Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (48)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

СЛЕДВАЙКИ ДЖАГАНГ ПО ПЕТИТЕ в сенките на извисяващите се до небесата мраморни колони, Дженсън хукна нагоре по широкото бяло стълбище. През цялото време усещаше на кръста си приятелската ръка на Себастиан. На лицата на придружаващите ги мъже беше изписана мрачна решителност.

Щурмоваците, опаковани в кожа, ризници и тежки наметала, извадиха къси мечове, огромни боздугани и секири с една ръка, докато в другата стискаха кръгли железни щитове, от чиято външна страна имаше шипове, превръщащи ги не само в средства за защита, но и за нападение. Целите тела на бойците бяха опасани в ремъци, също обковани с остри шипове. Така ръкопашният бой ставаше изключително опасен и болезнен за противника. Дженсън не можеше да си представи, че някой ще посмее да нападне толкова тежко въоръжени и страховити на вид мъже.

Здравеняците летяха нагоре по стълбата с нечовешки ревове, пометоха огромната порта, сякаш беше скована от кибритени клечки, изобщо не си направиха труда да проверят Дали не е отключена. Докато претичваше през прага, Дженсън заслони лицето си с длан, за да се предпази от дъжда стърготини и трески.

Тропотът на ботуши закънтя оглушително през огромното фоайе. Високи прозорци от бледосиньо стъкло между полирани бели мраморни колони хвърляха по плочите под краката на войниците блестящи искри. Мъжете се вкопчиха с гигантските си ръце в полираните перила и се втурнаха по стълбите към горните етажи, където бяха мярнали Майката Изповедник и Господаря Рал. Звукът на ботуши по камъка отекваше из пищното стълбище.

Дженсън не можеше да потисне вълнението си при мисълта, че може би това ще е денят на развръзката. Беше само на един нож разстояние от свободата си. Сега всичко зависи от нея. Само тя може да се справи. Тя е непобедима.

Фактът, че ще и се наложи да убие човек, не и се струваше толкова важен. Докато изкачваше тичешком стълбите, си мислеше само за ужаса, който Господарят Рал бе вкарал в нейния живот, в живота на близките и. Изпълнена със справедлив гняв, тя имаше намерение да сложи край на всичко това веднъж и завинаги.

Себастиан, който тичаше редом с нея, беше извадил меча си. Пред тях се носеха десетина здравеняци, предвождани лично от император Джаганг. Следваха ги стотици мрачни физиономии, до един решени да стъпчат врага категорично и безмилостно. Между Дженсън и щурмоваците тичаха Сестрите на светлината — невъоръжени, те разчитаха само на своята дарба.

На горната площадка с хлъзгава дъбова настилка всички спряха. Императорът се огледа в двете посоки. Една от задъханите Сестри разбута групата мъже.

— Ваше сиятелство! Тук нещо не е наред!

Единственият му ответ беше изпитателен мрачен поглед, търсещ жертвата си.

— Ваше сиятелство — продължи Сестрата, този път по-спокойно, — защо две тъй високопоставени особи — хора от изключително значение за каузата, в която вярват — ще останат сами в Двореца? Съвсем сами, дори без стражи на вратата! Нещо не е наред. Не биха останали тук съвсем сами.

Колкото и да гореше от желание да забие ножа си в Господаря Рал, Дженсън трябваше да се съгласи. Наистина нещо не се връзваше.

— Кой казва, че са сами? — попита Джаганг. — Да усещаш някаква магия?

Естествено, беше прав. Можеше да нахълтат през вратата и да бъдат посрещнати от хиляди насочени към тях мечове. Но това не беше много вероятно. По-скоро би било логично мястото да се охранява с някакъв вид магия.

— Не, не усещам магия — отвърна Сестрата. — Но това не означава, че не може да бъде използвана във всеки един момент. Ваше сиятелство, излагате се на необмислен риск. Опасно е да се втурвате след тях, при положение, че всичко тук е толкова нереално и объркано.

Тя не си позволи да използва думата „глупаво“. Джаганг явно не обърна особено внимание на думите и, вместо това свика хората си и изпрати по една дузина в двете разклонения на коридора. Само с едно щракване на пръстите му след всяка от двете групи войници хукна и по една Сестра.

