Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

С ЛЕКО И БЕЗУПРЕЧНО ТОЧНО ДВИЖЕНИЕ на китката майстор Фридрих лепна златното листенце за меките косъмчета на четката си. Беше достатъчно ефирно, за да отплува и с най-нежния полъх. Кацна плавно върху влажния гипс, сякаш водено от магия. Наведен съсредоточено над работния си плот, Фридрих изтри внимателно с парче овча кожа прясно позлатената повърхност на малката стилизирана фигурка на птичка и я огледа за драскотини.

Дъждът ромолеше тихичко по прозореца. Беше обед, но с надвисналите мрачни дъждовни облаци изглеждаше като че ли е призори.

Работеше в малкото си ателие в задното помещение. Вдигна поглед към просторната дневна, където жена му извършваше познатите движения, придружаващи хвърлянето на камъчета върху Милостта. Преди много години той бе издълбал върху една дъсчена плоча контурите на магическия символ — осмолъчата звезда, пресичаща кръг, вписан в квадрат, който на свой ред влизаше в по-голям кръг. Разбира се, след като тя беше начертала лично безукорна чернова. Ако беше изписал символа сам, Милостта би загубила силата си. За да бъде истинска, трябваше да бъде начертана от човек с дарба.

С радост правеше, каквото може, за да бъдат вещите в живота и поне малко по-красиви. Защото тя бе жената, направила неговия живот красив. Помисли си, че усмивката и е изваяна от самия Създател.

Мярна и жената, дошла в дома им, за да чуе бъдещето си. Тя слушаше със зяпнала уста как пред нея се излива съдбата и. Ако хората можеха сами да гледат бъдещето си, нямаше да идват при Алтея, но макар да не разбираха нищо от онова, което ставаше пред очите им, наблюдаваха с интерес как камъчетата се изсипват от дългите елегантни пръсти на жена му и падат върху дъската с издълбаната Милост.

Посетителката беше симпатична вдовица на средна възраст. Беше идвала при Алтея на два пъти по-рано, но преди няколко години. Съсредоточен върху работата си, той разсеяно надаваше ухо на разговора в съседната стая. Жената разказваше за няколкото си пораснали деца, които се били оженили и живеели наблизо, първото и внуче било вече на път. Точно в момента обаче интересът и бе съсредоточен върху камъчетата, а не върху бъдещото внуче.

— Пак ли? — Не беше толкова въпрос, колкото израз на Учудване.

— Пак същото.

Алтея не каза нищо. Фридрих полира току-що положеното златно покритие, заслушан в познатия звук на събиране на камъчетата от дъската.

— Често ли се случва? — попита жената, поглеждайки с ококорените си очи ту Алтея, ту Милостта. Не получи отговор и разтърка кокалчетата си толкова силно, че Фридрих помисли, че си е ощавила кожата. — Какво означава?

— Шшт — измърмори Алтея и хвърли камъчетата отново. Фридрих никога не бе виждал жена си да е тъй неразговорлива с посетител. В изтрополяването по дъската като че се усети някаква напрегнатост, припряност. Жената пак потърка кокалчетата си в очакване на своята съдба.

Седемте камъчета за пореден път се изтърколиха по дъската, готови да разкрият тайните на бъдещето.

От мястото си Фридрих не можеше да види самите камъчета, но различаваше съвсем ясно познатия звук от изтъркулването на неравните им форми по дървената повърхност. След толкова години за него не бе любопитно да наблюдава самия процес на гадаене, самите камъчета. Въпреки дългите години обаче никога нямаше да се насити да гледа с любов красивия профил на жена си, все още буйната и руса коса, сякаш слънчева светлина, плиснала връз раменете. Усмихна се.

Посетителката ахна.

— Пак същото! — Сякаш в унисон с мислите и, навън удари гръм. — Господарке Алтея! Какво означава това?

Алтея бе седнала на възглавницата си на пода, облегната на една ръка и подвила повехналите си нозе на една страна. Намести се и погледна жената.

— Означава, че си жена със силен дух, Марджъри.

— Един от тези двата камъка ли? Силен дух?

— Точно така — потвърди Алтея и кимна.

— Ами другият? Не може да е на добро. Ей, го къде е. Сигурно е най-лошото.

— Тъкмо щях да ти кажа, че другият камък, който се появява при всяко хвърляне, също означава силен дух. Мъж със силен дух.

Марджъри погледна камъчетата на плота. Разтърка кокалчетата си.

