Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ВОЙНИЦИ С ИЗЛЪСКАНИ НАГРЪДНИЦИ и изправени във въздуха блестящи на слънцето копия със заострени върхове зорко оглеждаха минаващите под колоните хора. Щом вниманието им падна върху Дженсън и Себастиан, тя положи усилия да не ги гледа в очите. Вървеше с наведена глава, в крачка с тълпата, която се изливаше като река между часовите. Не разбра дали някой и е обърнал специално внимание, но не усети да я сграбчват, така че продължи напред.

Просторната входна ниша беше облицована в светъл камък, сякаш влизаха в танцова зала, а не в тунел под гигантско плато. Съскащите факли, поставени в железни решетки по стените, пръскаха пепитена светлина. Миришеше на катран, но беше топло, зимните ветрове оставаха далеч навън.

По продължение на двете стени имаше безброй вдлъбнатини. Повечето представляваха ниши, преградени с нисък зид, зад който търговците продаваха стоките си. Много от зидовете бяха украсени с цветни платнища или облицовки, за да привличат по-лесно вниманието на клиентите. Навън всеки можеше да си опъне сергията и да си продава нещата. Тук вероятно се плащаха наеми, но в замяна на това търговците разполагаха с уютно местенце, а купувачите бяха по-склонни да обикалят по магазините на топло.

Пред една обущарница се беше събрала шумна тълпа. На други места хората се редяха за бира, хляб или димящи паници гозба. Един търговец продаваше баници с месо и привличаше клиентела със звънливия си глас. В едно помещение се бяха събрали шумни женоря, чиито коси биваха сресвани, накъдряни или украсявани с разноцветни нанизи мъниста. По-нататък на други жени им гримираха лицата или лакираха ноктите. Имаше и магазинчета за разноцветни панделки и кордели, досущ като свежи цветя, с които да се украсяват рокли. По вида на предлаганите стоки и услуги Дженсън си даде сметка, че доста от клиентите искат да изглеждат добре за посещението си в Двореца, където хем щяха да видят свят, хем светът щеше да види тях.

Себастиан остана не по-малко впечатлен от гюрултията.

Дженсън спря пред една сергия, където нямаше купувачи.

Собственикът и тъкмо подреждаше на щанда калаените си съдове.

— Дали случайно не познавате скулптор на име Фридрих, господине?

— Тук няма такъв. Тънките занаяти са по-нагоре, на самия връх.

Тунелът ги поглъщаше все по-навътре в планината и Себастиан отново прегърна Дженсън през кръста. Близостта му, красивото му лице и усмивката му и бяха приятни, действаха и успокояващо. Стърчащата му на всички страни къса коса го правеше по-различен от останалите — единствен, специален. Сините му очи сякаш криеха отговорите на безброй загадки, идещи от външния свят, който тя изобщо не познаваше. С него имаше моменти, когато почти забравяше мъката по майка си.

Тълпата потъваше в отворените една след друга масивни порти. Дженсън се ужасяваше при мисълта, че те могат да се захлопнат и да я приклещят в капана си. Отвъд портите тръгваха мраморни стълбища, по-бледи от слама и лъкатушещи като бели вени. Площадките на междинните нива бяха оградени с масивни каменни перила. За разлика от огромните железни врати на тунела, пронизващ сърцето на планината, тук се виждаха по-изящни дървени порти. Отлично осветените белосани коридори не допускаха у посетителя да се загнезди усещането, че се намира под планината.

Стълбите изглеждаха безкрайни, тук-там се разклоняваха. От някои площадки тръгваха просторни фоайета, връз които се изсипваха тълпи от хора. Беше като град във вечната нощ, осветен от стотици газени лампи с рефлекторни стъкла по стените и още толкова фенери, окачени на високи колове. Встрани покрай стените имаше достатъчно мраморни пейки, където хората да могат да отдъхнат. На някои нива преобладаваха малките бакалнички, където се продаваше хляб, сирене, месо, понякога пред тях бяха сложени масички със столове. Мястото не беше мрачно и страховито, както си го бе представяла Дженсън, напротив, отвсякъде лъхаше уют, дори може би романтика.

