Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Е, И ТОВА АКО НЕ БЕШЕ НЕЩО! Двама странници. Тази нощ бе пълна с нови неща, които се стоварваха отгоре му едно след друго.

От скривалището си зад ъгъла на къщата Оба успя да чуе по-голямата част от разговора на двамата. В първия момент бе почти сигурен, че ще се втурнат да търсят помощ. Не мислеше, че пожарът може да бъде потушен, но за миг се притесни, предполагайки, че двамата пришълци ще се опитат да извадят Латея навън — че ще я спасят от пламъците, за да могат хората от селото да я видят. Щеше да се почувства така, все едно ужасната вещица се е вдигнала от гроба, за да продължава да го тормози. След всичките му усилия.

Но и мъжът, и жената явно предпочитаха да оставят Латея на огъня. Те също се надяваха пламъците да заличат следите от случилото се в къщата. Оба си помисли, че са крадци, тя говореше за пари, които взела от майка си, той пък бил взел други пари от някакви мъже. Звучеше подозрително.

Ако бяха намерили пари в къщата, със сигурност щяха да ги откраднат. Дали се бяха бъхтили цял живот — като него, — за да си приберат най-накрая полагаемите им се средства? Или може би са били принудени — пак като него — да преглъщат прокълнатите лекове на Латея? Едва ли. При него беше различно. Той просто бе взел пари, които му принадлежаха по право. Изпита леко възмущение, че е попаднал в компанията на най-обикновени крадци.

Тази нощ го затрупаха безброй нови неща — едно след друго. Струваше му се удивително, че животът му си бе текъл равномерен и непроменим ден след ден, година след година, все същите задължения, все същата работа — всичко. А сега, само за една нощ, нещата като че ли се промениха изцяло.

Първо, бе станал непобедим, като по този начин бе отприщил своето истинско аз, разбирайки, че във вените му тече кръвта на Господаря Рал. А сега и тази странна двойка, която се появи ненадейно и му помогна да скрие истината около смъртта на Латея. Двама непознати.

Слисващата новина, че е син на Господаря Рал, все още го държеше в състояние на шок и изумление. Той, Оба Счок, както се оказваше, бе извънредно важен човек, благородник с Царско потекло.

Запита се дали не би било по-правилно да нарича себе си Рал. И дали наистина е принц.

Изключително вълнуваща мисъл. За жалост майка му го бе отгледала в скромен дом и той не разбираше много-много от въпроси като, да речем, какъв сан му се полага.

Освен това си даде сметка, че майка му е една лъжкиня. Тя бе скрила истинската му самоличност, бе излъгала собствения си син, своята плът и кръв. А също и плът и кръв на Господаря Рал. Вероятно е изпитвала злоба и завист, която я е подтикнала да скрие от Оба високопоставеността му. Съвсем в неин стил. Цял живот се бе опитвала да го унижи. Кучка такава!

Пушекът, който излизаше от къщата, вече не миришеше на газ, а на печено месо. Оба се ухили и надникна. Пред погледа му попадна увисналата ръка на Латея, почерняла от огъня, помахваща му от света на мъртвите.

Оба се промъкна през снега и се скри зад един дебел бук. Видя как двамата непознати се отдалечават по пътеката. Като гледаше да стои скрит, той се запъти към града, вървейки по стъпките им. Беше малко едричък, за да може да разчита да остане незабелязан зад дърво, но в тази тъмница нямаше да има проблеми.

Някои аспекти на неочакваната среща го разтревожиха. Изненада се, че двамата не хукнаха да дирят помощ, а предпочетоха да избягат. Особено жената бе крайно нетърпелива, явно смъртта на Латея я караше да мисли, че някой е по петите им. Спомена думата „четворка“ . Именно това го тревожеше.

Беше чувал тази дума и преди. Някакви убийци май. Убийци, изпратени от самия Господар Рал. Убийци, изпратени след високопоставени особи. Или особено опасни хора. Сигурно бе точно това — тези двамата бяха опасни, а не някакви си обикновени крадци.

Оба чу името на жената — Дженсън. Но онова, което го заинтригува извънмерно, беше, че Латея имала сестра на име Алтея — поредната прокълната магьосница. И че тази Алтея била единствената, която виждала дупките в света. Ей това бе най-страшноватото от всичко, понеже съвсем същото му го бе казала и Латея. Тогава той реши, че дъртата вещица сигурно вече разговаря с духовете в света на мъртвите, а защо не и със самия Пазител на отвъдния свят. Но излизаше, че е говорила истината.

