Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ПРЕЗ ЕФИРНАТА ПЕЛЕНА НА ДЪЖДА Оба не забеляза жива душа около червеникавата дървена къща, сгушена сред кичестите дървета и зеленина. По брега, обикалящ малкото езерце наблизо, се виждаха следи — отпечатъци от мъжки ботуши. Не бяха пресни, но именно те го отведоха до къщата. От комина мързеливо се виеше тежък влажен дим.

Тази къща, почти невидима под гъстата мрежа от мъх и лиани, явно беше домът на чародейката. Кой друг би проявил глупостта да живее на подобно отвратително място.

Оба запристъпва на пръсти по пътеката, изкачи се по задната стълба и се озова на тясна веранда. Над нея бе надвиснал покрив, поддържан от дебели дървени колони. От по-широкото предно стълбище тръгваше добре отъпкана пътека — без съмнение това бе пътят, по който посетителите свенливо приближаваха дома на чародейката с молба да им гледа.

Извън себе си от ярост и без никакво намерение да се прави на любезен и да чука, Оба блъсна вратата. В огнището гореше малък огън. Прозорчетата бяха само две и пламъкът не смогваше да даде достатъчно светлина, та помещението беше по-скоро мрачно. Целите стени бяха отрупани с някакви глупави фигурки, предимно на животни, някои необработени, други боядисани, трети позлатени. Беше доста далеч от вкуса на Оба. Мебелировката бе по-добра от тази в дома му, но му се стори далеч не толкова уютна като това, с което вече беше свикнал.

Край камината на красив дървен стол — най-изящният от всички мебели — седеше жена с огромни тъмни очи. Приличаше на кралица, възкачила се на трона си. Гледаше го над ръба на чашата си, докато отпиваше. Макар дългата и златиста коса да изглеждаше по-различно и да нямаше онези сурови и студени черти, Оба я позна. Ако човек се вгледа внимателно в очите и, няма начин да сбърка. Това беше сестрата на Латея.

Очи. Тази дума присъстваше в един от списъците, които съхраняваше в главата си.

— Аз съм Алтея — рече тя, щом отдели чашата от устните си. Гласът и не приличаше на сестриния и. В него се долавяха същите нотки на властност, но нямаше и следа от високомерието и надутостта на Латея. Не стана от стола. — Смея да твърдя, че идваш доста по-рано, отколкото те очаквах.

За да избегне всяка потенциална заплаха, Оба пропусна думите и покрай ушите си и се отправи директно към задните стаи, първо към онази, в която му се мярна работна маса. Кловис беше споменал, че Алтея има съпруг, Фридрих. Пък и нали видя с очите си следи от мъжки обувки в калта. Върху плота лежаха прилежно подредени длета, ножове и чукове — все потенциални смъртоносни оръжия, в случай че попаднат в подходящи ръце. Изглежда, някой съзнателно беше прекъснал работата си, оставяйки работното си място в изряден вид.

— Мъжът ми замина за Двореца — провикна се тя от стола си. — Сами сме.

Все пак Оба реши да се увери с очите си и погледна и в спалнята. Беше празна. Жената казваше истината. Като се изключи тропотенето на дъжда по покрива, в къщата бе тихо. Двамата наистина бяха сами.

Убедил се, че нищо няма да прекъсва срещата им, Оба се върна в дневната. Жената го чакаше. В израза на лицето и нямаше нито веселост, нито сърдитост, нито тревога. Оба си каза, че ако и е останал поне малко мозък, би трябвало поне да се притесни. Видя му се някак вяла, може би сънена. Това отвратително блато с горещ и влажен въздух сигурно успиваше.

На земята близо до стола беше оставена квадратна дъска с изящен позлатен символ отгоре. Напомни му на нещо, което бе отбелязал в списъците си. Край дъската имаше купчина тъмни гладки камъчета. В краката на жената се виждаше голяма червена възглавница със златни орнаменти.

Оба застина на място, внезапно осъзнал връзката на една думите в списъците му със символа, изрисуван на дъска — символът му напомняше за изсушен цвят от планинска трескавична роза — една от билките, която Латея прибавяше към лековете му. Повечето от другите субстанции обикновено бяха стрити на прах. Не и тази билка. Тя счукваше по едно цветче точно преди да го прибави към лекарството му. Подобно зловещо съвпадение не би могло да е друго, освен предупредителен знак за опасност. Явно беше прав: тази чародейка сигурно е точно толкова опасна, колкото бе предполагал.