В някои коридори се виждаха залостени врати с часови — може би бяха казарми. По едно време Дженсън мярна виещ се на спирала път, по който слизаха въоръжени конници.

Тя пазеше бледи детски спомени за града под Двореца. Сега, при всичките тези безкрайни гледки, и се струваше като страна на чудесата.

Безконечното изкачване по стълби и кръстосване на коридори я умори. Като че започваше да разбира защо много от търговците предпочитаха да останат в ниското. Пътят нагоре беше дълъг, изминаването му изискваше усилия и време. От дочутите оттук-оттам разговори разбра, че доста от посетителите възнамеряват да преспят в двореца град, вземайки стая под наем.

Дженсън и Себастиан най-сетне видяха отново слънчева светлина, която им се стори като манна небесна. Над мраморната зала се кипреха три редици балкони със сводести козирки, поддържани от красиви колони. Светлината нахлуваше през огромните прозорци по-нагоре. Този сноп ярка светлина се стори на Дженсън по-прелестен от всичко, което бе виждала през живота си. Себастиан остана буквално поразен.

— Как е възможно да се построи подобен Дворец? — прошепна той. — И защо?

Дженсън нямаше отговор за въпросите му. Въпреки омразата и към владетелите на родната и земя, не можеше да не изпитва благоговение и страхопочитание при тази гледка. Този дворец бе построен от хора с идеи и въображение, надхвърлящи всякакви човешки представи.

— При цялото страдание по света Домът Рал строи всичките тези чудеса от мрамор за себе си — прошепна Себастиан.

Дженсън си помисли, че вероятно Дворецът храни не само Господаря Рал, а стотици хиляди хора, които си изкарват хляба благодарение предоставените от него възможности — всякакви хора, дори продавачката на наденици Ирма. Но не каза нищо, понеже не искаше да разваля магията на красотата, витаеща около нея.

От двете страни на безкрайния коридор имаше редици магазинчета, сгушени под балконите. В някои от тях се виждаше само по един човек. Но повечето бяха с резбовани врати и красиви панорамни прозорци, разкриващи трескава активност вътре. Разнообразието бе невероятно. Майстори подстригваха, вадеха зъби, рисуваха портрети, шиеха дрехи, продаваха всичко, което би могъл да си представи човек, от ежедневни стоки и билки до безценни парфюми и накити. Въздухът беше натежал от сладостни аромати. Гледките бяха зашеметяващи.

Докато се оглеждаше в търсене на скулптора, Дженсън мярна две жени в кафяви кожени униформи. Косите им бяха сплетени на дълга руса плитка на гърба. Тя се вкопчи в ръката на Себастиан и го дръпна в един страничен коридор. Без да каже нито дума, се отдалечи, дърпайки го след себе си, като внимаваше да не бърза прекалено, за да не привлече вниманието на хората върху тях, но в същото време искаше да се махнат достатъчно експедитивно от това място. Пред нея се изпречи огромна колона и тя веднага се пъхна зад нея, като не забрави да подкани и Себастиан да стори същото. Неколцина от близко стоящите хора се обърнаха да ги погледнат, но те побързаха да седнат на мраморната пейка покрай стената с възможно най-невинен вид. Срещу тях се бе възправила статуя на гол мъж, облегнат на копието си.

Уж нехайно, но всъщност много предпазливо, и двамата надникнаха назад към разклонението, откъдето идваха. Двете жени с кожените униформи отминаха. Хората масово отстъпваха пред хладните им, пронизителни, умни погледи. Очи на жени, които за по-малко от секунда можеха да решат дали някой да живее или да умре. Щом едната от тях погледна към страничния коридор, Дженсън се дръпна назад зад колоната и притисна гръб в стената. Най-сетне с облекчение видя гърбовете на двете жени, отдалечаващи се по централния коридор.

— За какво беше всичко това? — въздъхна с облекчение Себастиан.

