Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ТЪТЕНЪТ БЕШЕ УЖАСЯВАЩ. Гледката — парализираща.

Оръжие, създадено с една-единствена цел — да убива. Смъртоносна магия. Магията на Господаря Рал.

Този път нямаше Сестра на светлината, която да я поеме.

Магия. Магията на Господаря Рал. Тук е, но я няма.

В последния миг, преди да я застигне, Дженсън разбра какво трябва да направи. Хвърли се върху император Джаганг. В тази частица от секундата, преди да я застигне огънят, тя го покри с тялото си, както беше легнал, облегнат на стената, заслони го, все едно той беше малко дете.

Виждаше ослепителната светлина дори през здраво стиснатите си очи. Чуваше ужасяващия вой на бушуващи около нея пламъци.

Но не чувстваше нищо.

Огненото кълбо прелетя покрай нея и отмина нататък по коридора. Тя надзърна, отклонила едно око. В дъното на коридора магьосническият огън се сблъска със стената и се разлетя на ситни капки втечнен пламък, сравнявайки стената със земята.

В коридора изведнъж стана по-светло. Дженсън се надигна.

— Жив ли сте, Ваше сиятелство?

— Благодарение на теб — звучеше изумен. — Какво направи? Как така не…?

— Тихо. Останете легнал, за да не ви усети.

Нямаше време за губене. На това трябваше да се сложи край. Дженсън скочи на крака и се затича по коридора, стиснала ножа си в ръка. Вече виждаше съвсем ясно мъжката фигура, обвита в пушек. Човекът беше спрял и я гледаше. Докато тичаше към него, тя разбра, че това не е нейният брат. Беше старец, само кожа и кости. Носеше тъмна роба със сребърни ширити на ръкавите. Чупливата му бяла коса стърчеше на всички страни, но от това не изглеждаше по-малко властен.

Остана изумен да я види да тича насреща му, не можеше да повярва. Струваше му се невероятно, че е оцеляла след магьоснически огън. За него тя беше дупка в света. По изражението на светлокафявите му очи Дженсън разбра, че той го знае.

Въпреки миловидния си вид този човек изби пред очите и цяла орда войници. Той изпълняваше повелята на Господаря Рал. Ако Дженсън не го спре, ще продължи да убива. Знаеше, че пред нея стои магьосник, чудовище. Че е длъжна да го спре.

Вдигна ножа си във въздуха. Почти го беше настигнала. Чу се да крещи от ярост. От гърлото и се изтръгваха звуци, подобни на бойните викове на войниците, политнали в атака. Сега разбра смисъла на тези викове. Искаше кръвта на този човек.

— Не — извика към нея старецът. — Не разбираш какво правиш, дете. Нямаме време, нямам нито миг за губене! Спри! Не мога да си позволя закъснение! Остави ме.

Думите му не означаваха за нея нещо повече от шепота на гласа. Тя се носеше по коридора с всички сили, обзе я същото яростно чувство на целенасочен бяс, каквото бе изпитала в дома си, когато онези мъже нападнаха майка и, а после и нея — същата категорична отдаденост.

Знаеше какво трябва да направи и че именно тя трябва да го направи.

Тя е непобедима.

Преди да стигне до него, той вдигна ръка пред себе си, този път по-ниско от преди. Нямаше огън. Все и беше тая, дори да бе изригнал вулкан. Нищо не можеше да я спре. Нищо не бе в състояние да и попречи. Тя е непобедима.

Магьосникът направи нещо и Дженсън усети как краката и затъват в разни предмети, сякаш отломките на пода бяха разровени с невидима пръчка. Докато се мъчеше да се освободи, единият и крак се заплете в парчета мазилка и изпочупени летви. Набръчканият килим и разбитите мебели сякаш имаха ръце, с които се вкопчиха в глезените и. С вик на изненада тя се дръпна напред с все сила. В следващия миг около нея се вдигна облак прах и отломки, а тя се строполи на пода. Нарани си лицето, изпита силна болка.

По гърба и заваля дъжд от малки частички. Пушекът се разсея. Лицето и бе стегнато в главозамайваща силна болка. Вслуша се в гласа, който и повтаряше да се изправи, да продължава да върви. Но зрението и бе повредено, виждаше само малка точица светлина пред себе си, все едно гледаше през тясна черна тръба. Светът изглеждаше нереален. Тя остана да лежи неподвижно, гъстият дим я задави, вече не можеше дори да се изкашля.

