Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (59)

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН И СЕБАСТИАН ХУКНАХА да догонят Сестра Пердита, която се изгуби зад площадката. Когато стигнаха до мястото, където ги бе изчакала, тя вече беше далеч под тях. Дженсън хвърли последен поглед назад, но не зърна никъде самотния ездач. Над пустошта бяха надвиснали гъсти черни облаци.

— Побързайте! — подвикна им Сестра Пердита.

Подкрепяна от Себастиан, чиято ръка не се отделяше от кръста и, Дженсън хукна надолу по пътеката. Сестрата летеше като вятър, черната роба плющеше на гърба и, докато се носеше по врязаната в отвесната скала пътека. Дженсън никога не бе полагала толкова усилия, за да настигне някого. Предположи, че жената пред нея си помага с магия.

Всеки път, щом залитнеше и подиреше опора в скалата до нея, ръката и се ожулваше в острите камъни. Никога не беше слизала по толкова трудна и стръмна пътека. Отгоре се бе образувал твърд пласт, който обаче се разпадаше под краката им и отдолу лъсваха клатушкащи се камъни. Знаеше, че ако посегне към грешната ръкохватка, към някой остър стърчащ камък, може да се пореже.

Скоро се задъха от усилието да върви бързо и да настигне летящата напред Сестра. Себастиан, който подтичваше плътно зад нея, също дишаше тежко. Той също час по час се препъваше, дори веднъж Дженсън извика и го хвана за ръката миг преди тялото му да политне от ръба на бездната.

В очите му проблесна облекчение, което поради умората устните му не успяха да изрекат.

Щом приближиха дъното след изтощителното и като че безкрайно слизане, Дженсън с радост установи, че ако не друго, то поне скалните ридове и кули пресичаха пътя на слънцето и палещите му лъчи. Погледна към небето, което от доста време не бе съзерцавала, и видя, че сенките не са само от скалите. Небето, само преди часове ясно и синьо, сега тежеше забулено от сиви облаци, сякаш цялата долина на Колоните на Сътворението беше откъсната от останалата част на света.

Дженсън продължи устремно напред да настигне Сестра Пердита. Нямаше време да се притеснява за облаците. Макар да бе смъртно уморена, тя знаеше, че когато настъпи мигът, ще намери сили да прониже с ножа си Ричард Рал. А този миг беше съвсем близо. Беше сигурна, че майка и, от мястото си при добрите духове, ще я подкрепи и ще и вдъхне сили. Знаеше още и че и е обещана и друга сила.

Вместо да се предава на ужаса от приближаването на края на живота и, Дженсън изпита странно меко усещане за спокойствие. Обещанието за края на битката, за края на страха, за края на необходимостта да носиш на плещите си тази отговорност беше омайващо сладко. Скоро умората щеше да изчезне, а заедно с нея и непоносимата жега, болката, тъгата, мъката.

В същия миг, в който наистина осъзна реалността на факта, че скоро ще умре, съзнанието и бе погълнато от ужас. Животът и, нейният мил живот си отиваше безвъзвратно. Тя скоро щеше да се озове в хладните прегръдки на смъртта.

По сърдитото небе пробяга светкавица, която бързо се шмугна под облаците, които се озариха от пищна зеленикава светлина. Някъде далеч отекна гръм, тътенът закънтя в казана на пустата долина. Колебливият звук на гърма трептеше като маранята в знойния пек.

Колкото по-надолу стигаха, толкова повече се разширяваха огромните колони, сякаш сраснали се здраво с дъното на долината. Тук, далеч от отвесните зъбери, дълбоко в пещта, колоните се извисяваха като древна каменна гора. Сред тях Дженсън се чувстваше като мравка.

— Не се тревожи, Джен — прошепна в ухото и Себастиан.

— Ще се справиш. Майка ти те гледа. Не я разочаровай.

Ричард Рал я огледа внимателно, сякаш изобщо не забелязваше Себастиан, не виждаше дори Сестра Пердита, застанала по-нататък. Дженсън също забрави за всички останали и поглъщаше с очи брат си.

— Къде е Калан? — попита той.

Гласът му не беше, какъвто очакваше. Определено звучеше властно, но в него имаше далеч повече нюанси, цяла гама от чувства — от хладна ярост, през непоколебима решителност, до отчаяние. Сивите му очи изразяваха същата искрена и ужасяваща решителност.

Дженсън не можеше да свали очи от него.

— Коя е Калан?

— Майката Изповедник. Жена ми.

Тя стоеше втрещена — толкова силно беше разминаването между това, което виждаха очите и, и онова, което чуваха ушите и. Това не беше мъж, търсещ чудовищната си съучастничка, жестоката Майка Изповедник, управляваща Средната земя с желязна воля и зла ръка. Пред нея стоеше мъж, подтикван от любов към своята съпруга. Дженсън виждаше в очите му, че за него всичко друго е без значение. Ако те откажеха да се отстранят от пътя му, щеше да мине през тях, както мина през хилядата войници преди малко. И толкова.