— Морещици.

— Моля?

— Онези две жени. Това са Морещици.

Себастиан внимателно надзърна към коридора, но те се бяха стопили.

— Не знам много за тях, освен, че са някакъв вид пазачи.

Дженсън си даде сметка, че като чужденец е нормално Себастиан да не е много добре информиран по въпроса.

— Ами в известен смисъл е така. Морещиците са много специални пазачи. Всъщност те са личната охрана на Господаря Рал. Те се грижат за неговата безопасност и не само това. Посредством мъчения извличат информация от хора, родени с дарбата.

Той се опита да прецени сериозността на казаното.

— Имаш предвид хората с по-обикновени магически способности.

— Напротив. Дори чародейка. Дори магьосник.

Той я изгледа невярващо.

— Магьосниците са доста изкусни във владеенето на магията. Един магьосник би могъл да я унищожи с вдигане на ръката си.

Дженсън знаеше от майка си колко опасни могат да бъдат Морещиците и че трябва да ги избягва каквото и да и струва това. Майка и никога не се бе старала да скрие от нея истината за нещо, криещо голяма опасност.

— Не. Морещиците притежават сила, която им позволява да присвоят магията на жертвата си, била тя магьосник или чародейка. Те залавят не само човека, но и магията му. Никой не може да избяга от Морещица, ако тя не пожелае да го освободи.

Думите и объркаха Себастиан още повече.

— Как така да присвоят магията на жертвата си? Не разбирам. Как могат да използват магията, щом силата принадлежи другиму? Все едно да извадиш нечии зъби и да искаш да ядеш с тях.

Дженсън приглади няколко червени кичура, изплъзнали се от качулката, и ги напъха вътре.

— Не знам, Себастиан. Чувала съм, че използват магията на човека против самия него, за да го наранят — да му причинят болка.

— Тогава защо ние трябва да се страхуваме от тях?

— Те изтръгват информация от родените с дарба врагове на Господаря Рал, но могат да наранят и всеки друг. Видя ли оръжието им?

— Не. Не забелязах да са въоръжени. Носеха само някакви малки червени палки.

— Именно това е тяхното оръжие. Нарича се Агиел. Държат го привързан на верижка към китката си, винаги в готовност. В него е вложена магия.

Той се замисли над думите и, но явно не можеше да осмисли чутото.

— Какво правят с този техен Агиел?

Преодолял първоначалното си смайване, Себастиан започваше да задава по-трезви и аналитични въпроси, отговорите, на които щяха да му донесат някаква информация. Пак беше мисионерът на Джаганг Справедливия.

— Не съм специалист по въпроса, но доколкото знам, едно-едничко докосване на Агнела е достатъчно, за да ти причини какво ли не — от неконтролируема болка, през потрошаване на костите до мигновена смърт. Морещицата решава колко да те боли, ако ще ти чупи костите, и дали да умреш от докосването и.

Зареял поглед към съседния коридор, Себастиан потъна в размисъл.

— Защо толкова се страхуваш от тях? И след като се осланяш на слухове, какво те кара да им вярваш?

Въпросът му и прозвуча нелепо.

— Господарят Рал ме преследва, откакто се помня, Себастиан. Тези жени са неговите лични убийци. Не смяташ ли, че с удоволствие биха ме хвърлили в краката на господаря си?

— Предполагам.

— Добре поне че бяха в кафявите си униформи. Надушат ли заплаха, се обличат в червено. Също и когато измъчват някого. Кръвта не се вижда толкова на червено.

Той разтърка очи и плъзна длани нагоре към щръкналата си коса.

— Живееш в страна на кошмарите, Дженсън Дагет.

Дженсън Рал, за малко да го поправи тя в изблик на самосъжаление. Дженсън от майка и, Рал от баща и.

— Мислиш ли, че не го знам?

— Какво ще стане, ако тази чародейка ти откаже помощта си?

Тя дръпна едно конче от дрехата си.

— Нямам представа.

