Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ЯХНАЛА РИЖКА, с развяна от силния вятър коса, Дженсън гледаше величествения Дворец на Изповедниците, издигащ се в далечината. До нея беше Себастиан с Пит, който нервно ровеше земята с копито. От другата страна на Себастиан се бе изправил гордо великолепният сив жребец на Джаганг. С тях бяха и групичка притихнали офицери и съветници. Мрачният поглед на императора не се откъсваше от Двореца. Из мастилено черните му очи се носеха призрачни сенки, сякаш буреносни облаци.

Походът към Ейдиндрил се бе оказал по-изнервящ и труден от очакванията.

Наблизо бяха застанали група Сестри на светлината, очевидно вглъбени в своите си магьоснически дела. Макар никоя от Сестрите все още да не бе разговаряла лично с Дженсън, всички я познаваха и не я изпускаха от очи. Част от тях бяха заминали с един кавалерийски отряд от Ордена, който трябваше да се плъзне като тъмен поток през полета и пътища, край хълмове, къщи и плевни, все напред и напред, за да достигне до покрайнините на Ейдиндрил. Огромният град се простираше в нозете им притихнал и ням.

Предишната нощ Себастиан спа неспокойно. Дженсън го знаеше, понеже самата тя не можа да мигне, развълнувана от очакването за предстоящата битка. Мисълта, че най-после наближава моментът, в който ще има възможност да използва ножа си, не и даваше мира.

Зад Сестрите бяха подредени в готовност над четиридесет хиляди елитни конници от Императорския орден, някои стискаха в ръце боздугани и мечове. На лявата ноздра на всеки от тях имаше халка. Повечето бяха брадясали, с дълги, сплъстени черни коси с вплетени в тях амулети. Имаше обаче и войници с бръснати глави, очевидно в знак на преклонение пред император Джаганг. Бяха като натисната пружина, която всеки миг можеше да се изстреля напред, за да помете сгушения в ниското град.

С изключение на Дженсън и Себастиан, всички останали — редови войници, доверени офицери, Сестри на светлината — имаха нещо общо помежду си: знаеха как изглежда Майката Изповедник. Доколкото Дженсън можа да разбере, Майката Изповедник е предвождала бойни отряди в лагера на Ордена и е участвала в битки, където е била изложена на погледите на безчет войници и на повечето Сестри на светлината. Всички, избрани да участват в похода срещу Ейдиндрил, трябваше да знаят как изглежда Майката Изповедник.

Джаганг не искаше да им се изплъзне, скрита сред тълпи от хора, или да избяга под прикритието на обикновена перачка.

Но доколкото имаха информация, това едва ли щеше да се случи.

Вкочанена не само от студа, но и от жаждата за кръв, блестяща в очите на войниците, Дженсън се вкопчи здраво в седлото си, за да прикрие треперенето на ръцете си.

Дженсън.

За стотен път тази сутрин потърси дръжката на ножа на кръста си. Успокоена, че е на мястото си, го пусна обратно в ножницата и той потъна вътре с характерното металическо прещракване. Тя бе тук, в редиците на армията, понеже трябваше да изиграе своята роля в битката.

Предай се.

Замисли се каква ирония се крие във факта, че разчита на ножа, който Господарят Рал е дал на Д’Харанския войник, за да я убие. Сега същият този нож, собственото му оръжие, щеше да бъде използвано срещу него.

Най-сетне Дженсън бе преследвачът, а не преследваният. Всеки път, щом усетеше, че губи кураж, извикваше в главата си образа на майка си, на Алтея и Фридрих, на сестрата на Алтея — Латея, дори образа на брата, с когото никога нямаше да може да се запознае — лечителя от Рауг’Мос — Дрефан. Господарите Рал бяха унищожили толкова много животи. Отначало баща и, Мрачният Рал, а сега и брат и — Ричард.

Предай волята си, Дженсън. Предай плътта си.

— Остави ме на мира! — изкрещя тя, раздразнена, че гласът продължава да я тормози и и повтаря тези думи отново и отново, когато в главата и има далеч по-важни мисли.

Себастиан я изгледа свъсено.

— Моля?

