Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

— КАКВО ПРАВИШ, БЕТИ! — извика Дженсън, неспособна да приеме случилото се.

— Магия — прошепна зад гърба и Сестра Пердита в отговор на объркването и. — Негово дело е.

Нима е възможно Ричард Рал да е омагьосал дори козичката и? Да я е настроил срещу нея?

Ричард направи крачка напред. Бети и козлетата не се отделяха от краката му, нямаха никаква представа, че край тях се разиграват епохални събития.

— Мисли с главата си, Дженсън — каза и Ричард. — Помисли за себе си. Трябва да ми помогнеш. Махни се от Калан.

— Убий го! — решително изсъска Себастиан в ухото и. — Направи го, Джен! Магията му не може да ти навреди! Направи го!

Тя вдигна ножа си, Ричард я гледаше без страх. Усети как прави крачка към него. Когато го убие, магията му ще умре и Бети ще я разпознае.

Дженсън застина на място. Нещо не беше наред. Обърна се към Себастиан.

— Откъде знаеш? Откъде го знаеш? Никога не съм ти казвала, че магията му не може да ми навреди!

— И на теб ли? — провикна се Оба. Беше се приближил. — Значи и двамата сме непобедими! Можем заедно да управляваме Д’Хара — но аз, разбира се, ще бъда кралят. Крал Оба Рал. Е, за теб може би е подходящо да станеш принцеса. Да, защо не — ще ти позволя да бъдеш принцеса. Ако си го заслужиш.

Дженсън извърна очи към изненаданото лице на Себастиан.

— Откъде знаеш?

— Аз просто си помислих… Джен… — Не можеше да намери отговор.

— Ричард — прошепна Калан уморено. — Къде сме, Ричард? — Сви се от болка и извика, макар никой да не я бе докоснал.

Ричард направи крачка напред, Дженсън отстъпи назад към Калан и размаха ножа си.

— Ако я искаш, трябва да минеш през Дженсън — обади се Сестра Пердита.

Ричард я изгледа безстрастно.

— Не.

— Ще се наложи! — изфуча Сестрата. Ще трябва да убиеш Дженсън, иначе Калан е мъртва!

— Ти си луда! — извика Себастиан към Сестрата.

— Стегни се, Себастиан — озъби му се тя. — Спасението идва само след саможертва. Човечеството е прогнило. Отделният индивид не е важен — един живот е без значение. Все едно какво ще се случи с нея — важна е саможертвата.

Себастиан втренчи очи в Сестрата, не можеше да намери отговор, не можеше да защити правото на Дженсън на живот.

— Ще трябва да убиеш Дженсън! — изкрещя Сестра Пердита към Ричард. — Иначе аз ще убия Калан!

— Ричард — простена Калан, явно все още не разбираше къде се намира и какво става.

— Спокойно, Калан, не се движи — тихо и каза той.

— Последен шанс! — провикна се Сестра Пердита. — Давам ти последен шанс да спасиш скъпоценния живот на Майката Изповедник! Последен шанс, преди да попадне в лапите на Пазителя!

Дженсън не можеше да повярва, че Сестрата насърчава Ричард да я убие. Нещо не се връзваше. Нали Господарят Рал трябваше да умре. Нали трябваше да убият него.

Дженсън знаеше, че трябва да сложи край на това. Магията му не можеше да и навреди. Нямаше представа как го е разбрал Себастиан, но така или иначе, време беше да приключи с това, докато все още има възможност. За нея оставаше загадка защо Сестрата реагира така.

Освен, ако не се опитва да разгневи Ричард, за да го накара да освободи магията си срещу Дженсън и по този начин да я мотивира да действа.

Сигурно е това. Дженсън не биваше да чака повече.

С безумен вик, спотаяван цял живот в душата и, вик, изпълнен с изгарящата болка от загубата на майка и, с кипящата ярост на гласа, изпълващ главата и, тя се хвърли към Ричард.

Знаеше, че той ще се опита да освободи магията си срещу нея, както бе сторил преди малко с хилядната армия. Ще остане изненадан, че нищо не се получава, тя ще използва момента на изненадата и ще полети с ножа си към сърцето му. И той ще разбере твърде късно, че сестра му е непобедима.

