Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ВТОРА ГЛАВА

МЪЖЪТ ЗАБЕЛЯЗА РЕАКЦИЯТА и и вдигнатия в ръката и нож и забави ход.

— Нямах намерение да ви плаша.

Звучеше добронамерено.

— Но ме изплашихте.

Качулката скриваше лицето му, но Дженсън все пак успя да регистрира на лицето му обичайното изражение на човек, видял за пръв път червената и коса.

— Така излиза. Приемете искрените ми извинения.

Думите му не успяха да я убедят да изостави защитната си позиция. Вместо да се отпусне, тя се огледа, за да провери дали не го придружава още някой. Дали няма да я изненадат в гръб.

Ядоса се на себе си, задето бе допуснала да я сварят неподготвена. Дълбоко в душата си знаеше, че никога и никъде не е в пълна безопасност. Не че трябва да е постоянно нащрек, но всеки миг разсеяност можеше да означава край с нея. При мисълта колко лесно може да се раздели с живота я обзе чувство на отчаяна обреченост. След като този човек успя да се промъкне незабелязано до нея посред бял ден, как изобщо да се надява, че един ден мечтата и да е господарка на живота си ще се сбъдне?

Тъмната скала зад нея проблясваше от дъжда. Бяха сами във ветровитата клисура — тя и двамата мъже. Единият — жив, другият — мъртъв. Не си позволи да гадае какви ли зловещи фигури я дебнат между сенките. Като малка често го правеше. В мрака между дърветата нямаше нищо.

Мъжът застана на десетина крачки от нея. По положението на тялото му Дженсън разбра, че е спрял не поради страх от ножа и а за да не я уплаши още повече. Потънал в размисъл, я гледаше право в лицето. След миг се отърси от унеса си и от онова, което бе приковало погледа му върху нея.

— Няма нищо неестествено в това жена да се стресне от внезапната поява на непознат мъж. Бих отминал, без да ви безпокоя, но ви видях надвесена над ей този приятел, дето лежи проснат на земята. Рекох си, че може да имате нужда от помощ, и ето ме тук.

Студеният вятър прилепваше тъмнозеленото наметало към тялото му, краищата на дрехата се ветрееха далеч встрани, отдолу се провиждаха семпли, но спретнати и чисти дрехи. Качулката предпазваше главата му от първите пориви на дъждовната буря и лицето му оставаше скрито в сянката и. Усмивката му бе добронамерена и любезна — само толкова. Стоеше естествено на устните му.

— Мъртъв е — бе единственото, което успя да измисли тя.

Не беше свикнала да разговаря с непознати. Всъщност почти не говореше с друг освен с майка си. Не знаеше какво точно да каже, как да се държи — особено при такива обстоятелства.

— О, съжалявам. — Той проточи врат, за да огледа по-добре мъжа на земята, но не пристъпи напред.

Решението му да не приближава очевидно уплашен и изнервен човек и се стори разумно. Само дето не искаше чувствата и да са изписани върху лицето. Щеше и се хората да я смятат за неразгадаема.

Човекът вдигна поглед от мъртвия и огледа ножа в ръката и, после вдигна очи към лицето и.

— Сигурно сте имала причина.

Трябваше и време, за да проумее смисъла на думите му.

— Не съм аз!

Той сви рамене.

— Извинявайте. Оттук не мога да видя какво е станало.

Стана и неловко да стои с насочен срещу мъжа нож. Отпусна ръка.

— Не исках да се държа като… като някоя истеричка. Просто ме уплашихте до смърт.

Той и се усмихна приятелски.

— Разбирам, няма проблеми. Е, ще ми кажете ли какво стана?

Дженсън посочи скалата със свободната си ръка.

— Предполагам е паднал от пътеката под върха. Вратът му е счупен, или поне така ми се струва. Открих го преди малко. Наоколо няма други стъпки. Сигурно се е убил при падането.

Докато мъжът оглеждаше скалата, Дженсън пъхна ножа на мястото му в колана си.

