Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (47)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ОСТАНАЛА БЕЗ ДЪХ, Дженсън се наведе напред над Рижка, за да и отпусне колкото се може повече юзда в буйния галоп към ширналия се в ниското Ейдиндрил. Ревът на четиридесет хиляди мъже, надаващи бойни викове на фона на тътена от копита, бе страховит и наред с това оглушителен.

В цялата олелия, в спиращото дъха безумно препускане имаше и нещо опияняващо. Не че не разбираше мащабността и ужаса на случващото се, част от нея не можеше да устои да не бъде погълната от мощната вълна и превърната в капка от нея.

Задминаваха я жадни за кръв свирепи мъжаги с пламнали погледи. Въздухът сякаш оживя, блеснал в море от лъщящи мечове и високо издигнати боздугани, наострените върхове на копията и пиките пронизваха притихналия сутрешен въздух. Проблясващите гледки, вълните от звуци, развихрените страсти — всичко това изпълваше Дженсън с желание да извади ножа си, но не го направи. Знаеше, че и този момент ще настъпи.

Себастиан яздеше край нея, за да я пази и да не допусне да я изгуби сред хаотичната, целеустремена сган. Гласът също не я изоставяше, не замлъкваше въпреки неистовите и усилия да не го чува, въпреки мислените и молби да я остави на мира. Трябваше да се съсредоточи върху онова, което и предстои, върху онова, което скоро трябваше да се случи. Не можеше да си позволи да се разсейва. Не и сега.

Докато гласът я викаше по име, настояваше да предаде волята и плътта си, изричаше в главата и загадъчните, но странно изкусителни думи, околният тътен даде на Дженсън уникалната възможност най-после да изкрещи с всичка сила, без никой да и обърне внимание: „Остави ме! Остави ме на мира!“ Подейства и безкрайно пречистващо да може да прогони гласа категорично, без да се налага да се сдържа.

Сякаш за секунда се изсипаха в града, прекатурваха огради, заобикаляха колове и прелитаха покрай сгради с шеметна бързина. След голото поле, внезапното потъване сред лабиринт от предмети и постройки и напомни за езда в гъста гора.

Не си бе представяла точно така атаката. Въображението и бе чертало строен поход сред полето. Вместо това бяха предприели диво препускане през огромния град — по широки градски артерии с великолепни сгради; с резки завои към мрачни улички, сгушени между високи каменни стени, над които се синее тясна ивица небе; с втурване в лабиринти от пазарни улички, виещи се между нахвърляни хаотично древни къщурки без прозорци. Темпото не се забавяше нито за миг, нямаше време за мислене и за вземане на решения. Всичко се сля в един безкраен, безразсъден, неумолим щурм.

Картината изглеждаше още по-призрачна заради пълното отсъствие на живи същества. Тук би трябвало да има тълпи от пищящи хора, разпръсващи се на всички страни в панически бяг. Дженсън си представяше сцени от градовете, в които бе ходила: улични търговци, бутащи колички, натоварени с какво ли не — от риба до фини платове; магазинери, подреждащи пред бакалничките си щандове, отрупани с хляб, сирене, месо, вино; занаятчии, хвалещи стоката си — обувки, дрехи, перуки и кожени изделия; преливащи от изобилие витрини.

Сега всичките тези витрини бяха странно празни — някои със спуснати кепенци, други просто заключени, сякаш собственикът е отскочил за малко до някъде и ще се появи всеки миг. Улиците, пейките и парковете бяха неми свидетели на яростната кавалерийска атака.

Беше страховито да препускаш с пълна сила сред лабиринта от улици, да заобикаляш сгради и други препятствия, да прелиташ през мрачни алеи и криви калдъръмени улички, да се изкачваш и да слизаш. Беше като убийствено и неудържимо надбягване с шейни по заледен горист хълм — и не по-малко опасно. Случваше се войниците да препускат напред по пет-шест конници в редица и улицата изведнъж да се стесни, изведнъж пред тях да изскочи остър ръб на къща или висок зид. И резултатът да е гибелен за не един ездач. Покрай устремените конници прелитаха с главозамайваща бързина сгради, цветове, огради, стълбове и кръстовища.

Без съпротивата на вражеските сили устремната атака се струваше на Дженсън напълно неконтролируема, но тя знаеше, че това са елитни кавалерийски части, специалисти в буйните и необуздани щурмове. Освен това император Джаганг, яхнал гордо изправен великолепния си жребец, изглеждаше мъртвешки спокоен и уверен.

Конете свърнаха рязко през огромна порта и копитата им изведнъж започнаха да сипят дъжд от трева и пръст. Навлизаха в огромните ливади на Двореца на Изповедниците. Въздухът трепереше от яростните бойни викове на хиляди гърла, конете разсичаха безмилостно живописния мизансцен, свирепите и кръвожадни нашественици оскверняваха привидно спокойната и безоблачна красота на двора. Дженсън не откъсваше очи от Себастиан, двамата яздеха плътно зад императора и най-близкото му обкръжение от няколко офицери, между разветите знамена на ревящите с пълно гърло конници, през широката централна алея с две плътни редици огромни напъпили кленове от двете страни.