— Но, но те и двата… — Посочи с ръка. — И двата излизат извън. Извън външния кръг. В отвъдния свят. — Тревожните и очи намериха лицето на Алтея.

Гледачката се надигна и премести краката си напред, за да ги кръстоса. Бяха слаби и почти напълно неподвижни, но като ги кръстосаше на възглавницата пред себе си, можеше да седи с изправен гръб.

— Не, скъпа, ни най-малко. Виж тук, това е на хубаво. Два силни духа, преминаващи заедно през живота и отвъд него.

За по-хубаво не би могла и да мечтаеш.

Марджъри хвърли към дъската още един тревожен поглед.

— Така ли? Сериозно ли, господарке Алтея? Значи смятате, че е на хубаво, че те продължават така?

— Разбира се, Марджъри. Много на хубаво е. Два силни духа са се свързали в едно.

Посетителката докосна с пръст долната си устна и погледна скришом Алтея.

— Че кой е тогава? Кой е този тайнствен мъж, дето ще го срещна?

Алтея сви рамене.

— Рано е да се каже. Но камъните сочат, че ще срещнеш мъж.

Онази демонстративно кръстоса показалеца и средния си пръст.

— И отношенията ви ще се развият много бързо. Поздравления, Марджъри. Най-после ще откриеш щастието, което търсиш.

— Кога? Скоро ли?

Алтея пак сви рамене.

— Рано е да се каже. Камъните казват само „ще“, а не „кога“. Може да е утре, може догодина. Важното е, че ти предстои да срещнеш човек, който ще бъде добър с теб, Марджъри — Дръж си очите отворени. Не се крий в къщата си, иначе ще го пропуснеш.

— Но щом камъните казват…

— Камъните казват, че е силен и че е отворен към теб, но не гарантират нищо. Всичко ще зависи от теб и от него. Бъди отворена за него, когато се появи в живота ти, защото иначе може да мине, без да те забележи.

— Ще го направя, господарка Алтея. — Гласът и прозвуча по-уверено. — Ще го направя. Ще бъда готова и когато той се появи в живота ми, ще го видя и той ще ме види, точно как то предсказаха камъните.

— Добре.

Жената заровичка в кесията, окачена на колана и, докато намери една монета. Подаде я енергично напред, доволна от предсказанието.

Фридрих наблюдаваше как Алтея прави предсказания в продължение на близо четирийсет години. През цялото това време никога, нито веднъж, не я бе видял да излъже някого.

Жената се изправи с протегната ръка.

— Да ви помогна ли, господарке Алтея?

— Благодаря ти, скъпа, Фридрих ще се погрижи по-късно. Засега ще остана още малко при дъската.

Онази се усмихна, вероятно отнесена в мечти за предстоящия и нов живот.

— Е, добре тогава, аз ще вървя, преди денят да е превалил, да се прибера преди мръкнало. Чака ме дълъг път. — Тя надзърна в ателието и махна за поздрав от вратата. — Всичко хубаво, господарю Фридрих.

Дъждът се бе усилил. Фридрих забеляза, че небето е станало още по-оловносиво, над къщата им край езерото се стелеше мрак. Фридрих вдигна глава от работата си и също и махна с ръка.

— Ще те изпратя, Марджъри. Има кой да те придружи по обратния път, нали?

— Зетят ме чака отсам каньона с конете. — Тя се спря на прага и посочи работния плот. — Чудесно е.

Фридрих се усмихна.

— Надявам се в Двореца да открия купувач, който да мисли същото.

— Ще намерите, убедена съм. Работите ви са наистина красиви. Всички го казват. Който притежава ваша творба, се смята за късметлия.

Марджъри се поклони щастливо на Алтея, благодари и отново и откачи наметалото си от овча кожа от куката край вратата. Усмихна се на разяреното небе и метна дрехата на раменете си, като прилежно си сложи качулката. След това забърза надолу по пътя, за да търси новия мъж в живота си. Чакаше я дълъг път. Преди да затвори вратата след нея, Фридрих я предупреди, като излезе от каньона, да си отваря очите на четири и да не се отклонява от пътеката нито за миг. Тя каза, че помни инструкциите му от предишния път и ги спазва стриктно.

Домакинът я изпрати с поглед, докато фигурата и потъна в сенките и мъглата, после затвори вратата, за да прогони навън лошото време. В къщата настана тишина. Навън блесна светкавица, сякаш обидена от негостоприемството му.

Фридрих застана зад жена си.

— Нека ти помогна да си седнеш на мястото.

