Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (7)

СЕДМА ГЛАВА

ОБА СЧОК СГРАБЧИ КОКОШКАТА за гръкляна и я вдигна от полога. Главата на животинката изглеждаше мъничка в месестите му лапи. С другата си ръка разрови сламата и извади топло жълтеникаво яйце. Внимателно го подреди в кошницата при другите.

Не пусна кокошката.

Ухили се, вдигна я към лицето си, наслаждавайки се на люшкането на шията и, на отварянето и затварянето на човката. Сви устни, допря ги до човката и с всичка сила духна в отворената уста.

Кокошката закряка и запляска с криле в отчаяно усилие да се измъкне от юмрука на жестокия мъчител. В гърлото на Оба заклокочи плътен смях.

— Оба! Къде си, Оба!

Чул крясъците на майка си, върна кокошката на полога. Гласът идваше откъм близката плевня. Кокошката закудкудяка в ужас и побърза да изхвърчи от курника. Оба я последва навън и се отправи към вратата на плевнята.

Миналата седмица ги връхлетя рядък зимен порой. До следващата заран водата стегна в лед и дъждът обърна на сняг. Под преспите останаха опасни заледени участъци. Въпреки огромния си ръст Оба се придвижваше в снега безпроблемно. Гордееше се с леката си стъпка.

Беше на мнение, че човек не бива да запуска тялото и мисълта си. Вярваше, че е важно да се научават все нови и нови неща. Че човек трябва да се развива. И да използва вече наученото. Ето така се върви напред.

Плевнята и къщата представляваха обща сграда от плет и мазилка — преплетени клони, замазани с кал, слама и оборски тор. Вътре бяха разделени с каменен зид. След като постройката беше готова, Оба вдигна стената от големи плочи, с каквито из полето беше пълно. Идеята заимства от един комшия, когото бе видял да огражда по този начин нивата си. Зидът беше лукс, с какъвто малко къщи можеха да се похвалят.

Майка му продължаваше да крещи и той се замисли къде ли е сбъркал този път. Прехвърли в главата си списъка от задачи, които трябваше да изпълни, но не можа да се сети за нещо пропуснато. По принцип не забравяше, пък и бяха все работи, които вършеше редовно. Какво ли в плевнята беше възбудило недоволството на майка му?

Е, едно беше сигурно — пак бе успял да си навлече майчиния гняв. Тази жена беше способна да измисли какво ли не, неща, които никога преди не и бе хрумвало, че може да го накара да свърши.

— Оба! Колко пъти трябва да те викам!

Представяше си как злобните и мънички устни се присвиват, докато изричат името му, в очакване той да изскочи пред нея в мига, в който го е повикала. Глас като нейния можеше да развърже възел от разстояние.

Оба се извърна странично, за да минат раменете му през малката задна врата на плевнята. Под краката му се разбягаха плъхове. Плевнята със сеновала отгоре приютяваше кравата, две прасета и две говеда. Кравата още не бе излязла на паша. Прасетата бяха пуснати в заграждението да ровят за жълъди под снега. Оба мярна поводите на двете говеда, които бяха в двора оттатък плевнята.

Майка му се бе възкачила върху купчина замръзнал тор, вдигнала ръце на хълбоците, от ноздрите и излизаше струйка бял дим. Приличаше на изпаднал в ярост дракон.

Беше едра жена с широки рамене и хълбоци. Всъщност навсякъде бе широка. Дори в челото. Хората разправяха, че на младини е била хубавица. И наистина Оба още помнеше многобройните ухажори, които се навъртаха около нея, докато той беше малък. Но с годините тежкият живот започна да оставя своите отпечатъци, беляза тялото и с дълбоки бразди от бръчки и увиснала плът. И потокът от ухажори секна.

Оба влезе в плевнята и закрачи по заледената земя в сумрака вътре. Спря се пред нея с ръце в джобовете. Тя го перна по рамото с дебелата тояга, която стискаше в едната си ръка.

