Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ПЕТА ГЛАВА

КАФЯВАТА КОЗА БЕТИ ГИ НАБЛЮДАВАШЕ съсредоточено от кошарата си, като от време на време изразяваше гласно недоволството си от присъствието им на нейна територия. Дженсън побърза да застеле малко слама за госта. Разтревожената животинка престана да блее едва когато Дженсън я погали нежно зад ушите и потупа заобленото и коремче, а накрая и даде половин морков от коша, увесен високо на една греда.

Себастиан свали наметалото и раницата си, но не и колана с ново придобитите оръжия. Измъкна завивката си от багажа и я метна върху сламата. Въпреки молбите на Дженсън не легна да почива, докато тя, коленичила край входа, ограждаше с камъни огнище.

Бледата светлина, идваща от прозореца на къщата оттатък полянката, озари плувналото му в пот лице. С ножа си той издялка тънки трески от един клон и ги подреди на купчинка. Удари няколко пъти с кремъка и в тъмнината се разхвърчаха искри. Поднесе стиска подпалки към пламъка и като духна внимателно, ги остави да се разгорят, после ги зарови под останалите съчки, където пламъкът бързо набра сила. Веднъж разпалени, клонките изпълниха помещението с омайващ боров аромат.

Дженсън възнамеряваше да изтича до къщата и да вземе горещи въглени от огнището, за да запалят по-лесно огъня, но Себастиан се справи, преди тя да има време да му го предложи. Цялото му тяло се тресеше и тя си помисли, че сигурно е нямал търпение да усети малко топлинка, въпреки че челото му гореше. Откъм къщата се носеше омайващ аромат на пържена риба, а в кратките мигове, когато вятърът сред боровете утихваше, се чуваше и цвърченето.

Кокошките се отдръпнаха от светлината на огъня и потънаха в сенките по ъглите. Бети стоеше нащрек, в очакване на знак, че ще бъде удостоена с още някой морков, и въртеше опашка с надежда.

Тази ниша явно се бе образувала преди много години, когато от планинския масив се е откъснал разклатен къс скала, сякаш гигантски гранитен зъб, полетял надолу по хълма и оставил зад себе си суха вдлъбнатина. Дърветата долу бяха прораснали сред купчини нападали камъни. Малката пещера се вгъваше навътре на не повече от три метра, но надвисналата над входа скална маса осигуряваше допълнителна защита от дъжд и вятър. Дженсън бе висока, но пещерният таван бе достатъчно нагоре, за да може тя да стои изправена почти в цялото помещение, а тъй като Себастиан бе съвсем малко по-висок от нея, щръкналата му снежнобяла коса, сега стоплена от отблясъците на огъня, не докосваше тавана, когато той се запъти към дъното, за да вземе още малко сухи дърва от купчината в ъгъла. Кокошките го приеха с шумно възмущение, но бързо се успокоиха.

Дженсън се сви от другата страна срещу Себастиан, с гръб към дъжда, за да вижда лицето му на светлината на огъня, към чиито топли пламъци и двамата протягаха ръце. След цял ден в студ и влага това беше истински лукс. Дженсън знаеше, че рано или късно зимата ще ги връхлети с нова ярост. Въпреки че и сега бе достатъчно студена и неприятна, щеше да стане още по-зла.

Опита се да не мисли, че скоро трябва да напуснат уютната си топла къща, особено по това време на годината. Макар от мига, в който зърна бележката, да бе предчувствала, че ще стане точно така.

— Гладен ли си? — попита.

— Като вълк — отвърна той, явно очакващ рибата със същото настървение, с което Бети се надяваше на поредния морков. От уханията във въздуха стомахът на Дженсън също се разбунтува.

— Чудесно. Майка винаги казва, че ако си болен и имаш апетит, значи не може да е много сериозно.

— След ден-два ще съм забравил.

— Почивката ще ти дойде добре.

Дженсън извади ножа си от колана.

— Досега не сме позволявали никому да пренощува тук. Надявам се разбираш защо взимаме предпазни мерки.

По погледа му разбра, че няма представа за какво му говори, но от учтивост сви рамене, за да и покаже, че приема думите и.

Ножът на Дженсън не приличаше ни най-малко на онзи, който бяха взели от войника. Двете с майка и не можеха да си позволят подобно изящно оръжие. Ползваше нож с обикновена дръжка от еленови рога, грубоват, но винаги добре подострен.

