Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ПОЛИТЕ НА БЯЛАТА РОБА на дворцовия служител плющяха зад него, докато се изкачваше по стълбите, придружаван от двамата мъже в сребристи роби. Дженсън вървеше зад тях, като спазваше дистанция, по нейно мнение внушаваща и достолепие и високомерност. Възрастният мъж забеляза, че тя се движи доста зад тях и забави крачка, за да я изчака. Дженсън също забави темпото, поддържайки същата дистанция. Той хвърли нервен поглед назад и тръгна още по-бавно. Дженсън също. Накрая тримата мъже, Дженсън и придружаващият ги ескорт от войници пристъпваха с колебливи бавни крачки.

Щом стигнаха следващата мраморна площадка, огряна от слънцето, мъжът отново хвърли поглед през рамо. Дженсън махна нетърпеливо с ръка. Най-накрая той разбра, че тя няма намерение да го настига, а очаква от него да води шествието. Ускори ход, като и позволи да поддържа нужната и дистанция, примирен с ролята си на неин глашатай.

Войникът с неясен чин и десетината му подчинени изкачваха стъпалата внимателно, като гледаха да поддържат същата дистанция, каквато спазваше тя спрямо мъжете в роби. За войниците това бе странно и необичайно. Тя се стремеше точно към това: наред с червената и коса им осигуряваше още една тема за размисъл и тревога.

Врязващото се право нагоре стълбище бе прекъсвано от време на време от просторни площадки, даващи отдих на краката, преди да продължат. На най-горната площадка имаше шпалир от огромни колони, в дъното, на който се издигаха високи медни порти. Фасадата на Двореца, която изникна пред очите им, беше една от най-величествените гледки, която Дженсън бе виждала. При все това мисълта и не бе съсредоточена върху сложните архитектурни форми. Тревожеше я онова, което щеше да намери зад портата.

Потънаха в сенките на шпалира от колони и прекрачиха прага. Ескортът от войници продължаваше да я следва, оръжията и ризниците им подрънкваха. Тропотът на ботушите им върху мраморния под отекваше в огромното фоайе, опасано с орнаментирани колони.

Вътре сновяха хора, всеки унесен в своята работа, имаше и разговарящи на двойки и тройки, разхождащи се по балконите. Част от тях се обърнаха да видят влизащата процесия — тримата мъже в роби, ескортиращия отряд и вървящата на достопочтено разстояние червенокоса жена. По дрехите и, особено в сравнение със спретнатите одежди на останалите, личеше, че идва от път. Вместо да се смути от външния си вид, Дженсън с доволство си каза, че той допринася допълнително към внушението за спешност и тайнственост. Реакцията на хората показваше, че е постигнала целта си.

Мъжът в бяло прошепна нещо на другите двама и те се втурнаха напред, потъвайки зад един ъгъл. Войниците продължаваха да я следват, без да скъсяват дистанцията.

Процесията потъна в лабиринт от коридори, които ставаха все по-малки и семпли, докато накрая стигнаха до сервизното стълбище и тръгнаха надолу по него. Дженсън и ескортиращият я отряд залъкатушиха през коридори и коридорчета отваряха врати, отвеждащи към просторни зали, слизаха по-надолу и по-надолу по безкрайни стълбища, докато накрая тя съвсем загуби ориентация. По прашните разнебитени стълби и вонящите на застояло, очевидно слабо използвани коридори тя си даде сметка, че мъжът в бяло я прекарва по някакъв кратък път през Двореца, за да стигнат възможно най-бързо да целта.

Това я успокои допълнително, понеже означаваше, че я вземат на сериозно. Това укрепи увереността и и помогна да играе ролята си по-убедително. Повтаряше си, че е важна особа, доверен представител на самия Господар Рал, че никой не може да я спре. Всички тези хора бяха тук, за да и помогнат да си свърши работата. Това бе техен дълг.

Разбрала, че няма смисъл да се мъчи да запомня пътя, насочи мислите си към по-важни неща, като например как трябва да се държи и какво да говори.