По някакъв начин тази Дженсън и Оба бяха нещо, което Латея наричаше дупки в света. Това му се стори важно. С тази Дженсън имаха нещо общо. Нещо ги свързваше. При тази мисъл свят му се зави.

Щеше му се да я бе огледал по-добре. Първия път се бяха срещнали в тъмното. Втория път, вече в къщата, огънят не я осветяваше добре, падаше му се някак в сянка. Когато се запъти да излиза, успя да я мерне съвсем за кратко. Но въпреки това забеляза, че е удивително красива млада жена.

Спря се зад едно дърво, преди да се затича през снега към съседното, доста отдалечено. Тези хора като Дженсън и Оба, които представляваха дупки в света, явно бяха важни. Четворки се изпращаха след важни хора — такива, които са особено опасни за Господаря Рал. Латея беше споменала, че ако Господарят Рал е знаел за Оба, е щял да го унищожи.

Оба не знаеше дали може да и вярва. Латея би завиждала на всеки, който е по-високопоставен от нея. Въпреки това можеше да се окаже, че е в опасност, без да го знае — че е преследван, понеже е важна личност. Не че му се виждаше много вероятно, но като се има предвид колко много неща научи тази нощ, явно не бе съвсем лишено от смисъл. Един важен човек, жаден да научава нови неща, не би пропуснал покрай ушите си подобна информация — би се замислил над нея.

Оба се мъчеше да свърже всичко научено. Нещата бяха доста объркани — това му беше ясно. Ако иска да си състави Цялостна картина, трябва да внимава за всеки един детайл.

Докато притичваше към другото дърво, си рече, че ще е най-добре да се отбие в странноприемницата и да огледа Двамата чужденци по-подробно. Проследи с поглед как влизат в района на града и потъват в него.

Макар двамата да се оглеждаха предпазливо, за Оба не бе трудно да остане незабелязан. Зад прикритието на градските постройки беше дори още по-лесно. Надничайки иззад една къща, видя как мъжът отваря вратата на странноприемница, над чийто праг се поклащаше огромна желязна халба. Навън, заедно със светлината, се изсипаха шумна глъчка и смехове — сякаш хората празнуваха смъртта на чародейката. Жалко, че нямаше как да научат, че не друг, а Оба ги е избавил от това зло. Само ако знаеха за стореното от него, вероятно цял живот щяха да го черпят с бира на корем. Странноприемницата погълна новодошлите. Вратата се затвори зад тях. Зимната нощ се успокои.

Оба никога не беше влизал в странноприемница, за да обърне по някое питие. Никога не беше разполагал с пари. Сега обаче имаше. Вярно, преживя тежка нощ, но се чувстваше като прероден. Вече беше богат, имаше много пари. Избърса носа си с ръкав и се запъти към вратата. Беше време да влезе в някоя уютна странноприемница и да изпие едно питие. Ако някой на света го заслужаваше, то това бе Оба Рал.

Дженсън подозрително огледа лицата в кръчмата, търсейки издайнически следи. Още не можеше да се съвземе от видяното в къщата на Латея. Тази нощ навън бродеха чудовища. Част от присъстващите и хвърлиха по някой и друг поглед, но в очите им светеха весели пламъчета, не престъпни намерения. Как да разбере със сигурност, преди да е станало твърде късно?

Толкова и се искаше да хукне нагоре по стълбите.

— Спокойно — прошепна Себастиан, явно забелязал, че Дженсън трудно владее паниката си. Стисна я за ръката. — Да не повдигаме излишни подозрения.

Изкачиха се бавно по стълбите — обикновена двойка, отправила се към стаята си.

Когато вратата се затвори зад тях, Дженсън се втурна трескаво да прибира малкото вещи, които бяха извадили от раниците си, да затяга и намества ремъци и връвчици. Дори в движенията на Себастиан, който проверяваше изправността на оръжията си, се долавяше някаква нервност — явно съдбата на Латея бе впечатлила и него. Дженсън посегна да провери ножа си.

— Сигурна ли си, че не искаш да поспиш? Латея не би могла да им каже нищо, дори и да е искала — нямаше представа, че сме отседнали тук. Може би ще е по-добре да тръгнем на заранта отпочинали.

Хвърли му бърз поглед, докато мяташе раницата на гърба си.

— Добре, а сега се успокой, Дженсън. Ако бягаш, хората ще поискат да разберат защо.

