Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ПОЧТИ ЦЯЛАТА ДЯСНА СТЕНА на помещението, в което влязоха, бе заета от огромна камина, изградена от обли камъни. Имаше две задни стаи, на чийто вход вместо врати висяха груби конопени завеси. На една полица и върху масата бе поставена по една лампа, но и двете незапалени. В огнището пращяха дъбови цепеници, които опушваха стаята, но ухаеха приятно, а освен това я осветяваха с трепкаща светлина. Встрани от огъня имаше чайник, захванат с опушен ръжен. След дългото време, прекарано на студа, на Дженсън и се видя направо горещо.

Лечителят положи момчето на единия от няколкото нара покрай стената срещу огнището. Майката падна на колене, наблюдавайки внимателно как човекът отмята одеялото от сина и. Дженсън ги остави да си вършат работата и небрежно огледа помещението, за да е сигурна, че няма да се появят неочаквани изненади. От другите хижи не излизаше дим, пък и не се виждаха следи в девствения сняг. Което, разбира се, не гарантираше, че в лагера няма и други хора.

Дженсън заобиколи масата в средата и се отправи към огъня, за да си сгрее ръцете. Така успя да хвърли по един поглед и в двете задни стаички. Бяха миниатюрни, с по един нар и някакви дрехи, метнати на таблите. Други хора нямаше. Между двете стаи имаше грубо сковани дървени шкафове.

Докато Дженсън стоеше с протегнати ръце към огъня, а майката подхвана нежни песни, за да успокои момчето си, лечителят отиде забързано до единия шкаф и извади няколко пръстени гърненца.

— Би ли запалила лампата? — обърна се той към Дженсън, докато оставяше гърненцата на масата.

Тя извади от огъня една запалена главня и поднесе трепкащия пламък към фитила, докато захапе, после постави обратно на мястото му стъкления конус. Лечителят смеси щипки различни прахчета от гърненцата в бяла купа.

— Как е малкият? — попита го Дженсън шепнешком.

Онзи хвърли поглед към кревата.

— Не е добре.

— Мога ли да помогна с нещо?

Той отпуши поредния съд.

— Ами ако искаш, би могла да ми донесеш хаванчето от средния шкаф.

Дженсън намери тежкия каменен хаван с чукалото и го остави на масата до лампата. Лечителят прибавяше към сместа жълтеникаво прахче. Беше толкова погълнат от работата си, че дори не се съблече, но поне махна качулката от главата си, та Дженсън успя да го разгледа добре.

Лицето му не прикова вниманието и тъй болезнено, както лицето на магьосника Рал. Не откри нищо забележително в кръглите му очи, високо чело, приятен контур на устните, които и се сториха странно познати. Той посочи една зеленикава стъклена бутилка.

— Би ли счукала в хаванчето малко от това?

Докато той отиде да свали от една висока полица кафяв глинен съд, Дженсън освободи металната скоба и извади стъклената тапа на стъкленицата. Вътре видя удивителни малки цветчета. Най-много я изненада формата им. Бръкна с пръст и преобърна едното. Беше тъмно на цвят, плоско и кръгло. На светлината на лампата се виждаше, че е нещо изсушено. Разклати стъкленицата. Всички изглеждаха еднакви — като мънички Милости.

Също като магическия символ, тези неща имаха външен кръг, контури, очертаващи квадрат вътре и по-малък кръг, вписан в квадрата. През всички тях, сякаш, за да ги свърже в едно цяло, минаваше някаква фигура, прилична на плътна звезда. Макар да не беше точно Милост, поне не във вида, в който Дженсън знаеше, че се рисува, приликата беше поразителна.

— Какво е това? — попита тя.

Лечителят свали наметалото си и нави ръкавите на семплата си роба.

— Цветчета от едно растение. Изсушени влакна от планинска трескавична роза. Красиви са мъничетата, нали. Не може да не си ги виждала друг път. Срещат се във всякакви цветове, зависи къде растат, но най-разпространени са червеникавите. Нима съпругът ти никога не ти е носил букет трескавични рози у дома?

Лицето на Дженсън мигом пламна.

— Не ми е, просто пътуваме заедно. Приятели сме.

— О! — възкликна мъжът, без да звучи нито изненадан, нито любопитен. Посочи. — Виждаш ли това? Венчелистчетата са захванати тук и тук. Когато венчелистчетата и тичинките се махнат и тази избрана част от съцветието се изсуши, в крайна сметка придобиват такъв вид.

