Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СЕДЕШЕ плътно до Себастиан. Познатото му присъствие и вдъхваше спокойствие, макар да предпочиташе да са само двамата край огъня, да си пържат риба или да си готвят нещо друго. На императорската трапеза, обслужвана от рояци прислужници, се чувстваше по-самотна от най-уединените си часове в гората. Ако го нямаше Себастиан, ако не чуваше познатия му глас и смях, сигурно нямаше да издържи, нямаше да знае какво да прави. Чувстваше се неловко дори в компанията на обикновени хора, камо ли сред такива видни особи.

Император Джаганг без никакво усилие се налагаше в центъра на всеобщото внимание. Макар нито за миг да не наруши добрия тон и любезното си отношение към нея, по някакъв загадъчен начин и внушаваше усещането, че всяка глътка въздух, която поема, дължи само и единствено на неговото благоволение. Междувременно, съвсем нехайно и с лекота, безкрайно уверен в управленските си решения и наясно с отговорностите си, се справяше с изникнали в момента въпроси. Същински планински лъв, оттеглил се за почивка, нахранен и спокоен, лениво помръдващ с опашка, докато си ближе лапите.

Не беше владетел, окопал се в далечните си палати и очакващ доклади от бойното поле. Той бе воин, повел армията си в боя. Император, потопил ръцете си до лактите в кървавата пихтия на живота и смъртта и постигнал всичко желано.

Макар в условията на боен поход, вечерята беше царска. Трапезата и шатрата на императора отговаряха изцяло на нивото му. Храните и напитките бяха в изобилие, имаше всичко — от дивеч до риба, от говеждо до агнешко, от вино до вода.

Докато прислугата хвърчеше във всички посоки, разнасяйки димящи плата с най-превъзходни гозби и се отнасяше с нея като с кралска особа, Дженсън с мъка си помисли как ли се е чувствала майка и, толкова млада и неопитна, обикновена прислужничка, на масата на Господаря Рал, пред цялото това изобилие от храни, каквито вероятно никога не си е и представяла, че съществуват. И в същото време колко е била разтреперана от присъствието на могъщ владетел, способен да убие човек, без дори да прекъсне вечерята си.

Не беше гладна. Откъсна вяло няколко парченца сочно свинско и ги подреди върху порязаника хляб, след което отгриза малка хапчица, заслушана в разговора между двамата мъже на масата. Разговаряха на общи теми. Дженсън си помисли, че Себастиан и императорът биха си казали много повече неща в нейно отсъствие. Сега обаче обсъждаха общи познайници и събития, случили се в отсъствието на Себастиан.

— Какво става с Ейдиндрил? — най-сетне попита Себастиан, докато забождаше на върха на ножа си парче месо.

Императорът изви с пръсти крехка патешка кълка. Забоде лакът до ръба на масата и махна вяло с пълна ръка.

— Нямам представа.

Себастиан отпусна ножа си.

— Как така? Познавам местността. Дотам има не повече от ден-два път. — Говореше почтително, но с явна загриженост. — Как е възможно да вървим нататък, без да знаем какво ни очаква вътре?

Джаганг отхапа от кълката, прихванал я с две ръце. Пръстите му бяха плувнали в мазнина.

— Изпратихме съгледвачи и патрулни двойки, но никой от тях не се върна.

— Никой не се е върнал? — Загрижеността накара Себастиан да повиши тон.

Джаганг си взе нож и отряза парче агнешко от едно плато.

— Абсолютно никой — повтори той и забоде парчето.

Себастиан облегна лакти на ръба на масата, сключи пръсти и започна да разсъждава на глас.

— Магьосническата кула се намира в Ейдиндрил — отрони след малко замислен. — Видях я при огледа миналата година. Разположена е на страната на планината, гледа към града.

— Спомням си доклада ти — отвърна Джаганг.

На Дженсън и се щеше да попита каква е тази Магьосническа кула, но не чак толкова, че да се осмели да прекъсне разговора им. Освен това по зловещия тон, с който Себастиан произнесе това име, можеше да предполага за какво става въпрос.