Дженсън приближи острието до китката си и натисна. Смръщил чело, Себастиан понечи да се надигне и да изрази възмущението си. Предизвикателният и поглед го възпря и той се отпусна на мястото си, за да наблюдава с нарастваща тревога как тя обърсва ножа в струйката прясна аленочервена кръв, стичаща се по ръката и. Изгледа го още веднъж с решителност, после се обърна с гръб към него и се запъти към изхода на пещерата, където дъждът бе навлажнил почвата.

С кървавия нож най-напред очерта голям кръг. Себастиан не откъсваше поглед от нея. Тя вписа в кръга квадрат. Почти веднага премина към очертаването на втори кръг вътре в квадрата.

През това време устата и шепнеше молитви към добрите духове да направляват ръката и. Явно така трябваше. Знаеше, че Себастиан я чува, но едва ли различава думите. Хрумна и че сигурно гласът и достига до него като онези гласове, които от време на време я навестяват в главата и. Беше и се случвало, докато очертава външния кръг, да чува гласовете на мъртвите да нашепват името и.

След като приключи с молитвата, отвори очи и начерта звезда с осем лъча, пронизващи двата кръга и квадрата. Всеки втори лъч разсичаше един от ъглите на квадрата.

Знаеше, че лъчите изобразяват дарбата на Създателя, така че докато чертаеше звездата, винаги произнасяше благодарствена молитва за дарбата на майка си.

Когато свърши и вдигна глава, пред нея стоеше майка и, сякаш изникнала от самите сенки или материализирала се от края на рисунката, осветена от подскачащите пламъци зад гърба на Дженсън. В светлината на тези пламъци майка и бе като видението на невъзможно красив дух.

— Знаеш ли какво изобразява това, млади човече? — попита жената тихо.

Себастиан бе втренчил поглед в нея така, както обикновено я гледаха хората при първа среща. Поклати глава.

— Нарича се Милост. Хората, родени с дарбата, я чертаят от хиляди години — според някои от самото начало на Сътворението. Външният кръг представлява началото на вечността на отвъдния свят, света на мъртвите, където властва Пазителят. Вътрешният кръг е територията на света на живите. Квадратът изобразява воала, разделящ двата свята — на живота и на смъртта. На места той се докосва и до двата. Звездата е светлината на дарбата на самия Създател — магията, обземаща живота и прекрачваща в света на мъртвите.

Огънят съскаше и пукаше, майката на Дженсън се извисяваше над двамата като привидение. Себастиан не каза нищо. Майка и каза истината, но си послужи с нея, за да предаде специфично внушение, което не бе истинно.

— Дъщеря ми начерта тази Милост като твоя защита през нощта, докато си почиваш, също така и като защита за нас.

Пред прага на къщата ни също има такъв знак. — Тя остави тишината да се настани между тримата и едва след малко добави: — Би било неразумно да се прекосява която и да било от двете.

— Разбирам, госпожо Дагет. — Осветеното му от пламъците лице не показа никаква емоция.

Сините му очи се обърнаха към Дженсън. На устните му аха да се появи усмивка, но лицето му остана сериозно.

— Ти си пълна с изненади, Дженсън Дагет. Жена, обвита с тайни. Тази нощ ще спя спокойно.

— И ще си починеш добре — допълни майката. — Освен вечерята донесох и малко билки, които ще облекчат съня ти.

С купата пържена риба в едната ръка майката прегърна Дженсън и я поведе навътре към огъня. Двете седнаха една до друга, срещу Себастиан. По мрачния му поглед бе ясно, че демонстративното им поведение е оказало желания ефект.

Майката се обърна към Дженсън и и се усмихна тайничко. Дъщеря и се беше справила добре.

Поднесе купата към госта.

— Бих искала да ти благодаря, млади човече, задето помогна на Дженсън. Заповядай.

— Тя вече ми благодари. С радост се притекох на помощ. Всъщност така помагах и на себе си. Не ми харесва перспективата да бъда преследван от Д’Харански войници.

Тя вдигна ръка.

— Ако нямаш нищо против, най-горното парче е приготвено с билки, които ще ти помогнат да си починеш по-добре.

С ножа си той бодна по-тъмното парче риба, оваляно в билки. Дженсън изтри своя нож в дрехите си и забоде парче и за себе си.

— Дженсън ми каза, че не си от Д’Хара.

Той я погледна, дъвчейки.

— Вярно е.

