Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН НАПРЕГНА ВСИЧКИТЕ СИ СИЛИ, вкопчи се в корените, за да се опита да се освободи. Не можа да сдържи виковете си, когато живото кълбо се уви около нея и я изтръгна далеч от корените, поваляйки я по гръб. Тя махаше с ръце отчаяно, пляскаше във водата, опитваше се да докопа някаква опора. Посегна, протегна се още повече и най-сетне се добра до дебели коренища — първо само с едната си ръка, постепенно и с другата. Само миг преди да бъде потопена под водата.

Главата се подаде над повърхността и се плъзна към корема на Дженсън, сякаш да огледа онемялата си жертва. Никога през живота си не беше виждала по-огромна змия. Люспестото тяло, по което се сменяха всички цветове на дъгата, проблясваше на оскъдната светлина при всяко свиване на мускулите на мощния торс. Лъчите се гонеха върху него в неспирна игра. През свирепите жълти очи минаваше черна лента — сякаш маска. Тъмнозелената глава се плъзна между гърдите на Дженсън, червеното езиче затрептя пред лицето и.

Тя нададе вик и перна главата встрани. В отговор мощното тяло се изви и сгърчи, пристегна хватката си и повлече жертвата към дъното. Пръстите на Дженсън не изпускаха корените. Напрегнала всичките си сили, тя яростно се дърпаше да се измъкне от водата, но змията бе твърде тежка и силна.

Дженсън опита да ритне нападателката си, но краката и също бяха в примка, която се затягаше все повече и я теглеше към дъното. Задавена от водата, тя решително устояваше на надигащата се в гърдите и паника. Бореше се яростно, с всички сили, сякаш с нещо живо и дишащо.

Имаше нужда от ножа си. Но за да стигне до него, трябваше да пусне корените. Направеше ли това, звярът щеше да я дръпне във водата и да я удави.

Една ръка, каза си. Това и трябва — една ръка. Ако пусне едната си ръка, ще може да стигне до ножа си. Но заедно с постъпателните движения на неуморната змия нагоре към кръста и, усети и пропълзяващата паника, която се вкопчи в пръстите и и не и позволи да ги отлепи от корените.

Щом огромната плоска глава се появи отново над водата и запълзя нагоре по тялото на Дженсън, тя концентрира всичките си усилия в лявата си ръка и се вкопчи неистово в корена. С отчаяна решителност отпусна дясната и посегна към наметалото си. То бе подгизнало и натежало. Не можеше да намери пролука в диплите. Главата на змията се отпусна върху гърдите и, сякаш, за да я предупреди, че ще последва мощен натиск, от който дробовете и ще останат без въздух.

Глътна си корема и се опита да провре пръстите си под змията, но масивното туловище я пристегна с парализираща мощ и и отряза всякакъв достъп до ножа.

Докато Дженсън отчаяно се мъчеше да докопа оръжието си, змията направи рязко движение, обръчите се изместиха по-нагоре и приковаха ръката до тялото и.

Другата и ръка не изпускаше корена. Тежестта бе почти непоносима, усещаше, че ако не се пусне, ръката и ще изскочи от ставата. Знаеше, че това ще е краят и. Но не издържаше повече. Змията я дърпаше надолу с такава сила, че си помисли, че кожата ще се отлепи от пръстите и.

Въпреки неистовите усилия коренът започваше да и се изплъзва. Усети парещи сълзи в очите си. Нямаше избор. Пусна се.

Потъна в мрачните дълбини на езерото. Краката и най-сетне намериха дъно. Остави се на инерцията да я потопи изцяло, след което с мощен тласък, подхранван от силата на ужаса, се оттласна от подводните корени. Тялото и се стрелна напред и ръцете и докопаха корените от другата страна.

Змията се завъртя заедно с нея и я обърна по гръб. Дженсън изкрещя от болка — беше си изкълчила рамото. Изведнъж сред бурното мятане, пляскане, въртене и задавяне се яви кратък миг отпускане. Дженсън не го пропусна. Сграбчи сребърната дръжка.

Щом плоската глава с тънкия червен език пропълзя отново към лицето и, тя вдигна ножа и го доближи до меката плът под челюстта на змията. Животното застина, сякаш разпознало опасността, криеща се в наострената като бръснач стомана. Двете застинаха, втренчени една в друга. Дженсън въздъхна облекчено, усетила дръжката на ножа в ръката си, па макар да нямаше накъде да мърда.

Лежеше по гръб във водата, приклещена от мощното туловище на змията. Нямаше никаква опора и не виждаше как би могла да си помогне. Ръката я болеше както от битката, така и от изкълчването. Беше изтощена. Всичко това утежняваше положението и още повече и тя нямаше представа как ще се измъкне от огромното и силно животно. Би и било трудно дори ако бяха на сушата.

Жълтите очи я гледаха втренчено. Не знаеше дали змията е отровна. Още не бе видяла зъбите и. Нямаше представа дали ще успее да реагира, ако види, че главата се спуска към лицето и.