— Радвам се, че реших да мина по долната пътека, вместо да се катеря към върха.

Тя му кимна да се приближи към трупа.

— Търсех нещо, което би могло да ми подскаже кой е. Рекох си, че е редно да… уведомя някого. За жалост не намерих нищо.

Мъжът се приближи, ботушите му изскърцаха в пръстта. Приклекна от другата страна на войника, без да скъсява дистанцията прекалено, явно, за да покаже на жената срещу себе си, че има достатъчно пространство за действие, ако се почувства застрашена.

— Сигурно сте права — рече след миг, забелязал неестествената синина на тила. — Така като гледам, лежи тук поне от няколко часа.

— Минах оттук по-рано днес. Непрекъснато обикалям по тези места. Рядко се срещат хора. — Посочи към пълната с риба мрежа, захвърлена край пътеката. — Като отивах към езерото да си проверя мрежите, него го нямаше.

Мъжът протегна шия, за да огледа по-добре безжизненото лице.

— Разбрахте ли кой е?

— Не. Мога да кажа само, че е войник.

Онзи вдигна глава.

— Знаете ли какъв точно?

Дженсън свъси чело.

— Как така какъв? Д’Харански, разбира се. — Наведе се напред, за да огледа чужденеца по-добре. — Откъде идвате, та не можете да разпознаете Д’Харански войник?

Човекът вдигна ръка да избърше лицето си.

— Аз съм най-обикновен пътник, просто минавам оттук. — Звучеше толкова уморен, колкото и изглеждаше.

Отговорът му я обърка.

— Живея в тази страна, откакто се помня, и не бях срещала човек, който да не разпознае Д’Харански войник. Бихте ли ми обяснили?

— Ами сигурно защото това е първото ми посещение в Д’Хара.

— Че как така! Д’Хара е огромна страна, заема почти целия свят.

Този път усмивката му и се стори закачлива.

— Нима?

Лицето и пламна, усети, че се е изчервила, притеснена от внезапната си проява на невежество по отношение устройството на света.

— А не е ли така?

Той поклати глава.

— Не бих казал. Аз съм от далечния юг. Роден съм извън пределите на това, което наричате Д’Хара.

Тя го изгледа в почуда, огорчението и мигом се изпари, прогонено от неочакваната наслада да чуе подобна удивителна новина. Може пък да излезе, че мечтата и не е толкова неосъществима.

— И какво ви води тук, в Д’Хара?

— Както ви казах, просто пътувам. — В гласа му се долавяше умора. Дженсън знаеше колко изморително може да бъде едно пътуване. Човекът продължи с по-сериозен тон: — Преди малко не ме разбрахте, знам, че е Д’Харански войник. Въпросът ми беше какъв по-точно войник. Дали е от местни подразделения или може би е изпратен тук със специална задача? Дали е войник в отпуска, пътуващ към дома си, или пък просто е отивал да изпие едно питие в града? А може би е съгледвач?

Тревогата и избухна с нова сила.

— Съгледвач ли? Че какво да търси един съгледвач в родината си?

Мъжът плъзна поглед към надвисналите мрачни облаци.

— Представа нямам. Просто попитах дали не сте разбрала нещо за него.

— Разбира се, че не! Та аз го открих току-що.

— Тези Д’Харански войници опасни ли са? Искам да кажа, притесняват ли обикновените хора? Пътниците например.

Погледът и избегна питащите му очи.

— Н-не знам. Може би.

Опасяваше се да не изтърси нещо неподходящо, но, от друга страна, не искаше човекът да пострада заради нея — заради нещо, което не му е казала.

— Как си обяснявате, че е дошъл по тези места сам? Войниците рядко пътуват сами.

— Не знам. Нима мислите, че обикновена селянка като мен ще знае повече за войниците от пътник, кръстосвал сам света надлъж и нашир? Нима нямате свое обяснение? Може да се е прибирал у дома, да е в отпуска или кой знае какво.