— Трудно ми е да повярвам. Д’Хара е обградена с непроходима граница. Откакто се помня, не знам някой да е напускал или да е влизал в Д’Хара. Как си успял ти?

Себастиан отхапа парче риба и го остави в устата си да изстине. Докато дъвчеше, вдигна ръка във въздуха.

— Откога живеете сами в тази гора? Без да виждате никого? Без новини?

— От няколко години.

— Е, това донякъде обяснява нещата. Границата падна, явно след вашето преместване тук.

Дженсън и майка и приеха с мълчание потресаващата, почти невероятна новина. В надвисналата тишина трескаво започнаха да обмислят предстоящи възможности. За пръв път в живота на Дженсън бягството и се струваше приемливо. Неосъществимата мечта за собствен живот изведнъж им се стори постижима, от нея ги делеше едно пътуване. Цял живот бяха пътували и се бяха крили. Сега странстванията им най-сетне щяха да свършат.

— Защо помогна на Дженсън, Себастиан? — попита майката.

— Обичам да помагам на хората. А тя се нуждаеше от помощ. Мога да си представя колко много я е изплашил онзи мъж, нищо, че беше мъртъв. — Той се усмихна към Дженсън. — Стана ми симпатична. Исках да и помогна. Освен това не си падам особено по Д’Харански войници.

Майката отново вдигна купата към него и той си забоде второ парче.

— След малко ще съм заспал, госпожо Дагет. Защо не ми кажете какво ви тревожи.

— Преследвани сме от Д’Харански войници.

— Защо?

— Дълга история. От това как ще завърши тази нощ, зави си дали някога ще я чуеш. Засега ще ти кажа само, че сме преследвани — повече Дженсън, отколкото аз. Ако ни хванат, ще я убият.

Майка и изложи нещата възможно най-просто. Но преследвачът им нямаше да допусне да стане така. Щеше да е много по-ужасно от обикновено убийство. Смъртта щеше да се яви като награда след нечовешка агония и безкрайни молитви.

Себастиан хвърли поглед към Дженсън.

— Това не ми се нрави.

— Значи сме на едно мнение — промърмори майката.

— Сега разбирам защо толкова ви бива с ножа — изкоментира той.

— Аха.

— Значи се страхувате Д’Харанските войници да не ви открият — продължи Себастиан. — Не е рядкост да срещнеш Д’Харански войник. Този днес ви изкара акъла от страх. Какво го прави по-специален?

Дженсън хвърли в огъня по-дебел дънер, доволна, че можа да си намери извинение, за да не отговаря. Бети изблея за морков или поне за внимание. Кокошките изразиха възмущението си от шума и светлината.

— Покажи на Себастиан бележката, която си намерила у войника, Дженсън.

Хваната неподготвена, Дженсън изчака очите на майка и да се спрат в нейните. Спогледаха се и Дженсън разбра, че майка и е решила да рискува, а след като е така, бяха длъжни да му кажат поне част от истината.

Извади намачканото парче хартия и го подаде на Себастиан.

— Намерих го в джоба на войника. — Ужасът от съприкосновението с вещ, принадлежала на мъртвец, я накара да преглътне. — Малко преди да се появиш.

Себастиан разгъна бележката, приглади намачканата хартия с пръсти и огледа подозрително двете жени. Наведе се към светлината, за да види написаното.

— Дженсън Линди — прочете на глас. — Не разбирам коя е Дженсън Линди?

— Аз — отвърна Дженсън. — Поне така се казвах преди известно време.

— Преди известно време ли? Нищо не разбирам.

— Това е името ми. Името, което използвах допреди няколко години, когато живеехме далече на север. Често се местим, за да объркваме преследвачите си. Всеки път, когато се установим на ново място, си сменяме фамилията, за да затрудняваме следенето.

— Значи Дагет не е истинското ви име?

— Не е.

— А как е?

— Това също е история, за която нямаме време тази вечер.

— В гласа на майка и имаше неприкрита категоричност. — Важното е, че този войник разполагаше с името. Това може да означава само най-лошото.

— Но нали каза, че отдавна не използвате това име? Тук сте известни като Дагет. Никой не ви познава с другото — Линди.

Майката се надвеси към Себастиан. Дженсън знаеше, че погледът и няма да му се хареса. Този напрегнат, пронизителен поглед бе карал мнозина да се чувстват неудобно.