И тя полетя.

Очакваше ужасяващ сблъсък, очакваше да я посрещне стена от гръмотевици, светкавици и дим. Нямаше нищо такова. Той просто я хвана за китката. Не използва магия. Не хвърли заклинание. Не призова могъщи сили.

Дженсън не беше непобедима срещу мускулите, а от тях той имаше достатъчно.

— Успокой се — каза и простичко.

Тя започна да се мята, омразата и болката се развихриха в душата и, изпълвайки я с нечовешка енергия. Той я държеше здраво за китката с ножа, докато тя се мяташе и го удряше в гърдите с другата си ръка. Би могъл да я разкъса на две с голи ръце, но вместо това я остави да се накрещи, да го удря, докато постепенно се успокои и се дръпна от него. Задъхана и изтощена, се изправи с ножа в ръка, по бузите и се изтърколиха сълзи на яд и омраза.

— Убий я, иначе Калан умира! — изкрещя отново Сестра Пердита.

Себастиан блъсна Сестрата.

— Да не си се побъркала! Тя ще се справи! Та той дори не е въоръжен!

Ричард извади от колана си малка книга и я вдигна напред.

— Напротив, въоръжен съм.

— Какво имаш предвид? — попита Дженсън.

Орловият му поглед се втренчи в нея.

— Това е древен текст, озаглавен „Колоните на Сътворението“. Написан е от наши древни предци, Дженсън, едни от първите Господари Рал, едни от първите, разбрали в най-пълна степен породеното от първо отеца ни Алрик Рал, създал връзката, наред с много други неща. Изключително интересно четиво.

— Предполагам, че вътре пише, че като Господар Рал трябва да убиваш хората като мен — отвърна Дженсън.

Ричард се усмихна.

— Права си, така пише.

— Моля? — Не можеше да повярва, че той го признава. — Наистина ли го пише?

Той кимна.

— Обяснява защо родените изцяло без дарбата потомци на Господаря Рал — онзи Господар Рал, който е надарен с дара на връзката със своя народ — трябва да бъдат убивани.

— Знаех си! Искаше да ме излъжеш, но е вярно! Всичко е написано вътре!

— Не съм казал, че ще приема този съвет. Казах само, че в книгата пише, че хората като теб трябва да бъдат убивани.

— Защо?

— Все едно е защо, Джен — прошепна Себастиан. — Не го слушай.

Ричард махна към Себастиан.

— Той знае защо. Затова е наясно, че магията ми не може да ти навреди. Знае, понеже му е известно какво пише в книгата.

Дженсън се обърна към Себастиан, в очите и внезапно проблесна прозрението.

— Император Джаганг има тази книга!

— Говориш глупости, Джен.

— Видях я с очите си, Себастиан. „Колоните на Сътворението“ . Видях я в палатката му. Древна книга, написана на древен език. Една от най-ценните му книги. Знаел е какво пише в нея. А ти си неговият пръв стратег. Казал ти е. Знаел си през цялото време…

— Джен, не.

— Значи ти си бил — прошепна тя.

— Как можеш да се съмняваш в мен? Та аз те обичам.

Гласът продължаваше да боботи в главата и, но въпреки него всичко започна да се подрежда в мислите и. Почувства се смазана. Истинските измерения на предателството проблеснаха кристално чисти.

— Добри духове, през цялото време си бил ти.

Лицето на Себастиан стана бяло като щръкналата му коса. Гласът му прозвуча мъртвешки спокойно.

— Това не променя нищо, Джен.

— Ти си бил! Взел си една-единствена планинска трескавична роза.

— Какво! Изобщо нямам такова нещо!

— Видях ги в кутията в раницата ти. Бяха скрити, но се разсипаха.

— О, това ли. Взех ги от лечителя, дето бяхме при него.

— Лъжец! Имал си ги през цялото време. Взел си една, за да получиш треска.

— Това са пълни глупости, Джен.

Разтреперана, тя насочи ножа към него.