Алтея беше събрала камъните в шепата си. Разклати ги и те изтрополиха — сякаш кокалите на духове. По природа бе мила и внимателна и не беше типично за нея да не го чуе. Още по-необичайно бе да хвърля камъните си, след като си е тръгнал посетител. Този начин на гадаене представляваше допитване до дарбата. Как точно, това не му бе напълно ясно. Това, което знаеше обаче, беше, че процедурата е крайно изтощителна за жена му. Гадателският акт изстискваше силите и и я откъсваше от този свят. Не и оставаха нито енергия, нито желание да хвърля камъните отново.

Но сега явно бе обзета от безмълвна нужда.

Завъртя китката си и разтвори длан, с лекота хвърли камъните върху дъската, с грацията, с която той извайваше ефирните си златни листа. Тъмните, мрачни, безформени камъни се изтърколиха и се разпиляха по дъската, върху позлатената Милост.

По време на съвместния им живот Фридрих я бе виждал да хвърля камъните си десетки хиляди пъти. Понякога той, също като клиентите и, се опитваше да разчете някакъв смисъл във фигурите. Никога не му се беше удавало.

Тя виждаше неща, незрими за очите на обикновения смъртен. В произволно разхвърляните камъни съзираше предзнаменования, разбираеми само за гадателка като нея. Магически фигури.

Самият акт на хвърлянето не беше толкова важен. Важното беше как именно камъните ще докоснат дъската и ще се свържат със сили, които за обикновен човек като него бяха неразгадаеми, но които говореха на гадателките чрез тяхната дарба. В този произволен елемент на хаоса Алтея разчиташе потока на силите през света на живите, а дори, както се опасяваше Фридрих, и през света на мъртвите. Алтея обаче никога не говореше за това. Въпреки безкрайната близост между тях в душа и тяло това бе нещо, което не можеха да споделят един с друг.

При новото хвърляне един камък застана в самия център на символа; два се спряха в срещуположните ъгли на квадрата — там, където се допираше до външния кръг; други два избраха точките, където се докосваха квадратът и вътрешният кръг; последните два се озоваха отвъд външния кръг, изобразяващ отвъдния свят.

Блесна светкавица, секунди по-късно удари и гърмът. Фридрих се ококори невярващо. Запита се какво ли означава фактът, че камъните са застанали точно на тези места в Милостта. Никога преди не ги бе виждал да се подреждат в тъй правилна симетрия.

Алтея също гледаше втренчено дъската.

— Виждала ли си някога подобно нещо? — попита я той.

— Опасявам се, че да — пророни тя и събра камъните с изящните си пръсти.

— Така ли? — Беше сигурен, че подобно необичайно събитие, такава изумителна подреденост, не би му убягнало. — Кога?

Тя разбърка камъните в шепата си.

— При предишните четири хвърляния. С това станаха пет. Абсолютно еднакви. Всеки отделен камък попада на съвсем същото място.

Тя хвърли камъните още веднъж. В този миг небето като че се разтвори, пороят се изля върху къщата им с гръм и трясък. Фридрих хвърли бърз поглед към небето, след което подири с очи жена си. Камъните се изтърколиха и заподскачаха по дъската.

Първият се насочи към центъра и спря точно в средата на Милостта. Светкавица. Останалите камъни някак съвсем естествено се насочиха към съвсем естествените си места, само дето тези места бяха досущ предишните.

— Шест — прошепна Алтея.

Гръм.

Фридрих не знаеше дали тя говори на него или на себе си.

— Но първите четири пъти бяха за тази жена — Марджъри. Нали хвърляше камъните за нея. Това е част от нейното предсказание.

Дори на самия него му прозвуча повече като молба, отколкото като констатация.

— Марджъри дойде за предсказание — отвърна Алтея. — Това не означава, че камъните са готови да и го дадат. Те решиха това предсказание да бъде за мен.

— И какво означава то?

— Нищо. Поне все още. Засега е само далечна възможност — буря на хоризонта. Камъните може да решат, че бурята ще премине.

Докато я гледаше как прибира камъните си, го обзе чувство на тревога.

— Стига вече, трябва да си починеш. Нека ти помогна, моля те, Алтея. Ще ти приготвя нещо за ядене. — Той проследи с поглед как ръката и прибира последния камък — онзи в средата. — Остави ги. Ще ти направя чудесен горещ чай.

Никога досега не беше възприемал камъните като нещо зловещо. Този път му се стори, че отваряха пътя към нещо ужасно, идещо да застраши живота им.

Не искаше жена му да ги хвърля отново.