Себастиан разтърка длани.

— Мога ли да ви попитам какъв е планът ви?

Императорът щракна с пръсти. Всички прислужници мигом се изпариха. Дженсън на драго сърце би си тръгнала с тях и би се сгушила под одеялото, доволна, че отново си е тя, едно обикновено момиче. Навън удари гръм, вятърът запрати по шатрата мощни талази дъжд. Свещниците и лампите осветяваха лицата на двамата мъже, но не бяха достатъчно силни, за да разгонят сенките, покрили килимите и стените.

Император Джаганг хвърли бърз поглед на Дженсън, след което мастилено сините му очи се спряха върху Себастиан.

— Възнамерявам да предприема бърза атака. Не с цялата армия, както предполагам очакват да сторя, а с кавалерийски отряд, който да е маневрен, но в същото време достатъчно многоброен, за да представлява сериозна сила. Разбира се, в отряда ще бъде включен стабилен контингент магьосници и чародейки.

При тези думи над помещението изведнъж надвисна сериозност. Дженсън почувства, че е ням свидетел на ключови моменти в знаменателно събитие. Беше страшно да си помислиш за човешките животи, зависещи от думите, които тези двама мъже изричаха.

Себастиан размисли над казаното от Джаганг, мина известно време, преди да отговори.

— Имате ли представа как е преживял Ейдиндрил зимата?

Джаганг поклати глава. Отхапа парче агнешко и заговори, дъвчейки.

— Майката Изповедник може да е всякаква, но със сигурност не е глупава. Сигурно отдавна е разбрала — от посоката, в която се движим, от действията, които предприемаме, от падналите пред нас градове — какви са намеренията ни. Сигурен съм, че всички рапорти и цялата събрана информация са и подсказали, че напролет възнамерявам да нападна Ейдиндрил. Дадох им доста време, за да поразсъждават и да се поизмъчват в очакване на нерадостната си съдба. Предполагам вече на всички им треперят партенките, но не мисля, че и дава сърце да избяга.

— Нима мислите, че жената на Господаря Рал е тук? — изстреля, без да се замисли, удивената Дженсън. — В града? Самата Майка Изповедник?

Двамата мъже замлъкнаха и насочиха погледи към нея. Шатрата потъна в тишина. Дженсън се сепна.

— Простете ми за намесата.

Императорът се усмихна широко.

— Че защо се извиняваш? Ти удари право в целта и отнесе плячката, без да се замислиш. — Вдигна острието си към Себастиан. — Довел си изключителна жена, на чиито рамене стои умна глава.

Себастиан я прегърна.

— Не само умна, но и хубава.

Мрачните очи на Джаганг проблеснаха, докато я гледаше.

— Да, определено. — Бръкна в една купа с маслини, без да гледа, и налапа няколко наведнъж. — Е, Дженсън Рал, какво е мнението ти за всичко това?

След като вече веднъж беше проговорила, нямаше как да не отговори на въпроса. Мобилизира се и се замисли.

— Винаги, когато искам да се скрия от Господаря Рал, правя така, че да не предприемам действия, които биха могли да му разкрият местоположението ми. Правя всичко възможно, за да го объркам. Може би те правят точно това — опитват се да ви объркат.

— И аз така мисля — намеси се Себастиан. — Ако са изпаднали в ужас, биха унищожавали всичките ни съгледвачи, за да си помислим, че са повече и по-силни, отколкото са всъщност, и да се опитат да прикрият плановете си за защита.

— И да си запазят поне отчасти предимството на изненадата — добави Дженсън.

— Абсолютно правилно — рече Джаганг и се усмихна към Себастиан. — Нищо чудно, че си ми довел жена като нея. Родена е за стратег. — Императорът смигна на Дженсън, после вдигна камбанката, оставена встрани на масата.

На прага моментално се появи една жена — онази със сивата рокля и вързаната на опашка прошарена коса.

— Да, Ваше сиятелство?

— Донесете на младата дама плодове и сладкиши.