Само дето, за разлика от онези войници, Дженсън е непобедима.

— Къде е Калан? — повтори Ричард, очевидно губейки търпение.

— Ти уби майка ми — сякаш не го чу Дженсън.

Той присви чело. Изглеждаше искрено озадачен.

— Едва наскоро научих, че имам сестра. Фридрих Златаря ми каза, от него разбрах, че се казваш Дженсън.

Тя осъзна, че кимва, все още не можеше да свали очите си от него, в тях виждаше своите очи.

— Убий го, Джен! — припряно зашепна Себастиан в ухото и. — Убий го! Можеш да го направиш! Магията му не може да ти навреди! Направи го!

Тя усети как по тялото и запълзява гъделичкащ ужас. Нещо не беше наред. Стиснала ножа си, събра смелост, вслуша се в гласа, остави се той да изпълни главата и, докато не остане място за нищо друго.

— Господарят Рал се опитва да ме убие, откакто се помня. Когато ти уби баща си, зае мястото му. Изпрати хората си подир мен. Започна да ме преследваш, също както баща ти преди теб. Изпрати ни четворки. Ти, копеле, ти си този, който изпрати убийците на майка ми!

Ричард я изслуша търпеливо, после подхвана с тих, уверен глас:

— Не поставяй на раменете ми плаща на вината само защото другите са зли.

Дженсън се сепна. Предсмъртните думи на майка и бяха почти същите. Не поставяй на раменете си плаща на вината само защото другите са зли.

Той стисна зъби, мускулите на лицето му потрепнаха.

— Какво си направила с Калан?

— Тя вече е моята кралица! — отекна нечий глас между колоните.

Гласът и се стори странно познат. Огледа се, Сестра Пердита не се виждаше никъде.

Ричард хукна в посоката, откъдето идваше гласът, и само след миг вече го нямаше. Дженсън пропусна шанса си да го убие. Не можеше да повярва, че двамата се бяха озовали един срещу друг, а тя проигра шанса си.

— Джен! — задърпа я Себастиан. — Какво ти става? Хайде! Още не е късно!

Тя беше сигурна, че нещо не е наред, макар да не знаеше какво точно. Взе главата си в ръце, искаше и се да заглуши гласа в себе си. Не беше по силите и. Бяха сключили сделка и гласът безмилостно я приканваше да изпълни дадения обет, причиняваше и болка, каквато не бе изпитвала никога през живота си.

Сред колоните проехтя гърлен смях и тя, забравила жегата и изтощението, се спусна нататък. Себастиан хукна след нея. Тя вече не знаеше къде е, защо е тук. Летеше през каменни коридори, които преливаха в други, лъкатушеха под скални арки, сред колони и през светлина и сенки. Беше като да се движиш в призрачен лабиринт от коридори и гори, само дето стените тук бяха от камък, а не измазани с хоросан, а дърветата бяха каменни.

Стигнаха до нещо като малък площад от исполински колони.

За една от тях беше вързана жена.

За Дженсън нямаше никакво съмнение, че това е жената на Ричард — Калан, Майката Изповедник.

Някъде отсреща продължаваше да ечи смехът, подмамващ Ричард да се отклони от желаната посока.

Майката Изповедник нямаше нищо общо с чудовището, което си беше представяла Дженсън. Явно не беше добре, тялото и висеше отпуснато на въжетата, с които бе пристегната около колоната. Не беше свързана плътно, а само няколко пъти през кръста — като в детска игра, все едно дете е завързало приятелчето си за дърво в гората.

Явно не беше в съзнание, дългата и коса висеше над гърдите, ръцете и се люлееха свободно. Беше облечена в обикновени дрехи за пътуване. Но нито те, нито увисналата коса можеха да скрият красотата и. Изглеждаше само няколко години по-голяма от Дженсън. Както бе видно, май нямаше големи шансове да доживее до повече.

Иззад колоната се показа Сестра Пердита и повдигна главата на Майката Изповедник за косата, огледа я и я пусна рязко.

Себастиан се спусна напред.

— Тя е, хайде!

Дженсън нямаше нужда гласът да и казва, че това е примамката, имаща за цел да подлъже Ричард Рал, за да бъде убит. Гласът бе свършил своето.

Дженсън се окопити, стисна ножа си и изтича към Сестрата. Застана с гръб към изпадналата в безсъзнание жена, не искаше да мисли за нея, не искаше да я гледа. По-добре да се съсредоточи върху предстоящата работа. Не бива да пропуска отново шанса си.

Смеещият се мъж внезапно изскочи иззад една колона наблизо. Дженсън разпозна отвратителната му усмивка. Беше човекът, когото бяха видели със Себастиан в нощта на убийството на Латея. Същият, който подплаши Бети, козичката и. Човекът, който Дженсън се опасяваше, че познава от кошмарите си.