— Разсъждаваш като офицер от зелената армия — обърна се Джаганг към Сестрата. — Майката Изповедник е далеч по-хитра и десет пъти по-коварна, отколкото я мислиш. Не е толкова глупава, че да опростява дотам нещата. Лично си била свидетелка на някои от номерата и. Този път не смятам да и се размине.

— В такъв случай защо двамата с Господаря Рал са сами тук? — намеси се Дженсън, забелязала, че Сестрата няма смелост да продължи разговора. — Защо се излагат на такава опасност?

— Какво по-добро скривалище от един пуст град? — попита Джаганг. — От един пуст дворец? Ако имаше стража, това би ни подсказало, че двамата са вътре.

— Но защо изобщо ще се крият, при това точно тук?

— Защото знаят, че каузата им е застрашена. Те са страхливци и искат да спасят кожите си. Когато хората са отчаяни и изпаднат в паника, често търсят спасение в дома си, крият се в места, които познават добре. — Джаганг отпусна длан на колана си и огледа внимателно околните коридори. — Това е нейният дом. В края на краищата те мислят само и единствено за собствената си кожа, а не за народа си.

Дженсън не можеше да се въздържи да не попита, макар Себастиан да я дърпаше назад, за да и покаже, че е време да млъкне. Тя вдигна ръка към огромните прозорци.

— Тогава защо позволяват да ги видим? Ако искат да се скрият, както предполагате, тогава защо застават до прозорците?

— Те са чудовища! — Кошмарните му очи фиксираха нейните. — Искали са да видят как приемам останките на Брат Нарев. Да са там, когато открия чудовищното им и гнусно убийство на един велик човек. Просто не са могли да се стърпят да изпитат подобно извратено удоволствие!

— Но…

— Напред! — заповяда той на хората си.

Докато императорът се отправяше надолу по коридора, Дженсън сграбчи Себастиан за ръката и го дръпна назад отчаяно.

— Наистина ли мислиш, че са те? Ти си стратег, отговори ми честно — наистина ли не виждаш в цялата тази работа нещо гнило?

Той проследи с поглед императора и свитата му, после я изгледа с пламнал поглед.

— Дженсън, нали искаше Господаря Рал. Това може да е единственият ти шанс.

— Но не разбирам защо.

— Не ми противоречи! Коя си ти, че да се мислиш за най-умна от всички!

— Себастиан.

— Не знам всички отговори! Нали затова сме тук!

Дженсън преглътна с мъка буцата в гърлото си.

— Просто се тревожа за теб, Себастиан, и за император Джаганг. Не искам и вашите глави да свършат на онзи кол.

— На бойното поле трябва да се действа, при това не само и единствено по предварително начертан план, а да се използва всяка възможност. Така е на война — тук хората понякога правят глупави и понякога дори налудничави неща. Може би тя и Господарят Рал просто са направили нещо глупаво. Трябва да се възползваш от грешките на врага. На война често печели онзи, който се впуска в атака въпреки обстоятелствата и използва всяка удала му се възможност. Не винаги има време да се премислят и обсъждат нещата.

Дженсън само го гледаше в очите. Коя е тя, та да съветва един императорски стратег как да води война!

— Исках само…

Той я сграбчи за дрехата и я придърпа към себе си. Пламналото му лице щеше да се пръсне от гняв.

— Наистина ли възнамеряваш да изпуснеш единствения си шанс да отмъстиш за убийството на майка си? Как би се почувствала, ако Ричард Рал наистина е достатъчно откачен, че да се скрие точно тук? Или пък ако е намислил нещо, кое то не сме предвидили? А ти си стоиш и си разсъждаваш!

Дженсън остана втрещена. Ами ако е прав? Ако наистина е прав?

— Ето ги! — чу се глас от дъното на коридора. Гласът на Джаганг. Дженсън го забеляза сред група войници, миг преди да завият зад ъгъла. — Хванете ги! Настигнете ги!

Себастиан я стисна за ръката, завъртя я и я блъсна напред по коридора. Дженсън успя да се задържи на крака и хукна презглава. Срамуваше се, задето си позволи да спори с хора, които познаваха войната във всичките и тънкости. За разлика от нея. Наистина, за коя се мисли тя? Та тя е никой. Двама велики мъже и бяха предоставили уникален шанс, а тя не правеше нищо, за да го реализира. Почувства се като глупачка.