— Той ще продължи да те преследва. Господарят Рал никога няма да те остави на мира. Ти никога няма да бъдеш свободна.

Освен, ако не го убиеш — бяха думите, които останаха неизказани.

— Алтея трябва да ми помогне. Уморих се да се страхувам — пророни Дженсън, едва сдържайки сълзите си. — Уморих се да бягам.

Той докосна рамото и в знак на съчувствие.

— Разбирам те.

В този миг не можеше да съществуват думи, изпълнени с повече смисъл. Тя успя само да кимне с благодарност.

Той продължи разпалено:

— В моята родина има жени с дарбата като Алтея. Числят се към нещо като секта, наречена Сестри на светлината. Някога живееха в Двореца на пророците в Стария свят. Когато нахлу в Стария свят, Ричард Рал разруши дома им. Всички казваха, че мястото било прелестно и много специално, но той го сравни със земята. Сега Сестрите помагат на император Джаганг. Може би ще могат да помогнат и на теб.

Тя се взря в загрижените му очи.

— Наистина ли? Може би след като работят за императора, ще знаят как да ме освободят от злонамерения ми родственик. Но той винаги е само на крачка зад мен, Себастиан. Само чака да се препъна, за да се хвърли отгоре ми. Едва ли ще успея да стигна толкова далеч. Алтея веднъж ме е скривала от Господаря Рал. Трябва да я убедя да ми помогне пак. Ако не иска, се опасявам, че нямам друг шанс, преди да бъда заловена.

Той отново хвърли поглед към близкия коридор, после и се усмихна заговорнически.

— Ще намерим Алтея. Магията и ще те скрие и тогава ще можеш да избягаш.

Почувствала се по-добре, тя му се усмихна в отговор. Решили, че Морещиците вече не представляват заплаха за тях, двамата продължиха да търсят майстор Фридрих. Разпитваха хората, докато най-сетне Дженсън попадна на човек, който го познава. С подновена надежда потънаха още по-дълбоко в Двореца, следвайки дадените им указания. Спряха на кръстопът.

Там, където се събираха два централни коридора, Дженсън с изненада откри тихо площадче, в центъра, на което кротуваше мрачно езеро. Беше обградено с плочи, вместо с обичайния мрамор. В четирите му ъгъла се извисяваха величествени колони, поддържащи прозрачен таван, покрит през зимата с плоскости от оловно стъкло, което хвърляше върху плочите трептящи, воднисти отблясъци.

В езерцето, встрани от центъра, но някак точно на мястото си, без Дженсън да може да си обясни защо и се струва така, имаше тъмен обелиск с камбанка отгоре. Цялото място представляваше удивително спокоен храм посред цялата олелия.

Площадчето с камбанката отприщи у Дженсън детски спомени за подобни места. Не бе забравила, че когато камбанката звънне, хората се събират на такива площадчета, коленичат и подхващат отдаване към Господаря Рал. Предполагаше, че е някаква проява на уважение и благодарност за честта да бъдат допуснати в Двореца.

На ниската ограда, обикаляща езерцето, бяха приседнали хора, които разговаряха тихо и наблюдаваха оранжевите рибки, стрелкащи се в тъмните води. Дори Себастиан остана загледан за няколко секунди, преди да продължат.

Навсякъде бдяха зорки войници. Из коридорите маршируваха отряди, от чийто поглед не можеше да убегне нищо. От време на време спираха някой минувач и му задаваха въпроси. Дженсън не знаеше какви точно, но се чувстваше ужасена от този факт.

— Какво ще им кажем, ако ни спрат?

— Най-добре е да не казваме нищо, освен в краен случай.

— Но ако има такъв краен случай, тогава какво?

— Ще им кажем, че живеем в малка ферма на юг. Фермерите живеят откъснато, не са много запознати с живота извън имота им, така че не би звучало подозрително, ако не сме наясно с всичко тук. Дошли сме да видим Двореца и да си купим някои неща — билки и други такива.