Щом онази се поклони и излезе, императорът отново стана сериозен.

— Именно затова смятам да изпратим по-малка част, от колкото очакват. Отряд, който ще може да реагира по-пъргаво на защитата, която са си изградили. Може да надвият патрулните ни взводове, но няма да се справят с кавалерийски отряд, подпомаган от родени с дарбата. Ако се наложи, винаги можем да изпратим още хора в града. След цяла зима бездействие те с радост ще се втурнат в атака. Но не ми се ще да правя онова, което Ейдиндрил очаква от нас.

Себастиан замислено ровичкаше дебело парче печено говеждо.

— Може да е в Двореца на Изповедниците. — Погледна императора. — Майката Изповедник може да е решила най-сетне да заеме позиция.

— И аз мисля така — рече император Джаганг.

Навън бурята се усилваше, вятърът свистеше между палатките.

Дженсън не можа да се въздържи.

— Наистина ли смятате, че тя ще е там? — Въпросът беше И към двамата. — Че ще остане в града, когато знае, че към тях се е насочила огромна армия?

Джаганг сви рамене.

— Разбира се, не мога да бъда сигурен, но съм влизал в битки с нея из цялата Средна земя. В миналото тя имаше възможности за избор, макар често пъти не лек. Притиснахме войската и в Ейдиндрил непосредствено преди началото на зимата и обсадихме града. Сега за нея и хората и няма избор, наоколо са само планини, няма къде да избягат. Дори тя знае, че все някога идва момент да се изправиш лице в лице с избора си. Мисля, че за нея това е мястото, където трябва да влезе в решителен бой.

Себастиан си взе парче месо.

— Звучи прекалено просто.

— Разбира се точно затова мисля, че е решила да постъпи така.

Себастиан посочи на север с острието на ножа си заедно с парчето червено месо на него.

— Може да се е оттеглила през планините и да е оставила хора, достатъчни, за да поемат патрулите и разузнаването, като целта и е да ни обърка, както предполага Дженсън.

Джаганг сви рамене.

— Не е изключено. Тази жена е абсолютно непредвидима. Но възможностите и за отстъпление са на привършване. Рано или късно няма да има накъде повече. Може да не влиза в плановете и, но просто така стоят нещата.

Дженсън нямаше представа, че Старият свят е напреднал толкова много. Себастиан, поради дългото си отсъствие, също не го знаеше. Перспективите за Императорския орден далеч не бяха толкова трагични, колкото си ги бе представяла тя. Въпреки това рискът не беше станал по-малък.

— Значи възнамерявате да заложите хората си, като ги хвърлите в подобна битка, надявайки се, че тя ще бъде в града?

— Да ги заложа ли? — Джаганг изглеждаше развеселен. — Нима наистина не разбираш? Изобщо не става въпрос за хазарт. И в двата случая нямаме какво да губим. И в двата случая Ейдиндрил ще бъде наш. По този начин най-сетне ще разделим на две Средната земя, а следователно и целия Нов свят. Разделяй и владей — това е пътят към победата.

Себастиан облиза кръвта от ножа си.

— Вие познавате тактиките и по-добре от мен и няма да ви е трудно да предвидите следващия и ход. Но както сам казахте, независимо дали ще реши да остане с хората си или ще ги изостави на произвола на съдбата, Ейдиндрил ще бъде наш и ние ще се възкачим на трона на властта в Средната земя.

Императорът потъна в мисли.

— Тази кучка изтреби стотици хиляди наши войници. Досега винаги е успявала да излезе с крачка пред мен, да ми се изплъзне. Но през цялото време всъщност отстъпваше към стената — към тази стена. — В погледа му блесна хладна ярост. — Надявам се, че по волята на Създателя най-сетне съм я пипнал. — Кокалчетата на ръката му, стиснала ножа, бяха побелели, в гласа му трептеше смъртоносна заплаха. — Тя ще бъде моя и ще си разчистим сметките. Лично ще се погрижа за това.

Себастиан се вгледа в очите на императора.