Свил юмруци, Оба се надвеси над жената и я изгледа застрашително.

— Добри духове! — прошепна тя. — Надявах се никога повече да не видя тези очи.

— Какви очи?

— Очите на Мрачния Рал. — В гласа и се долавяше далечна нотка на безнадеждност, примесена със съжаление, а може би дори с ужас.

— Очите на Мрачния Рал. — Оба се ухили широко. — Много великодушно от твоя страна, че го спомена.

Тя дори не понечи да се усмихне.

— Не беше комплимент.

Усмивката му угасна.

Не се изненада много от факта, че тя разпозна в него сина на Мрачния Рал. Нали е чародейка, а на всичко отгоре и сестра на Латея. Кой знае какви и ги е надрънкала онази досадна жена от вечния си дом в света на мъртвите.

— Ти си убиецът на Латея.

Не беше въпрос, по-скоро укор и присъда. Макар да бе спокоен поради непобедимостта си, Оба застана нащрек. Все пак онази Латея, от която се бе страхувал цял живот, се оказа не чак толкова забележителна, колкото си я беше представял.

Но Латея не можеше да се сравнява с тази жена — ни най-малко.

Вместо да отвърне на обвинението, Оба на свой ред зададе въпрос.

— Какво е дупка в света?

Онази се усмихна и протегна ръка.

— Защо не седнеш, ще пийнем чай.

Оба не бързаше. Има време да приключи с тази жена — в това беше сигурен. Защо да пришпорва нещата. Донякъде съжаляваше, че избърза с Латея, преди да успее да изтръгне всички отговори от нея. Станалото — станало, както обичаше да казва.

Но сега Алтея ще отговори на всичките му въпроси. С нея няма да бърза. Тя ще го научи на много нови неща, преди да приключи с нея. Ще извлече максималното от тъй дълго предвкусваното удоволствие, няма закъде да бърза. Внимателно се отпусна на стола. На ниската масичка между двамата имаше чайник, но не и втора чаша.

— О, съжалявам — рече тя, забелязала търсещия му поглед.

— Би ли отишъл до шкафа да си вземеш чаша?

— Ти си домакинята, защо не отидеш да ми донесеш?

Фините пръсти на жената се плъзнаха по спираловидните краища на подлакътниците на стола.

— Опасявам се, че не бих могла. Саката съм. Не мога да ходя. Мога само да влача безполезните си крака по пода и да върша някои най-елементарни неща.

Оба я погледна, не знаеше дали да и вярва. Жената се потеше обилно — сигурен знак за нещо. Сто процента е ужасена от присъствието на човека, оказал се достатъчно могъщ, за да сложи край на сестра и. А дали не се опитва да го разсее, надявайки се да му се нахвърли веднага, щом той и обърне гръб.

Алтея повдигна леко ръба на полата си, за да му покаже коленете си и малко над тях. Той се наведе да ги огледа по-добре. Краката и бяха обезобразени и съсухрени. Сякаш бяха умрели преди векове, а още не бяха погребани. Гледката му хареса.

Алтея повдигна вежда.

— Както вече споменах, саката съм.

— Какво е станало?

— Баща ти се погрижи.

Е, и това, ако не е нещо!

Оба за пръв път усети осезаема връзка с баща си.

Сутринта беше тежка и изтощителна, така че има право да изпие чаша чай на спокойствие. Всъщност идеята никак не е лоша. И бездруго възнамеряваше да създаде доста работа на тази жена. Отиде до шкафа и взе най-голямата чаша, която откри на полицата. Когато я остави на масичката, Алтея я наля догоре с тъмен гъст чай.

— Специален е — обясни тя в отговор на намръщеното му лице. — В блатото човек понякога се чувства ужасно, много е горещо и влажно. Напитката ще ти прочисти главата и ще те освободи от товара на тежката сутрин, която прекара. Освен това ще се изпотиш и уморените ти след дългото ходене мускули ще се отпуснат.

