Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

НА ДЖЕНСЪН НЕ И СЕ ВРЪЩАШЕ в странноприемницата, но бе тъмно и студено, пък и не знаеше какво друго и остава. Нежеланието на Латея да отговори на въпросите и я бе обезкуражило. Дженсън залагаше толкова много на тази жена.

— Какво ще правим утре? — попита Себастиан.

— Утре ли?

— Ами още ли искаш да ти помогна да напуснеш Д’Хара, както ме помолихте с майка ти?

Не се бе замисляла. Предвид малкото казано им от Латея не знаеше как да постъпи. Загледа се разсеяно в пустата нощ, докато вървяха през снега.

— Ако отидем в Народния дворец, ще получа някои отговори — отрони след малко, изказвайки мислите си на глас. — Да се надяваме, че Алтея ще ми помогне.

Отиването към Народния дворец бе най-страшното нещо, което би могла да си представи. Но където и да отидеше, накъдето и да се опитваше да избяга, магията на Господаря Рал щеше да я преследва. Може пък Алтея да се съгласи да помогне. Може да има някакъв начин да я скрие от него, за да и даде шанс за започване на нов живот.

Той се замисли дълбоко над думите и, във въздуха се виеше струйка пара, излизаща от устата му.

— Значи отиваме в Народния дворец. Да намерим тази жена — Алтея.

Стана и някак неловко, когато осъзна, че той приема безропотно думите и, не се опитва да я разколебае.

— Народният дворец е сърцето на Д’Хара. Не само това, но и мястото, където живее Господарят Рал.

— В такъв случай той едва ли ще очаква, че би имала смелостта да идеш право там, нали така?

Дали би очаквал или не, все едно — фактът бе, че отиваха в устата на лъва. Никой хищник не би пропуснал да грабне тъй близо поднесена му плячка. Щяха да се окажат безпомощни в лапите му.

Дженсън погледна мрачната фигура, крачеща до нея.

— Какво те води в Д’Хара, Себастиан? Не ми се вижда да си запленен от самото място. Какво те води на място, което не ти харесва?

Забеляза усмивката му под качулката.

— Толкова ли е очевидно?

Дженсън сви рамене.

— И преди съм срещала пътешественици. Разказват за местата, които са посетили, гледките, които са видели. Чудесата. Красивите долини. Изумителните планини. Удивителните градове. Ти не говориш за никое посетено място, за нищо, което си видял.

— Искаш ли да чуеш истината? — попита той със сериозен тон.

Дженсън извърна глава встрани. Изведнъж се почувства неловко, все едно бе някаква любопитна жена, която си вре носа в чуждите работи, а самата тя не казва на човека нищо за себе си.

— Съжалявам. Нямам право да те разпитвам. Забрави, че го казах.

— Нямам нищо против. — Погледна я с тънка усмивка. — Едва ли точно ти ще ме предадеш на Д’Харанските войници.

Само като си го помисли, тръпки я побиха.

— Разбира се, че не.

— Господарят Рал и неговата Д’Харанска империя искат да завладеят целия свят. Опитвам се да ги спра. Идвам от място, намиращо се на юг от Д’Хара, както вече ти казах.

Изпрати ме нашият владетел, императорът на Стария свят Джаганг Справедливият. Аз съм стратегът на император Джаганг.

— Значи си високопоставена личност — прошепна тя с удивление. — Човек, заемащ важна длъжност. — Почудата и мигом премина в страх. Достраша я дори да си помисли кой стои пред нея. С всеки следващ миг го поставяше все по-високо и по-високо. — Как да се обръщам към човек като теб?

— С името ми — Себастиан.

— Но ти си важна личност. А аз съм никой.

— Напротив, Дженсън Дагет, не си никой. Господарят Рал не преследва нищожества.

Дженсън внезапно се почувства крайно неловко. Не че изпитваше някаква любов и привързаност към Д’Хара, но все пак този човек беше дошъл да търси начин за унищожаването на родината и.

Този пристъп на родолюбие я стресна. Та нали в крайна сметка именно Господарят Рал бе изпратил хората, убили майка и. Господарят Рал преследваше самата Дженсън, искаше смъртта и.