— Значи краят е близо, най-накрая победата, Средната земя, ще бъде наша. Спечелим ли Средната земя, съдбата на Д’Хара също ще е решена. — Отново вдигна ножа си. — А щом Майката Изповедник е тук, то Господарят Рал най-вероятно също не е далеч.

Объркана от чутото, Дженсън гледаше ту Себастиан, ту Джаганг.

— Значи искате да кажете, че съпругът и, Господарят Рал, също е тук?

Кошмарният поглед на императора застина върху нея, лицето му се разтегли в ехидна усмивка.

— Именно, скъпа.

Смъртоносният му поглед я смрази. Можеше само да благодари на добрите духове, че в тази борба е на негова страна, че не му е враг. Въпреки това трябваше да сподели с него ценната информация, която бе получила от Том. Сърцето и се сви, като се сети, искаше и се да не го бе чула точно От Том. Но Себастиан пръв заговори за това.

— Господарят Рал не може да е тук, в Ейдиндрил. — Двамата мъже я погледнаха едновременно. — Той е далеч на юг.

Джаганг свъси чело.

— На юг ли? Какво искаш да кажеш?

— Господарят Рал е в Стария свят.

— Сигурна ли си? — попита Себастиан.

Дженсън го изгледа изумена.

— Но нали сам ми го каза? Каза ми, че е повел армията си към Стария свят.

Себастиан започна да си припомня.

— Да, наистина, но това беше много преди да те срещна, Джен, много преди да напусна нашите части. Информацията ми беше от тогава. Доста отдавна.

— Но аз съм сигурна, че е бил в Стария свят и след това.

— Какво имаш предвид? — изръмжа властно Джаганг.

Дженсън се прокашля.

— Връзката. Д’Харанците усещат връзка с Господаря Рал.

— И ти ли? — попита Джаганг.

— Не. В мен тя не е достатъчно силна. Но докато със Себастиан бяхме в Народния дворец, срещнах хора, които ми казаха, че Господарят Рал е далече на юг, в Стария свят.

Императорът се замисли над думите и и посрещна с поглед една Сестра, която внесе плато, отрупано със сушени плодове, сладкиши и ядки. Постави го на странична маса, очевидно притеснявайки се да не смути разговора на императора и гостите му.

— Но това беше още зимата в Двореца, Джен. Чувала ли си някой да го потвърждава по-скоро?

Тя поклати глава.

— Мисля, че не.

— Ако Майката Изповедник възнамерява да остане в Ейдиндрил — замислено пророни Себастиан, — значи е възможно, при положение, че последните сведения за Господаря Рал са, че е заминал на юг, да се качи на север, за да бъде с нея.

Джаганг се надвеси над парчето кърваво месо в чинията си.

— Тези двамата са ужасни. Злото в тях няма край. Познавам ги доста отдавна. От опит знам, че ако има начин да са заедно, ще бъдат заедно — дори в смъртта.

Разтърсващи новини.

— Значи можем да го хванем — прошепна Дженсън като на себе си. — Значи можем да се доберем и до Господаря Рал. И този кошмар да свърши. Най-сетне да вкусим сладостта на победата.

Тя се облегна назад, пръстите и потрепваха нервно по масата, очите и поглеждаха ту Себастиан, ту Джаганг.

— Макар да не съм убедена, че Господарят Рал е в Ейдиндрил, доколкото го познавам, няма да е чудно, ако реши да остане с Майката Изповедник и да загуби, вместо да стои отстрани и да гледа как всичко се изплъзва от властта му частичка по частичка.

Усети странно бодване в сърцето, като си представи как двамата посрещат заедно последния си миг живот. Беше и трудно да повярва, че представител на рода Рал изпитва чувства към жена, камо ли, че е възможно да застане редом с нея, докато тя губи битката за родината си, а наред с това и живота си. Господарят Рал по-скоро би мислил за собствената си кожа и за двореца си.

Все пак мисълта, че той е толкова близо, бе твърде примамлива, за да я пропусне покрай ушите си. Пулсът и се учести.