Докато тичаха покрай прозорците — същите прозорци, до които само преди миг бяха стояли Майката Изповедник и Господарят Рал, — тя мярна нещо с периферното си зрение. Отвън се чу мощен гърлен рев. Дженсън се закова на място и протегна ръце, за да хване Себастиан.

— Виж!

Той хвърли нетърпелив поглед към войниците, които вече изчезваха зад ъгъла, но все пак се приближи до нея и погледна в посоката, в която бе вдигната треперещата и ръка.

Десетките хиляди кавалеристи пред Двореца се бяха разгърнали в боен ред, който се простираше далеч надолу към полите на хълма. Сякаш предстоеше нечувана битка. Всички размахваха заплашително мечове, боздугани и пики, препускаха като един и надаваха смразяващи кръвта бойни викове.

Дженсън наблюдаваше цялата картина като онемяла, не се виждаше никакъв враг. А мъжете атакуваха яростно с извадени оръжия. Предположи, че може би са видели вражеските части отвъд стените на Двореца, където тя нямаше видимост.

В следващия миг цялата огнева линия от бойци се сблъска със стена от Д’Харански войници — която не беше там.

Дженсън не можеше да повярва на очите си. Съзнанието и се опитваше да подреди нещата, но ужасяващата гледка отвън оставаше без обяснение. Ако не бе последвал този внезапен сблъсък, довел до хиляди ранени сред техните воини, тя не би повярвала на очите си. Бойното поле се покри със съсечени тела на коне и хора. Част от животните заотстъпваха, други се сриваха на земята с изпотрошени нозе. Във въздуха се завихриха човешки глави и крайници, сякаш отсечени с мощните удари на невидими мечове. Всичко потъна в кръв. Войниците бяха отблъснати от разкъсващи телата им удари. Тъмносивата и кирлива кавалерия на Императорския орден изведнъж се обагри в червено. Клането бе тъй ужасяващо, че зелената трева също стана червена, целият хълм почервеня.

Там, където допреди броени мигове се чуваха бойни викове, избухнаха писъци на ужас и болка. Осакатени, разпарчетосани, смъртно ранени, войниците започнаха отстъпление в отчаян опит да се спасят. Но спасение нямаше. Отвсякъде дебнеше хаос и смърт.

Ужасена, Дженсън се вгледа в неразбиращото лице на Себастиан. Преди някой от двамата да е успял да каже нещо, сградата се разтресе, сякаш ударена от гръм. Почти веднага след това коридорите се изпълниха с гъст пушек и пламъци. Себастиан я сграбчи за ръката и двамата се хвърлиха в един страничен коридор срещу прозорците.

Край тях всичко забоботи, разлетяха се трески, столове, горящи завеси. Върху стените заваля дъжд от стъкло и метал.

Веднага щом пушекът и пламъците утихнаха, Дженсън и Себастиан, и двамата извадили оръжията си, хукнаха в посоката, в която се бе изгубил императорът.

Тя забрави всичките си въпроси и възражения — те вече не бяха важни. Важното беше само, че Ричард Рал е тук. Дженсън трябваше да го спре. Най-сетне удари нейният час. Гласът също я насърчаваше да върви напред. Този път тя не се опита да го заглуши. Този път го остави да разгаря огъня на бушуващата и жажда за мъст. Този път му позволи да я зареди с неутолима страст да убива.

Тичаха по коридора покрай множество високи врати, покрай прозорци, под всеки от които бяха подредени ниски пейки за сядане. Стените бяха облицовани с ламперия в слонова кост, към която бе добавен един нюанс розово. Щом свиха зад ъгъла в дъното на коридора, Дженсън изобщо не забеляза красивите сребърни рефлекторни лампи. Единственото, което видяха очите и, бяха кървавите отпечатъци от длани по стените, червените петна по лакирания дъбов под, нахвърляните безразборно бездиханни тела.

В коридора се валяха най-малко петдесет от здравеняците на щурмовия отряд, до един обгорели, мнозина разкъсани от разхвърчалите се парчета стъкло и трески. Много от лицата бяха грозно обезобразени. През кървавите ризници и кожи стърчаха натрошени ребра. Наред с нахвърляните безразборно оръжия на пода се валяха вътрешности и кървави черва. Сякаш някой бе изсипал огромен кош окървавени мъртви змиорки.

