Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ОБА ОТВОРИ ОЧИ В МРАК. Лежеше по гръб върху каменния под. Лицето му пулсираше от болка. Сви колене към тялото си, за да поуспокои горящите си слабини.

Тази кучка Найда се оказа по-опърничава от всичките му жени досега. Явно съдбата му е отредила цял живот да страда от опърничави жени. Завиждаха му, завиждаха на положението му. Опитваха се да го повалят.

Започна да му писва да се събужда на студени и тъмни места. Ужасяваше се от затворени и тъмни пространства. Там винаги е или адски горещо, или много студено. Никога не се бе чувствал добре в тези свои затвори.

Дали пък налудничавата му майка или подлата вещица Латея, а може би долната и блатна сестра нямат нещо общо с положението му? Егоистични създания като тях със сигурност ще искат да си отмъстят. Да, определено прилича на акция, замислена от коварната тройка.

Но нали са мъртви! Оба не беше напълно сигурен, че смъртта го предпазва от трите харпии. Приживе бяха отвратителни и подли; смъртта едва ли може да ги промени.

Колкото повече си мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че последните му неприятности идват единствено и само от четвъртата кучка — Найда. Как само успя да го заблуди, като се престори на замаяна и омаломощена, докато тъмничарят я довлече близо до Оба. И тогава нанесе съкрушителния си удар. Бива си я. Как да се ядоса на жена, която толкова си пада по него. Сигурно мисълта, че Оба може да и се изплъзне, я е докарала дотам. Искала е да го има само за себе си. Е, не може да я обвинява за това.

Сега, когато обяви публично самоличността си, Оба трябваше да бъде подготвен за неприкритите щения на много жени, привлечени от мъжествеността му. Трябва да е готов да живее като един истински Рал.

Простена от болка и се обърна. Като си помагаше с ръце, запълзя по пода и стигна до стената. Успя да се изправи. Временните несгоди само увеличават насладата от завоюването на наложницата впоследствие. Беше го научил отнякъде. Може би гласът му го бе казал.

Забеляза малък светъл процеп, доста по-тесен от отвора под вратата в предишното място, но достатъчен, за да му помогне да се ориентира. Плъзна ръка по каменната стена, за да добие представа за размерите на помещението. Почти веднага стигна до ъгъл. Продължи по другата стена и установи, че следващият ъгъл е съвсем близо. С нарастващо притеснение обходи и другите стени, за да стигне до ужасяващото заключение, че се намира в съвсем миниатюрна килия. Явно е лежал по диагонал, иначе не би се хванал.

Всепоглъщащият ужас от подобно затворено пространство го връхлетя с цялата си сила, заплашвайки да го смаже. Не можеше да си поеме дъх. Вдигна ръка към гърлото си, за да си помогне. Беше сигурен, че ще се побърка, ако го оставят задълго в толкова тясна килия.

Може би все пак не е Найда. По всичко личеше, че е дело на коварната му побъркана майка. Сигурно го наблюдава от света на мъртвите с мълчаливо доволство и крои нови и нови пъклени планове за него. Подлата лечителка не може да не и е помогнала. Блатната вещица без съмнение е предложила услугите си. С общи усилия трите жени са успели да се пресегнат от света на мъртвите и да съдействат на Найда да го затвори в тясната тъмна клетка.

Заснова напред-назад в тъмнината, при всеки няколко крачки се блъскаше в стени. Изпадна в паника, като си представи как стените се плъзгат навътре и стесняват още и още пространството. Беше прекалено едър за такава малка стаичка, където не можеше дори да си поеме дъх. Хрумна му, че с дишането си може да свърши въздуха в килията и бавно да се задуши. Хвърли се към вратата и долепи устни до процепа, мъчейки се да всмуче външен въздух.

Разрида се от самосъжаление. Единственото му желание в този момент бе да сграбчи главата на побърканата си майка и да започне да я блъска в стените.

След малко чу гласа вътре в себе си да му нашепва успокоителни думи, да му вдъхва кураж. Това му помогна да се окопити. Нали е умен и мъдър. Успя да победи всички заговорници въпреки злата им същност. Ще се измъкне. Ще успее. Трябва само да дойде на себе си и да се държи подобаващо, в съответствие с общественото си положение.

Той е Оба Рал. И е непобедим.

Долепи очи до процепа и надзърна, но не видя друго освен мрачна ивица коридор. Запита се дали не са го затворили в клетка, поставена в друга клетка. Започна да блъска с юмруци по вратата, да крещи и да вика, ужасен от подобна жестокост.