Дженсън бе срещала фермери и не мислеше, че са толкова невежи, колкото се опитваше да ги изкара Себастиан.

— Фермерите си отглеждат билки сами. Едва ли им се налага да идват в Двореца, за да си купуват.

— Ами тогава, дошли сме да купим плат, за да ушиеш Дрехи за бебето.

— Бебе ли? Какво бебе?

— Твоето. Ти си ми жена и наскоро си разбрала, че си бременна.

Дженсън пламна. Не можеше да изрече такова нещо — с това само би предизвикала повече въпроси.

— Добре тогава, значи сме фермери, дошли на пазар за дреболии — билки и тям подобни. Редки билки, каквито не отглеждаме сами.

Тя само извърна глава и се усмихна скришом. Ръката му се плъзна около кръста и, сякаш, за да разсее притеснението и. Продължиха да следват дадените им указания и завиха надясно по един страничен коридор. Той също беше пълен с търговци. Дженсън веднага видя магазинчето с позлатена звезда над него. Нямаше представа дали е съвпадение, но звездата бе осмолъча, също като тази на Милостта. Беше чертала този символ достатъчно пъти, за да го знае.

Двамата се втурнаха към магазинчето. Сърцето и потъна в петите, когато ги посрещна празният стол вътре. Все пак си каза, че е още сутрин, човекът може да идва по-късно. Съседните дюкяни също не бяха отворени.

Спряха малко по-надолу край щанд за кожени халби.

— Дали скулпторът ще се появи днес? — попита тя продавача.

— Съжалявам, не знам — отвърна той, без да вдига поглед. — Тъкмо отварям.

Тя се втурна към съседното магазинче, където се продаваха цветни пана. Обърна се да каже нещо на Себастиан, но го видя да разговаря с един мъж в близка работилница.

Дженсън заговори жената, която бродираше син поток, лъкатушещ сред планини. В дъното на помещението бяха изложени готовите и бродерии, някои от тях ушити на възглавници.

— Случайно да знаете дали скулпторът Фридрих ще отваря днес?

Жената и се усмихна.

— Съжалявам, но доколкото знам, днес няма да идва.

— Да, разбирам. — Съкрушена от разочароващите новини, Дженсън се поколеба. Не знаеше как да постъпи. — А поне да знаете кога ще се появи?

Жената забоде иглата в синия поток.

— Не бих казала. Като го видях последния път, беше преди около седмица, спомена, че известно време няма да идва.

— Но защо? Имате ли представа?

— Не знам. — Издърпа дългия син конец от водата. — Понякога се случва да работи дълго по някоя поръчка, за заклинание, да речем. Изпипва го, докато го направи достатъчно добро, че да си струва да се разкарва дотук.

— Случайно да имате представа къде живее?

Жената я погледна изпод вежди.

— Защо питаш?

Дженсън мислеше трескаво. Каза единственото нещо, което и хрумна — чутото от продавачката на наденици Ирма.

— Идвам за предсказание.

— А, значи всъщност търсиш Алтея — рече жената вече не толкова подозрително и направи още един бод.

Дженсън кимна.

— Майка ми ме е водила при Алтея като малка. Наскоро мама почина и ми се ще пак да се срещна с гледачката. Реших, че бих се чувствала по-добре, ако ми направи едно предсказание.

— Съжалявам за майка ти, скъпа. Разбирам те много добре. И на мен ми беше трудно, като изгубих майка си.

— Бихте ли ми казали къде живее Алтея?

Жената остави бродерията си и се приближи до ниския зид пред сергията си.

— Алтея живее доста далечко на запад, през една пустош.

— Полетата Азрит.

— Точно така. Колкото по-нататък вървиш, толкова по-хълмисто става. Като заобиколиш най-високия връх от север, трябва да тръгнеш плътно покрай скалите. Като се спуснеш надолу в ниското, ще стигнеш до едно отвратително място. До едно блато. Алтея и Фридрих живеят там.

— В блато ли? Дори през зимата?

Жената се наведе към нея и сниши глас.