За него това бе вражеска територия. Вероятно знаеше по-добре от нея как се реагира в подобни ситуации, за да се избегнат подозрителните погледи и въпросите. Кимна.

— Какво да направя?

— Преструвай се, че сме слезли да пийнем по чашка или да послушаме малко музика. Ако искаш да излезем направо, върви бавно. Не привличай вниманието върху нас, като тичаш. Все едно сме тръгнали на гости на някой роднина или приятел — кой знае? Но не искаме хората да си помислят, че има нещо нередно. Обичайното лесно се забравя. Странното се запомня.

Сконфузена от думите му, Дженсън кимна отново.

— Предполагам не съм много добра в тези неща. Искам да кажа, когато преследвачът е близо. Цял живот съм бягала и съм се крила, но не и по този начин, когато са толкова близо, че почти усещам дъха им във врата си.

Той и се усмихна топло — толкова му отиваше.

— Не си обучена да го правиш. Няма как да знаеш как да реагираш в подобни ситуации. Но дори при това положение трябва да ти кажа, че не познавам жена, която да се справя толкова добре като теб в толкова напрегнати обстоятелства. Всичко е наред — наистина.

Стана и по-добре, когато чу, че не се е държала съвсем глупашки. Нещо в поведението на Себастиан и действаше успокоително, караше я да върши неща, на които не бе и помисляла, че е способна. Той я оставяше сама да решава кое е най-доброто за нея, след което я подкрепяше в решението и. Малцина мъже биха сторили подобно нещо заради жена.

Докато слизаха за последен път по стълбите, Дженсън не откъсваше поглед от вратата, която и се струваше като спасителна сламка в бурно море. Блъсканицата от хора, до които и се налагаше да се допира, я караше да се чувства неловко, изпитваше отчаяна нужда от въздух.

От преживяното предния път знаеше, че мъжете не са толкова страшни, колкото и се бе сторило първоначално. Дори я хвана срам, като се сети какво лошо отношение бе възпитала у себе си. Преди във всеки от тях виждаше крадец или главорез. Сега около нея имаше фермери, занаятчии, работници, събрали се, за да се повеселят, да отдъхнат от тежкия труд.

Въпреки това в нощта бродеха и убийци. След Латея Дженсън не се съмняваше в това. Още не можеше да повярва, че има хора с толкова извратено съзнание. Знаеше, че ако я хванат, ще сторят същото и с нея и едва след много мъчения ще и позволят да умре.

Парещият спомен я връхлетя изведнъж и тя едва не повърна. Успя да сдържи сълзите си, но изгаряше от нетърпение да излезе на чист въздух и да остане насаме с нощта.

Докато двамата със Себастиан си проправяха път сред тълпата, се сблъскаха с едър мъжага. Дженсън се спря пред могъщата планина и повдигна поглед. Видя симпатично, весело лице. Сети се. Това бе мъжът, с когото се бяха разминали на път за къщата на Латея при първото им посещение там.

Той докосна шапката си за поздрав.

— Добър вечер — рече с усмивка.

— Добър вечер — отвърна Дженсън. Каза си, че трябва да се усмихне, при това да изглежда естествено ведра. Нямаше представа дали се справя добре, но на него май му се видя убедително.

Не бе толкова срамежлив, колкото и се бе сторило в началото. От движенията и поведението му като че се излъчваше повече сигурност от преди. Може би се дължеше на задоволителния ефект от усмивката и.

— Струва ми се, че по едно питие ще ви се отрази добре на вас двамата.

Когато Дженсън смръщи чело, явно объркана от думите му, той посочи към лицето и, след това вдигна ръка и към Себастиан.

— Носовете ви са зачервени от студа. Ще ми позволите ли да ви почерпя по бира в таз ледена нощ?

Опасявайки се да не би Себастиан да приеме, Дженсън побърза да отвърне преди него.

— Не, благодаря. Трябва да вървим. Чака ни работа. — Успя да си докара още една усмивка. — Благодаря ви още веднъж.

Погледът му я караше да се чувства неловко. В сините му очи имаше нещо неустоимо и притегателно, тя не можеше да си го обясни. Най-сетне успя да се изтръгне от хватката им и след като кимна с глава, пожелавайки на човека лека нощ, продължи да си проправя път към вратата.

— Нещо в този човек ми се струва познато — прошепна на Себастиан.

— Ами да, нали го срещнахме по-рано на улицата, на път за къщата на Латея.

Тя погледна през рамо, надничайки между нагъчканите едно в друго тела.