Дженсън се усмихна.

— Приличат досущ на Милостта.

Той кимна и също и се усмихна.

— И също като Милостта могат както да помагат, така и да вредят.

— Как е възможно това?

— Едно от тези изсушени съцветия, ако се стрие и добави към този сироп, ще помогне на момчето да заспи дълбоко, за да може да се пребори с треската, да му помогне да я изтръгне от него. Повече от едно обаче причиняват треска.

— Наистина ли?

Той се надвеси към нея.

— Изпиеш ли двайсетина, трийсет със сигурност — няма лек. Треската свършва моментално с фатален край. Именно оттук идва и името на растението. — Усмихна и се загадъчно. — Подходящото име за едно цвете често се свързва с любов.

— Предполагам — замисли се тя над думите му. — Но ако изпиеш повече от едно, но по-малко от двайсет, пак ли ще умреш?

— Ако си достатъчно глупав да прибавиш към чая си десетина-дванайсет, веднага ще легнеш с треска.

— И постепенно ще угаснеш, също както, ако си изпил повече?

Той посрещна с усмивка искрената загриженост, изписана на лицето и.

— Не. Толкова ще причинят лека треска. След ден-два ще се оправиш.

Дженсън надникна внимателно в стъкленицата с опасните, подобни на Милостта, цветчета, и я остави встрани.

— Нищо няма да ти стане, ако пипнеш едно — рече той, за белязал реакцията и. — За да ти навредят, трябва да ги изпиеш. Дори тогава, както ти казах, едно от тях, смесено с други съставки, помага на треската.

Дженсън се усмихна, за да прикрие объркването си, и посегна с два пръста към стъкленицата. Сложи цветчето в хавана, където то заприлича досущ на Милост.

— Ако лекувах възрастен в будно състояние, щях да го стрия между палеца и показалеца си — продължи лечителят, докато добавяше мед към сместа. — Но той е малък и при това спи.

Накрая прибави към сместа тъмното прахче от трескавичната роза, счукана от Дженсън в хаванчето. Също като Милостта, на която приличаше, то можеше да бъде както животоспасяващо, така и смъртоносно.

Запита се какво ли би казал Себастиан за подобна субстанция и дали Брат Нарев би поискал унищожаването на трескавичните рози, понеже могат да бъдат опасни.

Дженсън прибра съдовете по местата им, докато лечителят занесе подсладената с мед напитка на момчето. С помощта на майката приближиха чашата до малките устнички и внимателно започнаха да вливат течността в устата му.

Капка по капка, успяха да накарат детето да изпие до дъно ценното лекарство. Не можаха да го събудят, така че всичко стана много бавно, трябваше да го изчакват да преглътне насън, после да продължат със следващата капка.

В това време се появи и Себастиан. През отворената врата Дженсън мярна звездното небе. В краката и се втурна облак вечерен хлад, който я накара да потръпне. При тихо време и ясно небе като тазвечерното обикновено се очакваше леденостудена нощ.

Себастиан се отправи към огъня, нетърпелив да се стопли. Дженсън добави още една цепеница и я намести с ръжена, за да хване по-бързо. Лечителят, поставил ръка на рамото на майката, наблюдаваше внимателно как тя продължава да изсипва течността капка по капка в устата на болното дете. Остави я да довърши и след като закачи наметалото си на пирона зад вратата, се присъедини към Дженсън и Себастиан.

— Роднини ли са ви? — попита тай.

— Не — отвърна Дженсън. Вече постоплена, свали наметалото си и го остави на пейката край масата. — Застигнахме я по пътя, имаше нужда от помощ и я докарахме до тук.

— Аха. Тя и момчето ще останат да спят тук. Трябва да го държа под око. — Дженсън бе забравила за ножа, увесен на колана и, докато не засече погледа на лечителя върху него. — Заповядайте да опитате от гозбата, която съм сготвил. Тук винаги имаме достатъчно топла храна за хората, които може да потърсят услугите ни. Късно е за път. Можете да останете да преспите в някоя от хижите. В момента няма други хора, така че си изберете кой която иска.

— Много мило от ваша страна — отвърна Себастиан, — благодарим ви.