Но все пак Господарят Рал, а не народът на Д’Хара. Планините, реките, равнините, дърветата и тревите, които винаги я бяха приютявали и хранили. Никога не бе гледала на нещата от такава гледна точка — че може да обича родината си и въпреки това да мрази управниците и.

Но ако Джаганг Справедливият успееше, тя щеше да бъде спасена от преследвача си. Бъде ли победена Д’Хара, значи ще бъде победен и Господарят Рал — на управлението на тази ужасна династия ще бъде сложен край. Тя най-сетне ще може да живее собствен живот.

Имайки предвид колко откровено се бе държал Себастиан с нея, тя се почувства засрамена, задето не му бе казала коя е и защо я преследва Господарят Рал. Всъщност самата тя не знаеше много подробности, но все пак бе достатъчно наясно, за да прецени, че ако го хванат с нея, го чака същата съдба като нейната.

Колкото повече се замисляше над това, толкова по-ясно разбираше защо Себастиан няма нищо против да се отправят на опасното пътешествие към Народния дворец. Като стратег на император Джаганг Себастиан вероятно би дал мило и драго, за да хвърли един поглед в покоите на врага.

— Пристигнахме — рече той.

Тя вдигна глава и видя бялата фасада на странноприемницата. На желязна кука над вратата бе увесена огромна халба, която се полюшваше на вятъра. Песните и танците вътре заливаха с глъчката си тихата снежна нощ. Обгърнал раменете и с ръка, Себастиан я поведе през тълпата към стълбите в дъното на помещението, закривайки я от любопитните очи. Мястото изглеждаше още по-претъпкано и шумно отпреди — ако това бе възможно.

Двамата бързо се заизкачваха по стълбата. Стъпили в мрачния коридор, той отключи една врата вдясно. Вече вътре, Себастиан врътна фитила на газеничето върху масичка, до която бяха поставени стомна и леген. По-нататък имаше и ниска пейка. Леглото беше на отсрещната стена, покрито с кафяво одеяло.

Стаята беше по-хубава от дома, който Дженсън бе напуснала, но не и харесваше. Една от стените беше облицована с шарен платнен тапет. Другите три стени бяха с ламперия, цяла в петна и нацвъкана от мухи. Стаята се намираше на втория етаж и единственият изход бе обратно през странноприемницата. От миризмата и се повдигаше — възкисела смесица от тютюнев дим и урина. Гърнето под леглото не беше изхвърлено.

Себастиан я остави да се измие и оправи, като слезе долу в кръчмата. След малко се върна с две паници агнешко. Носеше още черен хляб и две халби тъмна бира. Вечеряха седнали плътно един до друг на малката пейка, подпрели лакти на масата до газеничето.

Гозбата не бе тъй вкусна, колкото изглеждаше. Дженсън изяде парченцата месо, но не докосна безцветните, безвкусни и меки зеленчуци. Топна няколко залъка сух хляб в соса. Даде бирата си на Себастиан и предпочете да пийне вода. Бирата и миришеше не по-добре от газта в лампата. На Себастиан явно му се услаждаше.

След като се нахрани, Дженсън започна да кръстосва в тясната стаичка като Бети в кошарата. Себастиан обкрачи пейката и подпря гръб на стената. Сините му очи я следваха от леглото до стената и обратно.

— Защо не легнеш да поспиш — рече накрая с мек глас. — Аз ще стоя на пост.

Дженсън се чувстваше като животно, попаднало в капан. Проследи с поглед как Себастиан вдига халбата и отпива дълга глътка.

— А какво ще правим утре?

Не беше само фактът, че не харесва стаята и странноприемницата. Гризеше я съвестта. Не го остави да отговори.

— Трябва да ти кажа коя съм, Себастиан. Ти бе честен с мен. Не мога да остана с теб и да изложа на опасност мисията ти. Не знам нищо за важните задачи, които са ти поставени, но като си с мен, ти си изложен на неимоверен риск. Вече ми помогна повече, отколкото бих могла да се надявам, повече, отколкото бих могла да искам.

— Със самото си идване тук вече съм изложен на риск, Дженсън. Прекрачих границите на вражеска страна.

— А си високопоставена личност. Важен човек. — Тя разтърка длани, опитвайки се да стопли премръзналите си пръсти. — Ако те заловят, понеже си с мен няма да мога да го понеса.

— Преценил съм рисковете още с пристигането си тук.