Смутена, че този път го е изрекла гласно, Дженсън само поклати глава, за да му покаже, че няма нищо. Той потъна в собствените си мисли и отново впери поглед в града пред тях, изучавайки внушителното море от сгради, улици и улички. Само едно нещо липсваше в града и то държеше всички в напрежение.

С крайчеца на окото си Дженсън забеляза, че Сестрите започнаха да си шушукат. Само Сестра Пердита, онази с тъмносивата рокля и вързаната на хлабава опашка прошарена коса, не каза нищо. Когато погледите им се срещнаха, жената и се усмихна с онази своя разбираща, загадъчна усмивка, която сякаш проникваше до дълбините на Дженсъновата душа. Дженсън си помисли, че може би жената няма намерение лицето и да изразява точно това и я поздрави с кимане, дори успя да и се усмихне леко, преди да се обърне напред.

Заедно с всички други Дженсън гледаше Двореца, кацнал на високия хълм край града. Човек трудно можеше да не го гледа, белотата му бе ослепителна на фона на сивкавите планини. Високите фасадни прозорци се гушеха сред красиви мраморни колонади със златни капители. Блестящият централен купол бе опасан с наниз от прозорци, извисяващи се далеч над високите стени. Дженсън не можеше да разбере как е възможно такава красота да бъде сътворена от толкова коварен и зъл човек като Майката Изповедник.

Зловещият силует на Магьосническата кула, кацнала на хълма зад Двореца, сякаш повече и прилягаше. Дженсън забеляза, че ничий поглед не се задържа дълго върху страховитата Кула. Всеки бързаше да насочи вниманието към по-приятни за окото и сърцето гледки.

Кулата, облещена насреща им, бе по-голяма от всичко, което Дженсън би могла да си представи, може би отстъпваше единствено на Народния дворец в Д’Хара. Над външните крепостни стени, извисяващи се до главозамайващи висини, пребягваха накъсани сиви облаци. Самата Кула, скрита зад внушителните стени, представляваше сложна архитектурна комбинация от бойни кули с назъбени парапети, крепостни валове, стени, наблюдателници, подвижни мостове и свързващи покрити коридори. Ако не го бе видяла с очите си, Дженсън едва ли би повярвала, че е възможно от каменна сграда да струи толкова жива заплаха.

В тишината погледът и подири утеха в познатия образ на Себастиан, в топлите му очи, в щръкналата бяла коса. От него тя почерпи спокойствие, макар той да не я гледаше. Коя жена не би била щастлива да спечели любовта на мъж като него? Дженсън не искаше дори да си помисля какво би правила без него след смъртта на майка и.

Под леко разгърнатото наметало на Себастиан се виждаха част от оръжията му. Оглеждаше терена с премерено спокойствие. Де да можеше и Дженсън да е толкова спокойна. Внезапно я стресна мисълта, че скоро може да му се наложи да използва оръжията си, да се бори за живота си.

— Какво мислиш? — прошепна тя, накланяйки се към него. — Какво би могло да означава това?

Той и хвърли бърз, остър поглед и леко врътна глава. Не искаше да говори. Грубият му жест означаваше, че Дженсън трябва да мълчи. Тя, естествено, и сама го знаеше, беше го разбрала по мъртвешката тишина, надвиснала над десетките хиляди мъже зад тях, но не успя да се пребори с разкъсващото я неспокойство. Имаше нужда от една успокоителна думичка. Острата му реакция я сломи, накара я да се почувства нищожна.

Знаеше, че има да мисли за хиляди важни неща, но отговорът му и подейства като плесница, особено след изминалата нощ, когато той бе имал тъй отчаяна нужда от близостта и, бе я пожелал по-страстно от всякога. Тя го разбра. Не го отблъсна, макар да не се чувстваше удобно при мисълта, че не са сами, че часовите пред палатката им чуват всичко.

Разбира се, беше наясно, че не му е времето и мястото да я успокоява. Предстоеше им важна битка. Но все пак я заболя.