С усилие успя да се надигне. Пред погледа и се проясни. Изкашля се силно, на пресекулки, за да прочисти гърлото си от наслоения прах и мръсотия. Кракът и бе заклещен сред натрошените отломки. Най-сетне успя да изтласка една дебела летва встрани и да измъкне крака си. За щастие ботушът и беше попречил на острото парче дърво да я пореже.

Разбра, че не държи нищо в ръцете си. Ножа и го нямаше. Строполи се на земята и започна да рови като обезумяла сред останките от дървен материал, мазилка, оплетени завеси. Колкото и усилено да търсеше, не откри ножа си. Пъхна ръка под една прекатурена маса наблизо и заопипва на сляпо.

С върховете на пръстите си докосна нещо гладко. Протегна се още повече, докато успя да различи контурите на релефното „Р“ . Задъхана от усилието, подложи рамо под плота на масата и успя да я повдигне леко. Най-после стигна до ножа си и го взе.

Когато в крайна сметка можа да стане на крака, мъжа го нямаше. Все пак реши да го последва. Щом стигна до пресичащи се коридори, се огледа. Нямаше никой. Избра си един коридор и хукна по него. Поглеждаше в стаите, в нишите, потъваше все по-дълбоко в мрачния Дворец.

Дочуваше далечни гласове, явно войници подвикваха към другарите си, за да ги последват. Стори и се, че чува гласа на Себастиан, но не разбра думите. От време на време изсвистяваше магия, все едно удари на гръм, някои толкова силни, че всичко затреперваше. Следваха предсмъртните викове на поразени войници.

Тя се спускаше след звуците, в търсене на магьосника, освободил магьосническия огън, но намираше все нови и нови празни стаи и коридори. Някои от тях бяха пълни с мъртви войници. Не можеше да каже дали са се озовали там преди или след намесата на вилнеещия магьосник.

До слуха и достигна тропот на бягащи войници, тежките им стъпки отекваха в коридорите. Изведнъж различи гласа на Себастиан, който викаше: „Насам! Тя е!“ Дженсън хукна презглава към разклонението и сви по коридора, откъдето и се счу, че идва гласът. Шумът от стъпките и потъна в дълга мека пътека, обточена в златно, която покриваше целия коридор. След разрухата, на която бе свидетел, новата гледка и се видя още по-главозамайващо красива. Един прозорец високо горе осветяваше напръсканите в кафяво и бяло мраморни колони от двете страни, поддържащи безброй арки — сякаш притихнали стражи на устремния и бяг.

Дворецът представляваше лабиринт от коридори и прелестни стаи. Част от тях бяха луксозно мебелирани и решени в меки тонове, други преливаха от пъстри ярки килими, столове и завеси. Като внимаваше да не се загуби, тя не можеше да не забележи великолепието и пищната прелест на местата, през които минаваше. Каза си, че Дворецът представлява една огромна гора и започна да оставя белези по пътя си, за да може да намери обратния път. Трябваше да се погрижи за безопасността на император Джаганг.

Дженсън тичаше по широките коридори, от двете страни на които имаше вдълбани в стените гранитни ниши, украсени с по някой и друг изящен предмет. Прелетя през двойна врата и се озова в огромна зала. Размерите и великолепието и я оставиха без дъх. Сводестият таван бе изографисан с рисунки на хора в роби. Под внушителните фигури тръгваше обръч от кръгли прозорчета, през които влизаше мека светлина. Леко встрани бе издигнат подиум във формата на полукръг, върху който бяха наредени столове и тежка резбована маса. На няколко места се виждаха сводести портали, от които тръгваха стълби, извеждащи към красиви балкони с усукани полирани перила от махагон.

По всичко личеше, че това е залата, от която Майката Изповедник ръководи Средната земя. Вероятно на балконите бяха предвидени места за наблюдатели и високопоставени лица, които да присъстват на процедурите.

Дженсън забеляза между колоните в другия край на залата да се промъква фигура. В същия миг през друга врата вдясно от нея връхлетя Себастиан, следван от отряд войници.

Себастиан вдигна меча си и посочи.

— Ето я! — Беше останал почти без дъх. В сините му очи бушуваше ярост.