Вярно, след тази ужасна сутрин главата му щеше да се пръсне. Дрехите му вече бяха изсъхнали, от кръвта не бе останала и следа. Каза си, че сигурно все пак някак си е усетила, че е прекарал тежки часове сред блатото. Кой знае на какво е способна тази жена. Но Оба беше спокоен. Нали е непобедим, смъртта на Латея го доказваше.

— И чаят ти ще ми помогне за всичко това?

— О, да, много е тонизиращ. Лекува всякакви проблеми. Ще се убедиш сам.

Оба видя, че тя пие същата гъста тъмна течност. И определено се потеше, така че явно не го лъжеше. Алтея допи чашата си и си наля нова.

Вдигна тост.

— За сладкия живот, докато го имаме!

Тостът му се стори странен. Прозвуча му така, сякаш жената предусеща, че краят и наближава.

— За живота! — Оба вдигна чашата си да се чукнат. — До като го имаме!

Отпи голяма глътка от тъмната течност. Почти веднага разпозна вкуса и лицето му се сгърчи в гримаса. Беше онова, което изобразяваше символа на квадратната дъска — планинска трескавична роза. Беше се научил да разпознава стипчивия вкус от времето, когато Латея стриваше по едно цветче и го прибавяше към лекарството му.

— До дъно — обади се домакинята. Дишаше тежко. Отпи няколко големи глътки. — Както ти казах, ще реши много проблеми. — Пресуши чашата си.

Оба знаеше, че Латея, въпреки злата си природа, понякога забъркваше лекове за болните. Беше се случвало, докато я чака да приготви поръчаното от майка му, да стрива цветчета от трескавична роза и да прибавя прахчето в отварите за други хора. Самата Алтея изпи пред него цяла чаша. Явно имаше доверие на отвратителната на вкус билка. От влагата му се виеше свят. Въпреки стипчивостта отпи още глътка, с надеждата не само да проясни мислите му, но и да успокои пламналите му мускули.

— Имам няколко въпроса.

— Това вече го каза — рече Алтея и го погледна над ръба на чашата си. — И очакваш да чуеш отговорите.

— Точно така.

Оба отпи пак от тежкия чай. И за пореден път лицето му се изкриви в гримаса. Защо ли жената му вика „чай“, след като няма нищо общо. Беше си чиста проба стрита изсушена трескавична роза, запарена с гореща вода. Тъмните и очи проследиха как ръката му оставя голямата чаша на масичката.

Вятърът се беше усилил, дъждът забарабани по-силно по прозореца. Оба си каза, че се е прибрал на сушина тъкмо навреме. Гадно блато. Съсредоточи се върху чародейката.

— Искам да знам какво е това дупка в света. Сестра ти каза, че виждаш дупките в света.

— Така ли? Нямам представа какво е имала предвид.

— Наложи се да я убедя, че трябва да ми го каже. Дали ще се наложи да убеждавам и теб?

Надяваше се. Изгаряше от нетърпение да намери работа и на ножа си. Но няма закъде да бърза. Време има достатъчно. Харесваше му да играе игрички с живите; Така по-добре проникваше в начина им на мислене и когато му дойде времето и се вгледа в очите им, придобиваше по-пълна представа за какво си мислят в предсмъртните си мигове.

Алтея кимна към масичката помежду им.

— Чаят няма да ти подейства, ако не изпиеш достатъчно. Пийни си още.

Оба махна с ръка и се подпря на лакът на плота.

— Идвам отдалеч. Отговори ми на въпроса.

Алтея най-сетне отклони очи от блесналия му поглед и като се подпря на ръце, се смъкна на пода. Очевидно и беше трудно. Оба не и предложи помощта си. Харесваше му да гледа как хората се мъчат. Чародейката се замъкна до червената възглавница, влачейки безполезните крака зад себе си. Успя да седне и скръсти мъртвите си крака отпред. Не и беше лесно, но с точни и очевидно добре отработени движения все пак се справи.

Усилията и го озадачиха.

— Защо не използваш магията си?

Тя го изгледа с онези свои огромни тъмни очи, изпълнени с безмълвен укор.

— Баща ти стори с магията ми същото, което и с краката ми.

Оба остана изумен. Дали баща му също е бил непобедим? Може би Оба винаги е бил готвен за единствен законен наследник на баща си. Може би съдбата най-сетне се бе намесила и отприщила пътя на Оба към по-благородни дела.