Повтори си за пореден път, че независимо в какво състояние завари Себастиан, трябва да се придържа към плана си. Да се прави на изненадана, да избухне в сълзи, да се хвърли на врата му и да започне да ридае — това нямаше да е от полза на никой от двамата. Надяваше се, като го види, да си спомни всичко това.

Мъжът в бяло хвърли бърз поглед назад и заслиза по една каменна стълба. Между напуканата боя на перилата се бе наслоил ръждив прах. Неудобно стръмната стълба се виеше надолу, докато стигне до коридор, осветен от призрачната светлина на факли в ниски поставки на земята, а не от лампи с отражатели, които осветяваха пътя им на по-горните етажи.

В дъното на коридора ги чакаха двамината, които бяха избързали напред. Под гредите на ниския таван се стелеше дим, мястото вонеше на горящ катран. Дженсън видя от устата и да излиза струйка пара, открояваща се на студения въздух. Усети с цялата си същност колко надълбоко бяха слезли в Двореца. За миг я обзе неприятният спомен за това какво е да си в мрачните, бездънни води на блатото. В недрата на Двореца почувства подобно напрежение в гърдите си, представи си гигантската тежест, легнала отгоре и.

Вдясно по мрачния каменен коридор сякаш мярна отстоящи на равномерно разстояние една от друга врати. В някои от малките решетъчни прозорчета се бяха вкопчили пръсти. Някъде в далечината отекна суха кашлица. Обърна се в посоката, откъдето и се стори, че идва, и изпита усещането, че тук хората биваха изпращани не за да излежат наказанието си, а за да умрат.

Пред вратата от ковано желязо, преграждаща левия коридор, стоеше едър мъж, разтворил крака, сключил ръце на кръста, вдигнал високо глава. Държанието му, едрият му ръст, начинът, по който пронизителните му очи се впиха в нея, я накараха да затаи дъх.

Искаше да избяга. Какво я бе накарало да си помисли, че може да се справи? В крайна сметка коя е тя? Никой.

Алтея и беше казала, че не е вярно, че от нея зависи да е някой или никой. Де да имаше толкова увереност в собствените си сили, колкото влагаше в нея Алтея.

Без да откъсва очи от Дженсън, мъжът в бяла роба протегна ръка към едрия мъжага.

— Капитан Лърнър, както пожелахте. — Обърна се към капитана и с другата си ръка посочи Дженсън. — Персонална поръчка от Господаря Рал — поне така твърди.

Капитанът се усмихна мрачно на другия.

— Благодаря ви — обърна се Дженсън към ескортиращите я войници. — Това е всичко.

Мъжът в бяло понечи да каже нещо, после, видял погледа и, размисли и сведе глава. Разтворил ръце към войниците и двамата си придружители, ги подкара към изхода като квачка пилците си.

— Търся човек, за когото разбрах, че е затворен тук — обърна се тя към едрия мъж пред вратата.

— По каква причина?

— Някой е оплел конците. Заловен е по грешка.

— Кой казва, че е грешка?

Дженсън извади ножа от ножницата и като го хвана за острието, небрежно подаде на мъжа дръжката с релефната буква „Р“.

— Аз.

Ледените му очи мигновено фиксираха символа, но тялото му не помръдна — продължаваше да запречва входа към коридора отвъд. Дженсън превъртя ножа в ръцете си, хвана го за дръжката и с лекота го пъхна в ножницата.

— И аз имах такъв — рече той и кимна към прибрания в ножницата нож. — Преди няколко години.

— Но вече не? — Тя леко натисна капачето, докато щракне.

— Звукът отекна в мрака зад нея.

Той сви рамене.

— Уморително е непрекъснато да рискуваш живота си за Господаря Рал.

Дженсън се стресна да не би мъжът да я попита нещо за Господаря Рал, въпрос, чийто очевиден отговор да не знае. Не биваше да го допуска.

— Значи си служил при Мрачния Рал, това е било преди да постъпя на служба. Сигурно е било голяма чест да го познаваш.

— Ти очевидно не знаеш нищо за него.