— Себастиан! Трябва да се махаме оттук. Трябва да се погрижим за безопасността на императора. Той е сам. По бързай.

Войниците се разгърнаха и покриха всяко ъгълче от просторното помещение — като глутница вълци, надушила следа.

Себастиан разпалено вдигна меча си във въздуха.

— Не и преди да я пипна. Джаганг най-сетне ще залови Майката Изповедник.

Дженсън извърна поглед в посоката, в която сочеше мечът му? и забеляза в другия край на стаята висока жена. Беше облечена в семпла, грубо изтъкана ленена роба, украсена на шията с жълти и червени мъниста. Прошарената и коса бе разделена на път по средата и подчертаваше четвъртитото и лице.

— Майката Изповедник — прошепна Себастиан, опиянен от близостта си до нея.

Дженсън го изгледа изпод вежди.

— Майката Изповедник? — Не си представяше жената на Господаря Рал толкова стара, почти като негова прапрабаба.

— Какво виждаш, Себастиан?

Той я стрелна с доволен поглед.

— Майката Изповедник.

— Как изглежда? С какво е облечена?

— С онази своя бяла копринена рокля, разбира се. — Яростта отново се разпали в погледа му. — Как е възможно да не я виждаш?

— Готина кучка — обади се един войник зад Себастиан.

Беше ухилен до ушите, не можеше да откъсне поглед от жената в дъното на залата. — Ама е запазена за императора.

Всички останали мъже бяха вперили в нея същите сластни и ненаситни погледи. Дженсън дръпна Себастиан за ръката и го завъртя към себе си.

— Не! — изсъска тя в ухото му. — Не е тя!

— Да не си се побъркала? Да не мислиш, че не знам как изглежда Майката Изповедник?

— И аз съм я виждал — обади се войникът зад него. — Сигурен съм, че е тя.

— Напротив, не е тя — продължи да настоява Дженсън, докато се опитваше да удържи Себастиан. — Сигурно е някаква магия. Пред теб стои една старица, Себастиан. В цялата тази работа има нещо абсолютно ненормално. Трябва да се…

Войникът зад Себастиан изръмжа. Мечът му издрънча върху мраморния под, ръцете му се вдигнаха към гърдите. Той политна на една страна като отрязано дърво и се строполи на земята. Останалите започнаха да окапват като круши. Туп, туп, туп, падаха един след друг. Дженсън застана пред Себастиан и го обви колкото можа с ръцете си.

В залата изригна мощна светкавица. Свистящата дъга се заизвива пред очите им и се спусна след бягащите към ъглите оцелели войници. Нямаха шанс. Покоси ги за частица от секундата. Дженсън погледна през рамо и видя как старицата вдига ръка встрани, към още няколко войници и една Сестра, които се носеха към нея. Войниците, покосени от невидима сила, останаха на място. Тежките им, бездиханни тела се плъзнаха по полирания под и спряха на известно разстояние.

Сестрата вдигна ръце, Дженсън предположи, че вероятно иска да се защити с някаква противодействаща магия, макар и да не се виждаше нищо. При следващото вдигане на ръцете и Дженсън не само видя, но и чу как от пръстите на Сестрата се изстрелва светкавица.

Всички войници бяха обезвредени, лежаха мъртви на пода. Всички освен Себастиан. Старицата можеше да се съсредоточи изцяло върху Сестрата. Повехналите и ръце отблъснаха атаката и насочиха светкавицата обратно към източника и.

— Знаеш, че само трябва да се вречеш във вярност, Сестро — каза старицата с дрезгав глас, — и ще се освободиш от робството на пътешественика по сънищата.

Дженсън не разбираше нито думичка от казаното, но Сестрата явно знаеше за какво става въпрос.

— Няма да стане! Не мога да поема риска да изживея такава агония! Нека Създателят ми прости, но би било по-лесно за всички ни, ако те убия.

— Щом това бъде изборът ти — продължи старицата, — така бъде.

По-младата жена се опита отново да призове магията си, но се строполи на земята с внезапен вик. Ноктите и посегнаха да се вкопчат в гладкия мрамор, устните и подириха утеха в познати молитви, прекъсвани от неистови писъци от болка. Успя да се плъзне малко напред, оставяйки зад себе си кърваво петно. След миг притихна. Главата и клюмна на пода, чу се как издишва последния си дъх.