— Но аз не бях честна с теб — не че съм те лъгала, но не ти казах всичко. Ти си твърде важен, за да рискуваш да бъдеш с мен, след като дори не знаеш защо ме преследват и защо бе всичко онова у дома. — Тя преглътна болезнената буца в гърлото си. — Защо майка ми изгуби живота си.

Той не каза нищо, просто я остави да дойде на себе си и да му разкаже всичко така, както и идва отвътре. Още от онзи първи миг, когато се бяха срещнали и когато видя, че тя се страхува, и не се приближи, за да не я плаши допълнително, той винаги и осигуряваше достатъчно пространство, за да се чувства сигурна. Определено заслужаваше повече, отколкото му даваше тя.

Дженсън най-сетне спря на място и го погледна, взря се в сините му очи, в очите, сини като нейните, сини като тези на баща и.

— Господарят Рал, предишният Господар Рал — Мрачният Рал… той ми е баща, Себастиан.

Лицето му остана каменно. Тя не можеше да предположи какви мисли са предизвикали думите и в главата му. Винаги досега я беше успокоявал с присъствието си, беше я карал да се чувства сигурна в неговата компания.

— Майка ми работела в Народния дворец. Била от персонала. Мрачният Рал я забелязал. Той може да има всяка жена, която си пожелае.

— Не е нужно, Дженсън.

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Искаше да му разкаже всичко докрай, преди да е изгубила кураж. Беше прекарала целия си живот с майка си и самотата я ужасяваше. Страхуваше се, че Себастиан ще я изостави, но трябваше да му каже всичко.

— Тогава била на четиринайсет — започна тя разказа си с възможно най-спокойния глас, който можеше да изтръгне от себе си. — Твърде млада, за да знае как е устроен светът. Сам видя колко е красива. Макар и малка, тя била достатъчно зряла, изпреварила възрастта, в която младите момичета обикновено се превръщат в жени. Имала умна усмивка и била лудо влюбена в живота.

За обикновена камериерка като нея оказаното и внимание било голяма чест. Почувствала се поласкана от комплиментите на мъж с такова могъщество, който би могъл да притежава всяка жена на света. Това, разбира се, било глупаво, но На нейната възраст и обществено положение сигурно и е изглеждало дори величествено.

Била изкъпана и напудрена от по-възрастни жени от дворцовия персонал. Косата и била направена като на истинска дама. Облекли я в прекрасна роба за срещата и с могъщия господар. Когато му я представили, той и се поклонил и нежно и целунал ръка — на нея, една прислужница във великолепния му дворец. Да и целуне ръка! Бил толкова красив, че заслепявал и най-изящната мраморна статуя.

Двамата вечеряли в невероятно красива зала, били им сервирани редки и екзотични храни, каквито майка ми никога не била вкусвала. Само двамата на дългата официална маса, заобиколени от рояк прислужници — за пръв път някой и сервирал храна.

Той бил очарователен. Обсипвал я с комплименти, възхвалявал красотата и изяществото и. Наливал и вино — самият Господар Рал.

Когато най-сетне останали насаме, изведнъж разбрала истинската причина да бъде поканена там. Била твърде уплашена, за да се противопостави. При всички положения той щял да си получи онова, към което се стремял. Мрачният Рал е могъщ магьосник. Можел да бъде толкова жесток, колкото бил и прекрасен. Можел да се справи с всяка жена без никакъв проблем. Стига само да заповядал, всеки, прекършил волята му, можело да свърши в подземията за мъчения. Но майка ми изобщо и не помислила да се съпротивлява. Допреди миг този свят, с цялото му великолепие и могъщество, и се струвал вълнуващ. Когато я връхлетял ужасът, тя го понесла покорно.

Не било изнасилване в истинския смисъл на думата, не било извършено с опрян в гърлото и нож. Но въпреки това било престъпление — нечовешко престъпление.

Дженсън отмести поглед от сините очи на Себастиан.

— Задържал майка ми в леглото си известно време, докато и се наситил. След което си потърсил други жени. В Двореца имало достатъчно — трябвало само да посочи поредната. Дори на тази крехка възраст майка ми не таила никакви илюзии, че може да означава нещо за него. Знаела, че той просто взима онова, което пожелае и за колкото време го желае. Че когато приключи с нея, ще я забрави. Тя се държала като покорна прислужница. Вярно, поласкана може би, но уплашена и непорочна млада жена, която не била толкова глупава, че да се опълчи срещу волята на господаря си.