Провал, каза си, издъни се на първия тест. Беше изходила от презумпцията, че всеки подчинен би следвало да е верен на господаря си. Не позна.

Капитан Лърнър извърна глава и се изхрачи. Погледна я предизвикателно.

— Мрачният Рал е извратено копеле. С удоволствие бих го намушкал със собствения му нож и бих завъртял острието в пълен кръг.

Въпреки напрежението Дженсън успя да запази самообладание.

— И защо не го стори?

— Когато целият свят е луд, какъв смисъл има да се държиш като нормален? Накрая им казах, че се чувствам стар и се хванах на работа тук долу. Някой доста по-добър от мен най-сетне успя да прати Мрачния Рал при Пазителя. — Неочакваната новина я свари неподготвена. Не можеше да прецени дали човекът наистина мрази Мрачния Рал, или говори така пред нея, за да демонстрира преданост към новия Господар Рал — Ричард, който беше убил баща си и се бе възкачил на трона. Опита се да се окопити, без да покаже смущението си.

— Том беше прав — никак не си глупав. Явно е знаел какво говори.

Капитанът се засмя със спонтанен, дълбок, бълбукащ смях, който най-неочаквано накара и Дженсън да се усмихне — някак не и се връзваше да види подобна реакция у човек, който иначе приличаше на пръв приятел на самата смърт.

— Том винаги знае какво говори. — Удари юмрук в гърди те си за поздрав. Лицето му светна в добродушна усмивка.

Том отново и бе помогнал.

Дженсън повтори жеста му и явно не сбърка.

— Аз съм Дженсън.

— Приятно ми е, Дженсън. — Той въздъхна. — Може би, ако познавах новия Господар Рал като теб, щях и аз да съм на служба. Но вече се отказах и слязох тук долу. Новият Господар Рал промени всичко — преобърна правилата. Както гледам, май е преобърнал и целия свят.

Дженсън се боеше да не навлезе в опасни води. Нямаше представа какво има предвид той и не знаеше какво да му отговори. Просто кимна и премина на въпроса — причината, довела я тук.

— Разбирам защо Том твърдеше, че ти си човекът, който ми трябва.

— Какво има, Дженсън?

Тя въздъхна дълбоко, уж с облекчение, а всъщност, за да се подготви. Беше премислила какви ли не варианти. Всякакви подходи.

— Знаеш, че човек на нашата служба не може винаги да обяснява какво върши и кой е.

Капитан Лърнър кимна.

— Разбира се.

Дженсън скръсти ръце, положи усилие да изглежда спокойна, въпреки че сърцето и щеше да се пръсне. Най-трудното вече го каза — и предположението и се оказа вярно.

— Та така, един човек работеше за мен. Чух, че е заловен. Което не ме изненадва. Такъв като него лесно се забелязва сред тълпата. Но точно това ни бе нужно за мисията, която изпълнявахме. За жалост стражите явно също са го забелязали. Заради мисията и хората, с които се занимавахме, той бе тежко въоръжен и явно това е разтревожило войниците, които са го заловили. Това му бе първото идване в Двореца, така че нямаше как да знае на кого може да има вяра. Освен това работата ни е да преследваме предатели.

Капитанът замислено разтърка брадичката си.

— Предатели? В Двореца?

— Не знаем със сигурност. Подозираме, че има внедрени врагове — точно тях преследваме. Така че не можем да имаме доверие никому. Ако някой, който не трябва, разбере за него, целият ни екип ще бъде изложен на опасност. Предполагам, че дори не ви е казал истинското си име — Себастиан.

При опасността, на която сме изложени, той знае, че колкото по-малко говори, толкова по-малък е рискът за другите в екипа.

Той се огледа, очевидно заинтригуван от историята и.

— Не, нямаме затворник, който да се е нарекъл с това име. — Смръщи чело, очевидно замислен. — Как изглежда?

— Няколко години по-възрастен от мен, сини очи, къса бяла коса.

Капитанът веднага разпозна описанието.

— Този бил значи.

— Май информацията ми е вярна — при вас е.

Искаше и се да хване човека за униформата и да го разтърси. Да го попита дали са измъчвали Себастиан. Да му изкрещи да го пусне.

