Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

СЕДНАЛА НА КАПРАТА, Дженсън наблюдаваше приближаването на огромното плато. Утринното слънце огряваше врязаните в небесата стени на Народния дворец, обливайки ги в пастелни тонове. Макар да нямаше вятър, бе смразяващо студено. След вонящото на разложено блато сухата и крепка миризма на камъни и открити пространства бе песен за душата и.

Разтри челото си с пръсти, за да потисне ужасното главоболие. Том бе препускал цяла нощ, докато тя спеше в подскачащата каруца, но сънят не бе нито здрав, нито достатъчно дълъг. Но все пак беше нещо. И бяха успели да се върнат.

— Жалко, че Господарят Рал не е тук.

Думите му я изтръгнаха грубо от мислите и. Тя отвори очи.

— Моля?

— Господарят Рал. — Том посочи на юг. — Жалко, че не е тук, за да ти помогне.

Ръката му сочеше към Стария свят. Майката на Дженсън и бе споменавала за връзката на всички Д’Харанци с техния Господар Рал. Посредством някаква древна магия те можеха да усещат къде се намира Господарят Рал. Въпреки че у различните хора силата на тази връзка се проявяваше с различна сила, тя неизменно присъстваше във всички поданици на страната.

Какво печели Господарят Рал от тази връзка, Дженсън нямаше представа. Възприемаше я като поредния хомот, поставен на горките Д’Харанци. В случая на майка и обаче тази връзка им бе помагала да избягват от хватките на Мрачния Рал.

Дженсън знаеше за тази връзка от описанията на майка си, но поради някаква причина самата тя никога не я беше изпитвала. Може би в нея тя беше толкова слаба, както при някои Д’Харанци, че не можеше да я почувства. Майка и твърдеше, че няма никакво отношение към степента на преданост към Господаря Рал, че това е просто магическа нишка и като такава се управлява от критерии, различаващи се от чувствата и към този човек.

Дженсън си спомняше моменти, в които майка и заставаше на прага на дома им или край прозореца, или пък насред гората и втренчваше поглед към хоризонта. Тя знаеше, че тогава майка и е усетила връзката си с Господаря Рал и знае точно къде се намира той, на какво разстояние от тях. За жалост тази връзка можеше да установи местоположението на самия Господар Рал, но не и на неговите копои, изпратени по петите на двете жени.

За Том, който бе Д’Харанец, връзката беше нещо естествено и той току-що даде на Дженсън ценна информация: Господарят Рал не е в Двореца. Това повдигна духа и. Една пречка по-малко, една преодоляна грижа.

Господарят Рал явно беше заминал на юг към Стария свят, може би, за да води своята война, както и бе казал Себастиан.

— Да — отрони накрая тя. — Много жалко.

Пазарът под платото вече гъмжеше от хора. Насъбралото се множество тънеше в облаци прахоляк, който отплаваше надалеч към южния път. Дженсън се запита дали продавачката на наденици Ирма е дошла. Бети и липсваше. Копнееше да види малката опашчица да се мята яростно на всички страни, да чуе блаженото блеене, щом срещне отколешната си приятелка.

Том насочи екипажа към пазара, където беше разтоварил бъчвите си с вино. Може би Ирма ще е на същото място. Дженсън щеше да бъде принудена пак да остави Бети, докато е в Двореца. Чакаше я дълго изкачване по безкрайните стълби, а после трябваше да разбере къде е затворен Себастиан.

Щом каруцата затрополи по пътя към платото, Дженсън мярна празния път, виещ се нагоре в планината.

— Мини по пътя — рече внезапно тя.

— Моля?

— Мини по пътя към Двореца.

— Сигурна ли си, Дженсън? Не ми се струва добра идея. Този път е за официални лица.

— Мини по него.

Вместо отговор той отклони конете от посоката им към пазара и ги насочи към пътя в подножието на платото. С крайчеца на окото си Дженсън забеляза бързия поглед, с който Том стрелна загадъчната си пътничка.

Стражите наблюдаваха приближаването им. Дженсън извади ножа си.

— Не спирай — заръча тя на Том.

Той се обърна да я погледне.

— Моля? Не мога да не спра. Имат лъкове.

Дженсън гледаше втренчено пред себе си.

— Продължавай напред.