— Оба.

Продължи да го налага, като при всеки удар повтаряше името му.

— Оба. Оба. Оба.

Като по-малък удари като тези оставяха синини по цялото му тяло. Но сега беше голям и силен и тоягата не можеше да му причини особена болка. Това допълнително я вбесяваше.

Макар с течение на времето боят да бе престанал да го плаши, всеки път, когато майка му изречеше името му, ушите му пламваха. С малката си злобна устичка тя му приличаше на паяк. Огромен черен паяк.

Той се приведе, за да не изглежда толкова едър.

— Какво има, маме?

— Къде се мотаеш, когато те вика майка ти? — Лицето и се изкриви и заприлича на слива, която бе започнала да вкисва.

— Оба Говедото. Оба Тъпанара. Оба Дебелака. Къде се губиш!

Пак посегна да го удари с цепеницата, а той вдигна ръка да се предпази.

— Събирах яйцата, маме. Събирах яйцата.

— Погледни какво е тук! Не ти ли е хрумвало някога в пилешкия мозък да направиш нещо, без да ти бъде заръчано!

Оба се огледа, но не можа да види какво толкова има за вършене. Нямаше нищо, различно от обичайните неща, което можеше да бъде причина за гнева и. Работата никога не свършваше. Плъховете подаваха муцуните си изпод рафтовете, душеха наоколо, а мустаците им помръдваха, кръглите им черни очета се взираха в тъмното, мъничките им уши слушаха напрегнато.

Оба погледна майка си, но не отвърна на въпроса и. Каквото и да кажеше, все едно, нямаше да и хареса.

Тя посочи към земята.

— Виж само какво е тук! Не ти ли е хрумвало някога, че ще е добре да поизринеш малко тор? След като виждаш, че изтича под стената и влиза в спалнята ми. Да не мислиш, че те храня ей така, за кеф? Не ти ли се струва, че трябва да си заработиш манджата, мързеливо говедо такова? Оба Говедото.

Последната обида вече я бе казала по-рано. Оба често се изненадваше от факта, че майка му не проявява никакво творчество, няма никаква склонност към научаване на нови неща. Докато беше малък, му се струваше, че тя е дълбоко проникновена жена с неразгадаеми способности, с богат речник, с който може да го засече както си поиска. Сега, когато вече беше много по-голям от нея, понякога се питаше дали някои други страни на майка му не са по-малко забележителни, отколкото бе смятал някога, чудеше се дали властта и над него не е някак изкуствена. Илюзия. Бостанско плашило със злобна мъничка уста.

Все пак в нея продължаваше да бушува някаква сила, която можеше да го сравни със земята. Пък и нали му беше майка. Човек трябва да уважава майка си. Това е най-важното нещо на света. Този урок тя му бе втълпила твърде убедително.

Оба не виждаше какво още може да направи, че да си заработи яденето. Бъхтеше се от зори до здрач. Гордееше се, че не е мързелив. Беше човек на действието. Беше силен и работеше за двама. Работеше повече от всеки друг. Мъжете не му създаваха проблеми. Но жените го смущаваха. С тях не умееше да се държи. Макар да бе огромен като великан, край тях се чувстваше като нищожество.

Подритна с крак черната напластена и хлъзгава купчина, която се бе втвърдила като скала. Животните непрекъснато я увеличаваха, голяма част от изхвърляното от тях замръзваше преди изобщо да е успял да го изрине навън, така че през цялата дълга и студена зима се напластяваха слой след слой. От време на време Оба хвърляше по някой и друг пласт слама, за да не се хлъзга толкова. Не искаше майка му да се подхлъзне и да падне. Сламата обаче трябваше да се сменя по-често.

— Но земята е замръзнала, маме.