Сред труповете имаше и тяло на жена — една от Сестрите. Беше разкъсана почти на две, подобно на мнозина от мъжете, разсеченото и лице бе застинало в гримаса на неописуема изненада.

Миризмата на кръв беше остра и задушлива, Дженсън едва си поемаше дъх. Следваше плътно Себастиан, който прескачаше между труповете, като внимаваше да не се подхлъзне на разпилените вътрешности. Ужасът на видяното беше толкова разтърсващ, че съзнанието и отказа да го приеме. Поне не на емоционално ниво. Тя вървеше напред като в сън, почти сляпа за случилото се около нея.

Оттатък коридора с труповете тръгваше тънка кървава следа, извеждаща към лабиринт от грандиозни зали. До ушите им достигнаха вибриращи под високите куполи крясъци. Дженсън с облекчение разпозна сред тях гласа на императора. Звучаха като хрътки, надушили лисица и втурнали се с лай подире и.

— Насам! — чуха глас някъде отстрани. — Тръгнаха насам! Себастиан спря да погледне войника, който ръкомахаше като обезумял, и дръпна Дженсън в неописуема по своята красота и великолепие гигантска зала. В дъното се виждаше портал, водещ към друга зала. Подът бе застлан с фин килим на златни и червеникави ромбоиди, прозорците бяха затъмнени от пищни зелени завеси. Тук-там из помещението се виждаха канапета, каквито Дженсън не бе виждала през живота си, маси и столове с изящно изваяни крака. Всичко бе красиво и елегантно, но не натрапчиво и официално, сякаш в този зала хората се събираха да разговарят и общуват в ежедневието си. Дженсън последва Себастиан, който вече тичаше към войника пред вратата в другия край на стаята. — Тя е! Побързайте! Тя е! Видях я с очите си! Едрият мъжага, все още запъхтян, стиснал меча си в ръка, отново надникна през вратата. Тъкмо преди да стигнат до него, докато той се бе надвесил към коридора, Дженсън чу тежко тупване. Войникът изпусна меча си и присви гърдите си с ръце, очите му се разшириха, устата му увисна. Строполи се мъртъв в краката им, без следа от нараняване.

Преди Себастиан да е успял да хукне към коридора, Дженсън го дръпна до стената. Не и се щеше той да се сблъска с невидимата заплаха, покосила войника.

Почти в същия миг до ушите и достигна странен съсък, идващ от посоката, от която бяха дошли. Тя повали Себастиан на пода и го закри с тялото си, притискайки го в ъгъла между пода и стената, сякаш той бе дете, нуждаещо се от закрила. Затвори очи и от гърлото и се изтръгна вик на ужас, докато зад гърба и прелиташе незнайната сила, разлюляла мощно цялата стая. Разхвърчаха се каменни отломки.

Когато всичко утихна и тя отвори очи, бе останал само пушек. Близката стена зееше надупчена, но като по чудо двамата със Себастиан бяха невредими. Това само потвърди подозренията и.

— Той беше! — Себастиан промуши ръка изпод нея и посочи. — Той беше!

Дженсън извърна глава, но не видя никого.

— Моля?

Себастиан посочи пак.

— Беше Господарят Рал. Видях го. Докато изхвърчаше през вратата, хвърли някаква магия като шепа искрящ пясък. Точно тогава ти ме повали на пода и пясъкът избухна. Главата ми не го побира как оцеляхме в този ад.

— Сигурно не ни е уцелил — рече Дженсън.

В стаята цареше хаос. Завесите висяха изпокъсани, стените бяха надупчени. Мебелите, които само допреди миг бяха тъй прелестни, сега се валяха на трески по пода. Набръчканият килим бе покрит с бял прах, мазилка и отломки.

От тавана се откъсна огромно парче мазилка и се разби в пода, вдигайки облак прах. Дженсън се втурна обратно към вратата, през която бяха влезли и където Себастиан твърдеше, че е видял Господаря Рал. Себастиан взе меча си и хукна подире и.

Млечно розовата ламперия бе оцапана с кръв. Недалеч беше проснато тялото на втора Сестра. Щом стигнаха до нея, видяха същото изражение на почуда във втренчените и в тавана очи.

— Какво става тук, в името на Създателя! — прошепна Себастиан под мустак.