Щом стигнаха стражите, тя стисна ножа така, че дръжката му да стърчи от юмрука и. Протегнатата и ръка носеше категорично послание. Взрените и в пътя напред очи не ги погледнаха, сякаш ножът казваше всичко необходимо и нямаше нужда тя да разговаря.

Покрай погледите на стражите профуча дръжката на ножа с видимата отдалеч релефна буква „Р“ отгоре. Никой не понечи да спре каруцата или да зареди стрела в лъка си. Том тихичко подсвирна. Каруцата подскачаше и дрънчеше и продължаваше напред.

Лъкатушещият път уверено набираше височина. На места бе достатъчно широк, но от време на време се стесняваше и каруцата се приближаваше до ръба на бездънна пропаст. След всеки остър завой ги чакаше нова гледка, нов панорамен изглед към полетата Азрит в ниското под тях. В далечината полетата бяха опасани с потънали в мъгла синкави планини.

Стигнаха моста и вече нямаше как да не спрат — беше вдигнат. Самоувереността и категоричността на плана и се разколебаха, щом осъзна, че вероятно този факт, а не дръзкото и поведение бяха накарали войниците долу да я пуснат. Те знаеха, че за да мине някой по моста, колегите им трябва да го спуснат. Знаеха, че не може просто ей така да нахълта в Двореца, а в същото време не им се щеше да се спречкват с жена, която бе твърде възможно да е тук по специална работа, възложена и — твърде вероятно — от самия Господар Рал. Още по-лошо — Дженсън видя как войниците са изолирали на самотно и недостъпно място хората, които можеха да се окажат натрапници. Всеки враждебен акт би бил прекъснат още в зародиш и по всяка вероятност неканените гости щяха да бъдат заловени или убити на мига.

Нищо чудно, че Том не беше съгласен да минат оттук.

Разпенени от трудното изкачване, огромните коне приеха внезапното спиране с разтърсване на глави. Един от стражите пристъпи напред и пое юздите, за да ги успокои. Останалите наобиколиха каруцата. Дженсън седеше откъм скалите и макар част от войниците да бяха минали от нейната страна, повечето останаха при Том.

— Добър ден, сержант — поздрави той.

Мъжът огледа внимателно каросерията и след като установи, че е празна, се обърна към двамата на капрата.

— Добър ден.

Дженсън знаеше, че не е моментът да губи ума и дума. Провали ли се сега, край. Не само ще лиши от всяка надежда за освобождаване Себастиан, но най-вероятно самата тя ще бъде хвърлена в тъмница. Не може да си позволи да изгуби самообладание. Щом войниците се приближиха достатъчно, тя се надвеси пред Том с ножа в ръка и пъхна под носа му дръжката така, сякаш бе кралска покана.

— Свалете моста — рече тя, преди онзи да е успял да зададе въпроса си.

Сержантът огледа дръжката на ножа, после вдигна очи към нейните.

— По каква работа?

Себастиан я бе учил да блъфира. Беше и доказал, че всъщност го е правила през целия си живот и следователно се е превърнало в нещо естествено за нея. Сега трябва да е убедителна, ако иска да спаси Себастиан и самата тя да се измъкне жива. Колкото и бясно да биеше сърцето и, погледна мъжа с празен, но категоричен поглед.

— По работа на Господаря Рал. Свалете моста.

Помисли си, че войникът остана изненадан от тона и или че се разтревожи от неочакваните думи. Усети напрежението да се покачва, тялото му да се напряга. Въпреки всичко сержантът не помръдна.

— Нужно ми е малко повече от това, госпожо.

Дженсън завъртя ножа между пръстите си, лъснатото му острие проблесна на слънцето, след миг дръжката застина отново пред очите на мъжа — с релефната буква „Р“ нагоре. С категорично движение тя свали качулката от главата си и дългата и червена коса плисна върху раменете и пред очите на всички. В очите им видя, че са разбрали намека и.

— Знам, че изпълнявате задълженията си — смразяващо спокойно изрече тя. — Но и аз имам своите. Изпълнявам официална заръка на Господаря Рал. Сигурна съм, че разбирате колко би се ядосал той, ако разбере, че съм обсъждала делата му с всеки, който ме е попитал. Е, нямам намерение да го правя, но мога да ви кажа, че ако не беше въпрос на живот и смърт, нямаше да съм тук. Губите ценното ми време, сержант. А сега свалете моста.

— Бихте ли ми казали името си, госпожо?