— Щом е толкова близо, значи помощта на Сестрите на светлината няма да ми е нужна. Няма да ми е необходима магия. Трябва само да се приближа още малко, да бъда с вас, когато предприемете атака на града.

Мрачната усмивка на Джаганг се върна на лицето му.

— Ще дойдеш с мен. Моя грижа е да те заведа в Двореца на Изповедниците. — Кокалчетата му, притиснати около дръжката на ножа, отново побеляха. — Искам ги мъртви — и двамата. С Майката Изповедник ще се заема лично. Давам ти разрешението си ти да бъдеш тази, която да забие ножа си в тялото на Ричард Рал.

Дженсън почувства опиянението от приближаващата развръзка, но в същото време сърцето и се свиваше от ужас. За миг се запита дали наистина ще успее да осъществи това жестоко, хладнокръвно убийство.

Дженсън.

Веднага след това в главата и нахлу споменът за майка и, просната в локва кръв на пода, видя как кръвта и изтича и животът напуска тялото и, видя ръката и, отсечена безмилостно от Д’Харанския войник, къщата им, опорочена от копоите на Господаря Рал. И очите на умиращата и майка. Никога нямаше да забрави колко безпомощна се бе почувствала тогава пред лицето на смъртта. Ужасът щеше вечно да гори в сърцето и. Яростта нямаше да я напусне. Копнееше да забие ножа си в сърцето на своя брат.

Това бе единственото и желание.

Потънала в бушуващото море от ярост, представяйки си как пробожда Ричард Рал в гърдите, тя за малко да не чуе, че Джаганг се обръща към нея.

— Откъде е това желание да убиеш брат си? Какво целиш с това?

— Грушдева — изсъска тя.

Една ваза зад гърба и се разби в пода. Звънът на стъкло и помогна да дойде на себе си.

Императорът изгледа изпод вежди жената, скрита в сенките. Кафявите и очи не се отделяха от Дженсън.

— Извинявам се за непохватността на Сестра Пердита — рече Джаганг с гневен поглед.

— Простете, Ваше сиятелство — отрони жената, докато отстъпваше назад към изхода, кланяйки се.

Мрачното лице на императора се обърна към Дженсън.

— Е, би ли повторила какво каза?

Дженсън нямаше ни най-малка представа. Знаеше, че е казала нещо, но не бе сигурна какво. Помисли си, че може би мъката е завързала езика и точно когато е понечила да отговори. Тъгата се стовари на раменете и като непоносима тежест.

— Как да ви кажа, Ваше сиятелство — подхвана тя, втренчена в недовършената си вечеря, — откакто се помня, баща ми, Мрачният Рал, се опитва да ме убие, понеже съм негова дъщеря, родена без дарбата. Когато Ричард Рал го уби и завзе престола на Д’Хара, продължи бащината си линия и прави същото — опитва се да унищожи братята и сестрите си, които не притежават дарбата. Не само това — той е още по-безмилостен и жесток дори от баща си.

Очите и се насълзиха, но тя намери сили да продължи.

— Малко след като срещнах Себастиан, хората на брат ми ни откриха. Заклаха майка ми като животно. Ако не беше Себастиан, щяха да убият и мен. Той ми спаси живота. Възнамерявам да убия Господаря Рал, защото ако не го направя, никога няма да бъда свободна. Той винаги ще изпраща по петите ми преследвачи. Освен че ми спаси живота, Себастиан ми помогна да прозра тази истина. Има и друго, може би дори по-важно от всичко, което ви казах — чувствам се задължена да отмъстя за убийството на майка си. Иначе никога няма да намеря покой.

— Нашето верую е добруването на ближния. Историята ти ме трогна дълбоко. Тя само доказва, че сме прави, като се борим да изкореним от света магията. — Погледът на императора най-сетне се премести върху Себастиан. — Гордея се с теб, задето си помогнал на тази прекрасна млада дама.

Себастиан бе изпаднал в мрачно настроение. Дженсън знаеше, че му става неловко, когато го хвалят. Щеше и се той да се гордее с постиженията си, с положението си. Остави ножа в чинията си.