— През цялото време си бил ти. Онази първа нощ ми каза, че там, откъдето идваш, вярвате в силата на оръжието, принадлежащо на врага. Искал си да получа този нож. Искал си мен, понеже съм най-близо до врага ти. Искал си да ме използваш. Как си го подметнал на войника?

— Джен.

— Нали казваш, че ме обичаш. Докажи го! Не ме лъжи! Кажи ми истината!

Себастиан замълча за миг, после вдигна глава и отговори:

— Просто исках да спечеля доверието ти. Реших, че ако имам треска, ще ме приютиш.

— А мъртвият войник?

— Беше един от хората ми. Заловихме човека, който носеше този нож. Дадох го на един от своите, накарах го да облече Д’Харанска униформа, после, щом ти отмина по пътеката долу, го бутнах от скалата.

— Убил си човек от своите?

— Жертвата в името на идеала е нещо свято. За да има изцеление, е нужна жертва — отсече категорично той.

— Как разбра къде живея?

— Император Джаганг е пътешественик по сънищата. Прочете за тези като тебе в книгата още преди години. Чрез дарбата си откри хора, които знаят за съществуването ви. С течение на времето успя да събере достатъчно информация, че да може да те проследи.

— А бележката, която открих?

— Аз я пъхнах в джоба на войника. Чрез дарбата си Джаганг разбра, че преди си използвала това име.

— Връзката пречи на пътешественика на сънищата да влиза в съзнанието на хората, които са верни на Господаря Рал — обади се Ричард. — Трябва да е търсил доста време хора, които не са свързани с Господаря Рал.

Себастиан кимна доволно.

— Така е. При това успешно.

Кипяща от заслепяваща ярост, сломена от тежестта на предателството, Дженсън преглътна.

— А останалото? Майка ми? И тя ли беше една от необходимите жертви?

Себастиан облиза устните си.

— Ти не разбираш, Джен. Тогава не те познавах.

— Онези войници са били от твоите хора. Затова можа да ги убиеш толкова лесно. Не са предполагали, че ще ги нападнеш. Мислили са, че се биеш на тяхна страна. Ето защо се стресна, когато ти разказах за четворките, за това колко още преследвачи предполагам, че има. А те изобщо не са били четворки. Докато пътувахме, си убивал невинни хора, за да ме накараш да повярвам, че си елиминирал останалите от четворките. Всичките онези пъти, когато се връщаше нощем в лагера с новината, че преследвачите са по петите ни — всичко е било нагласено.

— В името на една благородна кауза — тихо отрони Себастиан.

Дженсън преглътна сълзите и яростта си.

— Благородна кауза! Ти уби майка ми! През цялото време си бил ти! Добри духове да си помисля, че о, добри духове, спах с убиеца на майка си. Ах ти, мръсен…

— Овладей се, Джен. Така трябваше. — Той посочи Ричард. — Всичко е заради него! Сега вече е в ръцете ни! Трябваше да стане така! Спасението изисква жертви. Благодарение на твоята жертва, на жертвата на майка ти стигнахме до Ричард Рал — твоя вечен преследвач.

Сълзите рукнаха от очите и.

— Не мога да повярвам, че си ми сторил всичко това, до като в същото време твърдиш, че ме обичаш.

— Но аз наистина те обичам, Джен. Казах ти вече — не съм искал да се влюбя в теб, но то се случи. Сега ти си моят живот. Обичам те с цялото си сърце.

Тя притисна главата си с ръце, за да заглуши гласа, крещящ вътре.

— Ти си зъл! Никога няма да те обичам!

— Брат Нарев ни учи, че цялото човечество е въплъщение на злото. Не може да има морално съществуване, защото човечеството е петно в света на живота. Поне Брат Нарев най-сетне отиде на по-добро място. Вече е със Създателя.

— Значи излиза, че дори Брат Нарев е въплъщение на злото? Понеже нали и той е част от човечеството? Значи дори твоят безценен Брат Нарев е зъл?

Себастиан я изгледа с блеснал поглед.

— Човекът, който наистина въплъщава злото, стои пред теб, ето го — Ричард Рал. Той е убиецът на един велик човек. За престъпленията си Ричард Рал трябва да бъде убит.