Не можеше да гледа Себастиан в очите. Довърши историята си с едва чут глас.

— Аз съм резултатът от този кратък период на мъчения в живота и, довел до друг — много по-дълъг и по-ужасен.

Дженсън не бе разказвала тази покъртителна история на никой друг. Почувства се омърсена, втресе я. Прилоша и. Но най-вече изпита дълбока покруса за пропиления млад живот на майка и, за всичките и страдания.

Майка и никога не и бе разказвала цялата история наведнъж. През целия си живот Дженсън бе събирала и късчета от нея, докато накрая бе нарисувала цялата картина в главата си. Не стигна до подробностите, не разказа на Себастиан за ужасното държание на Мрачния Рал с майка и. Изпитваше изпепеляващ срам, задето се е родила, задето присъствието и ежедневно напомняше на майка и за преживения ужас.

Когато Дженсън погледна през сълзи, видя Себастиан изправен пред себе си. Пръстите му нежно докоснаха лицето и. Това беше най-нежната милувка, която бе получавала някога.

Изтри сълзите си.

— Жените и техните деца не означават нищо за него. Господарят Рал унищожава всеки свой наследник, който не е роден с дарбата. Тъй като жените, които си пожелава, са много, децата, дошли като резултат от тези връзки, също не са малко. Той проявява интерес само ако някое от тях е родено с дарбата — ако носи семето на магията.

— Ричард Рал — изрече Себастиан.

— Ричард Рал. Моят природен брат.

Ричард Рал, нейният брат, който я преследваше, както баща им преди него. Ричард Рал, който изпрати четворки да я убият. Ричард Рал, който изпрати четворки, убили майка и.

Но защо? Тя не представляваше заплаха за Мрачния Рал, още по-малко за неговия наследник. Той беше могъщ магьосник, командващ армии, легиони от магьосници, имаше безчет верни поддръжници. А тя? Тя бе просто една самотна жена, която познаваше шепа хора, и единственото, което искаше, бе да води скромен живот на спокойствие. Не можеше да представлява заплаха за управлението му.

Дори да разкажеше историята си пред хора, едва ли щеше да предизвика повече от повдигане на вежди. Всеки знаеше, че Господарят Рал живее по собствени закони. Едва ли щеше да има човек, който да не и повярва, но пък и не и се струваше много вероятно някой да се затрогне от думите и. Най-много да смигнат или да се сръчкат един друг, казвайки си, че великите хора са така, а Мрачният Рал бе най-великият сред великите.

Сякаш целият живот на Дженсън се сведе до този простичък въпрос: защо баща и когото тя не познаваше, искаше толкова отчаяно да я убие? Защо неговият син, Ричард Рал, собственият и брат, а вече и Господар Рал, също проявяваше подобни намерения? Не разбираше.

Какво лошо би могла да стори тя на когото и да е от двамата? Каква заплаха би могла да представлява за могъществото им?

Дженсън посегна към ножа на колана си — ножа, на който бе изобразен символът на дома Рал. Повдигна го, за да се увери, че лесно се изважда от ножницата. Докато го пускаше обратно, острието издаде приятен металически звук. Грабна пелерината си от кревата и я метна на раменете си.

Себастиан прокара ръка по щръкналата си бяла коса и изгледа Дженсън с любопитство.

— Какво си намислила?

— Връщам се след малко. Искам да изляза.

Той посегна към своите оръжия.

— Добре, ще те…

— Не. Този път ще се оправя сама, Себастиан. Достатъчно рискува заради мен. Искам да бъда сама. Ще се върна, когато приключа.

— Когато приключиш какво?

Тя забърза към вратата.

— Каквото трябва да свърша.

Той остана в средата на стаята, стиснал юмруци покрай тялото си, очевидно колебаейки се дали да се възпротиви на категоричното и изявление. Тя бързо тресна вратата зад гърба си и изчезна от погледа му. Запрескача стълбите две по две, подтиквана от желание да напусне странноприемницата колкото се може по-бързо, за да не би той да промени решението си и да я последва.