Дженсън си каза, гледайки изненадата в очите на Сестрата, че вероятно и тя си е задала същия въпрос в последния миг от живота си.

Бърз поглед през прозореца разкри осеяно с хиляди трупове бойно поле.

— Трябва да изведеш императора оттук — каза Дженсън. — Явно не е тъй просто, както изглеждаше в началото. Прилича ми на капан. Но все пак ще се опитаме да завършим мисията докрай. Струва си да положим усилия — след това успехът ще е по-сладък.

Дженсън нямаше ни най-малка представа какво се случва около тях, умът и не го побираше. Интересуваше я само изпълнението на поставената цел. Докато тичаха през коридорите, следвайки звуците и водейки се по труповете, потъваха все по-дълбоко в недрата на Двореца на Изповедниците, далеч от прозорците, в мрак и тишина. Дълбоките сенки в залите и коридорите, където не достигаше почти никаква светлина, прибавяше ужасяващо нови измерения на трагичните събития.

Дженсън бе отвъд всеки шок, ужас и дори страх. Сякаш се гледаше някъде отстрани. Дори собственият и глас и звучеше далечно. По някакъв призрачен начин се дивеше на собствените си действия, на способността си да продължава напред.

Зад поредния завой попаднаха на група войници, скупчени в сенките на малко помещение. Бяха ранени, но живи. С тях имаше четири Сестри. Дженсън забеляза задъхания император Джаганг да наднича зад ъгъла, стиснал меча в кървавия си юмрук. Когато тя изтича към него, той се извърна и тя видя в очите му не очакваните страх или скръб, а ярост и твърда решителност.

— Близо сме, малката. Дръж ножа си в готовност и няма да пропуснеш шанса си.

Себастиан обходи околните врати, за да обезопаси района, раздаде съответните заповеди и няколко войници се втурнаха да ги изпълняват.

Дженсън не можеше да повярва на очите и ушите си.

— Императоре, трябва незабавно да се махнете оттук.

Той я изгледа изпод вежди.

— Да не си се побъркала?

— Разгромиха ни! Навсякъде лежат мъртви войници. Видях Сестри, разкъсани от някаква…

— Магия — ухили се той зловещо.

Тя примигна насреща му.

— Трябва да се махнете оттук, преди да са поразили и вас, Ваше сиятелство.

Усмивката се изпари от лицето му, изместена от шеметен гняв.

— Това е война! Какво е войната според теб! На война се убива. Те го правят, възнамерявам да им го върна тъпкано! Ако не ти стиска да използваш ножа си, подвий си опашката и тичай към хълма! Но да не си посмяла повече да ме молиш за помощ!

Дженсън не трепна.

— Няма да избягам. Имам причина да съм тук. Просто исках вие да се спасите, защото Орденът има нужда от вас, особено сега, когато изгубиха Брат Нарев.

Той изпухтя.

— Вълнуващо. — Обърна се към хората си, за да провери дали го слушат. — Половината да проверят стаята отсреща. Останалите — тук с мен. Искам ги тук, на светло. — Плъзна меча си пред лицата на четирите Сестри. — Две с тях, две с мен. И гледайте да не ме разочаровате точно сега.

Войниците и Сестрите се разделиха и заеха позиции. Половината хукнаха към отсрещната стая, другата половина останаха при императора. Себастиан вдигна ръка към Дженсън, която се втурна заедно с него след Джаганг.

— Ето го! — извика след миг императорът. — Там! Бързо!

Хайде!

Последва мощен взрив, от който Дженсън загуби почва под краката си и усети как полита към пода. Коридорът избухна в пламъци, заваля дъжд от отломки. Себастиан успя да я сграбчи за ръката и да я дръпне зад една странична врата, миг преди покрай главите им да прелети нещо огромно и тежко.

Мъжете пред тях завиха от болка. Неконтролируемите им писъци накараха Дженсън да потръпне. Следвайки Себастиан, тя продължи напред през пушека, в посоката, откъдето се носеха виковете. Освен пушека тъмнината също затрудняваше движението, но скоро стигнаха до телата. Имаше шепа оцелели, но по огромните кървящи рани личеше, че няма да е задълго. Последните мигове от живота им щяха да бъдат белязани от нечовешка агония. Дженсън и Себастиан се промъкнаха покрай умиращите, покрай кървавата касапница и разрушенията. Търсеха император Джаганг.