— Ако човечеството е зло и Брат Нарев е намерил по-доброто място, при Създателя, значи Ричард ви е направил услуга, като е убил Брат Нарев, изпращайки го в ръцете на Създателя, нали така? И щом цялото човечество е зло, тогава как така Ричард Рал е извършил злина, убивайки членовете на Императорския орден?

Себастиан пламна.

— Ние сме зли, но някои са по-зли от други! Поне имаме смирението пред Създателя да признаем собствената си зла същност и да славим единствено Създателя. — Млъкна и видимо се успокои. — Знам, че е признак на слабост, но те обичам. — Усмихна и се. — Ти се превърна в единствената причина за моето съществуване, Джен.

Тя само го погледна.

— Ти не ме обичаш, Себастиан. Нямаш никаква представа какво е любовта. Не можеш да обичаш нищо и никого, преди да заобичаш собственото си съществувание. Любовта може да израсте единствено от уважението към собствения ти живот. Когато обичаш себе си, собственото си съществуване, тогава можеш да обичаш някого, с когото се чувстваш добре и можеш да споделиш живота си, да го направиш по-хубав. Ако се мразиш и вярваш, че съществуването ти е нещо зло, тогава само можеш да мразиш, можеш да се докоснеш до обвивката на любовта, да мечтаеш за нещо добро, но не можеш да изпитваш нищо друго освен омраза. Ти, с извратените си представи, си позор за самата идея любов, Себастиан. Имаш нужда от мен, за да оправдаеш омразата си, за да бъда твой партньор в самоомразата.

За да обичаш някого искрено, Себастиан, трябва да изпитваш наслада от съществуването му, понеже той прави живота още по-прекрасен. Щом смяташ, че съществуването е нещо зло, не можеш да обичаш истински.

— Грешиш! Ти не разбираш!

— Напротив, много добре разбирам. Само ми се ще да беше станало по-рано.

— Но аз те обичам, Джен. Грешиш. Наистина те обичам!

— Само ти се иска да ме обичаш. Това са нищо незначещи думи на един лишен от същност човек. Няма какво да обичам — в черупката ти няма нищо. Ти си толкова изпразнен от човечност, че дори ми е трудно да те мразя.

Над колоните блесна светкавица. Гласът сякаш щеше да раздере главата и отвътре.

— Не го мислиш наистина, нали, Джен. Не мога да живея без теб.

Тя насочи към него ледената си ярост.

— Единственото нещо на този свят, което би могъл да сториш, за да ми доставиш удоволствие, Себастиан, е да умреш!

— Наслушах се на вълнуващи любовни свади — изръмжа Сестра Пердита. — Бъди мъж и си затваряй устата, Себастиан, за да не ти я затворя вместо теб. Животът ти е точно толкова незначителен, колкото и на всички останали. Имаш избор, Ричард. Дженсън или Майката Изповедник.

— Не е нужно да служиш на Пазителя, Сестро — отвърна Ричард. — Не си длъжна да служиш и на пътешественика по сънищата. Имаш избор.

Сестра Пердита го посочи с пръст.

— Ти имаш избор! Веднъж вече ти направих предложение! Времето ти изтече! Времето на Калан изтече! Дженсън или Калан — решавай!

— Не ми се нравят правилата ти, затова няма да избера нито една от двете.

— В такъв случай аз ще избера вместо теб. Скъпата ти съпруга ще умре!

Дженсън се хвърли да я спре, Сестра Пердита стисна Калан за косата и вдигна главата и. Лицето на Майката Изповедник беше бяло като платно.

Дженсън стисна Сестра Пердита за ръката, замахна с всичка сила с ножа, с отчаяната надежда, че има време да спаси живота на Калан, макар да бе напълно наясно, че е закъсняла.

В една отчетлива и ясна секунда светът замръзна на място.

После въздухът се взриви — гръмотевица без гръм.