— Сигурно.

Преди да стигнат до вратата, мъжът сякаш усети погледа и и я погледна. Когато очите им се срещнаха, той и се усмихна. В този миг всички други в претъпканото помещение изчезнаха, останаха само тя и той. Усмивката му бе любезна, но при вида и Дженсън цяла настръхна, усети как кръвта в жилите и изстива. Понякога гласът в главата и я караше да се чувства така.

Сякаш си го спомняше от някакъв дълбок сън, който бе забравила до този момент. При вида му в будно състояние направо се разтрепери.

Въздъхна облекчено, когато най-сетне се озова сама със Себастиан в нощта. Придърпа качулката ниско над лицето си, за да се предпази от режещия вятър. После тръгнаха надолу по улицата. Студът проникна дълбоко в плътта и. Добре, че конюшнята не беше далеч, макар да знаеше, че това ще е само малко отлагане. Очакваше ги дълга и студена нощ, но нямаха избор. Хората на Господаря Рал бяха по петите им. Трябваше да бягат.

Докато Себастиан събуди коняря, Дженсън се шмугна през вратата на конюшнята. Газената лампа, висяща от една греда, осветяваше достатъчно, че да намери пътя към кошарата на Бети. Заветът и топлите тела на конете, ароматът на сено и дървета — всичко това превръщаше конюшнята в райско кътче.

Още щом мерна Дженсън, Бети изблея жално, сякаш се бе страхувала, че е изоставена завинаги. Дженсън клекна до нея и нежно я прегърна. Погали меките и ушета, а козичката посрещна ласките с блажено скимтене. Съседният кон надзърна над оградката, за да види какво става, а Бети се изправи и се притисна плътно о Дженсън.

— Доброто ми момиче. И аз се радвам да те видя, Бети. Дженсън лично бе присъствала на раждането на Бети преди десет години, тя и бе дала името. Козичката бе единствената и приятелка, изслушала покорно какви ли не тревоги и страхове. Когато бяха започнали да и растат рогца, приятелската ръка на Дженсън бе галила и успокоявала болката и. Но като се изключи страхът да не бъде изоставена, Бети нямаше кой знае какви грижи в живота.

Дженсън заровичка в раницата и извади един морков за вечно гладната си приятелка. Бети прие подаръка с радостно размахване на опашката. Докато хрупаше моркова, отърка главица в бедрото на Дженсън, показвайки още веднъж радостта си от срещата им.

Конят изцвили тихичко и разтърси грива. Дженсън се усмихна и подаде един морков и на него, след което го погали по муцуната.

Не след дълго се чу тропотене и на прага се появиха Себастиан и конярят, натоварени със седла и такъми, които разтовариха край оградката на Бети. Козичката, все още несвикнала със Себастиан, отстъпи няколко крачки назад.

— Ще ми липсва компанията и — посочи мъжът Бети.

Дженсън я почеса зад ушите.

— Благодаря ви, че се грижихте за нея.

— Е, че то още не е съмнало. — Човекът погледна първо Дженсън, после Себастиан. — Къде сте хукнали да пътувате през нощта? И защо са ви коне? По това време?

Дженсън се вцепени. Не бе очаквала да и задават въпроси, така че не си бе подготвила отговор.

— Касае се за майка ми — подхвана Себастиан с поверителен тон и въздъхна тежко за повече убедителност. — Току що получихме вест, че е на смъртно легло. Не се знае дали ще ни дочака да я видим жива. Не бих си го простил, ако… Е, все едно, просто искам да стигнем навреме.

Подозрителното изражение на мъжа поомекна и на негово място се изписа съчувствие. Дженсън се изненада на това колко убедително можеше да звучи Себастиан. Опита се да си придаде същия загрижен вид.

— Разбирам те, синко. Съжалявам, не предполагах. С какво мога да ви помогна?

— Кои два коня са ти за продан? — попита Себастиан.

Онзи се почеса по обраслата брада.

— Ще оставите ли козата?

Докато Себастиан отговаряше „Да“, Дженсън изстреля категорично „Не“.

Огромните тъмни очи на човека се плъзнаха от единия към другия.

— Бети няма да ни бави. Ще тича заедно с конете. Ще пристигнем навреме при майка ти.

Себастиан се облегна на оградката.

— Ами, козата май идва с нас.

Видимо разочарован, конярят посочи към съседа на Бети, който Дженсън чешеше зад ушите.