— Да, при нас е. Ако това е човекът, за когото говориш, е при нас. Поне според описанието ти.

— Добре. Трябва ми. Имам спешна задача за него. Не мога да си позволя закъснение. Трябва да тръгнем веднага, преди да сме изпуснали следата. Ще е добре да не се разгласява много за освобождаването му. Трябва да се измъкнем с възможно най-малко шум, с възможно най-малко съприкосновения с войниците. Част от враговете може вече да са успели да се внедрят в армията.

Капитан Лърнър скръсти ръце и се наведе към нея, погледна я така, както големият брат гледа малката си сестричка.

— Сигурна ли си, че той е един от хората ти, Дженсън?

Тя се боеше да не преиграва.

— Той беше специално избран за тази мисия, за да не може никой да заподозре, че е един от нас. Като го гледаш, никога не би предположил. Себастиан е доказал способностите си да прониква сред заговорниците, без никой от тях да усети, че той е на наша страна.

— Но дали си сигурна в предаността му? В това, че няма намерение да навреди на Господаря Рал?

— Себастиан е един от нас — това мога да ти кажа. Но не мога да бъда сигурна, че този, когото сте хванали, е моят Себастиан. За да ти кажа със сигурност, трябва да го видя. Защо питаш?

Капитанът се взря в мрака и поклати глава.

— Не знам. Прекарал съм много години в служба с този нож, както теб сега, бил съм на места, където не е било възможно да го нося, за да не бъде разобличена самоличността ми. Излишно е да ти казвам, че близостта до толкова много опасни ситуации създава някакво усещане за хората. Има нещо в този приятел с бялата коса, от което моята коса настръхва.

Дженсън не знаеше какво да каже. Капитанът беше два пъти по-едър от Себастиан, така че едва ли физическата сила на затворника го бе смутила. Разбира се, ръстът никога не е категоричен индикатор за заплаха. Дженсън например би могла да победи капитана в схватка с нож. Може би капитанът усещаше колко опасен може да бъде Себастиан със своите оръжия. Капитан Лърнър не бе пропуснал да забележи лекотата, с която Дженсън борави с ножа си.

Вероятно човекът беше разбрал по някои дребни детайли, че Себастиан не е Д’Харанец. Това би създало проблеми, но Дженсън го бе предвидила.

— Том още ли има проблеми? — попита мъжът.

— О, нали го знаеш. Продава вино, Джо и Клейтън му помагат.

Капитанът я изгледа невярващо.

— Том и братята му? Продават вино? — Поклати глава и усмивката грейна на лицето му. — Какво ли е намислил всъщност?

Дженсън сви рамене.

— Е, това, разбира се, е само временно. Тримата пътуват, купуват разни неща и ги препродават тук.

Онзи се засмя и я тупна по рамото.

— Явно така иска да разправят. Нищо чудно, че ти има доверие.

Дженсън остана напълно изумена и отчаяно търсеше начин да прекрати тази дискусия на тема Том, за да не бъде разобличена. Всъщност изобщо не познаваше Том, докато този човек явно го познаваше.

— Най-добре е да видя затворника. Ако е Себастиан, ще му издърпам ушите и ще го пратя да си върши работата.

— Добре — кимна твърдо капитанът. — Ако е твоят човек, поне най-накрая ще разбера как се казва. — Той се обърна към вратата от ковано желязо и затършува за ключ в джоба си. — Ако е той, е голям късметлия, че го намери, преди някоя от онези жени в червено да се е появила, за да го разпитва. Защото тогава щеше да си каже и майчиното мляко. Щеше да си спести много неприятности, ако в самото начало ни беше казал за какво става въпрос.

Дженсън едва не подскочи от радост, когато разбра, че Себастиан не е бил измъчван от Морещиците.

— Когато изпълняваш мисия на Господаря Рал, си държиш устата затворена — отсече тя. — Себастиан знае цената на работата ни.

Капитанът изсумтя в знак на съгласие и отключи вратата. Резето прещрака с екот.