Около Майката Изповедник се пръсна обръч от пушек и натрошени камъни. Близките колони потрепериха. По-нестабилните политнаха към земята, накланяйки се, удариха други, които също се понесоха надолу. Огромните каменни късове се носеха из прашния въздух като на забавен каданс, всичко избухна в гъсти облаци дим, след известно време се чу оглушителен трясък. Когато парчетата от колоните започнаха да се разбиват в земята, цялата долина затрепери. Прашната завеса беше толкова плътна, че не се виждаше нищо.

Светът потъна в непрогледен мрак. В този продължил цяла вечност миг на абсолютна тъмнина сякаш всичко изчезна — нямаше свят, нямаше нищо.

После сянката се вдигна и всичко си дойде на мястото.

Дженсън държеше ръката на труп. Сестрата се строполи на земята като каменна колона. Ножът на Дженсън стърчеше от гърдите и.

Ричард вече беше там, държеше Калан, режеше въжетата, за да я освободи. Тя изглеждаше изтощена до краен предел, но иначе беше добре.

— Какво стана? — попита Дженсън в почуда.

Ричард и се усмихна.

— Сестрата допусна грешка. Предупредих я. Майката Изповедник освободи силата си срещу Сестра Пердита.

— Защо я предупреди? Ами ако се беше вслушала в думите ти? — попита притеснена Калан, явно идвайки на себе си.

— Не, така само я амбицирах да го направи.

Дженсън осъзна, че гласът в главата и го няма.

— Какво стана? Убих ли я?

— Не. Беше мъртва, преди ножът ти да я докосне. Ричард искаше да и отклони вниманието, за да мога да използвам силата си срещу нея. Ти се опита, но закъсня с един миг. Вече беше моя.

Ричард постави нежно ръка на рамото на Дженсън.

— Не я уби, но направи своя избор и така спаси живота си. Сянката, която прелетя над главите ни, докато Сестрата умираше, беше Пазителят на мъртвите, който отнасяше със себе си душата на тази, която му се бе врекла във вярност.

Ако ти беше сгрешила в избора си, щеше да отлетиш заедно с нея.

Дженсън усети как краката и омекват.

— Гласа го няма — прошепна тя на глас. — Изчезнал е.

— Пазителят разкри безусловно намеренията си — каза Ричард. — Това, че преследвачите на сърца бяха на свобода, означаваше, че воалът — връзката между двата свята — е разкъсан.

— Не разбирам.

Ричард вдигна книгата в ръка, преди да я прибере в един таен джоб на колана си.

— Нямах време да я изчета цялата, пък и има доста повредени места, но все пак научих достатъчно. Ти си родена без дарбата потомка на Мрачния Рал. Това те превръща в уравновесител на роден с дарба Рал — на магията. Ти не само не притежаваш магия, но и не си подвластна на магията. По времето на Голямата война домът Рал е бил създаден с цел да създава поколения могъщи магьосници, но наред с това и да посява семената, които да доведат до края на магията на света. Сега Императорският орден желае да построи един свят без магия, но в крайна сметка той ще бъде създаден от Дома Рал. Ти, Дженсън Рал, си може би най-опасният човек на света, защото ти, подобно на родените без капчица дарба потомци на рода Рал, си семето, което може да роди един нов свят без магия.

Дженсън се вгледа в сивите му очи.

— Тогава защо ти, както всеки друг Рал преди теб, не желаеш смъртта ми?

Ричард се усмихна.

— Ти имаш точно толкова право да живееш, колкото и всеки друг на тази земя — точно колкото всеки друг Господар Рал. Единственото правилно нещо на този свят е всеки човек да бъде оставен да живее свободно живота си.

Калан измъкна ножа от гърдите на Сестра Пердита и го почисти в черната и роба, преди да го подаде на Дженсън.

— Сестра Пердита не беше права. За да дойде спасението, не е нужна жертва. Всеки носи сам своята отговорност.

— Животът ти си е само и единствено твой — продължи Ричард. — Никой не може да се разпорежда с него. Думите ти към Себастиан ме карат да се гордея с теб.

Дженсън погледна ножа в ръката си, все още замаяна и объркана от случилото се. Огледа се в сгъстяващия се мрак, но не видя Себастиан. Оба също го нямаше.

С голяма изненада обаче забеляза една Морещица недалеч.