— Може и да е име, което сме използвали преди много време на север, но то бе написано на бележката. Човекът бе тук, близо до нашия дом. Това означава, че по някакъв начин е успял да свърже името с нас — с две жени, обитаващи тези отдалечени райони. Направил е връзката. Вероятно не войникът, а онзи, който го е изпратил след нас. Търсят ни не другаде, а тук.

Себастиан отклони погледа си и въздъхна замислено.

— Разбирам. — Продължи вечерята си, отхапвайки от забучената на острието на ножа му риба.

— След мъртвия войник ще дойдат други — каза майката. — Погребвайки го, ни спечели малко време. Няма да знаят какво му се е случило. Поне в това имахме късмет. Все още сме с няколко крачки пред тях. Трябва да използваме предимството си и да се измъкнем, преди примката да се е затегнала около врата ни. Тръгваме в зори.

— Сигурни ли сте? — Той описа кръг с ножа си. — Та вие живеете тук. Живеете откъснато, скрити. Никога не бих ви открил, ако не бях видял Дженсън при онзи войник. Как ще ви намерят те? Тук си имате къща, мястото е добро.

— „Живот“ е думата, която е единствената важна дума в изречението ти. Познавам нашия преследвач. Той се опира на умения, придобивани с хилядолетия. Благодарение на тях ни преследва вече години наред. За него няма почивка. Останем ли тук, рано или късно ще ни намери. Трябва да бягаме, докато още можем.

Извади от колана си изящния нож, който Дженсън и бе донесла от мъртвия войник. Както си беше в ножницата, го завъртя между пръстите си, обърна го с дръжката напред и го подаде на Себастиан.

— Тази буква „Р“ обозначава Рал. Нашият преследвач. Той би дал такова изящно оръжие само на много специален войник. Не желая оръжие, използвано от тъй зъл човек.

Себастиан погледна ножа, който жената му подаде, но не го взе. Изгледа и двете с поглед, от който Дженсън усети как кръвта изстива в жилите и. Поглед, пропит с непоклатима решителност.

— Там, откъдето идвам, вярваме в силата на оръжията, подобни на използваните от врага ни, или такива, които са му принадлежали.

Дженсън не бе чувала подобно поверие. Майка и не помръдна. Ножът все още лежеше в протегнатата и ръка.

— Не искам…

— Какво избирате — да използвате оръжието, дадено ви от него, макар и без да го е искал, като го обърнете срещу преследвача си, или да станете негови жертви?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо не го убиете?

Дженсън зяпна. Майка и изглеждаше по-малко изненадана.

— Не можем. Много е силен. За безопасността му се грижат безчетни армии — от най-прости войници и войни с нечувани умения и талант да убиват — като този, който сте погребали днес с Дженсън — до хора с дарбата, които си служат с магия. Ние сме две най-обикновени жени.

Думите и явно не развълнуваха особено Себастиан.

— Той няма да се откаже, докато не ви види мъртви. — Вдигна листчето, за да го постави на нивото на очите и. — Ето го доказателството. Няма да се откаже. Защо не го убиете, преди той да е убил теб? Преди да е убил дъщеря ти? Или предпочитате да станете поредните му ловни трофеи?

Майка и отвърна разпалено:

— И как предлагаш да убием Господаря Рал?

Себастиан си взе ново парче риба.

— За начало, като задържите ножа. Той е по-добро оръжие от онова, с което разполагате. Използвайте неговите камъни по неговата глава. Сантименталното ти нежелание да го вземеш е само в негова полза, не в твоя. Нито в полза на Дженсън.

Майка и стоеше като вкаменена. Дженсън никога не бе чувала някой да говори така. Думите му я караха да гледа на нещата по-различно, по начин, по който никога досега не бе гледала.

— Трябва да призная, че в това, което казваш, има смисъл — рече майка и. В гласа и се долавяше тъга и болка, може би съжаление. — Ти ми отвори очите. Поне донякъде. Не съм съгласна с теб, че трябва да го убием, тъй като го познавам прекалено добре. Подобен опит в най-добрия случай ще се окаже опит за самоубийство, а в най-лошия ще бъде път към осъществяване на целите му. Но ножа ще запазя и ще го използвам, за да защитавам себе си и дъщеря си. Благодаря ти, Себастиан, задето ме накара да подиря разум там, където не мислех, че съществува.

— Радвам се, че поне ще задържиш ножа — Себастиан отхапа от рибата, забодена на върха на ножа му. — Дано мога да ви помогна. — С опакото на ръката си обърса потното си чело. — Щом не искате да го убиете, за да спасите себе си, какво смятате да правите? Да продължавате да бягате?