Отпусна се до нея.

— Алтея…

— Шшт, Фридрих. — Каза го с монотонен глас, не ядосано, не с укор, но категорично. Дъждът яростно изтрещя по покрива. Водата в улуците забушува. Мракът навън бе раздран от ослепителни светкавици.

Той се вслуша в тракането на камъните, сякаш костите на мъртвите заговориха на жена му. За пръв път в съвместния им живот той изпита омраза към седемте камъка, сякаш в рефлекс за самосъхранение. Все едно те щяха да му я отнемат.

От мястото си върху червената възглавница с втъкани златни нишки Алтея отново хвърли камъните към Милостта. Те изтрополиха върху дъската и Фридрих примирено проследи с поглед къде ще спрат — на съвсем същите места. Щеше да се изненада, ако не беше станало така.

— Седем — пророни тя. — Седем пъти, седем камъка.

Гръмотевицата изтрещя с плътен екот, сякаш гласът на недоволни и ядосани духове от отвъдния свят.

Фридрих докосна жена си по рамото. В дома им бе нахълтала чужда сила, за да превземе живота им. Не можеше да я види, но знаеше, че се е появила.

Изведнъж се почувства смъртно уморен, сякаш всичките му години живот се бяха стоварили едновременно върху плещите му, за да го смажат, да го накарат да се почувства стар като света. Запита се дали Алтея изпитва същото чувство, когато я наляга умората след хвърлянето на камъните. Потръпна при мисълта, че може да се живее цял живот в подобно развълнувано море от емоции. Неговият свят, светът на творец, изглеждаше толкова по-обикновен и блажен в своето невежество, далечен на бушуващите тук неясни сили. Но най-ужасното беше, че се чувстваше неспособен да закриля жена си от тази невидима заплаха. Пред нея беше безсилен.

— Какво означава това, Алтея?

Тя не бе помръднала. Гледаше като вцепенена тъмните камъни, разполагащи се върху Милостта.

— Идва онзи, който чува гласовете.

Ослепителна светкавица раздра небето и изпълни стаята с бяло сияние. Контрастът между ярката светлина и потискащата сянка беше умопомрачителен. Мощният удар разтърси земята. Последва оглушителен трясък, чиято сила можеше да се сравнява единствено с величието на светкавицата.

Фридрих преглътна.

— Знаеш ли кой е той?

Тя покри с длан ръката му, отпусната на рамото и.

— Спомена нещо за чай? От този дъжд ми стана студено.

С удоволствие бих пийнала една чашка.

Той погледна първо усмивката и, хвърляща меки отблясъци в очите и, после камъните върху Милостта. Поради някаква причина не искаше да му отговори — поне засега. Той опита да подхване въпроса от другаде.

— Какво кара камъните ти да се подреждат така, Алтея? Какво би могло да означава подобно нещо?

Светкавица. Гърмът се стовари отгоре им болезнено оглушителен, сякаш врязал се не във въздуха, а в скала. Пороят се изливаше на талази върху прозореца им.

Алтея най-сетне откъсна поглед от бушуващата навън стихия, от яростта на Създателя, и го премести върху дъската с камъните. Посочи този в центъра.

— Създателят? — не се сдържа Фридрих.

— Господарят Рал — поклати глава тя.

— Но нали звездата в центъра изобразява Създателя, неговата дарба.

— Да, в Милостта. Но не бива да забравяш, че това е предсказание. Тук е различно. Предсказанието само използва Милостта, а в този случай камъкът в средата изобразява онзи с Неговата дарба.

— Значи би могъл да е всеки — рече Фридрих. — Всеки, роден с дарбата.

— Не. Линиите, излизащи от осемте лъча на звездата, изобразяват дарбата, прекосяваща живота, през воала, разделящ световете, и към външния кръг в отвъдното. По този начин изобразява дарбата в смисъл, в който не би могъл да бъде свързан с никой друг човек: дарбата за магията и на двата свята — и на живите, и на мъртвите. Адитивната и Субстрактивната магия. Камъкът в средата докосва и двата. Той хвърли поглед към този камък.

— Но какво те кара да мислиш, че е точно Господарят Рал?

— Той е единственият от три хиляди години насам, роден и с двете страни на дарбата. През цялото това време, допреди той да овладее дарбата си, нито един камък, който съм хвърляла, не се е озовавал на това място. И не би могъл.

Колко време стана? Май две години, откакто наследи баща си. Но е овладял дарбата си по-отскоро. Което само по себе си повдига въпроси, изискващи тревожни отговори.