Свистящият в голите клони на величествените кленове вятър бе удавен в конски тропот. Всички погледи се насочиха към брадатите, дългокоси мъже с кожени наметала, веещи се като знамена зад гърбовете им, които приближаваха по десния път. Дженсън ги позна по пъстрия кон на водача им. Беше един от разузнавателните отряди, които императорът изпрати на оглед преди няколко часа. В далечината на запад се виждаше да приближава друг разузнавателен отряд, но конниците все още изглеждаха като мънички точици, спускащи се надолу по хълма.

Щом първият отряд спря рязко пред императора и съветниците му, Дженсън вдигна наметалото пред устата си, задавена от вдигнатата пушилка.

Здравенякът, който яздеше начело, завъртя пъстрия си кон.

Мазните кичури коса, обрамчващи лицето му, подскачаха като конска опашка.

— Нищо, Ваше сиятелство.

Джаганг бе в мрачно настроение и явно започваше да губи търпение. Намести се върху седлото.

— Нищо.

— Тъй вярно, Ваше сиятелство, нищо. На изток не се виждат никакви следи от армия, няма никой и в задната част на града, нито нагоре в планината. Нищо. Пътищата, пътеките — всичко е пусто. Няма хора, няма следи, няма конски фъшкии и коловози от каруци. Нищо. По всичко личи, че градът е изоставен преди доста време.

Мъжът продължи с подробен отчет на посетените места. През това време от запад се приближи другият отряд, от муцуните на конете им излизаше пяна, войниците изглеждаха нетърпеливи и развълнувани.

— Няма никой! — провикна се водачът им и дръпна юздите на коня си. Животното, превъзбудено от усилената езда, се завъртя пред императора и изпръхтя. — На запад не се виждат никакви следи от войници, Ваше сиятелство, изобщо от каквито и да било хора.

Дженсън хвърли гневен поглед към Двореца.

— Ами пътят към Кулата? Да не би да искате да ми кажете, че съгледвачите ни са били избити от призраците на напусналите града хора!

Мускулестият мъжага имаше наистина страховит вид, Дженсън си помисли, че никога не е виждала толкова всяващ респект и ужас войник. Горните му зъби липсваха, което го правеше да изглежда още по-свиреп. Хвърли предпазлив поглед към проснатия като бяла панделка път, водещ към Магьосническата кула. После се обърна към императора.

— По пътя към Кулата също не се виждат следи, Ваше сиятелство.

— Качихте ли се чак до горе, за да сте сигурни? — мрачният поглед на Джаганг не се откъсваше от мъжа.

Онзи преглътна, явно притеснен от гневния поглед на господаря си.

— Точно под върха има каменен мост, минаващ над бездънна пропаст. Стигнахме дотам, Ваше сиятелство, но пак не видяхме никой, никакви следи. Откъм Кулата не се виждаха никакви признаци на живот.

— Това нищо не означава — чу се разпален женски глас.

Дженсън и Себастиан се обърнаха едновременно, както и повечето от съветниците, офицерите и самият Джаганг. Беше Сестра Пердита. На лицето и не се виждаше обичайната и подигравателна усмивка.

— Това нищо не означава — повтори тя. — Уверявам ви, Ваше сиятелство, тази работа никак не ми харесва. Нещо не е наред.

— Нещо ли? Какво по-точно? — сопна се Джаганг.

Сестра Пердита се отдели от петдесетината Сестри на светлината и насочи коня си към императора, за да могат да говорят на четири очи.

— Случвало ли ви се е да влезете в гора и да не чувате ни какви звуци, въпреки че би трябвало, Ваше сиятелство? Гората внезапно да е притихнала?

На Дженсън и се беше случвало. Удиви я точното сравнение на Сестрата, сякаш описваше собствените и усещания — предвестник на нещо лошо, но без определена причина, нещо, което кара косъмчетата по тила и да настръхват. Все едно лежеше в гората и изведнъж всички насекоми и птици бяха притихнали.

Джаганг хвърли на Сестра Пердита унищожителен поглед.

— Винаги, когато влизам в гора или където и да било другаде, всичко утихва.

Сестрата не му възрази, просто продължи мисълта си.