— Хората разправят, че и през зимата. Блатото на Алтея.

Зловещо място. Разправят, че не го е създала природата, ако ме разбираш.

— Искате да кажете, че го е направила с магия?

Онази сви рамене.

— Приказки.

Дженсън кимна в знак на благодарност и повтори упътванията на жената.

— Оттатък най-високия планински връх на запад оттук.

Покрай скалите и надолу на север. Към блатото в ниското.

— Отвратително, опасно мочурливо място. — Жената се почеса с дълъг нокът по главата. — Но човек не бива да ходи там, ако не е поканен.

Дженсън бързо извърна поглед, за да види къде е Себастиан, но не го мярна веднага.

— А как се получава покана?

— Повечето хора молят Фридрих. Колко съм ги виждала да идват и да разговарят с него, без изобщо да погледнат произведенията му. Предполагам, че пита Алтея дали иска да ги приеме и когато следващия път се върне тук да продава, ги кани. Има и такива, които му дават да носи на жена си писма. Някои отиват сами и чакат. Чувала съм, че се е случвало Фридрих да излезе от блатото да ги посрещне и да им предаде поканата на Алтея. Част от тях така и не успяват да влязат при нея, независимо колко дълго са чакали. Никой не се е осмелил да припари до прага и непоканен. Поне никой не се е върнал, та да разказва, ако ме разбираш.

— Имате предвид, че трябва да отида там и просто да чакам? Докато тя или съпругът и дойдат да ме поканят?

— Предполагам. Но едва ли Алтея ще дойде лично. До колкото съм чувала, не излиза от блатото си. Можеш да идваш тук всеки ден, докато най-сетне завариш Фридрих. Никога не е отсъствал повече от месец. Предполагам, че до няколко седмици ще се върне.

Седмици. Не може да остане да го чака седмици. Хората на Господаря Рал са по петите и. Едва ли разполагаха с дни, камо ли със седмици.

— Благодаря ви за помощта. Сигурно ще намина пак да видя дали Фридрих се е появил и да го питам дали жена му ще се съгласи да ми направи предсказание.

Жената се усмихна и си седна на мястото, взе си бродерията.

— Това би било най-добре. — Вдигна глава. — Съжалявам за майка ти, скъпа. Знам, че е тежко.

Дженсън кимна с насълзени очи, но не рискува да изпробва гласа си. Живата сцена нахлу в главата и. Войниците, плувналата в кръв стая, ужасът в душата и при мисълта, че този път ще я хванат, при гледката на осакатеното тяло на майка и на пода. Дженсън с мъка се отърси от спомена — не биваше да се дава на мъката и гнева си.

Имаше си други грижи. Бяха пропътували огромни разстояния в нечовешкия студ, за да стигнат до Алтея, да я помолят за помощ. Не можеха да стоят и да чакат с надеждата, че магьосницата ще ги покани — хората на Господаря Рал бяха по петите им. Последния път, когато си позволи колебание, резултатът бе фатален — намериха Латея мъртва. Можеше да се случи същото и сега. Трябваше да се добере до Алтея преди онези мъже, най-малкото, за да и каже за сестра и, да я предупреди.

Дженсън огледа просторния коридор, търсеше Себастиан. Не можеше да е далеч. Видя го, беше с гръб към нея, от другата страна на коридора, тъкмо си тръгваше от една ювелирна работилничка за сребро.

Преди да е успяла да направи две крачки, видя как го заобикалят войници. Замръзна на място. Себастиан също. Един от Д’Харанците внимателно повдигна наметалото му с меча си, за да се види арсеналът от оръжия. Дженсън бе твърде уплашена, за да реагира, да направи следваща крачка.

Към Себастиан бяха насочени шест остри копия. Мечовете излязоха от калъфите. Хората в непосредствена близост отстъпиха встрани, намиращите се по-далеч протегнаха любопитни шии. В центъра на кръга от Д’Харански войници Себастиан вдигна ръце, за да се предаде.

Предай се.

В същия миг в дъното на коридора звънна камбанката.