— Да не искаш да кажеш, че си чародейка, но не можеш да използваш магията си?

Тя посочи с ръка едно място на пода. Навън изтрещя гръм. Оба се настани пред нея, а тя придърпа дъската с позлатения символ и я постави между тях.

— Остана ми само една от способностите — пророческата дарба. Нямам нищо друго. Ако искаш, можеш да ме удушиш с една ръка, докато с другата си допиваш чая. Няма да мога да те спра.

Оба си рече, че така не би било толкова забавно. Борбата бе част от истинско задоволителното изпълнение. Колко и е силата на една осакатена стара жена? Добре поне че нищо не можеше да му отнеме ужаса в очите и, агонията, приближаването на смъртта.

— Но все пак можеш да правиш пророчества, нали? Така си разбрала, че идвам?

— Донякъде. — Тя въздъхна тежко, сякаш усилието да се примъкне до възглавницата я бе изтощило до краен предел.

Щом насочи вниманието си към дъската, сякаш забрави за умората.

— Искам да ти покажа нещо. — Тонът и бе станал заговорнически. — Може би това, което ще видиш, ще ти разясни доста от въпросите.

Оба се наведе напред в очакване, доволен, че чародейката най-сетне ще започне да му разплита тайните. Обичаше да научава нови неща.

Проследи как ръката и разравя купчината камъчета. Най-после намери онова, което търсеше. Намести останалите встрани, очевидно по някаква специална подредба, разбираема само за нея. На Оба всичките му се виждаха еднакви.

Алтея се обърна към него и вдигна камъка пред очите му.

— Ти — рече тя.

— Аз ли? Какво искаш да кажеш?

— Този камък си ти.

— Как така?

— Той сам го избра.

— Искаш да кажеш, че ти си решила така.

— Не. Искам да кажа, че камъкът сам избра да те представлява. По-точно онова, което контролира камъните, реши така.

— Какво е това, което контролира камъните?

С изненада видя на устните на Алтея да се плъзва усмивка, разтеглила се в застрашителна гримаса. Дори Латея не бе успяла да изглежда толкова смразяващо зловеща.

— Магията решава — изсъска тя.

Оба трябваше да си припомни, че е непобедим. Махна с ръка, все едно думите и не могат да го впечатлят.

— А другите? Те кои са?

— Мислех, че се интересуваш от себе си, не от другите. — Тя се наведе към него, от цялото и тяло се излъчваше самоувереност. — Хората не те интересуват, нали така?

Оба я стрелна с огнен поглед.

— Аха.

Тя разклати юмрука си с камъка вътре. Без да откъсва поглед от очите му, го хвърли на дъската. Блесна светкавица. Камъкът изтрополи върху дъската и се търкулна отвъд позлатения кръг. В далечината изтрещя гръм.

— Е, какво означава това? — попита той.

Вместо да му отговори, без да сведе очи, тя загреба камъка с шепа. Погледът и не се откъсваше от очите на Оба, ръката и отново разклати камъка. Отново без да каже нито дума, го хвърли върху дъската. Светкавица. За негово учудване, камъкът се спря на същото място като предишния път — не на приблизително същото място, на абсолютно същото. Дъждът барабанеше по прозореца, блатото се разтресе от гръм.

Алтея бързо загреба камъка и го хвърли за трети път. Поредната светкавица, този път по-близо. Оба облиза устни, в очакване камъкът, който уж го представлявал, да спре.

Когато видя как се заковава пак на същото място, по врата му преминаха иглички. Веднага след това дойде гърмът.

Оба положи длани на коленете си и се наведе напред.

— Правиш номера.

— Не са номера. Магия е.

— Нали каза, че не можеш да използваш магията си.

— Вярно е.

— Тогава как го правиш?

— Нали ти казах, не съм аз. Камъните сами го правят.

— Е, кажи ми тогава какво означава това, че камъкът се спира винаги на това място?

Оба установи, че от усмивката на Алтея не е останала и следа. Един изящен пръст, осветен от светлината на огъня, посочи камъка.

— Това място представлява отвъдния свят. Светът на мъртвите.

Оба се опита да не издаде интереса си.

— Какво общо има това с мен?

Огромните и очи продължаваха да ровичкат в душата му.