— Ваше сиятелство, тези хора са наши врагове не от вчера. Ние, родените с дарбата, вече познаваме всичките им номера. Знаем кога използват дарбата си. Можем да разберем, ако са прибягнали до нея, за да заложат някаква клопка, па макар и сама по себе си клопката да не е изтъкана от магия. Сега обаче е различно. Нещо не е наред.

— Още не си ми казала какво — едва успяваше да потисне раздразнението си Джаганг, по тона му ясно се разбираше, че няма намерение да си губи времето в празни приказки.

Жената забеляза това и сведе глава.

— Щях да ви кажа, Ваше сиятелство, ако знаех. Мой дълг е да ви информирам за всичко, което знам. В момента не усещаме да е използвана магия — със сигурност не е. Не долавяме клопки, които да са били поставени от дарбата.

Но това не ме успокоява особено. Нещо не е наред. Бих искала да ви предупредя, макар да признавам, че не мога да определя точната причина за притеснението ми. Можете сам да преровите съзнанието ми, за да се уверите, че казвам истината.

Дженсън нямаше никаква представа какво означава последното, но забеляза видимото облекчение на Джаганг. Махна с ръка към жената и се обърна към Двореца.

— Предполагам, че дългото чакане ни е поизнервило, Сестро. Както каза, познавате тактиките и номерата им, знаете как боравят с магията, така че, ако беше нещо истинско, щяхте да го разпознаете.

— Не съм убедена — продължи Сестра Пердита. Хвърли бърз, тревожен поглед към Магьосническата кула. — Ние знаем доста за магията, Ваше сиятелство. Но тази Кула е на хиляди години. Тъй като ние идваме от Стария свят, не можем да твърдим, че познаваме това място. Лично аз не знам почти нищо за различните видове магии, които по всяка вероятност се съхраняват в него. Убедена съм само в едно — че всяка магия, идваща от там, е извънмерно опасна. Именно такава е една от целите на Кулата — да съхранява подобни неща.

— Нали затова искам да я завладея. Тези опасни неща не бива да бъдат оставени в ръцете на врага, за да бъдат използвани срещу нас.

Сестра Пердита внимателно се почеса по челото.

— Кулата е строго охранявана. Не знам как. Охраната е създадена от магьосници, не от чародейки. Тук не е нужно да има часови и стражи. Но появи ли се неканен гост, защитните сили на Кулата моментално се задействат — така е с почти всички магически клопки. Някои от тези предохранителни мерки са само предупредителни, но други могат да бъдат смъртоносни. Дори мястото да е изоставено, защитните сили на Кулата могат да убият всеки, който се опита да се доближи до нея, камо ли да я завземе. Тази охрана не отслабва с времето. Тя е вечна. Няма значение дали е създадена преди месец или преди хилядолетия. Опитът ни да превземем място като това би могъл да ни сблъска лице в лице със смъртта, от която толкова усилено се опитваме да избягаме.

Джаганг кимна, заслушан в думите и.

— Въпреки това трябва да пробием охраната и да завземем Кулата.

Сестра Пердита хвърли поглед през рамо към мрачната Кула на хълма в далечината.

— Както не еднократно съм се опитвала да изтъквам, Ваше сиятелство, това, че притежаваме изключителни магически способности и висока степен на владеене на магията, не означава, че можем да пробием подобна охрана. Двете неща не са задължително свързани. Една мечка въпреки силата си не би могла да отвори заключена каса. При неща от подобен род не може да се борави със сила. Казвам ви, тази работа не ми харесва, нещо не е наред.

— Досега чух само, че те е страх. Сред родените с дарбата Сестрите са най-добре подготвени. Нали именно затова сте с мен. — Джаганг се надвеси към жената, търпението му явно се бе изчерпало. — Очаквам от Сестрите да се справят с всяка заплаха, чийто произход е магически. Има ли нещо неясно?

Онази пребледня.

— Не, Ваше сиятелство. — След като се поклони от седлото си, тя обърна коня си и се върна при Сестрите.

— Сестро Пердита — подвикна след нея Джаганг. Изчака я да се обърне. — Както вече ти казах, трябва на всяка цена да завземем Магьосническата кула. Не ме интересува колко Сестри ще работят по въпроса. Искам резултат.