— Чудесно — оплака се жената пред Майката Изповедник и разпери ръце встрани. — Като я слушам как говори, все едно слушам Господаря Рал. Вече май ще си имам двама господари.

Калан се усмихна и седна, облегнала гръб в колоната, за която доскоро беше вързана. Погледна Ричард, който галеше зад ушите Бети и двете козлета.

Бети, спокойна, че рожбите и са на сигурно място, погледна скришом към Дженсън. Малката и опашчица се завъртя весело.

— Бети?

Животинката весело скочи връз нея, доволна от срещата. Дженсън през сълзи прегърна приятелката си, после вдигна очи към брат си.

— Но защо не постъпваш като дедите си? Защо? Защо рискуваш всичко, което пише в тази книга?

Ричард втъкна палци в колана си и въздъхна дълбоко.

— Животът е бъдеще, не минало. Миналото може да ни научи чрез опита как да постигаме нещата за в бъдеще, да ни утеши със сладки спомени, то е основата на постигнати вече неща. Но животът се крепи на бъдещето. Да живееш в миналото е все едно да протягаш ръце към мъртвите. Искаш ли да живееш пълноценно, трябва да съграждаш всеки нов ден отново и отново. Като разумни същества ние трябва да използваме интелекта си, а не да въздигаме в култ миналото.

Длъжни сме да правим своя разумен избор.

— Животът е бъдеще, не минало — прошепна замислено Дженсън. През главата и мина целият и досегашен живот. — Къде си го чул това?

Ричард се ухили широко.

— Това е Седмото правило на магьосника.

Дженсън го изгледа през сълзи.

— Ти ме дари с бъдеще, с живот. Благодаря ти.

Той я прегърна и Дженсън изведнъж вече не се чувстваше сама на света. Отново беше цяла. Зарида горко, сълзите и отмиваха мъката по майка и и същевременно бяха сълзи на надежда за бъдещето, сълзи на радост, че за нея има живот, има бъдеще.

Калан я погали по гърба.

— Добре дошла у дома.

Дженсън изтри очите си и се засмя, без сама да знае на какво. Ръката и механично галеше меката козина на Бети. Изведнъж вдигна глава. Пред нея стоеше Том.

Дженсън се затича към него и го прегърна.

— О, Том, толкова се радвам да те видя! Благодаря ти, че ми върна Бети.

— Е, такъв съм си аз — доставчик на кози. Нали ти обещах.

Както се оказа, Ирма, продавачката на наденици, просто искала да намери женска на козела си. Бил вече стар, та и се щяло да си осигури негов заместник. Запазила си едно от малките, другите две са тези.

— Бети е родила три козлета?

Том кимна.

— Боя се, че доста се привързах към нея и двете малки.

— Не мога да повярвам, че го направи за мен. Ти си прекрасен, Том.

— И мама така ми казваше. Не забравяй, че ми обеща да го кажеш на Господаря Рал.

Дженсън засия от радост.

— Обещавам! Но кажи ми, как успя да ме откриеш?

Том се усмихна и извади нож изпод дрехата си. Дженсън с изненада видя, че е същият като този, който има тя.

— Нали разбираш, аз също служа на Господаря Рал.

— Така ли? Защо тогава не съм те срещал? — попита Ричард.

— Не се притеснявай, Господарю Рал, Том е наш човек. Главата си залагам за него.

— Е, благодаря ти, Кара — усмихна се Том и очите му блеснаха.

— Значи си знаел през цялото време, че си измислям?

Том сви рамене.

— Няма да съм истински защитник на Господаря Рал, ако оставя подозрителна личност като тебе да се мотае наоколо и да крои вредни планове и да не направя нищо, за да разбера какво си намислила. Държах те под око, следих те почти през целия път.

Дженсън го перна през рамото.

— Значи си ме шпионирал!

— Като защитник на Господаря Рал бях длъжен да разбера какво кроиш и да се погрижа да не нараниш Господаря Рал.

— Е, значи тогава не си се справил особено добре — рече тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че можех да го пронижа. Беше на такова разстояние, че нищо нямаше да успееш да сториш.