— Просто си вършех работата, Ваше сиятелство.

— Е, радвам се, че се върна навреме, за да присъстваш на кулминацията на стратегията си — усмихна му се Джаганг.

Себастиан се облегна назад, стиснал халбата си с бира в ръце.

— Няма ли да изчакаме Брат Нарев? Защо да не присъства и той на този финален етап от борбата?

С месестия си пръст Джаганг започна да търкаля една маслина по масата. Мина известно време, преди да отговори, без да вдига глава.

— Нямам никакви новини от Брат Нарев, откакто падна Алтур’Ранг.

Себастиан скочи към масата.

— Какво! Алтур’Ранг е паднал? Как така? Кога?

Дженсън знаеше, че Алтур’Ранг е родината на императора, родният му град. Себастиан и бе споменал, че Брат Нарев и Братството на Ордена са там, в този лъчист град на надеждата за човечеството. Там щял да бъде построен чутовен палат, посветен на Създателя и като символ на обединението на Стария свят.

— Наскоро получихме сведения, че в града нахлули вражески сили. Алтур’Ранг е доста отдалечен, бе откъснат от света. Заради тежката зима новините пристигаха с голямо закъснение. Очаквам скоро да имаме още сведения.

Предвид внезапните обрати на съдбата не смятам за целесъобразно да чакаме Брат Нарев. Той сигурно си има достатъчно работа с нашествениците. Ако Майката Изповедник и Ричард Рал са в Ейдиндрил, не бива да чакаме; трябва да предприемем атака и да ги смажем.

Дженсън положи длан върху ръката на Себастиан.

— Сега разбирам какво си имал предвид. При първата ни среща ти ми каза, че Господарят Рал е предприел завоевателен поход срещу страната ти. Ето какво е целял — Алтур’Ранг.

Себастиан я погледна.

— Ами ако не е в Ейдиндрил. Може да се окаже, че все още е на юг, Джен, в Стария свят. Не бива да го забравяш. Не искам да залагаш прекалено много на предстоящото влизане в Ейдиндрил, а после изведнъж да се разочароваш.

— Надявам се, че е тук и че скоро всичко ще свърши. Както каза Негово сиятелство за нападението над Ейдиндрил, нямаме какво да губим. Не залагам на това, че ще го намеря там. Ако не е в Ейдиндрил, пак мога да получа помощта, на която се надявах.

— И каква е тя? — попита Джаганг.

Себастиан отговори вместо нея.

— Казах и че Сестрите могат да и помогнат с магия, за да премине незабелязана покрай охраната на Господаря Рал и да може да действа.

— Тогава наистина нямаш какво да губиш. Ако е в Ейдиндрил, ще бъде твой — Джаганг взе с два пръста маслината, която досега бе търкалял по масата, и я пусна в устата си. — Ако не, Сестрите ще бъдат на твое разположение. Те ще удовлетворят всяко твое желание. Само поискай нещо и ще го имаш — можеш да разчиташ на думата ми.

Мрачните му очи бяха смразяващо сериозни. Навън изтрещя гръм. Дъждът се усилваше. Светкавиците озаряваха шатрата с призрачни сияния, на фона на които пламъкът на свещите изглеждаше унил и недостатъчен. С угасването на светкавицата ги обгърна полумрак. Зачакаха да удари гърмът.

— Нужно ми е само заклинание, което да заблуди охраната на Господаря Рал, за да мога да се промъкна незабелязано до него — каза Дженсън, след като всичко утихна. Извади ножа от калъфа си и огледа релефната буква „Р“ , оплетена върху сребърната дръжка. — Тогава ще мога да пронижа злото му сърце. С този нож — неговия нож. Себастиан ми обясни колко е важно да умееш да си служиш с оръжието на врага.

— Мъдри думи. Това е основен наш принцип. С помощта на Създателя той ще ни отведе към победа. Остава да се надяваме, че Ричард Рал и Майката Изповедник са в Ейдиндрил и ще имаме възможност да действаме според плана си. Най-сетне ще изкореним магията и човечеството ще заживее спокойно, според повелите на Създателя.