Долу бе същата тъпканица. Дженсън премина като сянка през насъбралите се мъже, не обърна никакво внимание на игрите, танците, смеховете им и се насочи към вратата. Преди да стигне до прага, един космат мъжага протегна ръка и я хвана през кръста, след което я дръпна към масата си. Тя изкрещя от изненада, но гласът и потъна в общата гюрултия. Лявата и ръка бе притисната към тялото и. Мъжът я завъртя към себе си и започна да я влачи по пода в нещо като танц.

Дженсън се опита да дръпне качулката си назад, за да се види червената и коса, но не можеше да освободи ръката си. Той стискаше другата и ръка в желязна хватка. Не само че не успяваше да покаже косата си, но и не можеше да извади ножа, за да се защити. Едва дишаше от ужас и уплаха.

Мъжът се хилеше на приятелите си и я въртеше в такт с музиката. В очите му проблясваше веселие, не заплаха, но тя знаеше, че е така само защото още не му е оказала съпротива. Знаеше, че в мига, в който той заподозре нежеланието и да танцува, ведрото му настроение ще се изпари.

Пусна я и я завъртя. Сега, когато желязната му хватка приклещваше само едната и ръка, тя се надяваше да успее да се измъкне. Пръстите на лявата и ръка подириха ножа, но той бе под пелерината и и беше трудно да го достигне. Тълпата пляскаше в ритъма на музиката. Щом Дженсън се завъртя, друг от мъжете я пое през кръста, като се блъсна в нея достатъчно силно, за да и изкара въздуха. В залисията си Да се мъчи да извади ножа тя пропусна възможността да си махне качулката.

Озова се в бурно море от мъже. Малкото други жени, предимно сервитьорки в странноприемницата, бяха част от декора и също се заливаха в смях, завъртаха се тук-там сред посетителите и успяваха да се промъкнат напред, за да си вършат работата. Бяха като насекоми, задържали се на повърхността на водата. Дженсън се запита как ли го правят. Още малко и щеше да се удави в бурното море от мъже, които си я предаваха едни на други.

Озовала се близо до вратата, тя се отскубна рязко, освобождавайки се от хватката на последния танцьор, докопал се до нея. Той не бе очаквал подобна реакция. Всички избухнаха в смях, задето изпусна плячката си. Веселостта му, както бе очаквала Дженсън, се изпари. Останалите се оказаха по-добронамерени, отколкото бе предполагала, и посрещнаха с одобрителни възгласи бягството и.

Вместо да даде воля на гнева си, мъжът, от когото бе избягала, и се поклони.

— Благодаря ви, красавице, за прекрасния танц. Доставихте удоволствие на един стар пръч като мен.

Усмивката се върна на лицето му и той се обърна към приятелите си, продължавайки да пляска в такт с музиката.

Дженсън стоеше като втрещена, осъзнавайки, че нещата не са били така, както си ги беше представяла. Тези мъже се забавляваха, нямаха намерение да сторят никому зло. Никой не я докосна непочтително, нито пък и каза неприлична дума. Само и се усмихваха и си позволиха да потанцуват с нея. Въпреки това не пропусна шанса да стигне до вратата.

Преди да прекрачи прага, усети около кръста си друга ръка. Този път бе решена да се бори за свободата си.

— Не знаех, че си падаш по танците.

Беше Себастиан. Тя се отпусна и го остави да я изведе навън.

Вдъхна с облекчение студения нощен въздух. Пое го с отворена уста, доволна, че се е отървала от неприятната миризма на бира, тютюнев дим и потни мъжки тела, щастлива да се озове далеч от глъчката на множество хора, събрани на едно място.

— Казах ти, че искам сама да свърша, каквото съм си наумила.

— И какво е то?

— Ще се върна при Латея. Остани тук, Себастиан, моля те.

— Само ако ми кажеш защо не искаш да идвам с теб.

Тя вдигна ръка, но веднага я отпусна покрай тялото си.

— Ти си високопоставена личност, Себастиан. И без това те изложих на достатъчно риск, от което се чувствам ужасно. Нямаш нищо общо с това. Животът ми е… Не знам. Аз нямам живот. Ти имаш. Не искам да те забърквам в моята каша.

Тя се загледа в снежното поле.

— Почакай ме тук.

Той пъхна ръце в джобовете си и тръгна редом с нея.

— Аз съм възрастен човек, Дженсън. Недей да решаваш вместо мен как да постъпя. Става ли?