Въпреки всичко, което бе научила и което знаеше, въпреки всичко, което и бе тъй близко на сърцето, Дженсън не можеше да си обясни защо изпитва силното чувство, че е неволен участник в скверно опорочаване.

В следващия миг това тягостно чувство отлетя, вниманието и привлече нещо, което видя далеч пред себе си. Намираше се точно пред широкото мраморно стълбище, водещо към централния вход на Двореца на Изповедниците. Приличаше на самотен пилон, на чийто връх е закачен продълговат червен флаг, плющящ на вятъра. Сякаш им махаше, за да привлече вниманието им и най-накрая да ги упъти във вярната посока. Император Джаганг поведе войниците си право натам — към пилона с побеснелия на вятъра червен флаг.

Докато препускаха през ливадите, Дженсън се съсредоточи върху топлината на послушните и мощни мускули на Рижка, които танцуваха под тялото и, потърси опора в познатите движения на кобилата. Не можеше да не гледа към извисяващите се далеч в небесата бели мраморни колони. Входът бе наистина величествен и внушителен, но наред с това елегантен и гостоприемен. Най-после настъпи часът, в който Императорският орден ще завладее мястото, където злото вилнееше неконтролируемо от незапомнени времена.

Император Джаганг вдигна меча си, давайки знак на конниците да спрат. Ентусиазираните, мощни, оглушителни бойни викове замряха в мига, в който десетките хиляди конници дръпнаха юздите на конете си и се заковаха на място като един. Дженсън остана изумена, че при толкова много войници с извадени оръжия всичко приключи за секунди, при това без нито един пострадал.

Тя потупа потния врат на кобилата си, след което скочи от седлото. Приземи се сред море от мъже, повечето офицери и съветници, но наред с тях и редови войници, излезли напред и готови да защитават своя император с живота си. Никога не се бе озовавала толкова близо до редови войници. Видяха и се огромни и страшни, в очите им блестеше неприкрита заплаха. До един изглеждаха нетърпеливи да влязат в схватка с врага. Представляваха кирлива сган, воняща по-ужасно дори от конете. Поради някаква причина именно задушаващата смрад на пот и нечистоплътност я плашеше най-много.

Себастиан протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Добре ли си?

Дженсън кимна и се надигна, за да погледне към императора и да разбере какво го е накарало да спре. Себастиан също бе любопитен и като я придърпа пред себе си, я поведе към щита от едри офицери около Джаганг. Видели, че е той, те се отдръпнаха встрани.

Дженсън и Себастиан забелязаха императора да стои с гръб към тях на няколко крачки разстояние и спряха. Раменете му бяха отпуснати, мечът висеше вяло от ръката му. Като че ли никой от хората му не смееше да се приближи до него.

Двамата изтичаха да видят какво става. Той стоеше като вцепенен пред копието, забодено с тъпия край в земята. Мастилено черните му очи гледаха втренчено, все едно е видял призрак. Под удължения, остър като бръснач връх на копието бе вързана червена ивица плат, чието плющене се чуваше отчетливо в мъртвешката тишина.

На копието имаше забучена човешка глава.

Дженсън трепна пред ужасяващата гледка. Измъчената глава, отрязана прилежно точно от средата на шията, изглеждаше почти като жива. Тъмните очи под надвисналите вежди гледаха втренчено, без да мигат. Над челото бе нахлузен черен изпомачкан каскет. В него имаше нещо, което отговаряше съвсем точно на суровото изражение на човека. Над ушите му стърчаха кичури къдрава коса, развявани от вятъра. Сякаш тънките устни във всеки един момент щяха да им се усмихнат от света на мъртвите. Лицето изглеждаше така, сякаш приживе притежателят му е бил по-мрачен от самата смърт.

При вида на император Джаганг, застанал вцепенен пред набучената на кол глава и вперил в нея мрачен поглед, при вида на притихналото множество, над което муха да бръмне, щеше да се чуе, сърцето на Дженсън препусна по-бързо, отколкото преди малко, докато се носеха насам в безразсъден галоп.

Тя скришом погледна Себастиан. Той също стоеше вцепенен. Пръстите и се впиха в рамото му с дълбоко съчувствие. В огромните му очи блестяха сълзи. След малко той се наведе към нея и прошепна задавен:

— Брат Нарев.

Тези две едва прошепнати думи я зашлевиха като плесница. Пред тях бе един велик човек, духовният водач на целия Стар свят, приятелят и най-близкият личен съветник на императора. Човекът, за когото Себастиан беше убеден, че стои по-близо до Създателя от който и да е друг човек, роден някога на земята и към чиито религиозни наставления Себастиан се придържаше безусловно. Този човек беше мъртъв, главата му стърчеше забучена на кол.