Дженсън понечи да го успокои, че двамата могат да спят в една къща, но се сети, че човекът вероятно го е казал заради забележката и че двамата със Себастиан не са съпрузи. Представи си как би звучала подобна реплика, така че предпочете да замълчи.

Освен това да спят заедно навън изглеждаше напълно естествено и невинно. Заедно в една стая обаче бе по-различно. По време на дългото пътуване към Народния дворец тя често се сещаше за нощите, прекарани из странноприемниците. Но това бе преди той да я целуне. Дженсън описа кръг с ръка.

— Тук ли живеят Рауг’Мос?

Мъжът се усмихна, очевидно намерил във въпроса и нещо забавно, но не се подигра на невежеството и.

— О, не, това е само един от лагерите ни, които използваме, докато пътуваме, временна спирка. И място, където хората, които имат нужда от помощта ни, могат да ни намерят.

— Значи момчето извади късмет, че ви заварихме — отбеляза Себастиан.

— Ако оживее, ще бъда щастлив, че се оказах тук, за да му помогна. В този лагер почти винаги има някой от братята.

— Защо? — попита Дженсън.

— Подобни лагери спомагат за получаване на приходи от хора, които иначе не биха имали достъп до лечителите ни.

— Приходи ли? — не се стърпя Дженсън. — Мислех, че Рауг’Мос помагат на хората безвъзмездно не за да печелят.

— Храната, огънят, подслонът, които предлагаме, не се появяват с магическа пръчка само защото някой се нуждае от тях. Очаква се хората, които идват да се възползват от трупаното с векове наше познание, да допринесат с нещо в замяна на оказаната им помощ. В крайна сметка, ако умрем от глад, как ще помагаме на другите? Благотворителността за човек, който може да си я позволи, е въпрос на личен избор. Благотворителност, упражнявана по задължение или насила, е просто учтива дума за робство.

Лечителят, разбира се, нямаше предвид Дженсън, но въпреки това думите му я жегнаха. Тя винаги бе разчитала на помощта на другите, чувстваше, че има право да я получи само защото се нуждае от нея. Сякаш желанието и да получи помощ вземаше връх над собствените интереси на този, който и помагаше.

Себастиан бръкна в джоба си и извади сребърна марка. Подаде я на мъжа.

— Бихме искали да споделим с вас, каквото имаме, в замяна на това, че и вие споделихте с нас, каквото имате.

Бърз поглед към ножа на Дженсън.

— Във вашия случай не е необходимо.

— Настояваме — обади се Дженсън, въпреки че и бе неловко от факта, че парите дори не са нейни, че не ги е спечелила, а ги е взела от един мъртъв войник.

Лечителят сведе глава и прие парите.

— В десния шкаф има паници. Моля, обслужете се. Аз трябва да се върна при момчето.

Дженсън и Себастиан се настаниха на пейката пред масата и с апетит излапаха по две паници от вкусната агнешка гозба. Това бе най-прекрасното нещо, което хапваха след баниците с месо на Том.

— Както изглежда, май случихме — прошепна и Себастиан.

Тя хвърли поглед към леглото на момчето, над което се бяха надвесили майката и лечителят.

— Какво имаш предвид?

Сините му очи се впиха в нея.

— Конете ще се нахранят добре, ще отпочинат. Ние също. Ще възстановим силите си и ще можем да спечелим достатъчно преднина пред преследвачите ни.

— Наистина ли смяташ, че все още ни следват? Че знаят накъде сме поели?

Себастиан сви рамене и се съсредоточи върху паницата си. Хвърли бърз поглед към останалите в стаята и продължи:

— Не знам как биха могли, но и преди са ни изненадвали, не е ли така?

Дженсън кимна и продължи да вечеря в мълчание.

— Както и да е, поне ще отдъхнем подобаващо — рече Себастиан. — Така ще увеличим дистанцията помежду ни. Радвам се, че ме подсети как Създателят помага на изпадналите в нужда.

Усмивката му стопли душата и.

— Надявам се да помогнем на горкото момче.

— И аз.

— Ще разтребя масата и ще отида да видя дали нямат нужда от нещо.

Той кимна и изгреба последната лъжица от порцията си.

— Настани се в предпоследната къщичка, аз ще взема крайната. Докато ти разтребиш тук, ще отида да ти запаля огъня.

Себастиан сложи лъжицата в празната купичка. Дженсън хвана ръката му.

— Наспи се добре.