Що за зверове са това? Та той е Рал. Как могат да постъпват така с човек като него? Защо се държат така? Първо го хвърлят зад решетките като най-обикновен престъпник, вместо да му благодарят, задето си е направил труда сам да раздаде правосъдие и да отърве земята от един беззаконен джебчия. А сега и това — да го хвърлят в тясната клетка.

Съсредоточи се и насочи мислите си в друга посока. Спомни си погледа в очите на Найда, когато тя го видя за пръв път. Веднага го позна. Само по очите му разбра, че той е син на Мрачния Рал. Нищо чудно, че го пожела тъй яростно. Та нали е важна клечка. Но хората са такива — искат да се отъркат във великите личности, а после се опитват да ги стъпчат. Найда е обзета от завист. Защо ще го заключва в тази дупка — защото е водена от жалката си завист. Колко просто.

Оба се замисли над погледа на Найда, когато го видя за пръв път. По лицето и премина особено пламъче, показващо, че го е познала, извикващо спомени, които му говореха много. Оба се замисли за новите неща, които бе научил.

Дженсън му е сестра. И двамата са дупки в света.

Жалко, че му е роднина — видя му се изкусително красива. Онези нейни червени къдрици бяха направо умопомрачителни, нищо, че може да се окажат знак за магически способности. Оба въздъхна и извика образа и в главата си. Но той е човек на принципите, не може да си позволи да бъде привлечен от нея като от жена. Та нали имат един и същи баща. Въпреки удивителната и красота и начина, по който слабините му се свиваха, макар и болезнено в момента, почтеността му не можеше да позволи подобно варварско кръвосмешение. Той е Оба Рал, а не някакво си безмозъчно животно.

Мрачният Рал е и неин баща. Истинско чудо. Оба не знаеше какво да мисли по този въпрос. Свързваше ги нещо общо. Трябваше да се изправят заедно срещу света, пълен със завистници, които искат да им отнемат полагащото им се по право. Господарят Рал е изпратил по петите и четворки, за да няма тя претенции към трона. Оба се запита дали няма да намери в нея надежден съмишленик.

От друга страна, си спомни тревогата в очите и когато погледите им се срещнаха. Може би тя също го е познала, разбрала е, че Мрачният Рал е и негов баща. Може би вече си има свои планове, които не включват Оба. Може би е останала разочарована от неговото съществуване. Може би тя ще се окаже поредният противник, ламтящ да получи всичко за себе си.

Господарят Рал, техният брат, иска да ги унищожи, понеже знае, че са важни особи — в това Оба беше сигурен. Господарят Рал няма намерение да споделя богатствата си, макар те по право да принадлежат и на тях — на Оба и Дженсън. Явно това семейство е движено от егоизъм и съперничество. Цяло чудо е, че Оба не е наследил тази семейна черта.

Опипа джобовете си и в същия миг се сети, че вече го бе направил веднъж в предишната килия, докато беше при онази престъпна сган. Бяха празни. Хората на Господаря Рал го бяха ограбили, преди да го хвърлят зад решетките. Вероятно бяха задържали намереното за себе си. Светът е пълен с крадци, жадни да заграбят спечеленото от Оба с тежък труд. Продължи да кръстосва тясната стаичка, опитваше се да не мисли колко е малка. Вслуша се в гласа. Колкото повече го слушаше, толкова повече започваше да разбира. Все повече от думите, които съхраняваше в умствения си списък, започваха да си идват на мястото. Огромното пано от лъжи и измами, които претърпя, започна да нараства все повече, образувайки огромна и внушителна мозайка. Появиха се решения.

Майка му, разбира се, е знаела през цялото време колко важна личност е синът и. От самото начало се бе старала да го унижава. Затваряше го в онази клетка, понеже му завиждаше. Да завижда на собственото си малко момченце. Що за болен мозък може да постъпи така!

Латея също е знаела, двете с майка му са кроили планове за неговото унищожаване. Никоя от тях не е могла да се примири с неговото съществуване. Не, далеч не! И двете са го мразили заради високопоставеността му, искали са да го накарат да страда. Явно отпървом са искали да го отровят бавно. Нарекли са отровата „лекарство“, за да успокоят гузната си съвест.

Майка му цял живот се бе мъчила да го умори с работа, унижаваше го, ругаеше го, изпращаше го при Латея, за да си Донесе сам „лекарството“. А той, любящият син, и бе имал доверие, никога не си бе помислял, че майчината любов е една жестока лъжа, че зад всичко това лежи коварен план.

Кучки. Подли, коварни кучки. И двете си получиха заслуженото.

А сега Господарят Рал се опитва да го скрие, да премълчи пред света за съществуването му. Оба продължаваше да върви напред-назад, мисълта му работеше трескаво. Има да научава още толкова неща.