Стиснала ножа си в ръка, Дженсън хукна към коварната убийца. Себастиан я последва, но едва направил няколко крачки, старицата се завъртя и изпрати насреща му трепкаща светкавица. Без да мисли, Дженсън скочи на пътя и. Само това спаси Себастиан от мигновена смърт. Светкавицата се раздроби на дъжд от искрици, които заваляха върху него. Той се строполи на земята с вик.

— Не! Себастиан! — Дженсън се втурна към него. Той притискаше ребрата си с ръце, очевидно раздиран от агонизираща болка. Макар и ранен, поне беше жив.

Дженсън се завъртя към старицата. Тя стоеше неподвижна, килнала глава на една страна, заслушана. Имаше нещо странно в поведението и, една особена безпомощност.

Чародейката не я гледаше, по-скоро бе обърнала към нея ухо. Сега, когато вече беше по-близо, Дженсън за пръв път забеляза, че очите на жената са напълно бели. Втренчи се в нея отначало с изненада, после изведнъж се сети.

— Ейди? — задъхано изрече след миг, макар да нямаше намерение да го казва гласно.

Объркана, онази извърна глава в другата посока, за да се вслуша с другото си ухо.

— Кой бъде там? — заповеднически попита тя с дрезгавия си глас. — Кой бъде там!

Дженсън не отговори, от страх да не издаде точното си местоположение. Над стаята надвисна тишина. На повяхналото лице на жената се изписа тревога. След миг обаче, преодоляла колебанията си, тя вдигна решително ръка.

Дженсън стисна ножа си в ръка, не знаеше как да постъпи. Ако пред нея наистина стоеше Ейди, жената, за която и бе споменала Алтея, то тогава — според гадателката — тя би трябвало да е напълно сляпа за Дженсън. Но не беше сляпа за Себастиан. Дженсън пристъпи внимателно напред.

Главата на старицата се извърна по посока на шума.

— Дете? Ти бъдеш сестра на Ричард? Защо бъдеш с Ордена?

— Може би защото искам да живея!

— Не. — Жената поклати недоволно глава. — Не. Ако бъдеш с Ордена, значи си избрала смъртта, не живота.

— Вие сте тези, които имате намерение да сеете смърт!

— Това бъде лъжа. Вие дойдохте тук с оръжия и убийствени намерения. Ние не сме идвали при вас.

— Разбира се! Защото осквернявате света с коварната си магия! — обади се Себастиан. — Вие сте позор за човечеството, искате да поробите целия свят с долните си древни магии!

— О, значи ти си подмамил това невинно дете — закима Ейди с глава.

— Той ми спаси живота! Без Себастиан щях да съм едно нищо! Нямаше да имам нищо! Щях да съм мъртва! Също като майка ми!

— Това бъде лъжа, дете — тихо пророни Ейди с дрезгавия си глас. — Остави ги. Ела с мен.

— Ще ти се, нали! — изкрещя Дженсън. — Майка издъхна в ръцете ми заради твоя Господар Рал. Знам истината. А тя е, че с радост би занесла лъвския пай от плячката на Ричард Рал.

Ейди поклати глава.

— Не знам с какви лъжи са ти напълнили главата, дете, но нямам време за това. Трябва да дойдеш с мен, иначе не мога да ти помогна. Нямам нито миг повече. Всяка секунда бъде ценна, а се забавих достатъчно.

Докато жената говореше, Дженсън се възползва от възможността да пристъпи безшумно напред. Не биваше да пропуска шанса си да елиминира заплахата. Знаеше, че може да се справи с тази жена. Ако беше въпрос само на бързина и мускули, определено имаше надмощие. Магията на една чародейка е безсилна пред непобедимо създание като нея — Колона на Сътворението.

— Свършвай с нея, Джен! Можеш да се справиш! Отмъсти за майка си!

Дженсън още не беше преполовила разстоянието между Себастиан и Ейди. Стиснала ножа си в ръка, направи още крачка.

— Щом това бъде твоят избор — дрезгаво изрече Ейди, чула шума от стъпките и, — така бъде.

Когато чародейката вдигна ръка към Себастиан, Дженсън с ужас разбра смисъла на думите и: цената на нейния избор беше животът на Себастиан.