— За този Господар Рал съм готов да си държа устата затворена — пък дори да ме разпитва Морещица. Но ти го познаваш по-добре от мен, така че не е нужно да ти го казвам.

Дженсън не разбра какво има предвид капитанът, но не смяташе да задава въпроси. Лърнър подпря вратата с рамо и тя бавно се отвори, разкривайки дълъг коридор, осветен от няколко свещника. От двете страни имаше редица тесни врати с решетъчни прозорчета. Докато минаваха покрай вратите, към тях се протягаха десетки молещи, настоятелни ръце. От сенките се носеха клетви и ругатни. По ръцете и гласове Дженсън прецени, че във всяка килия има поне по десетина човека.

Тя следваше капитана към недрата на зандана. Когато затворниците видяха, че по коридора върви жена, я обсипаха с нецензурни подмятания. Не беше очаквала такива похотливи и вулгарни обръщения, такъв подигравателен смях. Успя да сложи на лицето си маска на спокойствие, зад която скри всичките си страхове и чувства.

Капитан Лърнър вървеше точно по средата на коридора и от време на време замахваше към някоя протегната ръка.

— Пази се! — предупреди я той.

Дженсън тъкмо се канеше да пита от какво, когато някой хвърли срещу нея лигава топка, но вместо целта си уцели отсрещната стена. Дженсън с ужас видя, че са я замеряли с купчина лайна. Последва канонада от удари. Дженсън трябваше да прикляква и да се извива встрани, за да ги избегне. Капитанът рязко изрита вратата на един от мъжете, който тъкмо се канеше да хвърли нова шепа. Трясъкът подейства като предупредителен гонг и повечето мъже се оттеглиха навътре в килиите си. Едва когато се увери, че предупреждението му е прието, капитанът продължи.

Дженсън не можа да се въздържи да не попита шепнешком.

— В какво са обвинени?

Капитанът я погледна през рамо.

— В какво ли не. Убийства, изнасилвания, такива неща. Има и шпиони — като тези, които преследваш.

Вонята я задушаваше. Неприкритата омраза на затворниците беше обяснима, но колкото и да симпатизираше на пленниците на Господаря Рал, на хората, борещи се против неговото жестоко управление, поведението им само доказваше извратената им същност. Дженсън вървеше по петите на капитан Лърнър, който зави по един страничен коридор.

От една ниша в стената взе лампа, която запали от близкия свещник. От това не стана много по-светло, може би само по-страховито. С ужас си представи как я разкриват и я затварят тук долу. В главата и се загнезди мисълта, че може да я хвърлят в килия с мъже като тези. Знаеше какво ще и сторят. Наложи се да си напомни да забави дишането си.

Стигнаха до друга врата, която капитанът отключи. Озоваха се в нисък коридор с много повече врати от двете страни. Предположи, че това са единичните килии. От едно прозорче се стрелна мръсна, разранена ръка и я сграбчи за наметалото. Дженсън се освободи и продължи напред.

Капитанът отключи поредната врата в дъното на коридора и влязоха в още по-тесен тунел, колкото да мине един човек. Приличаше на цепнатина в скалата. Дженсън усети как я побиват тръпки. Тук нямаше протегнати молещи ръце. Капитанът спря и вдигна лампата, за да надникне в малката дупка на една врата вдясно. Доволен от гледката, подаде лампата на Дженсън и отключи вратата.

— Специалните затворници са в това отделение — обясни той.

Трябваше да натисне с две ръце и с цялата си сила, за да отвори вратата, която подаде със скърцане. Дженсън с изненада се озова в малка празна стаичка, в дъното на която имаше друга врата. Това обясняваше защо в предния коридор не се протягаха ръце. Килиите имаха двойни врати, за да затруднят допълнително евентуален опит за бягство. След като отключи и втората врата, взе обратно лампата.