Дженсън се надвеси пред Том, за да може да изгледа в упор сержанта.

— Ако не свалите моста, уважаеми, при това веднага, за винаги ще запомните името ми като Големите неприятности, изпратени лично от Господаря Рал.

Сержантът, заобиколен от няколко десетки войници, въоръжени с пики, лъкове, мечове и томахавки, не трепна. Погледът му се спря върху Том.

— А ти каква роля играеш?

Той сви рамене.

— Просто я возя. На ваше място, сержант, не бих бавил дамата.

— Нима?

— Определено — категорично отвърна Том.

Сержантът се вгледа продължително и изпитателно в Том. Накрая отново се обърна към Дженсън и махна с ръка към един от хората си да свали моста. Дженсън посочи с ножа си към Двореца.

— Как да намеря мястото, където държим затворниците?

Веригите задрънчаха, мостът тръгна надолу. Сержантът пак се обърна към нея.

— Питайте стражите горе. Ще ви упътят.

— Благодаря — рече Дженсън с тон, обявяващ края на разговора им, и се настани на капрата с изправен гръб и устремен напред поглед в очакване мостът да падне над пропастта. Веднага щом той се изравни със земята, сержантът им даде знак да тръгват. Том кимна в знак на благодарност и дръпна юздите.

Ако искаше да успее, Дженсън трябваше да изиграе ролята си докрай. Установи, че в представлението и участва и съвсем истинският и гняв. Но остана леко объркана от факта, че Том също допринесе за успеха на блъфа и. Той нямаше вечно да е до нея. Реши, че ще е разумно да даде воля на гнева си и при срещата с другите стражи.

— Искаш да отидеш при затворниците, така ли? — попита Том.

Тя се сети, че никога не му бе споменавала защо трябва да се върне в Двореца.

— Да. Задържаха един човек по грешка. Идвам да се погрижа да го освободят.

Том попридърпа юздите, за да вземат един завой.

— Питай за капитан Лърнър — рече след малко.

Дженсън го погледна, изненадана, че вместо да я разубеждава, и бе казал име.

— Приятел ли ти е?

Том направляваше юздите с лекота и прецизност, водейки каруцата умело през завоите.

Едва ли бих могъл да го нарека приятел. По-скоро съм имал вземане-даване с него.

— Вино?

Том се усмихна.

— Не, други неща.

Очевидно нямаше намерение да уточнява. Продължиха да се изкачват по пътя и Дженсън се вгледа в просналите се в краката им полета Азрит и далечните планини. Някъде отвъд полетата, отвъд планините бе нейната свобода.

Наближиха масивната порта на външната стена на Двореца и пътят стана равен. Стражите ги пуснаха, без да ги спират и подсвирнаха по странен начин на невидимите си колеги зад вътрешните стени. Дженсън разбра, че пристигането им е било очаквано.

Минаха по късия тунел през стената и тя едва сдържа възклицанието си. Бяха вътре. От двете страни на оградения с жив плет път, лъкатушещ към насечен на стъпала хълм по-нататък, се бяха ширнали ливади. Беше пълно с войници в красиви кожени униформи с метални ризници, наметнати с вълнени туники. Много от тях бяха подредени в шпалир от двете страни на пътя и стояха мирно, пиките им допираха земята под точно определен ъгъл. Тук не се мотаеха хора без работа. Нищо, идващо по пътя, не можеше да ги изненада.

Том не се впечатли особено от гледката. Дженсън се постара да гледа право напред и да не изглежда изненадана от цялото великолепие наоколо.

Пред стъпалата ги чакаше отряд от около стотина мъже, подредени в полукръг. Том спря каруцата в оставеното от тях празно пространство. Малко по-нагоре по стълбите Дженсън забеляза трима мъже в роби. Двамата отстрани бяха в сребристи цветове. Между тях, на по-горното стъпало, стоеше възрастен мъж в бяло. Беше пъхнал ръце в противоположните ръкави, обточени със златиста нишка, проблясваща на светлината.

Том натисна спирачката, един от войниците пое юздите, за да му помогне. Дженсън видя, че благодетелят и се кани да скочи от капрата и го спря с ръка.

— Ти си дотук.

— Но… войници. Не му се щеше да я остави.

— Направи достатъчно. Помогна ми повече, отколкото можех да очаквам. Оттук нататък ще се оправям сама.