Докато тя се насочваше към Сестрите, Джаганг и всички останали забелязаха самотен ездач, галопиращ към тях откъм града. Изражението на лицето му накара всички да посегнат към оръжията си. Всички зачакаха напрегнато, докато конникът спре пред императора. Очите му блестяха от вълнение, но успя да овладее гласа си.

— В града няма никой, Ваше сиятелство. Абсолютно никой. Но мирише на коне.

По лицата на офицерите Дженсън разбра, че в думите на глашатая са открили потвърждение на подозренията си, че градът въпреки всичко не е изоставен. С напредването на зимата Орденът бе притиснал вражеската армия до стената, принуждавайки всички — военни и цивилни — да се залостят в града. Никой не можеше да повярва, че е възможно такъв огромен град да бъде евакуиран посред зима, без никой да забележи. Не се намери смелчага, който да изрази на глас мислите си пред императора.

— Коне ли? — Джаганг свъси чело. — Може да е било стара конюшня.

— Не, Ваше сиятелство! Не ги видях, не ги чух, но ги подуших. Не беше миризма на конюшня, а на коне. Долу има коне!

— Значи и врагът е там, точно както предполагахме — обърна се един от офицерите към Джаганг. — Крие се, но е там.

Джаганг не каза нищо, в очакване конникът да продължи.

— Има и още нещо, Ваше сиятелство. Обикалях града и не успях никъде да видя коне, затова реших да се върна за още хора, за да ми помогнат в търсенето на тези страхливци. На връщане мярнах човек на прозореца на Двореца.

Джаганг вдигна рязко поглед към мъжа.

— Моля?

Войникът посочи.

— В белия Дворец, Ваше сиятелство. Както излизах от един завой на стената, точно пред Двореца, видях някой на втория етаж да се дърпа от прозореца.

Джаганг дръпна рязко юздите на жребеца си, за да укроти нетърпението му.

— Сигурен ли си?

Мъжът закима енергично.

— Да, Ваше сиятелство. Прозорците там са високи. Кълна се в живота си, че когато се появих от завоя, онзи ме забеляза и побърза да се дръпне от прозореца.

Императорът отправи взор към пътя, от двете страни, на който се виеше шпалир от кленове, и продължи нататък към Двореца, обмисляйки ситуацията.

— Мъж или жена? — попита Себастиан.

Конникът изтри потта от челото си и си пое дълбоко дъх.

— Зърнах го само за миг, но ми се стори, че е жена.

Джаганг впи мрачните си очи в развълнувания войник.

— Тя ли беше?

Кленовите клони се полюшваха на вятъра с тихо тропотене. Джаганг изпиваше с очи войника.

— Не мога да бъда сто процента сигурен, Ваше сиятелство. Може да е било отражение от стъклото на прозореца, но ми се стори, че фигурата край прозореца е с дълга бяла рокля.

Роклята на Майката Изповедник. Дженсън си помисли, че е абсурдно да сметнат това съвпадение за отражение от стъклото на прозореца — отражение, което би накарало случайния наблюдател да си помисли, че е видял бялата рокля на Майката Изповедник.

Да, но не и се виждаше логично. Защо Майката Изповедник ще стои сама в Двореца си? Да се биеш до последен дъх е едно. Но да влезеш в бой сам — съвсем друго. Дали е възможно съгледвачът да е прав, да си имат работа със страхливци, спотаили се в миши дупки?

Себастиан скришом потупа с пръст бедрото си.

— Какво ли са намислили?

Джаганг извади меча си.

— Май ще трябва да разберем. — Извърна глава към Дженсън. — Гледай ножът да ти е под ръка, малката. Може днес да се окаже денят, който чакаш цял живот.

— Но как е възможно, Ваше сиятелство.

Императорът се изправи на стремената и се извърна широко ухилен към кавалерията си. Размаха меча си във въздуха.

Пружината бе освободена.

Четиридесет хиляди мъже се впуснаха в бясна атака, четиридесет хиляди гърла нададоха оглушителен рев. Дженсън ахна и се вкопчи в юздата на Рижка, която се понесе в галоп начело на кавалерията, препускаща към Двореца.