— Оттам идва гласът, Оба.

По ръцете му пробягаха иглички.

— Откъде ми знаеш името?

Тя килна глава на една страна, половината и лице потъна в сянка.

— Някога, преди много години, допуснах грешка.

— Каква грешка?

— Помогнах за спасяването на живота ти. Помогнах на майка ти да избяга от Двореца, преди Мрачният Рал да разбере за съществуването ти и да те убие.

— Лъжеш! — Оба сграбчи камъка от дъската. — Аз съм негов син! Защо ще иска да ме убива?

Пронизителният и поглед не слизаше от него.

— Може би, защото е знаел, че ще се вслушаш в гласа, Оба.

Искаше му се да изчовърка тези ужасни очи. И ще го направи. Но преди това ще получи още информация, само да се поокопити малко.

— Значи си била приятелка на майка ми?

— Не. Всъщност почти не я познавах. Латея я познаваше по-добре. Майка ти беше просто млада жена — една от няколкото жени в беда, изложени на голяма опасност. Помогнах им, това е. Това стана причина Мрачният Рал да ме осакати. Ако предпочиташ да не вярваш, че намеренията му към теб са били такива — твоя воля, оставям те да избереш отговор, който ще удовлетвори желанията и поривите ти.

Оба се замисли над думите и, опита се да намери връзка с някоя дума от списъците си. Не успя.

— Защо вие с Латея сте помагали на децата на Мрачния Рал?

— Някога двете с Латея бяхме много близки. Всяка от нас беше решила да помага по своя си начин на изпадналите в беда. Но тя намрази тези като теб, децата на Господаря Рал, заради мъките, които той причини на мен, нейната сестра, след опита ми да помогна. Латея не можа да понесе наказанието и болката ми. И си тръгна.

Прояви слабост, но знам, че не можеше да контролира чувствата си. Обичах я, затова не я помолих да ми идва на гости и да ме вижда в това състояние, въпреки че ужасно ми липсваше. Никога повече не я видях. Това бе единственото, което можах да сторя за нея — да я оставя да си тръгне. Предполагам, че не се е държала любезно с теб. Имаше си причини, пък макар и не дотам основателни.

Оба не възнамеряваше да се остави да го накарат да изпитва съчувствие към онази ужасна жена. Вгледа се в камъка, после вдигна поглед към Алтея.

— Трите пъти беше по случайност. Опитай пак.

— Няма да ми повярваш, дори да го направя сто пъти. — Подаде му камъка. — Пробвай сам. Хвърли го ти.

Оба разклати камъка, както бе видял, че го прави тя. Тя се облегна назад, вперила очи в него. Клепачите и увехнаха.

Оба хвърли камъка върху дъската достатъчно силно, че да се изтърколи извън очертанията и и да докаже, че теорията на Алтея е грешна. Щом камъкът се отлепи от ръката му, светкавицата блесна тъй ослепително, че Оба трепна и вдигна глава, стреснат, че ще пробие покрива. Почти веднага след нея тресна и гърмът, къщата потрепери. От удара сякаш костите му се разтресоха. Миг по-късно всичко утихна и единствения звук остана барабанящият по прозореца и покрива дъжд.

Оба се ухили доволно и погледна надолу. Проклетият камък се беше заковал на съвсем същото място като предишните три пъти.

Той скочи, сякаш ухапан от змия. Потърка потните си длани о панталона.

— Номер е. Най-обикновен номер. Ти си чародейка и ми излизаш с някакви магически трикове.

— Ти сам го направи, Оба. Ти покани мрака му в душата си.

— И какво от това!

Тя се усмихна на признанието му.

— Може да се вслушваш в гласа, Оба, но не си избраният. Ти си негов най-обикновен слуга, нищо повече. Ако иска да докара тъмнината в света, ще трябва да си избере друг.

— Нямаш представа какви ги дрънкаш!

— Напротив, знам какво говоря. Може да си дупка в света, но ти липсва една много основна съставка.

— И каква е тя?

— Грушдева.

Оба усети как косъмчетата на тила му настръхват. Макар конкретната дума да не му говореше нищо, източникът бе безспорен. Характерното звучене на думата му подсказваше, че може да идва само и единствено от гласа.

— Безсмислени звуци. Не означават нищо.