Там, сред разпарчетосаните мебели, стърчащи талпи, преобърнати маси и столове, стъклени и глинени съдове, го видяха. Бедрото на Джаганг зееше раздрано до кокал. Край него стоеше една Сестра, долепила гръб до стената. Беше препарирана през гърдите с дълга цепеница. Все още дишаше, но явно нищо не можеше да се направи за нея.

— Прости ми, скъпи Създателю. Прости ми, скъпи Създателю — повтаряше си тя шепнешком с треперещи устни. Извърна очи да ги погледне. — Моля ви — пророни, от носа и течеше кръв, — моля ви, помогнете.

Беше съвсем близо до императора. Вероятно го бе защитила с дарбата си, привличайки върху себе си цялата вражеска сила, за да му спаси живота. А сега се гърчеше в предсмъртна агония.

Себастиан бръкна под наметалото си и в следващия миг в ръката му блестеше ятаган. Острието посрещна стената с мощен трясък. Главата на Сестрата се изтърколи от раменете и и заподскача сред прашните отломки на пода.

Себастиан дръпна с все сила да освободи оръжието си. Прибра го в калъфа на кръста си и се обърна към Дженсън. Тя се вгледа с ужас в ледено сините му очи.

— Ако беше ти — рече той, — щеше ли да искаш да те оставя да изпиташ такова нечовешко страдание?

Цялото и тяло се разтресе неконтролируемо, устата и не можеше да промълви нито дума. Тя се обърна и падна на колене край императора. Той сигурно изпитваше ужасяваща болка, но сякаш не забелязваше зейналата рана. Усещаше само, че не може да движи крака си. Опита се да попритвори раната с една ръка, но продължаваше да губи много кръв. С другата си ръка успя да се придърпа встрани, където можеше да се облегне на стената. Дженсън не беше лечител и нямаше представа какво трябва да се направи, знаеше само, че трябва да действа бързо, ако иска да спре кръвоизлива.

С плувнало в пот и прах лице, Джаганг вдигна меча си и посочи към един страничен коридор.

— Тя е, Себастиан! Беше ей там! Почти я бях стигнал. Не я оставяй да се изплъзне!

Появи се една Сестра, проправяйки си път през хаоса от натрошени мебели и тела. Не обърна внимание на никой от стенещите войници.

— Ваше сиятелство! Чух ви! Тук съм. Ще ви помогна.

Джаганг кимна, отпуснал ръка върху повдигащия се яростно гръден кош.

— Не я оставяй да се измъкне, Себастиан! Върви!

— Да, Ваше сиятелство. — Себастиан хвърли бърз поглед към Сестрата, която се опитваше да преодолее преградата на една обърната маса, после хвана Дженсън за рамото. — Остани при тях. Тя ще ви пази и двамата. Веднага се връщам.

Дженсън посегна да го сграбчи за ръкава, но той вече беше хукнал, тичешком свика останалите невредими войници да го последват. Поведе ги по коридора и потъна в тъмнината. Изведнъж Дженсън се оказа сама с ранения император, Сестрата и гласа.

Измъкна парче завеса, затиснато под развалините.

— Губите кръв. Трябва да затворя раната колкото се може по-добре. — Вгледа се в кошмарните очи на Джаганг. — Ще можете ли да я държите затворена, докато бинтовам?

Той се ухили. По лицето му продължаваше да избива пот, в прахта оставаха влажни струйки.

— Изобщо не ме боли, малката. Давай. Изпитвал съм далеч по-голяма болка. Побързай!

Дженсън започна да увива крака му с мръсната завеса, Докато Джаганг държеше притворена раната, колкото му бе възможно. Кръвта бликаше толкова силно, че финият бял плат почти моментално ставаше червен. Сестрата отпусна ръка на рамото на Дженсън и се зае да помага. Дженсън продължаваше да бинтова, докато онази постави ръцете си от двете страни на огромната рана.

Джаганг изкрещя от болка.

— Съжалявам, Ваше сиятелство, но трябва да спра кървенето, иначе ще умрете.

— Направи го, тъпа кучка такава! Ще ме умориш с приказките си!