Дженсън и Себастиан кимнаха в знак на съгласие.

— Ако ги хванем в Ейдиндрил — допълни Джаганг, гледайки ги в очите, — ти обещавам именно ти да пронижеш сърцето на Ричард Рал, за да може майка ти най-сетне да почива в мир.

— Благодаря ви — прошепна Дженсън развълнувано.

Джаганг не я попита как възнамерява да го постигне. Може би убедеността и внушаваше усещането, че е премислила всичко и че в плана и има неща, които е запазила за себе си. Че има някакво особено предимство, благодарение на което ще успее да се справи.

Наистина имаше неща, които тя не сподели с императора, както не бе споделила и със Себастиан.

Дженсън бе обмисляла този въпрос от всички страни и възможни гледни точки. Всъщност целият и живот бе посветен на него. Но преди мислите и се въртяха предимно около това колко нерешим е проблемът и, беше убедена, че рано или късно Господарят Рал ще я залови и ще започне истинският и кошмар.

Никога не се бе отдалечавала от тези свои проблеми. Сега, след запознанството и със Себастиан и смъртта на майка и, събитията се бяха завъртели с шеметна бързина. Случилото се и помогна да си изгради една по-цялостна картина, в която да вникне по-дълбоко. Въпросите започваха да получават своите отговори. Отговори, които от позицията на времето и се струваха безкрайно простички. Някъде дълбоко в себе си бе убедена, че е била длъжна да ги знае още много отдавна.

Постепенно започваше да се откъсва от проблема. И да мисли за разрешението му.

Алтея много и помогна. Както се оказа, дори повече, отколкото самата чародейка съзнаваше. Чародейка със силата на Алтея не би останала толкова години да живее в затвор, ако историите за чудовищата в блатото не бяха истина. Змията бе нещо друго. Според Фридрих тя си беше най-обикновена змия.

Докато другите чудовища са сътворени от магия.

Те можеха да държат заключена в затвор дори чародейка с дарбата на Алтея. Фридрих твърдеше, че никой, дори той, не може да мине по задната пътека. Том я уверяваше, че никой не се е опитвал да мине оттам, или поне никой не се е върнал, за да разкаже на другите. Пак заради тварите, обитаващи блатото, хората не ходеха и на ливадата горе. Тези същества бяха истински и смъртоносни. Всички факти — с изключение на един — подкрепяха това твърдение.

Дженсън бе влязла и излязла, без никой да я доближи, камо ли да я нападне или нарани. Не бе видяла никакви зверове, създадени от магически сили. Тогава този факт и се бе сторил необясним. Сега знаеше обяснението му.

Имаше и други доказателства. В Народния дворец бе докоснала Агиела на Найда, но той не и бе навредил. Докато в същото време причини нечовешка болка на Себастиан и капитан Лърнър. Найда остана втрещена и каза, че дори Господарят Рал е подвластен на Агиела. Но Дженсън не беше.

Освен това Дженсън успя да убеди Морещицата да и помогне, вместо да изпълни задълженията си на пазителка на Господаря Рал и да спре чужденката, която не се влияе от силата на Агиела, да спре жената, повдигнала толкова много въпроси без отговори, докато нещата се изяснят. Дори когато Натан Рал се изпречи на пътя на Дженсън, Найда и помогна — опълчи се на един Рал, роден с дарбата. Дженсън вече беше убедена, че всичко това е далеч повече от добър блъф. Блъфът може би беше зрънцето, но около него се напластяваха още много неща.

Всички тези неща, съпътствани от още и още, изниквали в най-неочаквани ситуации по време на пътуването им към Ейдиндрил, най-сетне се бяха подредили. Дженсън най-сетне прозря своята уникалност и разбра защо именно тя е призвана да убие Ричард Рал.

Осъзна, че тя е единствената, която може да го направи, че това е мисията и в живота. Защото поради някаква важна, критична, изключителна причина тя е непобедима.

Вече знаеше, че винаги е била непобедима.