— Нали казваш, че границата я няма. Предлагам да напуснем Д’Хара. Ще си потърсим късмета на друго място, където Мрачният Рал няма да може да ни проследи.

Себастиан вдигна глава.

— Мрачният Рал ли? Та той е мъртъв.

Дженсън, която бе бягала от този човек, откакто се помни, която се бе будила безчет пъти от кошмара на сините му очи, втренчени в нея от всеки ъгъл, или от фигурата му, хвърляща се връз нея, докато тялото и е сковано и не помръдва, която бе живяла ден след ден, питайки се дали най-сетне не е надушил следите и която си бе представяла хиляди пъти и после още толкова ужасните неща, които той ще и стори, която се бе молила на добрите духове всеки ден за избавление от този безмилостен преследвач и непреклонните му следовници, остана като гръмната. Едва в този миг си даде сметка, че винаги беше смятала Мрачния Рал за безсмъртен. Безсмъртен като самото зло.

— Мрачният Рал е мъртъв? Не може да бъде! — пророни тя, а от очите и бликнаха сълзи на избавление. Цялото и същество запулсира с дивото, разтърсващо чувство на очакваната надежда и в същото време на необяснимата сянка мрачен ужас.

Себастиан кимна.

— Вярно е. Станало е преди около две години, доколкото разбрах.

Дженсън се осмели да изрази гласно надеждата си.

— В такъв случай заплахата я няма. — Млъкна. — Но ако Мрачният Рал е мъртъв…

— Мястото му е заел неговият син — рече Себастиан.

— Синът му? — Дженсън усети как надеждата и угасва.

— Господарят Рал ни преследва — отрони майка и с равен и безстрастен глас, в който не се усещаше и следа от възродена надежда. — Господарят Рал си е Господарят Рал. Нещата с нищо не са се променили. И няма да се променят. Самото безсмъртно зло.

— Ричард Рал — вметна Себастиан. — Сега той е Господарят Рал.

Ричард Рал. Значи това е новото име на врага им.

В главата и се втурна ужасяваща мисъл. Никога досега гласът не и бе нашепвал нещо повече от „Предай се“ или името и, само от време на време идваха онези странни думи на чужд език, които тя не разбираше. Сега гласът искаше от нея да предаде плътта си, волята си. Ако това бе гласът на преследвача и, както казваше майка и, значи този нов Господар Рал трябва да е дори по-ужасяващо могъщ от злия си баща. От надеждата за избавление остана само мрачно отчаяние.

— Значи този Ричард Рал — продължи майка и, опитвайки се да проумее всичките изненадващи новини — е наследил трона на баща си като владетел на Д’Хара, така ли?

Себастиан се наведе напред, в сините му очи внезапно проблесна потискана ярост.

— Ричард Рал стана владетел на Д’Хара, след като уби баща си и превзе трона. И ако си мислите, че синът ви застрашава по-малко от бащата, нека изясним нещата. Именно Ричард Рал унищожи границата.

Чула това, Дженсън разпери отчаяно ръце.

— Но така онези, които искат да бъдат свободни, могат да избягат от Д’Хара и от неговата власт.

— Нищо подобно. Той унищожи древните граници, за да разпространи тираничното си владичество над земите, които бяха отвъд владенията дори на баща му. — Себастиан удари с юмрук гърдите си. — Той иска моята родина! Господарят Рал е безумец. Д’Хара не му е достатъчна. Иска да завладее целия свят.

Майката на Дженсън впери очи в пламъците, изглеждаше обезверена.

— Винаги съм си мислила, винаги съм се надявала, че когато Мрачният Рал умре, ще имаме по-големи шансове. Бележката с името на Дженсън, която тя откри днес, ми говори, че синът е дори по-опасен и от баща си и че само съм се заблуждавала. Мрачният Рал никога не стигна тъй близо до нас.

След вихъра на толкова много и тъй внезапно връхлетели я емоции Дженсън стоеше като вцепенена. Беше по-ужасена и обезнадеждена от всякога. Фактът, че и с майка и бе така, я нараняваше дълбоко в сърцето.

— Ще задържа ножа. — Решението на майка и бе доказателство за неописуемия и ужас от новия Господар Рал, за осъзнаването на могъществото на врага им.

— Добре.