Едрият мъжага се наведе и потъна в малкия отвор, протегнал ръката с лампата напред. За миг Дженсън се озова сама в тъмнината. В следващия миг той се обърна и и подаде ръка, осветявайки прага. Тя пое протегнатата огромна ръка и влезе в килията. Беше по-голяма, отколкото си я представяше, явно издълбана в масивната скала под платото. Дълбоките прорези в стената свидетелстваха за трудността, с която бе осъществено това начинание. Никой не би могъл да избяга от тъй добре охраняван затвор.

На пейката, издялана в отсрещната стена, седеше Себастиан. Сините му очи се вкопчиха в нея от секундата, в която тя прекрачи прага. В тях се четеше непреодолимият му копнеж да излезе навън. Въпреки това той не показа чувствата си и не каза нищо. От поведението му никой не би разбрал, че двамата се познават.

Себастиан беше сгънал прилежно наметалото си върху твърдия камък, за да го използва за възглавница. Наблизо имаше чаша вода. Дрехите му бяха изрядни, не личеше да е бил малтретиран.

Беше чудесно да види отново лицето му, очите му, щръкналата бяла коса. Себастиан облиза устни — тези устни, с които толкова често и се бе усмихвал. Сега обаче не посмя да го стори. Дженсън се оказа права. Изпита непреодолимо желание да се хвърли към него, да го прегърне, да завие от щастие, че го вижда жив и здрав.

Капитанът посочи към него с лампата.

— Той ли е?

— Да, капитане.

Тя пристъпи напред, очите на Себастиан не се отделяха от нея. Замлъкна, за да е сигурна, че гласът няма да и изневери.

— Всичко е наред, Себастиан, капитан Лърнър знае, че си част от екипа ми. — Потупа дръжката на ножа си. — Можеш да му имаш доверие — ще запази тайната на самоличността ти.

Капитан Лърнър протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Себастиан. Съжалявам за объркването. Нямахме представа кой си. Дженсън ни каза за мисията ви. Някога и аз бях като нея и разбирам, че е важно всичко да остане в тайна.

Себастиан се изправи и пое протегнатата ръка на капитана.

— Всичко е наред, капитане. Не мога да виня нашите хора, задето си вършат добре работата.

Себастиан не знаеше какъв е планът и. Явно очакваше от нея да го води. Тя махна нетърпеливо с ръка и зададе въпрос, на който знаеше, че той не би могъл да има отговор. Надяваше се по този начин да му подскаже какъв отговор очаква.

— Успя ли да влезеш в контакт с изменниците, преди да те заловят нашите стражи? Запозна ли се с някой от тях, за да спечелиш доверието им? Удаде ли ти се възможност да разбереш поне някакви имена?

Себастиан пое зададената му посока и въздъхна убедително.

— Съжалявам, не. Стражите ме арестуваха веднага след пристигането ми. Не успях да сторя нищо. — Заби поглед в земята. — Съжалявам.

Очите на капитан Лърнър шареха между двамата. Дженсън продължи със сдържан гняв в гласа:

— Не мога да виня стражите, задето не си позволяват да поемат излишни рискове на територията на Двореца. Но вече е време да вървим. Имам известен напредък в разследването и създадох някои важни нови връзки. Нямаме време за губене. Тези хора действат много внимателно и искам да се свържеш с тях. Доколкото ги опознах, за нищо на света не биха се оставили на жена — биха възприели погрешно желанието ми да вляза в контакт с тях. Така че тази задача се пада на теб. Заложила съм нови капани.

Себастиан кимаше през цялото време, сякаш прекрасно знаеше за какво става въпрос.

— Добре.

Капитанът посочи към изхода.

— Тогава да се махаме оттук.

Себастиан последва Дженсън, но на прага се обърна.

— Ще са ми нужни оръжията ми, капитане. И всичките пари, които имах в кесията. Това са пари на Господаря Рал. Необходими са ми, за да изпълня мисията му.

— Всичко е у мен. Нищо не липсва — имаш думата ми.

Когато всички излязоха и се събраха в тясното преддверие, капитанът дръпна вратата и заключи. Лампата беше у него, така че Себастиан и Дженсън го изчакаха. Тя понечи да тръгне, но капитанът се пресегна през Себастиан и я спря за ръката.