— Виждам, че сте открили кралицата ми — рече той.

— Моля? — подвикна Себастиан.

— Моята кралица. Аз съм крал Оба Рал. Тя ще бъде моята кралица.

Дженсън изведнъж забеляза приликата — в очите на този човек имаше нещо от погледа на Натан, на Ричард, от нейния собствен поглед. Нямаше я удивителната прилика, която тя установи между себе си и Ричард, но беше явно, че говори истината — че той също е син на Мрачния Рал.

— Моля, запознайте се — вдигна той ръка и се извърна леко встрани, — това е брат ми — досегашният Господар Рал.

Ричард изскочи измежду сенките.

— Не се страхувай, Джен — прошепна Себастиан в ухото и. — Той нищо не може да ти стори. Пипни го.

Не биваше да пропуска този шанс.

С периферното си зрение мярна каруца, която идваше към тях. Конете и се сториха познати — и двата бяха сиви, с черни гриви и опашки. И наистина впечатляващо огромни. Кочияшът също бе едър, с руса глава.

Дженсън се ококори невярващо към каруцата, в следващия миг до ушите и достигна познатото блеене на Бети. Козичката беше сложила предните си крачета на капрата до кочияша. Русият здравеняк я галеше приятелски зад ушите. Том!

— Отдалечи се от Калан, Дженсън! — провикна се Ричард.

— Не го слушай, сестричке! — изкрещя Оба и избухна в смях.

Стиснала ножа си, Дженсън пристъпи назад към увисналата на колоната жена. Ричард ще се опита да стигне до съпругата си. И тогава Дженсън ще го прободе.

— Защо заставаш на страната на една Сестра на мрака, Дженсън?

Тя стрелна с объркан поглед Сестра Пердита.

— Сестра на светлината — поправи го.

Ричард бавно поклати глава и се приближи до Сестра Пердита.

— Напротив, тя е Сестра на мрака. Вярно е, че при Джаганг има Сестри на светлината, но има и Сестри на мрака. Всички те са робини на пътешественика по сънищата. Затова са тези халки през долните им устни.

Това име и беше познато — пътешественик по сънищата. Отчаяно се опитваше да си спомни къде го е чувала. Спомни си и случилото се в гората онази нощ, когато Сестра Пердита я заведе при останалите седем Сестри. В главата и препускаха хаотични мисли. Гласът я подтикваше да действа, но от това не и ставаше по-леко. Всичко в нея крещеше от желание да убие този човек, но нещо не и позволяваше да помръдне. Знаеше, че не може да е магията му.

— Ако искаш да спасиш Калан, ще трябва да минеш през Дженсън — обади се Сестра Пердита с хладен, презрителен глас. — Нямаш нито време, нито възможности за действие. Поне опитай да спасиш жена си, докато не и е изтекло времето.

С крайчеца на окото си Дженсън мярна кафеникавия силует на Бети, която припкаше по пътеката между каменните стълбове, следвана от Том.

— Бети? — прошепна Дженсън, задавена от сълзи, и махна черната кърпа от главата си, за да може животинката да я познае.

Чула името си, Бети изблея, и размаха радостно опашчицата си. Зад Том подтичваше още нещо, по-малко. Преди да стигне до Дженсън, Бети се озова близо до Оба. Още щом го зърна, козичката нададе жален вой и отстъпи встрани. Дженсън познаваше отлично кога приятелката и е обзета от безпокойство и ужас, кога се нуждае от помощ и успокоение.

Небето над тях беше побесняло от светкавици и гръмотевици, което допълнително плашеше горкото животно.

— Бети? — повика я Дженсън. Още не смееше да повярва на очите си, питаше се дали е възможно да е зрителна измама, някакъв жесток номер. Но магията на Господаря Рал не можеше да и стори това.

Разпознала гласа и, Бети се втурна към нея, но едва направила няколко крачки, замръзна на място. Опашчицата застина. Бети проблея жално, постепенно в гласа и прозвуча ужас и уплаха.

— Бети! Всичко е наред, аз съм — извика Дженсън.

Разтреперана от страх, козичката се дръпна назад. Реагира така, както когато видя Оба — и сега, и в онази нощ на пътя.

Бети се обърна и хукна да бяга.

Насочи се право към Ричард.

Той се наведе да погали животинката, която явно беше изпаднала в ужас и търсеше утеха и приятелска закрила. Намери я при него.

Вцепенена, Дженсън дочу тъничко блеене. Появиха се две малки бели козлета. При вида на Оба и двете подскочиха, тръгнаха към Дженсън, но пак се уплашиха и нададоха жален вой, търсейки майка си.

Тя ги повика. Те се завъртяха и хукнаха към нея. Успокоени от присъствието и, започнаха да подскачат към Ричард.

Том спря зад една колона, явно нямаше намерение да се меси.

Дженсън си помисли, че светът наистина е полудял.