Слабата светлина, идваща откъм къщата, блестеше в локвите отвъд изхода на пещерата, но неспирният дъжд разпръскваше светлината на хиляди искри, сякаш сълзите на добрите духове. След ден-два локвите щяха да се превърнат в ледена покривка. По лед се пътуваше по-лесно, отколкото под дъжда.

— Себастиан, мислиш ли, че можем да избягаме от Д’Хара? — попита Дженсън. — Може би ако отидем в родината ти ще избягаме от лапите на онова чудовище.

Себастиан сви рамене.

— Може би. Но мислите ли, че докато е жив, ще има достатъчно сигурно място на света, към което ненаситните му лапи да не се протягат?

Майка и пъхна скъпия нож в колана си и скръсти ръце около свитото си коляно.

— Благодаря ти, Себастиан. Много ни помогна. За съжаление откъснатостта ни от света е причината да не знаем какво става около нас. Благодарни сме, че повдигна булото на мрака пред очите ни.

— Съжалявам, че не ви донесох по-добри новини.

— Истината си е истина. Тя ни помага да намерим правилното решение. — Майка и се усмихна. — Дженсън винаги е искала да достигне до истината за нещата. И аз никога не съм и я спестявала. Истината е единственото средство за оцеляване — нещата стоят така.

— Ако не искате да го убивате и по този начин да унищожите заплахата, може би си струва да направите така, че новият Господар Рал да изгуби интерес към вас. Към Дженсън.

Майка и поклати глава.

— Нещата не са толкова прости, но тази вечер няма да стигне, за да ти разкажем всичко. Има причина, поради която той никога няма да спре да ни преследва. Не разбираш дълбините, до които Господарят Рал, всеки Господар Рал би стигнал, за да убие Дженсън.

— Ако е така, значи си права. Двете сигурно трябва да продължите да бягате.

— Ще ни помогнеш ли, ще помогнеш ли на Дженсън да напусне Д’Хара?

Той ги изгледа поред.

— Ако мога, ви уверявам, че ще го направя. Но пак ви казвам — няма къде да се скриете. Ако искате да сте свободни, трябва да го убиете.

— Аз не съм убиец — обади се Дженсън не толкова в знак на протест, колкото давайки си сметка за собствената си крехкост пред лицето на подобна брутална сила. — Искам да живея, но просто не съм създадена да убивам. Ще се защитавам, но не мисля, че съм способна да нападам, за да убия. Тъжната истина е, че не съм способна на такова нещо. Той е роден убиец. Не и аз.

Себастиан и отвърна с леден поглед. Бялата му коса трептеше в оранжевите отблясъци на огъня, отдолу грееха сините му очи.

— Ще се изненадаш на какво е способен човек, стига да е достатъчно силно мотивиран.

Майка и вдигна ръка. Тя беше човек на действията, не на вятърничавите планове.

— Засега най-важното е да се махнем оттук. Слугите на Господаря Рал са по петите ни. Това е важното. По описанията и като гледам ножа, мога да съдя, че войникът е бил от четворка.

Себастиан я изгледа смръщено.

— Моля?

— Това е екип от четирима убийци. В някои случаи могат да бъдат изпратени няколко четворки едновременно — ако целта е съумяла да им се изплъзне или е от изключителна важност. При Дженсън са в сила и двете.

Себастиан отпусна ръка върху коляното си.

— Като вечен беглец и човек, който се е крил дълги години, май знаеш доста за тези четворки. Сигурна ли си, че си права?

Погледът на майката блесна, гласът и прозвуча отнесено.

— Като млада живеех в Народния дворец. Виждах често мъже от четворките. Мрачният Рал ги използваше, за да преследва хора. Те са по-жестоки от всеки, който би могъл да си представиш.

Себастиан изглеждаше стреснат.

— Е, убеден съм, че знаеш повече от мен. Значи утре сутринта потегляме. — Той се прозя и се протегна. — Билките ти ми подействаха, а треската доста ме е изтощила. Трябва ми един здрав сън, а на сутринта ще ви помогна да се махнете оттук, а ако искате, да напуснете и Д’Хара. Ще ви покажа пътя към Стария свят.

— Искаме. — Майката се изправи. — Дояжте рибата. — Пътьом ръката и погали нежно косата на Дженсън. — Отивам да стегна багажа. Трябва да помисля какво ще можем да вземем.

— Идвам след малко — каза Дженсън. — Само да заградя огъня.