Тя го изгледа продължително. Оба изпита известен страх, тъй като в погледа и бе заключен свят на недостижимо за него познание. Оловният блясък в погледа и му подсказваше, че никое острие не би могло да изтръгне информация за това тайно познание.

— Някога, много отдавна, в едно далечно място една чародейка ми разкри някои тайни от езика на Пазителя. Това е една от неговите думи, произнесена на древния му език. Ако беше избраният, щеше да си я чувал. Означава „отмъщение“. Ти не си избраният.

Оба си помисли, че жената го пробва.

— Изобщо не знаеш какви думи чувам, не знаеш нищо за гласа. Аз съм синът на Мрачния Рал. Негов законен наследник. Нямаш представа какво чувам. Ще притежавам сила, за каквато би могла само да мечтаеш.

— Свободната воля не означава нищо, когато става дума за Пазителя. Ти продаде, каквото бе твое и безценно за някаква си пепел. Продаде се срещу най-ужасния вид робство, Оба, в замяна на най-нищожна илюзия за собствената ти стойност. Ти нямаш никакъв глас. Не си избраният. Друг е. — Тя изтри потта от челото си. — Кой точно, ще се разбере тепърва.

— Как смееш да вярваш, че можеш да промениш хода на онова, което съм изковал с ръцете си? Да диктуваш историята? — Думите му изненадаха самия него. Сякаш излизаха от устата му, преди да е решил да ги изрече.

— Това не е за моята уста лъжица — призна си Алтея. — В Двореца на пророците се научих да не се меся в делата на по-висшестоящите от мен. Великите полета на живота и смъртта са територии, принадлежащи на Създателя и Пазителя. — Зад умората и се долавяше спокойствие. — Но нищо не може да ми попречи да изразя свободната си воля.

Стига толкова. Тази жена само се опитва да го стресне, да го обърка. Поради някаква причина Оба не можеше да укроти разтуптяното си сърце.

— Какво представляват дупките в света?

— Краят на тези като мен. Краят на всичко, което познавам.

Типично за чародейките — винаги отговарят с объркващи загадки.

— Кои са другите камъни?

Забележителните и очи най-сетне се отместиха от него и се спряха на камъните на пода. Движенията и му се сториха странно насечени. Тънките и пръсти поеха един от камъните. Повдигна го, в същото време постави другата си ръка на корема. Оба разбра, че жената изпитва болка. Тя полагаше усилия да прикрие агонията си, но напразно. Потта по челото и беше от болка. От устата и се откъсна тих стон. Оба остана очарован, не можеше да откъсне очи от нея.

След малко кризата като че попремина. Тя успя да изправи гръб и да се съсредоточи върху онова, което правеше. Протегна ръка с дланта нагоре, камъкът бе в средата.

— Този съм аз.

— Ти ли? Този камък си ти?

Тя кимна и хвърли камъка върху дъската, без дори да погледне накъде. Камъкът се изтърколи и спря, този път нямаше светкавица и гръмотевица. Оба въздъхна с облекчение, почувства се леко глуповато, че се бе стреснал. Усмихна се. Беше най-обикновена игра, а и нали е непобедим.

Камъкът беше застинал в единия ъгъл на квадрата, заключен между двата кръга.

Оба посочи с ръка.

— Какво означава това?

— Защитник — успя да пророни тя едва.

Треперещите и пръсти поеха камъка. Вдигна ръката си пред Оба и разтвори пръсти. Камъкът, нейният камък, лежеше в средата на дланта и. Очите и не се откъсваха от очите на Оба.

Пред очите му камъкът се превърна в прах.

— Защо го направи? — ококори се той.

Алтея не му отговори. Просто се отпусна и се строполи на пода. Ръцете и политнаха встрани, краката и клюмнаха. Пепелта, която стискаше в ръката си, се разпиля по пода.

Оба скочи. Цялото му тяло бе настръхнало в иглички. Беше виждал достатъчно трупове, за да разбере, че Алтея е мъртва.

Над къщата блесна ослепителна светкавица, раздрала тъмното небе с виолетови ивици, които нахлуха през прозореца и осветиха безжизненото тяло на чародейката. По слепоочията му потекоха струйки пот, продължиха надолу по бузата.

Оба дълго не откъсна поглед от тялото.

После хукна към изхода.