Том и се усмихна с онази своя крива момчешка усмивка, но този път в нея имаше ново дяволито пламъче.

— За нищо на света не бих допуснал да нараниш Господаря Рал.

Обърна се и замахна с ножа си. Острието полетя с шеметна бързина, сякаш разсече долината на две, и след миг се заби с остър звук в една от падналите колони доста далеч от тях. Дженсън присви очи и забеляза, че ножът е пробол нещо черно.

Последва Том, Ричард, Калан и Морещицата между колоните и каменните отломки, за да види къде се е забил. За нейно най-голямо учудване беше пробил кожена кесия — точно в средата. Ръката, която я държеше, се подаваше изпод огромен каменен къс.

— Моля ви — чу се глух глас изпод скалата, — измъкнете ме оттук. Ще ви платя. Мога да платя. Имам достатъчно пари.

Беше Оба. Колоната го беше застигнала, преди да успее да избяга. Единият и край се беше спрял в по-висок камък, така че отдолу се образуваше малка ниша, точно колкото да влезе човек, заринат жив под тонове скала.

Том измъкна ножа си от мекия камък и прибра кожената кесия. Размаха я във въздуха.

— Фридрих! — провикна се към каруцата. Там се изправи мъжки силует. — Това случайно да е твое?

В този ден на изненадите за Дженсън сякаш нямаше почивка. В далечината различи Фридрих Златаря, съпруга на Алтея, който скочи от каруцата и се отправи към тях.

— Това е мое — рече той. Надзърна в дупката. — Има и още.

Само след миг ръката започна да подава през отвора кожени и платнени кесии.

— Ето, вземете всичките ми пари. Само ме измъкнете от тук.

— Как да ти кажа, едва ли ще мога да вдигна тази колона — каза Фридрих. Най-малко пък ще си давам труд за човека, убил жена ми.

— Алтея е мъртва? — ужасена попита Дженсън.

— Боя се, че да. Слънчицето ми си отиде от живота.

— Моите искрени съболезнования. Беше добра жена.

Фридрих се усмихна.

— Да, така си беше. — Извади от джоба си малко обло камъче. — Но ми остави ето това. За спомен.

— Не е ли странно — изумен пророни Том. Заровичка в джоба си и накрая извади нещо. Когато разтвори шепата си, в дланта му имаше малък объл камък. — И аз имам такъв. Винаги си го нося с мен за късмет.

Фридрих го изгледа подозрително, но накрая се усмихна широко.

— Значи и на теб се е усмихнала.

— Не мога да дишам — чу се глас изпод камъните. — Моля ви, боли. Не мога да помръдна. Измъкнете ме оттук.

Ричард протегна ръка към скалата. Чу се стържещ звук и след миг през пролуката излетя меч. Той се наведе и извади ножницата, от нея висеше кожен ремък. Избърса я от прахта и преметна ремъка през рамото си така, че мечът да легне на хълбока му. Беше наистина великолепно оръжие — за един истински Господар Рал.

На дръжката блестеше релефен надпис — „ИСТИНА“.

— Справи се с всичките онези войници, без дори да разполагаш с меча си — възкликна Дженсън. — Сигурно магията ти те пази добре.

Ричард се усмихна и поклати глава.

— Дарбата ми работи чрез яростта и нуждата. Когато ми отнеха Калан, имах достатъчно и от двете. — Той повдигна меча от ножницата. — Това оръжие действа непрекъснато.

— Как разбра къде сме? — попита Дженсън. — Как разбра къде е Калан?

Ричард прокара пръсти по релефната дума на дръжката на меча си.

— Мечът ми е подарък от дядо ми. Този наш крал Оба ми го отне, когато с помощта на Пазителя похити Калан. Мечът обаче е специален. Двамата сме свързани. Винаги усещам къде се намира. Пазителят несъмнено е подтикнал Оба да го открадне, за да ме подмами тук.

— Моля ви — продължи да плаче Оба, — не мога да дишам.

— Дядо ти ли? — Дженсън изобщо не обърна внимание на жалните стонове на заринатия под камъните мъж. — Искаш да кажеш магьосник Зорандер?