След известно време се успокои и направи онова, което го подучи гласът — приближи се до вратата и долепи уста в процепа. Нали в крайна сметка е непобедим.

— Имам нужда от вас. — Гласът му разцепи мрака отвъд.

Не изкрещя думите — не беше нужно, понеже гласът вътре в него, добавен към собствения му, ги отнасяше надалеч.

— Елате при мен — пророни в празнотата на коридора отвъд вратата.

Остана изумен от спокойствието и внушението за власт, което се усещаше в думите му. Нищо чудно, че обикновените хора го мразеха.

— Елате при мен. — Двамата с гласа нарушиха тишината.

Нямаше нужда да викат. Гласовете им с лекота се понесоха в мрака, като сенки, полетели на крилата на скръбта.

— Елате при мен — продължи да повтаря той, подчинявайки низшите твари на волята си.

Той е Оба Рал. Важна личност. Роден за важни дела. Няма време да седи заключен в тъмницата и да участва в подли игрички. Стига толкова. Време е да надене плаща не само на рожденото си право, но и на уникалната си природа.

— Елате при мен — повтори отново, гласовете им пронизаха тъмнината.

Продължи да ги вика, не силно, понеже знаеше, че го чуват, не припряно, понеже знаеше, че ще дойдат, не отчаяно, понеже знаеше, че ще се подчинят. Какво като се бавят, знаеше, че са тръгнали.

— Елате при мен — пророни в притихналия мрак, понеже знаеше, че дори по-тих шепот ще ги доведе.

В далечината се чуха слаби стъпки.

— Елате при мен — прошепна, приковавайки вниманието на приближаващите си.

Някъде се отвори врата. Стъпките се чуваха все по-ясно, все по-близки.

— Елате при мен — напяваха двамата с гласа.

Стъпките по каменния под бяха съвсем близо. В тъмния коридор легна сянка.

— Какво има? — попита предпазливо единият отвън.

— Трябва да дойдете при мен — отвърна Оба.

Директното и невинно изявление разколеба войника.

— Елате при мен веднага — наредиха с недвусмислена настойчивост Оба и гласът.

Докато Оба напрягаше слух, в ключалката на външната врата се пъхна ключ. След миг в междинното помещение се появи тъмничар. Колегата му бе застанал на прага отвън. Първият доближи глава до процепа, където чакаше Оба. Погледнаха го ококорени очи.

— Какво искаш? — попита колебливо войникът.

— Искаме да си вървим — отвърнаха Оба и гласът. — Отвори вратата. Време е да се махаме оттук.

Онзи се наведе и пъхна ключа в процепа, натисна, докато резето прещрака. Вратата се плъзна със стържещ звук. Другият войник се приближи. Имаше същото вяло и безпомощно изражение.

— Какво да направим сега? — попита първият, втренчен в очите на Оба.

— Трябва да си вървим. Вие двамата ще ни изведете от тук.

Онези кимнаха и веднага се заеха да изпълнят заповедта. Оба никога повече нямаше да допусне да го затворят в такава малка клетка. Гласът щеше да му помага. Оба е непобедим. Добре, че го запомни.

Алтея грешеше за гласа, просто завиждаше като другите. Оба остана жив благодарение на гласа. А Алтея е мъртва. Запита се как ли е възприела това.

Оба нареди на двамата тъмничари да заключат празната килия. Така щеше да спечели време, преди в Двореца да открият липсата му. Малко преднина, която щеше да забави ненаситния Господар Рал. Тъмничарите го поведоха през лабиринт от тесни, тъмни коридори. Движеха се безшумно, избягваха коридорите, откъдето се чуваха гласове. Оба не искаше да се знае, че си тръгва. По-добре да се измъкне незабелязано.

— Искам си парите. Знаете ли къде са?

— Да — отвърна с мъртвешки глас един от мъжете.

Преминаха през желязна врата и продължиха през каменните коридори. Стигнаха до дълги редици с килии, натъпкани с кашлящи, хилещи се, ругаещи затворници. През решетките се протягаха мръсни и изподрани ръце.

Унилите тъмничари вървяха напред с лампите, а затворниците се опитваха да ги хванат, плюеха ги, ругаеха ги. При вида на Оба всички замлъкваха. Ръцете се прибираха обратно в килиите. Зад Оба играеха мрачни сенки.

Оба и ескортът му стигнаха до малка стаичка в основата на тясно стълбище. Единият от тъмничарите поведе Оба нагоре, другият ги последва. Горе отключиха врата, влязоха в някаква стая, откъдето преминаха през друга заключена врата.