Винаги беше изривал тора, стига да е възможно. Напролет, когато времето поомекне и мухите изпълнят плевнята с постоянното си жужене, щеше да я изрине на пластове, както са си отделени от сламата. Но още не му беше дошло времето. Сега всичко се е вкочанило в една обща маса.

— Все си намираш извинение. Не е ли така, Оба? Все с нещо се оправдаваш пред майка си. Ах, ти, нищожно копеле такова!

Тя скръсти ръце и го стрелна с яростен поглед. Синът и не можеше да се скрие от истината, не умееше да се преструва и тя го знаеше.

Оба се втренчи в мрачната плевня и видя старата лопата край една от стените.

— Ще изрина, маме. Ти се прибирай, аз ще изрина всичко, та да блесне.

Не му беше много ясно как изобщо ще вкара лопатата в замръзналата земя, но знаеше, че трябва да го направи.

— Залавяй се веднага — изръмжа тя. — И гледай да стане преди слънцето да е залязло. Довечера искам да отидеш в града и да ми донесеш лекарство от Латея.

Чак сега разбра защо е дошла в плевнята да го търси.

— Коленете пак ме въртят — заоплаква се тя, сякаш, за да прекъсне всяко негово оплакване — не че някога се бе оплаквал. Е, беше си го помислял. Тя сякаш проникваше в мислите му. — Започни днес, а утре ще продължиш с по-долните слоеве, докато изринеш всичко. Но преди да е паднала нощта, искам да отидеш да ми вземеш лекарството.

Оба оклюма и отпусна глава. Не искаше да ходи при лечителката Латея. Не я харесваше. Винаги го гледаше така, все едно беше някой червей. Беше зла и ужасна. Още по-лошо — беше вещица.

Ако Латея не харесаше някой, човек можеше да си изпати. Всички се страхуваха от нея и Оба знаеше, че не е единствен. При все това никак не му се щеше да се среща с нея.

— Добре, маме. Ще ти донеса лекарството. И не се тревожи, ще започна да изривам, точно както искаш.

— Трябва вечно да ти казвам какво да правиш, до най-малката подробност, нали, Оба? — Погледът и го изпепеляваше. — Питам се защо изобщо ми трябваше да отглеждам такова безполезно копеле. Трябваше от самото начало да послушам Латея.

Оба често я чуваше да повтаря това, когато изпадне в пристъп на самосъжаление. Самосъжаляваше се, задето вече никой не я ухажваше, задето никой не бе пожелал да се ожени за нея. Оба бе проклятие, излязло от утробата и и за което горко съжаляваше. Копеле, създаващо и грижи от самото начало. Ако не беше той, може би щеше да си намери мъж, който да я издържа.

— И да не ти е хрумнало да се застояваш в града и да се занимаваш с глупости.

— Няма, маме. Съжалявам, че те болят коленете.

Тя го фрасна с тоягата.

— Нямаше да ме болят толкова, ако не ми се налагаше час по час да излизам, за да видя къде ли се е дянал тъпият ми син и дали си върши работата.

— Да, маме.

— Събра ли яйцата?

— Да, маме.

Тя го изгледа подозрително, после извади една пара от ленената си престилка. — Кажи на Латея, да забърка нещо и за теб заедно с мойто лекарство. Може пък да има още надежда да те отървем от проклятието на Пазителя. Ако изтръгнем злото от теб, може би няма да си толкова безполезен.

От време на време майка му се залавяше да го прочиства от — както казваше — злата му същност. Беше пробвала какво ли не. Като малък често го караше да пие прахан, разтворен в сапунена вода. После го заключваше в кошара в плевнята и като си мислеше, че злият дух няма да издържи на двойната атака, се надяваше най-после да напусне несъвършеното му земно тяло.