Да се е замислил за любимата си и да не е внимавал в краката си, както би трябвало. И точно затова да се е подхлъзнал и да е паднал.

Човекът пак разтри явно схванатия си врат.

— Съжалявам. Сигурно говоря глупости. Поуморих се и сигурно говоря глупости. Май просто се бях притеснил за вас.

— За мен ли? Как така?

— Ами всеки войник се числи към определено подразделение. Когато се срещнат, войниците знаят кой откъде е и кой къде би трябвало да е. Не могат просто ей така да се шляят, накъдето им скимне. Не са като някой самотен трапер който и да изчезне, никой няма да забележи.

— Или самотен пътник?

На лицето му се разля топла усмивка.

— Да, или самотен пътник. Та мисълта ми беше, че другарите му сигурно ще тръгнат да го търсят. Ако намерят трупа му тук, ще завардят целия район, за да не може никой да се измъкне. Ще започнат да душат, да разпитват… А доколкото имам информация за Д’Харанските войници, в тая работа доста ги бива. Ще искат да разберат всичко за всеки, до когото се докопат.

Дженсън усети как нещо я прерязва през средата. Последното нещо, което би искала на този свят, бе някой Д’Харански войник да разпитва за нея или за майка и. Дали пък този мъртъв войник няма да доведе и до тяхната смърт.

— Но нима е възможно…?

— Казвам, само че не ми се ще другарите на този войник да плъпнат из околността и да решат, че някой трябва да плати за неговата смърт. За тях може да не изглежда като нещастен случай. Смъртта на другар разстройва войниците, дори да е лоша случайност. Наоколо не виждам друг освен нас. Не ми се ще трупът на този човек да бъде открит от негови колеги, които да решат, че ние с вас сме виновни за смъртта му.

— Да не искате да кажете, че макар да е било нещастен случай, може да нарочат виновник? Някой, който няма нищо общо?

— Не го твърдя със сигурност, но доколкото познавам войнишката психика, обикновено реагират така. Ядосани ли са, винаги намират кой да опере пешкира.

— Но това е абсурдно, не могат да ни обвинят! Та вие дойдохте по-късно, а аз го видях на връщане от езерото.

Той се подпря с ръка на коляното и се надвеси над трупа към Дженсън.

— А този приятел, вероятно в изпълнение на службата си към великата Д’Харанска империя, е видял красива млада жена да се перчи долу на пътеката, разсеял се е, подхлъзнал се е и хоп, долу!

— Не съм се „перчила“! — И през ум не ми е минавало.

— Исках само да ви покажа, че ако един човек поиска да изкара друг виновен, винаги може да намери начин.

Изобщо не бе помислила за това. Това бяха Д’Харански войници. От тях наистина можеше да се очаква всичко.

В главата и изведнъж прозвуча една фраза, казана от непознатия. Никога досега никой мъж не я бе наричал „красива млада жена“. Този факт я развълнува. Беше толкова неочаквано и не на място посред цялата и тревога. Тъй като нямаше ни най-малка представа как би следвало да отвърне на комплимента, пък и понеже в душата и бушуваха толкова много по-важни чувства, просто го пропусна покрай ушите си.

— Ако другарите му го намерят — продължи мъжът, — най-малкото ще подберат всеки, който им се изпречи на пътя, и ще започнат безкрайни и болезнени разпити.

Намеците му започнаха да придобиват все повече плътност в главата и. Съдбовният ден изведнъж и се стори твърде близо.

— Според вас какво трябва да направим?

Той се замисли за миг.

— Ами ако не намерят трупа му, няма да имат никакво основание да започнат да разпитват местните хора. Най-вероятно ще отидат да го търсят другаде.

Той се изправи и се огледа.

— Земята е лед, няма да можем да изкопаем гроб. — Взрян в околността, придърпа качулката още по-ниско над очите си, за да се предпази от влажната мъгла. Посочи в основата на една скала. — Ей, там виждам скална ниша, която май е достатъчно голяма. Да го вкараме вътре и да го затрупаме с камъни. Това е най-добрият гроб, който можем да му осигурим по това време на годината.