— Съжалявам, че те настъпих — рече след малко. Не вярваше, че змията я разбира, по-скоро говореше на себе си, разсъждавайки на глас. — Уплашихме се взаимно.

Змията не помръдна, жълтите и очи не се откъсваха от нея. Езикът не излезе от устата. Главата, повдигната от върха на ножа, сигурно усещаше острието. Може би за нея то бе еквивалент на зъби. Дженсън не знаеше дали е така, но бе сигурна в едно — че ще е по-добре да не влиза в схватка с такова същество.

Намираха се във водата, на територията на огромната змия. Ножът и вдъхваше увереност, но не гарантираше изхода от ситуацията. Дори да убие нападателката си, огромната тежест, обръчите, приклещили я в смъртоносна хватка, можеха да я потопят и удавят. По-добре да се разделят без битка — ако е възможно.

— Върви си — прошепна Дженсън с убийствена сериозност. — Иначе ще се наложи да направя опит да те убия. — Повдигна острието на ножа, за да подкрепи думите си с език, който се надяваше змията да разбере по-ясно.

Краката и пулсираха, обръчът около тях се отпусна. Сантиметър по сантиметър главата се отдръпна. Люспестото туловище постепенно разхлаби хватката и остави тялото и краката на Дженсън да плуват свободно във водата. Острието на ножа последва движението на главата, готово да нанесе удар и при най-малкия знак за заплаха. Най-сетне чудовището потъна в блатото.

Освободена от тежестта, Дженсън побърза да издрапа към сушата. Остана на четири крака, стиснала ножа в юмрук, докато си поеме дъх и поуспокои разклатените си нерви. Нямаше представа какво и защо си е помислила змията, дали подобно нещо би могло да се случи на друго място и в друго време, но сега се бе случило и тя прошепна благодарствена молитва към добрите духове. Ако наистина имаха нещо общо с освобождаването и от убийствената хватка на люспестото чудовище, тя не искаше да пропусне да им благодари.

С опакото на треперещата си ръка избърса сълзите на уплаха от бузите си, след което се изправи на омаломощените си крака. Обърна се и огледа неподвижната черна вода под надвисналите листа и мъх. Преди беше стъпвала върху потопени корени. Сега и се стори, че водата се е вдигнала и е заляла тези островчета. Или пък те бяха потънали. Така или иначе, ако се бе опитала да прекоси внимателно плитчината, вместо да скача върху престорилата се на корен змия, щеше да си спести доста неприятности.

Каза си, че на връщане ще си издялка тояга, с която да върви по-лесно, да опипва почвата пред себе си. И че ще внимава да не настъпи пак някоя змия.

Все още задъхана, насочи вниманието си към мрака напред. Чакаше я още път. Нямаше време да стои и да се само съжалява. Себастиан имаше нужда от помощта и а не от жалките и страхове.

Изправи се, бе мокра до кости. Добре поне че въпреки зимата в блатото беше топло и нямаше да замръзне. Спомни си, че когато се наложи да напуснат светкавично дома и след убийството на майка и, двамата със Себастиан пак бяха мокри до кости.

Сушата бе на сантиметри от застоялата вода, но плетеницата от корени без проблеми издържаше тежестта и. На места водата потапяше корените, но не често. Макар дълбочината да беше едва няколко сантиметра, Дженсън стъпваше внимателно и оглеждаше всеки корен, върху който стъпва — да не би да е змия. Знаеше, че водните змии са едни от най-опасните. Отровна змия, дори да е дълга под метър, може да убие човек. Също като при паяците големината нямаше значение, щом отровата е смъртоносна.

Стигна участък, където от цепнатини в земята излизаше дим. Над малките кратери се стелеха разноцветни слоеве, най-вече жълтеникави. Задушливата миризма я накара да подири друг път. Храсталаците бяха гъсти и трънливи.

Успя да пререже с ножа си някои от по-тежките клони и да прекоси една скална тераса. Заобиколи езерце с тъмна вода. Под повърхността долови движение, което се предаде нагоре на бягащи вълнички. Държеше ножа си в готовност, като внимаваше къде стъпва и следеше зорко движенията във водата. Една хватка в скалата поддаде и Дженсън едва не изгуби почва под краката си, но успя да се задържи и хвърли отчупения камък във водата. Някаква невидима твар я следваше, докато стигна до горната тераса. Попадна в гъста гора от растения с високи стъбла и огромни листа.

Все едно вървеше сред царевична нива. Сред стъблата забеляза бавно движение. Нямаше представа какво би могло да е, но май беше доста голямо, така че изобщо не смяташе да чака, за да разбере. Ускори крачка. Не след дълго вече тичаше, проправяйки си път сред стъблата и клоните. Дърветата се сгъстиха и трябваше да забави темпото. Запровира се сред плетеница от корени. Сякаш нямаха край. Едва пъплеше. Денят напредваше. Винаги щом стигнеше до по-разредено място, се впускаше в бяг, за да пести време. Вървеше през блатото от часове. Сигурно наближаваше пладне.