Тя не отговори, а продължи напред по безлюдната улица.

— Искаш ли да ми кажеш защо отиваш при Латея?

Тя спря край една от пустите сгради недалеч от завоя и се загледа към къщата на Латея.

— Цял живот бягам. Майка ми прекара по-голямата част от живота си в усилия да ме спаси от Мрачния Рал, във вечно бягство. Умря, бягайки от сина му Ричард Рал. Мрачният Рал преследваше мен, мен искаше да убие, а сега на негово място дойде синът му, при това, без да има причина.

Писна ми. Целият ми живот е едно непрестанно бягство, криене. Страх. Това са нещата, които правя. Нещата, за които мисля. Това е животът ми — вечно бягство от човек, който иска да ме убие. Непрекъсната надпревара да съм с една крачка пред него.

Той не възрази.

— И защо по-точно искаш да повториш визитата си при чародейката?

Дженсън скръсти ръце под пелерината, за да ги стопли. Загледа се в тъмнината към къщата на Латея, към мрачните силуети на оголените клони. Вятърът изтръгваше приглушени стонове от тях.

— Виж, аз избягах дори от Латея. Макар да съм сигурна, че тя знае защо ме преследва Мрачният Рал. Страхувах се да я накарам да ми каже. Бях готова да пропътувам цялото разстояние до Народния дворец, за да намеря сестра и, Алтея, с надеждата, че може би, ако я помоля достатъчно, тя ще се съгласи да ми помогне.

Но ако не пожелае? Ако ме отпрати? Тогава какво? Каква по-голяма опасност може да има за мен, от това да се озова в сърцето на Народния дворец? И то за какво? Заради празната надежда, че най-сетне някой ще прояви желание да помогне на една самотна жена, гонена от могъщата сила на кръвожадния син на едно чудовище?

Нима не разбираш? Ако успея да убедя Латея да ми каже, може би ще си спестя едно ужасно опасно пътуване до сърцето на Д’Хара и вместо това ще поема в съвсем различна посока. И ще имам шанса за пръв път в живота си да живея на свобода. За малко да пропилея този шанс, защото се уплаших дори от Латея. До гуша ми дойде да изпитвам страх.

Той се спря в мрака, замислен над възможностите за избор пред тях.

— Искаш ли още сега да напуснем Д’Хара, готов съм да тръгна с теб и да те изведа далеч на юг.

— Не. Не и преди да разбера защо Господарят Рал иска да ме убие.

— Какво значение има, Дженсън, щом…

— Не! — Сви юмруци. — Не и преди да разбера защо трябваше да умре майка ми!

Усети горещите сълзи да разтапят вкочанените и бузи. Накрая Себастиан кимна.

— Разбирам. Да вървим при Латея. Ще ти помогна да изтръгнеш отговор от нея. Може би тогава ще се съгласиш да те отведа далеч от Д’Хара, за да се почувстваш на сигурно място.

Тя изтри сълзите си.

— Благодаря ти, Себастиан. Но нали имаш своя мисия тук? Нямам право да ти стоварвам проблемите си, при положение, че имаш свои собствени. Това е моя работа. Ти имаш друг път.

Той се усмихна.

— Духовният водач на нашия народ, Брат Нарев, казва, че най-важната ни задача в този свят е да помагаме на онези, които се нуждаят от помощ.

Тези думи и вдъхнаха повече увереност, отколкото бе предполагала, че е възможно.

— Той сигурно е прекрасен човек.

— Така е.

— Но ти имаш своя задача, поставена ти от Джаганг Справедливия, нали?

— Освен всичко друго, Брат Нарев е близък приятел и духовен водач на императора. И двамата биха искали да ти помогна, знам го. В крайна сметка Господарят Рал е и наш враг. Той причини на нашия народ невиждани страдания. И Брат Нарев, и император Джаганг биха настояли да ти помогна. Убеден съм в това.

Думите му я разчувстваха дълбоко, не можеше да изрази вълнението си. Остави го да я прегърне през кръста и да я поведе надолу по пътя. Споделила спокойствието на мрака с него, се заслуша в стъпките им, скърцащи по хрупкавия сняг.

Латея трябваше да и помогне. Дженсън щеше да направи всичко възможно, за да я накара да го направи.