Дженсън замръзна на място, не смееше да си поеме дъх. Усети как ръката на Себастиан се плъзва към ножа и.

— Вярно ли е това, което говорят хората? — попита пазачът.

Дженсън го погледна право в очите.

— Какво имаш предвид?

— Ами това за Господаря Рал, дето бил по-различен. Слушал съм приказки от хора, които са го срещали, били са се редом с него. Разправят как върти онзи свой меч, как се бие и изобщо. Но най-вече ги е впечатлил човекът у него.

Вярно ли е това, което казват?

Дженсън нямаше представа какво има предвид капитанът. Страхуваше се да помръдне, да продума. Не знаеше какво се очаква да отговори. Нямаше представа какво говорят хората, особено Д’Харанските войници, за новия Господар Рал.

Знаеше, че двамата със Себастиан могат да се справят с капитана. Имаха на своя страна предимството на изненадата. Себастиан, с ръка върху ножа и, явно си мислеше същото.

Но после трябваше да се измъкнат от Двореца. Ако го убиеха, тялото му най-вероятно щеше да бъде открито не след дълго. Д’Харанските войници бяха всичко друго, но не и разпуснати. Дори бегълците да скрият мъртвия капитан, при вечерната проверка на затворниците щеше да се установи липсата на Себастиан. И тогава шансовете им за бягство щяха да намалеят значително.

Освен това Дженсън едва ли би могла да убие този човек. Въпреки че беше Д’Харански офицер, не изпитваше лоши чувства към него. Виждаше и се почтен човек, не някакво чудовище. Том го харесваше, а и капитанът уважаваше Том. Да пронижат човек, който възнамерява да ги убие, е едно. Това е съвсем друго. Не може да го направи.

— Готови сме да пожертваме живота си за този човек — разпалено произнесе Себастиан. — Бих предпочел да ме измъчваш и убиеш, преди да кажа и дума, която би го застрашила.

— Аз също съм посветила живота си на Господаря Рал — добави тихо Дженсън. — Дори го сънувам.

Не лъжеше, просто в думите и беше вложен по-друг смисъл. Капитанът се усмихна и отпусна ръката и с изражение на вътрешно задоволство.

Дженсън усети как ръката на Себастиан отпуска ножа и.

— Значи всичко е ясно — рече капитанът в полумрака. — Служих доста години. Вече бях загубил надежда, че подобно нещо е възможно. — Поколеба се, след малко продължи: — А жена му? Наистина ли е Изповедник, както се говори? Чувал съм какво ли не за Изповедниците, но нямам представа дали слуховете са верни.

Жена? Дженсън не знаеше, че Господарят Рал има жена. Не можеше да си го представи в такава светлина, нито пък смееше да мисли що за човек би била тази жена, която ще се омъжи за него. Всъщност не можеше да си обясни дори защо мъж като Господаря Рал, който можеше да има всяка жена, която пожелае, и после да я захвърли, би си създал главоболието да си избира съпруга.

„Изповедник“ също не и говореше нищо, но звучеше някак застрашително.

— Съжалявам, не съм я виждала.

— Нито пък аз — добави Себастиан. — Но и за нея съм чувал същите неща като теб.

Капитанът се усмихна отнесено.

— Щастлив съм да доживея Господар Рал като него най-сетне да поеме управлението на Д’Хара и да я води така, както би следвало.

Дженсън пак понечи да тръгне напред, притеснена от думите на капитана, разтревожена от факта, че му се нрави идеята новият Господар Рал да завладее и подчини целия свят на Д’Хара.

Дженсън нямаше търпение да напусне затвора и Двореца.

Тримата прекосиха с енергични крачки криволичещите коридори на подземията, минаха през железните врати и протегнатите ръце на затворниците. Този път капитанът изръмжа нещо сърдито и онези притихнаха.

Щом стигнаха до последната врата преди стълбището за нагоре, спряха рязко. Пред тях стоеше висока красавица с руса плитка, сплетена на гърба. Погледът в очите и бе като светкавица, която дебне да избухне всеки миг.

Беше облечена в червено.

Можеше да бъде само едно — Морещица.