Том и бе казал, че може би ще отнеме един ден за отиване и връщане. Вече започваше да се притеснява да не е изпуснала къщата на чародейката. В крайна сметка никой не знаеше колко е голямо блатото. Нищо чудно да е минала покрай нея, без да я види. Гризеше я мисълта, че вероятно е станало точно това.

Ами ако не успее да намери къщата? Тогава какво? Не и се нравеше идеята да прекара нощта на това място. Кой знае какви същества бродеха из блатото по мръкнало. Едва ли щеше да успее да си накладе огън. При мисълта, че може да замръкне на това място, лишена дори от светлината на звездите и луната, отново я връхлетя страхът.

Когато най-сетне се озова на брега на голямо езеро, спря да си поеме дъх. От повърхността му излизаха дървета с огромни стволове, сякаш колони, поддържащи нисък зелен таван. Тук беше малко по-светло. Отдясно имаше гладка скала, покрай която щеше да и е трудно да мине, тъй като нямаше къде да се хване. Падаше отвесно към водата, която вероятно бе доста дълбока. Огледа левия бряг и с изненада видя стъпки. Втурна се към тях и коленичи, за да разгледа по-добре хлътналите отпечатъци в меката пръст. По големината им прецени, че вероятно са мъжки, но не бяха оставени скоро. Тръгна по тях покрай брега и на няколко места забеляза купчинки рибени люспи, вероятно от изчистен на място улов. Оттатък езерото следваше гъста гора, но по сухата трева се вървеше лесно, а стъпките даваха надежда.

Не след дълго я отведоха до очевидно употребявана пътека през върбова горичка, от която се тръгваше нагоре. Взря се между дърветата, които не бяха толкова нагъсто, и в далечината, зад шубраците и оттатък плетеници от увивни растения, забеляза къща. От комина се виеше пушек, който се сливаше със сивата мъгла, сякаш самият той създаваше пепеливата завеса.

На фона на сивия мрак, тегнещ над блатото, светлината в прозореца на къщата и се видя като блясък на злато, маяк, изгрял да посрещне изгубените, отчаяните, самотните и беззащитните. При вида на близкия край на пътуването, след толкова ужаси и несгоди, очите и се напълниха със сълзи на облекчение. Може би щяха да са и сълзи на радост, ако не бе отчаяната и нужда.

Забърза по пътеката сред върби и дъбове, през шубраци и гъста растителност и скоро се озова пред къщата. Беше издигната върху каменна основа, съградена без хоросан. Стените бяха от кедрови талпи. Под покрива се бе сгушила малка веранда, стъпалата, пред която водеха към пътеката до близкото езеро, откъдето дойде Дженсън.

Изкачи се към верандата, прескачайки стъпалата през едно, заобиколи и се озова пред уютен портал от дървени колони, отвеждащи към врата. Пред вратата имаше други стъпала, от които тръгваше очевидно използвана пътека към блатото. Сигурно хората, които получаваха покана да посетят Алтея, минаваха оттук. В сравнение с мястото, откъдето идваше Дженсън, и се видя като шосе.

Без да губи повече време, почука. Почти веднага след това отново допря кокалчетата си до дървото. В този миг вратата се отвори. Посрещна я изненаданият поглед на възрастен мъж. Прошарената му коса, очевидно някога кестенява, бе пооредяла, но все още достатъчно гъста. Не беше нито слаб, нито много едър, среден на ръст. Не беше облечен като трапер, а като занаятчия. Спретнатият му кафяв панталон не беше от груб плат, а от по-скъпа и фино изтъкана материя. По зелената му риза имаше златни пръски. Беше Фридрих — златарят.

Невярващото му лице я огледа строго, очите му не пропуснаха червената коса под качулката.

— Какво правиш тук? — попита. Имаше плътен глас, подхождащ на фигурата му, но ни най-малко любезен.

— Дойдох да се срещна с Алтея, ако е възможно.

Очите му се стрелнаха към пътеката, после пак се спряха върху Дженсън.

— Как стигна до къщата?

По подозрителното му изражение тя си даде сметка, че вероятно човекът си има начини да разбере дали е минавала по пътеката. Знаеше го от личен опит. Двете с майка и използваха подобни трикове непрекъснато, за да са сигурни, че никой не може да се промъкне незабелязано до дома им.

Дженсън посочи към гърба на къщата.

— Минах оттам. Отзад. Оттатък езерото.

— Никой не може да мине оттатък езерото. Дори аз. — Свъсеното му чело помръкна още повече. Явно нямаше намерение да приеме думите и за верни, нито да я разпитва по вече. — Лъжеш.

Дженсън остана като гръмната.

— Не лъжа. Идвам оттам. Спешно се налага да се срещна с Алтея.

— Не си поканена. Върви си. Ако ти е мил животът, няма да се отклоняваш повече от пътеката. А сега се махай.

— Но въпросът е на живот и смърт. Трябва… Вратата хлопна под носа и.