— Но аз си спомням, че преди години ти лично си ми казвала, че Мрачният Рал използва и двете страни на магията.

Потънала в мрачни спомени, Алтея поклати глава.

— Вярно е, че той също използваше субстрактивни сили, но не бе роден с дарбата за тях. Предлагаше чисти детски души на Пазителя на отвъдния свят, с което си спечелваше това право. Мрачният Рал трябваше да търгува, за да се до копа поне частично до използването на подобни сили. Но този човек, настоящият Господар Рал, е роден и с двете страни на дарбата — като магьосниците от старите времена.

Фридрих не знаеше какви изводи би следвало да си извади от това. Не можеше да си обясни на какво се дължи това осезаемо чувство за безпокойство в душата му. Спомняше си ясно деня, в който новият Господар Рал се бе възкачил на трона. Фридрих тъкмо бе в Двореца, за да продава малките си позлатени фигурки, когато се случи великото събитие. И той видя новия Господар Рал — Ричард.

Това беше незабравим момент в живота му — третият Господар Рал, на който бе станал свидетел в живота си. Спомняше си съвсем ясно новия владетел — висок, силен, с остър поглед, обикаляше Двореца и изглеждаше съвсем не на място в него, но в същото време все едно се беше прибрал у дома след дълго бродене. Спомняше си и меча му — онова легендарно оръжие, което никой в Д’Хара не бе виждал от детските години на Фридрих, когато между двата свята бе издигната граница, откъсваща Д’Хара от останалата част на новия свят.

Новият Господар Рал се разхождаше из Двореца в компанията на по-възрастен мъж — говореше се, че и той бил магьосник — и поразително красива жена. Великолепната и коса падаше на пищни талази върху раменете, беше облечена в бяла копринена рокля. Присъствието и заслепяваше цялата прелест и величественост на Двореца. Край нея всичко друго изглеждаше ежедневно и обикновено.

Ричард Рал и тази жена бяха създадени един за друг. Фридрих забеляза особените погледи, които си разменяха. В сивите очи на мъжа и зелените очи на жената личаха дълбока и непогрешима отдаденост, вярност и близост.

— А другите камъни? — попита Фридрих.

Ръката на Алтея премина над по-големия от двата кръга на Милостта, където се осмеляваха да стигнат единствено позлатените лъчи на дарбата на Създателя, и се насочи към двата тъмни камъка, попаднали в света на мъртвите.

— Тези, които чуват гласове — рече тя.

Той кимна — подозренията му се бяха потвърдили. Там, където бе забъркана магия, рядко се случваше простосмъртен като него да извлече верен отговор, съдейки по очевидността на нещата.

— Останалите?

Алтея огледа четирите камъка в ъглите. Гласът и прозвъня меко на фона на ромолящия дъжд.

— Това са стражите.

— На Господаря Рал ли?

— На всички нас.

Фридрих забеляза, че по бузите на жена му се стичат сълзи.

— Моли се — прошепна тя — да се окажат достатъчно, иначе всички ще попаднем в лапите на Пазителя.

— Искаш да кажеш, че само тези четиримата защитават всички ни?

— Има и други, но тези са главните. Без тях всичко е загубено.

Фридрих прехапа устни, уплашен за съдбата на четиримата воини, призовани да се изправят лице в лице срещу Пазителя.

— Знаеш ли кои са те, Алтея?

Тя се обърна и го прегърна, притиснала лице в гърдите му. Жестът и бе детински, но го изпълни с болезнена любов към жената на живота му. Прегърна я нежно, за да я успокои, независимо от факта, че се чувстваше безсилен да я пази от подобни неща.

— Би ли ме занесъл до стола ми, Фридрих?

Той кимна и я вдигна, а тя обви ръце около врата му. Безпомощните и, безполезни крака се залюляха във въздуха. Жена с такава сила, която можеше да извика топъл дъжд зиме, да има нужда от него, за да стигне до стола си. От него, Фридрих, обикновения мъж, когото тя обичаше — мъж, роден без дарбата. Мъж, който я обожаваше.

— Не отговори на въпроса ми, Алтея.

Тя го прегърна по-силно.

— Един от четирите стражи съм аз.

Ококорил очи, Фридрих извърна глава към Милостта. Зяпна — един от четирите камъка се бе превърнал на пепел. Тя не сметна за нужно да погледне.

— Вторият е сестра ми — продължи Алтея, сгушена в прегръдките му. Той усети надигащата се в гърдите и скръб. — Значи оставаме трима.