Лампите на тъмничарите хвърляха ръбати сенки върху отрупаните рафтове — дрехи, оръжия и всякакви лични вещи, от бастуни до флейти и марионетки. Оба внимателно огледа полиците, наведе се към по-ниските, вдигна се на пръсти към високите. Сигурно това бяха вещите на затворниците, отнети им преди да ги хвърлят зад решетките.

В края на една съзря дръжката на ножа си. По-навътре се виждаше купчината дрипи, които беше взел от къщата на Алтея, за да може да прекоси полетата Азрит. Резервният му нож също не липсваше. Най-отпред бяха натрупани и кожените кесии с пари.

Въздъхна с облекчение при вида им. Още по-голямо облекчение му донесе усещането на ножа между пръстите му.

— Вие двамата ще ме ескортирате — уведоми той войниците.

— Къде ще ви ескортираме? — попита единият.

Оба се замисли.

— За пръв път съм тук. Искам да поразгледам Двореца. — Въздържа се и не каза „моя дворец“ . И на това ще му дойде времето. Засега има по-важни дела.

Последва ги нагоре през коридори и разклонения, по неизброими стълбища. Патрулните двойки, които виждаха по пътя си, хвърляха по някой и друг бегъл поглед в тяхната посока, но забелязваха тъмничарите и не проявяваха интерес към човека между тях.

Стигнаха до една желязна врата, която единият войник отключи. Озоваха се в коридор с лъснат мраморен под. Оба остана изумен от великолепието на гледката, от изящните колонади и сводестия таван. Тримата продължиха напред, свърнаха зад ъгли, осветени от тежки сребърни лампи, висящи от мраморни плочи.

След още един завой се озоваха в пищна градина, чиято красота по нищо не можеше да се мери с коридора, който ги изведе дотук.

Това бе най-прекрасното нещо, което Оба бе виждал през живота си. Стоеше безмълвен и неподвижен, със зяпнала уста, загледан в езерцето по средата. Всичко бе потънало в зеленина и дървета, сякаш се намираха в приказна гора. Но бяха в Двореца. Езерцето бе заобиколено с ниски пейки от полиран розовеещ мрамор. Във водата се стрелкаха оранжеви рибки. Истински. Истински оранжеви рибки. Вътре.

През целия си живот Оба никога не бе оставал толкова впечатлен от великолепието на някакво място, от красотата и величествеността.

— Това ли е Дворецът? — попита той.

— Само малка частица от него — отвърна единият тъмничар.

— Само малка частица — повтори в унес Оба. — А другото все толкова красиво ли е?

— Не. Повечето места са далеч по-просторни, с губещи се в небесата тавани, с арки с масивни колони между балконите.

— Балкони? Вътре?

— Да. Хората от различни етажи могат да излизат и да гледат към долните, към великолепните градини и дворове.

— На някои етажи има търговци, които продават стоките си, продължи другият войник. — Има места, които могат да бъдат посещавани от гостите на Двореца. Има и такива, които са само за войниците и персонала. Има и крила, където посетителите могат да си наемат стая.

Оба поглъщаше гледките около себе си с широко отворени очи — стъклото, мрамора, полираното дърво.

— След като поразгледам още малко — обяви той пред двамата Д’Харанци, — ще имам нужда от тиха и съвсем уединена стая — луксозна, държа да запомните това добре, но в същото време по-встрани, където присъствието ми няма да бие много-много на очи. Най-напред искам да си купя прилични дрехи и разни други неща. Вие двамата ще стоите на пост и ще внимавате никой да не разбере за мен, докато се изкъпя и си отпочина добре.

— Колко време ще стоим на пост? — попита единият. — Ако закъснеем много, ще тръгнат да ни търсят. Тръгнат ли да ни търсят, ще открият празната килия. И тогава ще започнат да търсят и вас. И ще ви открият.

Оба се замисли.

— Да се надяваме, че утре ще си тръгна. Дотогава ще тръгнат ли да ви търсят?

— Не — отвърна другият. Очите му бяха слепи за всичко, освен желанията на Оба. — Смяната ни тъкмо свършваше. До утре никой няма да забележи отсъствието ни.

Оба се усмихна. Гласът бе избрал точно когото трябва.

— Дотогава ще съм си тръгнал. Но преди това възнамерявам да видя колкото се може повече от Двореца.

Пръстите му се плъзнаха по дръжката на ножа.

— Може би за вечеря ще пожелая и компанията на някоя млада дама. Дискретна млада дама.

Двамата се поклониха. Преди да си тръгне, Оба щеше да превърне двамата си телохранители в пепел, разпиляна по пода на някой самотен коридор. Така никой нямаше да разбере как килията му изведнъж се е оказала празна.

А после е, пролетта наближава, а кой може да каже какво ще стане напролет?

Едно обаче Оба знаеше със сигурност ~ трябва да намери Дженсън.