Императорът протегна ръка и измъкна малко парче хартия, втъкнато отстрани на каскета на Брат Нарев. Докато Дженсън наблюдаваше как дебелите пръсти на Джаганг отгръщат внимателно сгънатата бележка, си спомни как самата тя с трепет бе взела между пръстите си хартийката, намерена в джоба на мъртвия Д’Харански войник в онзи паметен ден, когато се запозна със Себастиан. Денят преди хората на Господаря Рал най-после да стигнат до нея и да убият майка и.

Император Джаганг вдигна бележката пред лицето си и я прочете. Остана загледан в нея ужасяващо дълго. Най-сетне ръката му се отпусна. В гърдите му се надигна неудържим, бесен гняв, очите му се вдигнаха за пореден път към главата на Брат Нарев. Потискайки чувствата, бушуващи в нараненото му сърце, той прочете на глас съдържанието и достатъчно силно, че да го чуят хората от близкото му обкръжение.

— Поздрави от Ричард Рал.

Режещият вятър простена между близките дървета. Никой не продумваше дума, всички стояха в очакване на заповедите на император Джаганг.

Отвратителна миризма накара Дженсън да сбърчи нос. Вдигна очи към главата, която само допреди миг бе стояла на кола като жива. Сега започваше да се разлага пред очите и. Плътта се нагъна. Долните клепачи увиснаха, разкривайки червената си вътрешност. Челюстта се отпусна. Тънката ивица на устата се отвори, сякаш от гърлото всеки миг щеше да се изтръгне вик.

Дженсън, заедно с всички останали, включително императорът, направиха крачка назад, щом плътта започна да се разкъсва, образувайки отвратителни дупки, в дъното, на които се видяха гноясващи тъкани. Езикът набъбна, челюстта увисна още повече. Очните ябълки се спаружиха и се наклониха извън орбитите. По земята закапаха парчета разложена плът.

Процес, който би трябвало да отнеме месеци, се извърши пред очите им за секунди, под измачкания каскет остана да се хили оголен череп.

— Около него имаше магическа мрежа, Ваше сиятелство — обади се Сестра Пердита, сякаш отговаряше на незададен въпрос. Дженсън не я бе чула да приближава. — Заклинанието е трябвало да държи главата в това състояние, докато извадите бележката. С това сте задействали разлагащата сила на магията. След това останките са подложени на разложение, каквото биха претърпели при нормални обстоятелства до сегашния момент.

Императорът я гледаше студено и мрачно. Дженсън не можеше да бъде сигурна какво точно му се върти в главата, но виждаше бушуващата ярост, набираща сила в кошмарните му очи.

— Това е изключително сложна и мощна магия, предпазваща главата до появяването на желания от тях човек, който да издърпа бележката — продължи Сестра Пердита тихо. — Както изглежда, заклинанието е било насочено към вас, Ваше сиятелство.

За един дълъг, ужасяващо дълъг миг Дженсън си помисли, че Джаганг ще завърти меча в ръката си и без да каже нито дума, ще обезглави жената.

Изведнъж един от офицерите нададе тревожен вик, сочейки към Двореца на Изповедниците:

— Вижте! Тя е!

— Скъпи Създателю — пророни Себастиан, който вдигна глава почти веднага и успя да зърне силуета край прозореца.

Надигна се глъчка, всички крещяха, че са я видели. Дженсън застана на пръсти, за да погледне между едрите тела на блъскащите се войници и офицери, покрай отраженията в стъклата. Стори и се, че мярна нещо в сумрака зад прозорците. Вдигна ръка над очите си, за да вижда по-добре. Мъжете около нея зашепнаха трескаво.

— Ето там! — чу се глас от другата страна на Джаганг. — Вижте! Господарят Рал! Ето го! Господарят Рал!

Тези думи смразиха кръвта в жилите и. Звучаха нереално. Започна да си ги повтаря наум отново и отново, бяха толкова шокиращи, че изпитваше нужда да ги чува хиляди пъти, за да е сигурна в онова, което си мисли, че чува.

— Ето там! — обади се трети. — Тръгват нататък! Двамата са!

— Виждам ги — изръмжа Джаганг, проследявайки силуетите с черния си поглед. — Бих познал тази кучка и в най-отдалеченото кътче на отвъдния свят. Ето го там — Господарят Рал е с нея!

Дженсън успя да мерне две прелитащи сенки зад прозорците.

Джаганг раздра въздуха с меча си и даде заповед на хората си.

— Обградете Двореца, за да не могат да избягат! — Обърна се към офицерите си: — Щурмоваците тръгват с мен! Също и дузина Сестри! Сестра Пердита — оставаш с другите Сестри тук навън. Не искам пиле да прехвръкне покрай вас.

Погледът му потърси Себастиан и Дженсън. Когато ги забеляза сред обкръжението си, пламналият му поглед се спря върху Дженсън.

— Ако искаш да се възползваш от шанса си, момиче, тръгвай с мен!

Докато двамата със Себастиан хукваха след император Джаганг, тя осъзна, че държи ножа в стиснатия си юмрук.