Неговата кошара не бе с летви като на животните. Беше скована от наредени плътно една до друга талпи. Лятно време вътре ставаше горещо като в пещ. Когато го караше да изпие отварата, а после го завличаше до кошарата и го заключваше вътре, той едва не умираше от ужас, че ще прекара остатъка от живота си там и никога повече няма да вкуси нито глътка вода. С радост приемаше боя, който получаваше след дълги викове да излезе — беше готов да понесе всичко, само да не е в този затвор.

— Ще ми купиш лекарството от Латея и ще вземеш нещо и за себе си. — Тя му подаде сребърна монета и присви очи. — И да не си посмял да прахосаш нещо по жени.

Оба усети как ушите му пламват. Всеки път, когато майка му го пращаше да купи нещо, било то лекарство или кожи, съдове или провизии, винаги му напомняше да не пилее пари за жени.

Знаеше, че по този начин му се подиграва.

Оба нямаше достатъчно смелост дори да продума на някоя жена. Винаги купуваше точно това, което му бе заръчала майка му. Никога не бе похарчил нито грош повече — страхуваше се от майчината ярост.

Не обичаше да му се повтаря да не прахосва пари при положение, че никога не го бе правил. Чувстваше се все едно майка му мисли, че синът и иска да стори нещо лошо, макар той никога да не правеше нищо. Изпитваше чувство за вина, въпреки че нямаше никаква причина. Така мислите му, макар да не бяха ни най-малко порочни, се превръщаха в престъпление.

Той вдигна ръка към горящото си ухо.

— Няма да ги прахосам, маме.

— И се облечи като хората, не се носи като някакво си безмозъчно говедо. И бездруго ми стига, че те гледам аз.

— Добре, маме. Ще се облека.

Оба изтича до къщата и си взе филцовото кепе и вълнената жилетка, за да се приготви за пътуването до Гретон, който се намираше на няколко километра на северозапад. Майка му видя как ги закача внимателно на една пръчка, за да си ги сложи точно преди да влезе в града.

Стисна здраво лопатата и се зае с ледената купчина тор. Желязото издрънчаваше всеки път, щом докоснеше вкочанената земя. Той изпухтяваше след всеки замах. Изпод лопатата се разхвърчаха черни отломки и залепнаха за панталона му. Тя бяха като песъчинки на фона на огромната купчина.

Щеше да отнеме много време и здрава работа. Работата не го плашеше. Време имаше в изобилие.

Майка му остана на прага, за да се убеди, че не шикалкави, а наистина бъхти здраво, борейки се със замръзналата купчина. Остана доволна и се отдалечи от плевнята, за да продължи работата си, като остави Оба сам с мислите си за Латея.

Оба.

Той замря. Плъховете притихнаха по местата си. Мъничките им очета посрещнаха погледа му. След малко продължиха да тършуват за храна. Оба се вслуша да чуе познатия глас. Вратата на къщата се затвори. Майка му отиде да си преде вълната. Господин Тъчман и носеше вълна, а тя трябваше да я изпреде на нишка, за да може той да тъче на становете си. Мизерното заплащане и помагаше да изхранва себе си и непрокопсания си син.

Оба.

Този глас му бе добре познат. Чуваше го, откак се помни. Никога не бе споменавал на майка си за него. Тя щеше да се ядоса и да рече, че Пазителят го призовава да върши пъклените му дела. Щеше да го кара да пие още повече отвари и лекове. Вече беше твърде голям, за да го заключва в кошарата. Но нищо не пречеше да го кара да пие гнусните лекове на Латея.

Един плъх претича пред краката му и Оба го настъпи по опашката.

Оба.

Плъхът изцвърча. Мъничките крачка забуксуваха, мъчейки се да се отскубнат от желязната хватка.

Оба се наведе и се вкопчи в мъхестото телце. Надзърна в мустакатата муцунка. Главата на жертвата се мяташе неистово. Кръглите черни очета го гледаха втренчено.

Очи, пълни със страх.

Предай се.

За Оба беше жизненоважно да научава нови неща.

Бърз като лисица, прегриза гърлото на плъха.