Може би дори по-добър, отколкото заслужава. На Дженсън и се искаше просто да го остави, където си е и да се махне. Но това би било огромна грешка. Преди появяването на странника и бе минало през главата да покрие трупа. Предложението му обаче и се стори по-добро. Така щеше да е малко вероятно трупът му да бъде изровен от диви животни, а следователно другарите му биха го открили по-трудно.

Човекът погрешно взе забавянето на отговора и за колебание и продължи да я убеждава с кротък глас.

— Той е мъртъв, няма как да променим този факт. Нещастен случай. Защо да позволяваме един нещастен случай да навреди и на други хора? Ние нямаме вина. Дори не сме били тук, когато е станало. Предлагам да го погребем и да си продължим по пътя — без да допускаме в живота ни да се набъркат несправедливо Д’Харански войници.

Дженсън се изправи. Непознатият най-вероятно бе прав — войниците щяха да търсят изчезналия си другар, щяха да започнат разпити. Мъртвият Д’Харанец и бездруго и бе създал достатъчно тревоги. Мисълта и отхвръкна към намерената в джоба му бележка. Двете думи бяха достатъчна причина за притеснение, дори да нямаше нищо друго.

Ако бележката бе онова, което предполагаше, разпитът щеше да е само началото на мъченията.

— Съгласна съм — отвърна най-сетне. — А сега по-добре да побързаме.

Той се усмихна по-скоро с облекчение, както и се стори, а не заради нещо друго. После застана лице в лице с нея и свали качулката от главата си така, както правят мъжете, когато искат да изразят уважение към някоя дама.

Дженсън с изненада установи, че макар да бе едва шест-седем години по-възрастен от нея, късата му коса бе бяла като сняг. Изгледа го със същото учудване, с което другите гледаха нейната червена коса. Без качулката успя да види, че очите му са сини като нейните. Сини като очите на баща и, както разправяха хората.

Комбинацията между късата бяла коса и тези сини очи бе впечатляваща. Гладко избръснатото лице му придаваше допълнителен чар. Всички тези красиви черти се сливаха в едно общо приятно излъчване.

Човекът протегна ръка над тялото на войника.

— Приятно ми е, Себастиан.

Тя се поколеба за миг, но отвърна на поздрава му. Макар да бе очевидно по-едър и силен от нея, той не показа по никакъв начин превъзходството си и не стисна протегнатата и ръка болезнено, както правеха някои от местните мъже. Дланта му бе изненадващо топла.

— Ще ми кажеш ли как се казваш?

— Дженсън Дагет.

— Дженсън — повтори той, сякаш, за да се наслади на звученето на името и.

Лицето и пламна за втори път. Вместо да го забележи, Себастиан се залови за работа, подхвана тялото под мишниците и го задърпа по земята. Въпреки усилията на мускулестото му тяло безжизненият труп едва помръдваше. Явно приживе войникът е бил здравеняк, а сега се бе превърнал в огромна безжизнена буца.

Дженсън се притече на помощ и го подхвана от едната страна. Себастиан се премести от другата и двамата задърпаха с общи усилия мъжа, чийто труп всяваше у Дженсън не по-малко ужас, отколкото, ако го бе срещнала жив. Каменистата пътека на места бе заледена и хлъзгава.

Задъхан от усилието, миг преди да напъха войника в скалната ниша, която щеше да се превърне в негово последно убежище, Себастиан го обърна. Дженсън за пръв път видя, че Д’Харанецът е запасал през гърба си къс меч, скрит под мешката. Туловището му го покриваше изцяло и тя не го бе забелязала досега. На колана му отзад висеше и островърх ятаган. Видът на тежкото му въоръжение я остави без дъх. Никой обикновен войник не би тръгнал с толкова много оръжия. Нито пък с нож като този.