Премереният му поглед се плъзна над заобиколилите каруцата.

— Няма да ти преча, ако дойда с теб.

— По-добре се върни при братята си.

Погледна ръката и, опряна на рамото му, после се взря в очите и.

— Ще те видя ли пак?

Звучеше повече като молба, отколкото като въпрос. Дженсън не би могла да откаже на тъй искрената му молба — не и след всичко, което той бе направил за нея.

— Ще трябва да слезем до пазара, за да си купим коне. Веднага щом свърша работата тук и освободя приятеля си, ще минем да те видим.

— Обещаваш ли?

— Трябва да ти платя за услугите, нали си спомняш? — прошепна тя едва чуто.

Кривата му усмивка се върна на устните.

— Никога не съм срещал човек като теб, Дженсън. Благодарен съм. — Видя войниците, спомни си къде е и се покашля. — Благодарен съм ти, че ми позволи да дам скромния си принос. Оттук нататък разчитам на думата ти.

Том рискува достатъчно, като я доведе чак дотук — риск, който не знаеше, че е поел. Дженсън се надяваше искрено в кратката и усмивка той да види цялата и благодарност, понеже не смяташе да спази обещанието си и да му се обади, преди да заминат.

Той я стисна за последно с мощната си ръка и рече с тържествен глас:

— Стомана срещу стомана, за да може той да е магия срещу магия.

Дженсън нямаше ни най-малка представа за какво говори. Втренчена в напрегнатия му поглед, му отвърна с едно-единствено уверено кимване.

За да не остави у войниците впечатлението, че е мекушава, Дженсън се обърна и скочи от каруцата, за да се изправи пред войника, който и се стори, че е старшият. Позволи му да хвърли бърз поглед към ножа и, преди да го прибере в ножницата.

— Търся началника на затвора. Капитан Лърнър, ако не ме лъже паметта.

Онзи смръщи чело.

— Искате да се срещнете с капитана на затворническата охрана?

Дженсън не можеше да прецени ранга на войника пред нея. Не разбираше много от военни дела, знаеше само, че през целия и живот войници като тези се бяха опитвали да я убият. Можеше да е както генерал, така и ефрейтор. Огледа го внимателно — дрехите му, възрастта, поведението — и прецени, че е по-скоро ефрейтор. Страхуваше се да не сбърка в обръщението и реши, че все пак ще е по-добре да го пропусне.

Махна пренебрежително с ръка.

— Не разполагам с цял ден. Разбира се, ще ми е нужен ескорт. Предполагам вие и хората ви ще свършат работа.

Тръгна нагоре по стълбите и с крайчеца на окото си мярна Том, който и смигна. Това и даде сили. Войниците се бяха разделили, за да пуснат каруцата му да мине, така че той дръпна юздите и подкани конете да вървят. Сърцето на Дженсън се сви, щом го видя да си тръгва — беше и добре с него. Отърси се от страховете си.

— Ти! Заведи ме при затворниците — посочи тя мъжа с бялата роба, чието теме просветваше през изтъняващата бяла коса. Той повдигна пръст и разпрати повечето от войниците по постовете им. Онзи с неизвестния чин заедно с десетина от хората му останаха зад Дженсън.

— Може ли да видя ножа ви? — попита учтиво мъжът с бялата роба.

Дженсън си каза, че човек, който с един жест може да отпрати отряд войници, сигурно е някоя важна личност. Важните личности в Двореца на Господаря Рал вероятно притежаваха дарбата. Хрумна и че ако е така, то значи този човек би могъл да познае, че тя е дупка в света. Също така обаче и каза, че не му е времето за правене на самопризнания, а е по-малко му е времето да хуква към вратата. Оставаше да се надява, че е дворцов служител без дарбата. Повечето от войниците продължаваха да я гледат. Дженсън небрежно извади ножа от ножницата. Без да каже нито дума, но с физиономия, красноречиво показваща, че започва да губи търпение, вдигна ножа пред очите на възрастния мъж така, че да се види релефната буква „Р“.

Той огледа оръжието, след малко погледна Дженсън.

— Истински ли е?

— Не — озъби му се тя. — Изковах го снощи, докато отдъхвах край огъня. Ще ме заведете ли при затворниците или не?

Без да показва каквато и да е реакция, мъжът грациозно повдигна ръка.

— Насам, госпожо.