнадеждена.

— Доста време мина. Толкова се радвам да чуя, че…

— Не се занимавам с такива като теб — скастри я жената. — Никога не съм го правила. Не съм ти правила заклинание.

Дженсън остана като гръмната. Не знаеше какво да каже. Беше сигурна, че жената и е помогнала.

— А сега си вървете. И двамата.

Вратата се плъзна да се затвори.

— Почакай! Моля те, ще си платя!

Дженсън трескаво заопипва под пелерината си към кесията и извади монета. Едва след като я плъзна към светлината, забеляза, че е златна.

Жената огледа за момент златната марка, вероятно преценявайки дали си струва да се забърква в такова сериозно престъпление на такава цена.

— Сега спомни ли си? — обади се Себастиан.

Очите на жената се спряха върху него.

— Ти пък кой си?

— Просто приятел.

— Отново се нуждая от помощта ти, Латея. Майка ми… — Дженсън не можеше да се накара да го изрече и подхвана другояче. — Спомням си, че майка ми е разказвала за теб. Знам, че си ни помогнала. Тогава съм била съвсем малка, но си спомням заклинанието, с което ме обви. То изтля преди доста години. Сега отново се нуждая от помощта ти.

— Не си попаднала, на когото трябва.

Дженсън сви юмруци под вълненото наметало. Нищо друго не и хрумна.

— Моля те, Латея, на ръба на силите си съм. Имам нужда от помощ.

— Заплащането никак не е лошо — вметна Себастиан. — Щом казваш, че не сме попаднали, на когото трябва и не искаш да помогнеш, значи златото трябва да запазим за друг.

Латея му се усмихна лукаво.

— Вярно, казах, че е попаднала не на когото трябва, но не съм казвала, че не мога да си спечеля тези пари.

— Не те разбирам — каза Дженсън, загърната до уши във вълнената пелерина, под която цялото и тяло трепереше.

Латея я изгледа за миг, сякаш, за да е сигурна, че и двамата я слушат внимателно.

— Явно търсите сестра ми, Алтея. Аз се казвам Латея, тя е Алтея. Тя ви е помогнала преди, не аз. Майка ти сигурно ни е объркала имената или пък ги е запомнила грешно. Хората все ни бъркаха, докато живеехме заедно. Двете с Алтея имаме различни дарби. Тя ви е помогнала, не аз.

Дженсън бе съкрушена и разочарована, но поне имаше надежда.

— Моля те, Латея, ще ми помогнеш ли този път? Вместо сестра си?

— Не. Не мога да направя нищо за теб. Нямам дарба за такива като теб. Само Алтея вижда дупките в света. Аз не умея.

Дженсън нямаше представа за какво говори — дупки в света.

— Нямаш дарба за такива като мен?

— Аха. Казах ти какво мога. А сега си върви.

Жената понечи да затваря.

— Чакай! Моля те! Не можеш ли поне да ми кажеш къде живее сестра ти?

Тя вдигна поглед към изпълненото с очакване лице на Дженсън.

— Този бизнес е доста опасен.

— Но е бизнес — прекъсна я Себастиан с леден като нощта глас. — И за една златна марка можеш поне да ни кажеш къде живее сестра ти.

Латея се замисли над думите му, след това отвърна с глас не по-малко вледеняващ от неговия.

— Не искам да имам нищо общо с такива като теб, ясно ли е? Нищо общо. Ако Алтея иска, това си е нейна работа. Питайте в Народния дворец.

Дженсън като че си спомняше смътно как бяха пътували до някакво място не много далеч от Двореца. Тогава бе запомнила името Латея, но явно се бе объркала. Сигурно е била сестра и — Алтея.

— Не можеш ли да ни кажеш повече от това? Къде живее, как да я намеря?

— Когато я видях за последно, живееше близо до Двореца с мъжа си. Питайте за чародейката Алтея. Хората я познават — ако е още жива.

Себастиан подпря вратата с ръка, за да не може жената да я затвори.

— Доста рехава информация. За толкова пари трябва да ни кажеш още нещо.

— Тези пари са нищо за това, което ви казах. Повече не ви трябва. Ако сестра ми иска да предизвиква съдбата, нейна си работа. Аз обаче нямам намерение да се забърквам в проблеми на никаква цена.

— Не искаме да те забъркваме — обади се Дженсън. — Трябва ни само малко помощ. Ако не можеш да ни помогнеш със заклинание, благодарим ти, че ни каза името на сестра ти. Ще я потърсим. Но трябва да разбера някои важни неща. Ако можеш да ми кажеш…

— Ако ти е останала и капчица достойнство, ще оставиш Алтея на мира. Такива като теб само създават проблеми. А сега се махай от вратата ми, преди да съм ти изпратила кошмари за през нощта.

Дженсън се вгледа в лицето, потънало в сенки.

— Някой вече те е изпреварил — отвърна тя и се отдалечи.