На лицето на Ричард се разля топла усмивка.

— Значи си се запознала със Зед! Не е ли прекрасен?

— Той се опита да ме убие.

— Зед? Та той е напълно безобиден!

— Безобиден ли? Той…

Морещицата Кара сръчка Дженсън с червената си палка.

— Какво правиш? — скастри я Дженсън. — Престани!

— Нищо ли не усещаш?

— Не. Не повече, отколкото от Агнела на Найда.

— Срещнала си Найда? — Кара погледна Ричард. — Виж я, даже ходи. Впечатлена съм.

— Тя не е подвластна на магията — обясни и Ричард. — За това Агиелът ти не и действа.

Кара се усмихна лукаво и погледна Калан.

— Да не би да си мислиш, каквото и аз? — попита я Калан.

— Значи тя може да ни помогне да разрешим малкия си проблем — заключи Кара и се усмихна още по-широко.

— Дали съм прав, като си мисля, че искате да я накарате да го докосне? — мрачно ги попита Ричард.

— Ами все някой трябва да го направи — защити се Кара. — Нали не искаш пак да опитам?

— Не!

— Какво заговорничите вие тримата? — не издържа Джен сън.

— Имаме някои спешни проблеми за решаване — отвърна Ричард. — Ако искаш да ни помогнеш, можеш да го направиш, защото притежаваш уникална дарба, която може да ни измъкне от една сложна ситуация.

— Така ли? Да не би да ме каните да тръгна с вас?

— Стига да искаш — рече Калан и прислони глава на рамото на Ричард. Явно беше на ръба на силите си.

— Том! — извика Ричард. — Дали не бихме могли…

— Разбира се! — отвърна той веднага и протегна ръка да подхване Калан. — Насам. Отзад в каручката имам меки одеяла — питайте Дженсън, много е удобно. Ще ви откарам обратно за нула време.

— Ще сме ти много благодарни — отвърна Ричард. — Вече мръква. Ще е най-добре да прекараме нощта тук, а в ранни зори да поемем на път — преди да е настанала адската жега.

— Предполагам, останалите ще предпочетат да се возят отзад при Майката Изповедник. Не би ли седнала при мен на капрата?

— Първо искам да те попитам нещо. Щом си защитник на Господаря Рал, какво щеше да направиш от онзи баир, ако бях понечила да нараня Господаря Рал?

Том я погледна внезапно сериозно.

— Ако наистина се опасявах, че може да му направиш нещо, Дженсън, щях да забия ножа си в теб, преди да имаш време да гъкнеш.

Дженсън се усмихна.

— Добре. Тогава съм готова да се возя до теб. Кобилата ми е горе на платото. С Рижка доста се сприятелихме.

При споменаването на името на кобилата Бети изблея. Дженсън се засмя и я почеса по коремчето.

— Помниш Рижка, а?

Бети изблея пак. Малките си играеха около нея.

Докато се отдалечаваха, Дженсън слушаше виковете за помощ на убиеца Оба Рал. Спря и се обърна, давайки си сметка, че той също е неин брат по бащина линия. Един отдаден на злото брат.

— Съжалявам, че имах толкова лошо мнение за теб — каза тя на Ричард.

Той се усмихна и стисна Калан подмишница, а с другата си ръка прегърна Дженсън.

— Когато се сблъска с истината, ти използва главата си.

Не бих могъл да те моля за повече от това.

Тежката колона, заклещила Оба, бавно се приплъзваше надолу, разтрошавайки крехката си подпора. Щеше да е въпрос на няколко часа, докато бъде смазан до смърт в последната си килия — ако преди това не умре от жажда.

След такава позорна загуба Пазителят едва ли щеше да му подаде ръка за помощ. По-скоро би се погрижил Оба да страда цяла вечност за неизпълнената си задача.

Оба беше убиец. Дженсън подозираше, че Ричард Рал не изпитва и капчица милост към хора като него. Както и към всеки друг, който реши да причини нещо лошо на Калан. Оба не получи милост.

Оба Рал щеше да бъде погребан навеки под Колоните на Сътворението.