— Моята Рижка се спогоди добре с вашата коза. Все едно дали ще ви продам нея или някой от останалите. Ти ми се виждащ височка, така че ще си паснете.

Дженсън кимна в знак на съгласие. Бети като че разбрала за какво иде реч, също изблея одобрително.

— А за теб имам по-якичък жребец — обърна се към Себастиан. — Пит е ей там в дъното, вдясно. Ще ми се той да прави дружинка на Рижка.

— Защо си я кръстил Рижка? — попита Дженсън.

— Ами, тук в тъмницата не се вижда добре, ала ще ти кажа, че по-рижа кобила от нея не си виждала. От главата до петите, само на челото има бяло петно.

Рижка подуши Бети. Бети я близна по муцуната. Кобилата изпръхтя доволно в отговор.

— Е, нека да е Рижка. И жребецът — съгласи се Себастиан.

Конярят пак се почеса по четината и кимна, за да скрепи окончателно сделката.

— Ще ида да доведа Пит.

След малко се върна и Дженсън с удоволствие забеляза, че Пит побърза да поздрави с муцуна Рижка. Сега, когато опасността ги дебнеше по петите, последното, което и се искаше, беше да се разправя с враждуващи коне. Тези двата май бяха приятели. Конярят и Себастиан се хванаха на работа — все пак ставаше въпрос за майка на смъртно легло.

Дженсън щеше да се чувства далеч по-добре на гърба на кон, завита с одеяло, вместо да върви пеша в студа. Рижка хем щеше да я топли, хем по-бързо да я изведе от тъмната нощ. Имаха и дълго въже за Бети, която редовно се разсейваше по пътя — особено, ако надуши нещо за ядене.

Дженсън не попита Себастиан колко е платил за конете и седлата, но всъщност не я и интересуваше. Парите бяха дошли от убийците на майка и и с тяхна помощ щяха да се измъкнат. Важното беше да се измъкнат.

Помахаха на коняря, който задържа портата отворена, за да минат, и се изгубиха в ледената нощ. Конете, зарадвани от неочакваната разходка, па макар и в този късен час, се спуснаха пъргаво напред. Рижка извърна глава, за да се увери, че Бети ги следва.

Скоро напуснаха очертанията на града. Пред луната преминаваха тънки облаци, но бе достатъчно светло, за да може бялата ивица на пътя да се откроява сред потъналите в сенки дървета от двете страни.

Изведнъж въжето на Бети се изопна. Дженсън хвърли поглед през рамо, очаквайки да види как козата се опитва да гризне нещо покрай пътя. Но Бети бе заровила копита в снега и не искаше да помръдне нито крачка напред.

— Хайде, Бети! — подкани я Дженсън. — Какво ти става? Хайде!

Не беше достатъчно тежка, че да възпрепятства хода на кобилата, така че просто бе изтеглена пряко волята и.

В следващия миг конят на Себастиан отскочи встрани и се блъсна в Рижка. Дженсън разбра причината за реакцията на животните. По пътя вървеше човек. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака наоколо и потъваха в сенките на дърветата. Дженсън знаеше, че конете не обичат изненади от подобен род и побърза да погали Рижка по врата, за да и покаже, че няма от какво да се страхува. Бети обаче не повярва на увещанията и продължаваше да се дърпа назад с всички сили.

Дженсън различи едрата фигура на симпатичния рус мъж от странноприемницата, който им бе предложил да ги почерпи по едно питие. Същият, за когото неясно защо си бе помислила, че би трябвало да обитава единствено сънищата и, не и реалния живот.

Докато го подминаваха, тя не го изпускаше от поглед. Както се бе вкочанила, изведнъж сякаш се отвори врата, водеща към безкрайно по-вледеняващия свят на отвъдното.

Себастиан и мъжът се поздравиха отривисто. Веднъж подминала, Бети хукна напред с всички сили, сякаш искаше да се озове колкото се може по-далеч от него.

Грушдева ду калт мишт.

Дъхът на Дженсън замръзна в гърлото и. Тя се обърна рязко. Посрещнаха я огромните сини очи на мъжа. Сякаш не друг, а той бе произнесъл тези думи. Невъзможно. Бяха странните думи, извиращи някъде отвътре.

Себастиан не забеляза нищо, така че тя продължи мълчаливо напред, страхувайки се да не я помисли за луда.

Със съгласието на Бети Дженсън пришпори Рижка по-бързо.

Точно преди да вземат последния завой, Дженсън извърна глава за последно. На лунната светлина видя ухиления насреща и мъж.