Замаяна от усмивката му, предназначена лично за нея, тя проследи с поглед как Себастиан се приближава към лечителя. По кимането на човека бе явно, че Себастиан му е благодарил и му е пожелал лека нощ. Майката, приседнала край момчето си, не преставаше да го гали по челото. Тя също благодари на Себастиан за помощта. Когато той излезе, тя изобщо не забеляза ледения облак, нахлул през вратата.

Дженсън отнесе на жената паница топла гозба. Онази я прие учтиво, но някак разсеяно, вниманието и нито за миг не оставяше спящото дете. По настояване на Дженсън лечителят седна на масата, а тя сипа и на него паница гозба.

— Чудна е, нищо, че аз съм я правил — рече той весело, след като тя му донесе и чаша вода.

Дженсън се засмя и го увери, че споделя мнението му. Остави го да се навечеря и се зае да измие съдовете в дървеното корито, след което прибави още няколко цепеници в огъня. При допира им с полуизгорелите главни се разхвърчаха искри. Дъбовите цепеници горяха добре, но без оградка на камината всичко отхвръкваше към стаята. Тя намести новите цепеници с ръжена под пореден водопад от искри и сред плътен стълб дим. После взе метлата от ъгъла и почисти изгорелите въглени, нападали пред камината.

Преди лечителят да привърши вечерята си, тя седна на масата при него, за да си разменят няколко думи насаме.

— Утре ще станем рано, така че, в случай че не се засечем сутринта, искам да ти благодаря за всичко, което стори тази вечер. Не само за момчето, но и за нас.

Макар очите му да не погледнаха към ножа, Дженсън разбра, че си е помислил, че именно оръжието е причината да тръгват рано сутринта. Не се опита да го разубеди.

— Благодарим ви за щедрия принос към сектата ни. Средствата ще ни помогнат в усилията за облекчаване болките на хората.

Дженсън разбра, че той просто запълва времето, знаейки, че тя се кани да каже нещо важно. Реши да не го увърта повече.

— Бих искала да попитам за един човек, за когото съм чувала, че живее с Рауг’Мос. Може би дори е лечител, не знам със сигурност. Интересува ме дали знаете нещо за него.

Той сви рамене.

— Питай. Ще ти кажа, каквото знам.

— Казва се Дрефан.

В очите му за пръв път блесна чувство.

— Дрефан беше изчадие, създадено от Мрачния Рал.

Дженсън с усилие овладя реакциите си. Напомни си, че човекът е видял ножа на кръста и, носещ символа на Дома Рал и че това сигурно привнася допълнителна окраска към думите му. Въпреки това звучеше категорично.

— Това го знам. Трябва да го намеря на всяка цена.

— Закъсняла си. — По лицето му се разля доволна усмивка.

— Господарят Рал ни закриля — цитира той един ред от отдаването.

— Не разбирам.

— Господарят Рал, новият Господар Рал, го уби, избави ни от това адско изчадие, копелето на Мрачния Рал.

Дженсън.

Дженсън остана като гръмната, сякаш от мрака изведнъж бяха изникнали хищни нокти, насочени към врата и.

— Значи си сигурен. — Успя да каже само това. — Искам да кажа, че си сигурен, че е дело на Господаря Рал.

— Макар да се пуснаха какви ли не слухове за смъртта на Дрефан, че бил умрял в служба на Д’Хара, аз, както и братята ми от Рауг’Мос, вярваме, че именно Господарят Рал го е убил.

Дженсън.

Слухове. Слухове за убийство. Дженсън си каза, че сигурно не можеш просто така да се изправиш пред Господаря Рал и да го обвиниш в убийство. Убивани са обикновените хора. Жертвите на Господаря Рал умират в служба на отечеството.

Сърцето и се сви при мисълта, че Господарят Рал може би е по петите и. Мрачният Рал не бе открил Дрефан. Ричард Рал го намери. Ричард Рал ще намери и нея.

Скръсти треперещите си ръце в скута под масата. Надяваше се лицето и да не издава чувствата и. Този човек очевидно бе верен поданик на Господаря Рал. Не смееше да разкрие пред него истинското си отвращение, истинския си ужас.

Предай се.

Истинския си гняв.

Предай се.

В главата и остана да отеква само и единствено тази дума, заглушила всичките и хаотични мисли, цялото и объркване, безнадеждната и скръб, бушуващия и гняв.