Сестрата закима уплашено, очевидно потресена от това, което и се налагаше да стори, но в същото време съзнаваща, че няма друг избор. Затвори очи и отново притисна треперещите си ръце до косматия, плувнал в кръв крак на Джаганг. Дженсън се отдръпна, за да и освободи място за действие. Пред очите и жената призова незнайни магически сили, които закръжиха над раната на императора.

Отначало не се виждаше нищо. Джаганг стисна зъби, потискайки силната болка, докато магията на Сестрата започна да действа. Дженсън гледаше втрещена как дарбата може да се използва, за да се помогне на някого, вместо да наранява. Запита се дали Императорският орден вярва, че дори тази магия, с която се спасяват човешки животи, е вредна. В сумрака Дженсън видя как бликащият буен поток кръв изведнъж секва и започва да сълзи едва.

Взря се в мрака, напрегна поглед сред сенките, докато Сестрата, вече спряла кървенето, започна да движи ръцете си, явно за да затвори ужасната рана. Надвесена близо до лицето му, Дженсън го чу да шепне.

— Ето го. — Дженсън вдигна глава. Джаганг се взираше в дъното на коридора. — Ричард Рал. Ето го, Дженсън. Той е.

Тя проследи погледа на императора, ръката и стисна дръжката на ножа. Въпреки мрака на фона на пушека се очерта мъжки силует. Гледаше ги.

Вдигна ръце. Между разперените му длани бликна огън. Не беше обикновен огън, не приличаше на пламъците в камина, в него имаше нещо призрачно. Хем беше там, хем не беше. Реален, но в същото време нереален. Дженсън се почувства на границата на два свята — съществуващия и фантастичния.

При все това смъртната опасност, струяща от трептящия огън, бе недвусмислена.

Застинала в ужас, приклекнала край Джаганг, Дженсън нямаше какво да стори, освен да гледа как фигурата в дъното на коридора вдига ръце, заедно с тях се издигна и топката жълто син огън. Започна да се уголемява и върти, изглеждаше плашещо целеустремена. Дженсън разбра, че това огнено кълбо е движено от смъртоносен порив.

В следващия миг онзи запрати горящия ад към тях.

Джаганг твърдеше, че вижда Ричард Рал. Дженсън можеше да различи просто мъжки силует. Странно, но дори след като изпрати огъня към жертвите си, лицето на създателя му остана неосветено, скрито в сенките.

В полета си към целта кълбото ставаше все по-голямо, носеше се с все по-голяма скорост. Течният жълто син пламък изглеждаше като жив.

Макар че явно нямаше нищо общо с действителността.

— Магьоснически огън! — изпищя Сестрата и скочи на крака. — Скъпи Създателю! Не!

Жената хукна надолу по коридора, към приближаващия огън. Тичаше като обезумяла, разперила ръце встрани, обърнала длани към летящото кълбо, сякаш в опит да хвърли някакъв магически противодействащ щит, който Дженсън не забелязваше.

Колкото повече се приближаваше към тях, толкова по-голям ставаше огънят. Озаряваше стените, тавана, отломките, разпилени по пода. Сестрата продължаваше да тича с разперени ръце.

Огънят я връхлетя с неистова мощ, обливайки я в яркожълта светлина, тъй ярка, че Дженсън инстинктивно вдигна ръка пред очите си. Погълна я за миг, заглуши писъка и. Само секунда и с нея бе свършено. За момент огънят потрепна във въздуха и угасна, оставяйки зад себе си тънка струйка дим. Замириса на изгоряла плът.

Дженсън гледаше като обезумяла разигралата се пред очите и сцена. Не можеше да повярва, че животът може да бъде изтръгнат от някого с такава бързина и жестокост.

В дъното на коридора Господарят Рал подхвана между дланите си ново кълбо от ужасния магьоснически огън, повъртя го, докато се уголеми. За втори път вдигна ръце над главата си.

Дженсън не знаеше какво да прави. Краката и не искаха да помръднат. Знаеше, че не може да надбяга подобно нещо.

Свистящото кълбо бушуващ огън се затъркаля към тях и ставаше все по-голямо, озаряваше стените, след малко изпълни целия коридор — от стена до стена и от тавана до пода. Нямаше къде да се скрият.

Господарят Рал се обърна да си върви, оставяйки ги сами със своята съдба. Смъртта летеше като вихър към Дженсън и император Джаганг.