Себастиан свали мешката от раменете на войника. Издърпа късия меч и го хвърли встрани, след което метна върху него и колана с останалите оръжия.

— В мешката има обичайните неща — рече, след като огледа набързо съдържанието и и я запрати при късия меч, колана с оръжията и ятагана.

Премина към джобовете. Дженсън тъкмо се канеше да го попита какво прави, когато се сети, че самата тя бе постъпила така. Видя го да отделя парите от останалите вещи и това я смути. Струваше и се повече от хладнокръвно да се краде от мъртвите.

Себастиан и подаде парите.

— Какво правиш?

— Вземи ги. — Той я подкани с протегната напред ръка, този път по-настоятелно. — Каква ще е ползата от тях, ако са заровени под земята? Парите са, за да облекчават страданията на живите, а не на мъртвите. Да не мислиш, че добрите духове ще искат от него да си откупи приятна и пълна с доволство вечност?

Това бе Д’Харански войник. Дженсън предполагаше, че Пазителят на отвъдния свят има други, по-черни планове за вечността на човек като него.

— Но… те не са мои.

Той я изгледа с укор.

— Гледай на тях като на частична компенсация за преживяното.

Усети как кръвта изстива в жилите и. Откъде би могъл да знае? Нали внимаваха винаги!

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид годините страх, които те чакат вследствие на преживяното днес.

Дженсън най-сетне успя да освободи насъбралия се в гърлото и въздух. Време беше да престане да провижда в хорските думи все най-лошото.

Позволи на Себастиан да пусне монетите в ръката и.

— Добре, но мисля, че е честно ти да вземеш половината, задето ми помогна. — Подаде му обратно трите златни марки.

Той пое ръката и и леко я избута към нея.

— Вземи ги, твои са.

Дженсън се замисли какво биха могли да означават толкова много пари. Кимна.

— Животът на майка ми бе доста тежък. Ще и дойдат добре. За нея са.

— В такъв случай се надявам да са от полза и на двете ви. — Нека това бъде последното добро дело, сторено от този човек — да помогне на теб и майка ти.

— Ръцете ти горят. — По погледа в очите му тя като че разбра защо. Не каза нищо повече.

Той кимна и потвърди подозренията и.

— Тресе ме. От сутринта. Като приключим с това, се надявам бързо да стигна до следващия град и да отдъхна някъде на топло. Малко почивка ще възвърне силите ми.

— Градът е далеч, днес няма да успееш.

— Сигурна ли си? Аз вървя бързо. Свикнал съм да пътувам.

— Аз също. До града е почти ден път. До мръкнало остават два-три часа, а още не сме приключили с трупа. Изключено е да стигнеш до града по светло, пък дори да имаше най-бързия кон.

Себастиан въздъхна.

— Все пак мисля, че не ми остава друго, освен да опитам.

Коленичи и се зае да отвързва ножа от колана на войника. Калъфът от фина черна кожа бе обточен със сребърна нишка, в тон с дръжката и със същата емблема. Застанал на коляно, Себастиан и го подаде.

— Ще е глупаво да погребем с него такова произведение на изкуството. Вземи го. По-добро е от желязото, с която ме посрещна преди малко.

Дженсън го погледна с изненада и объркване.

— Не, ножът се пада на теб.

— Аз ще взема другите неща. И бездруго ми харесват по вече. Ножът е твой. Законът на Себастиан.

— Законът на Себастиан ли?

— Красота при красота отива.

Дженсън пламна при явния комплимент. Но това не бе красива вещ. Този човек нямаше представа колко грозен може да бъде подобен нож.

— Да имаш представа какво означава това „Р“?

„И още как“, щеше и се да изкрещи. Нямаше никакво съмнение какво означава тази буква. Най-грозното нещо на света.

— Емблемата на Рал.

— Тоест?

— Господарят Рал — владетелят на Д’Хара.

Най-простото обяснение на нейния кошмар.