Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ВКОЧАНЕНА И ИЗТРЪПНАЛА от прекараната върху ледената земя нощ, Дженсън се събуди тъкмо когато небето започваше да се обагря в бледорозово. На запад все още беше обсипано със звезди. Не успя да се наспи добре, имаше нужда от още сън, но не можеха да си позволят да се разтакават. В откритото поле се виждаха от километри разстояние и щеше да е фатално, ако ги хванат.

Докато се протягаше с ръце над главата, пред погледа и изникна огромният черен силует на платото на фона на развиделяващото се източно небе. Народният дворец на върха сияеше, озаряван от все още скритите зад него слънчеви зари. Така, както седеше, загледана в Двореца, Дженсън изпита странен копнеж. Това бе нейният роден дом. Толкова и се искаше да усети чувство на принадлежност към нещо, към някакво място в света. Родината и обаче я даряваше само с ужаси и смърт.

Близостта на магьосник Рал ги притесняваше и затова бързо си събраха багажа и оседлаха конете. Покатерването на замръзналото седло беше доста неприятно. Дженсън се покри с едно одеяло, за да може да поеме повече от топлината на Рижка и да се постопли. Потупа и разтърка врата на кобилата — както за да и даде малко нежност, така и за да постопли пръстите си. Тялото на Рижка щеше да предпази от замръзване втората и баница с месо, опакована между завивките и привързана отзад на седлото.

Впуснаха се в бърз галоп, нарушаван от време на време от кратки почивки ходом, за да отдъхнат конете. Усилието им бе възнаградено, когато по-късно през деня релефът около тях започна да се променя и да дава знак, че полетата Азрит скоро ще свършат. Целта им бе да достигнат веригата от планини, ограждаща западния хоризонт. Засега назад не се виждаха преследвачи.

Късно следобед навлязоха в хълмиста местност с клисури, опърпана растителност и хилави дървета. Сякаш безкрайното поле най-сетне беше решило, че не може повече да тече равно и от скука се е нагънало, за да изпише по-изявен релеф.

Пътьом гладните коне протягаха шии към храстите и туфите повехнала трева. Макар да бяха с мундщуци в устите, на Дженсън сърце не и даваше да им откаже. Тя също беше гладна. Баниците бяха прекрасна закуска, но от тях отдавна нямаше и трошица.

Преди мръкнало стигнаха полите на по-високи планини, където си устроиха лагер зад една изпъкнала скала. В основата и Дженсън откри процеп, където щяха да прекарат нощта на завет, а за конете имаше достатъчно трева. Веднага щом усетиха липсата на седлата на гърбовете си, Рижка и Пит се нахвърлиха жадно върху туфите полусухи стъбла.

Дженсън разопакова багажа, докато Себастиан отиде да огледа района и се върна с наръч безформени клонки, отдавна мъртви и изсъхнали до сребристо сиво. Насече съчките със секирата си и накладе малък огън близо до цепнатината, където нямаше да се забелязва лесно. Докато Дженсън чакаше огънят да се разгори, Себастиан нежно зави раменете и с одеяло. Седнала край огъня, със Себастиан плътно до нея, тя наряза парче осолено свинско на ивици и ги нареди на камъни в огъня, за да се опекат.

— Трудно ли стигна до къщата на Алтея? — попита той след дълго мълчание.

Тя осъзна, че залисана във вихъра на събитията, не му бе разказала почти нищо за случилото се, докато той бе в затвора.

— Трябваше да прекося едно блато, но се справих.

Не искаше да се жалва за трудностите, през които премина, за изживените страхове, за битката със змията, за това как без малко не се удави. Това беше минало. Нали оцеля. През цялото това време Себастиан е бил в затвора, измъчван от мисълта, че всеки миг може да се раздели с живота си. Алтея пък бе заточеник в блатото за цял живот. Не само животът на Дженсън е тежък.

— Блато ми звучи чудно. Сигурно е било по-добре от този потискащ студ. Никога досега не съм се сблъсквал с подобно нещо.

— Значи там, откъдето идваш, не е студено? В Стария свят?

— Не е. Понякога зиме позастудява, но няма нищо общо с това тук. Може да завали дъжд, но никога не сме виждали такива ужасяващи снегове и не помним студ като този в Новия свят. Направо не мога да се начудя как някой изобщо иска да живее тук.

Дженсън не можеше да си представи зима без студ и сняг.

— Че къде другаде да живеем? Нямаме избор.

— Сигурно — въздъхна той.

— Зимата е към своя край. Пролетта ще дойде преди да си се усетил. Ще видиш.

— Надявам се. По-скоро предпочитам да попадна на онова място, дето го спомена преди, Пещта на Пазителя, вместо да съм тук в тая ледена пустош.

Дженсън се намръщи.

— Какво съм споменала? Нямам представа каква е тази Пещ на Пазителя.

— Напротив, каза го. — Себастиан подбутна клонките, за да се разгори огънят по-добре. — Докато бяхме в Двореца. Точно преди да те целуна.

Дженсън протегна ръце към огъня, за да ги постопли.

— Не си спомням.

— Спомена, че Алтея е била там.

— Къде?

— При Колоните на Сътворението.

Дженсън пъхна ръцете си обратно под наметалото и го погледна.

— Не съм казвала подобно нещо. Тя имаше предвид нещо друго, не че е била там.

— Какво тогава е искала да каже?

Дженсън махна с ръка, за да му покаже, че няма значение.

— Все едно, не е важно. — Отметна кичур червена коса от лицето си. — Нима Колоните на Сътворението е място?

Той кимна, продължавайки да подрежда огъня с меча си.

— Както ти казах, Пещта на Пазителя.

Тя скръсти ръце.

— Какво означава това?

Той вдигна глава, изненадан от тона и.

— Ами нали разбираш, там е горещо. Има такава приказка: „Горещо като в Пещта на Пазителя.“ Хората му казват така, но по-точно е да се каже Колоните на Сътворението.

— Бил ли си там?

— Шегуваш ли се? Не знам някой да е ходил там. Хората ги е страх. Според някои мястото наистина е владение на Пазителя. Говори се, че там има само смърт.

— Къде се намира?

Той вдигна меча си и посочи на юг.

— В един отдалечен район на Стария свят. Нали знаеш как е, хората често хранят някакви суеверия към отдалечени места.

Дженсън заби поглед в пламъците, опитвайки се да осмисли чутото. Имаше нещо не наред в казаното от Себастиан. Нещо, което я хвърляше в ужас.

— Защо се нарича така — Колоните на Сътворението?

Себастиан сви рамене и свъси чело, очевидно притеснен от тона и.

— Както ти казах, мястото е отдалечена пустош, горещо като в Пещта на Пазителя, поради която причина някои го наричат така. Що се отнася до истинското му име, се говори, че…

— Щом никой не ходи там, откъде се знаят тези неща?

— През годините е имало по някой и друг смелчага, дръзвал да се приближи до там. Именно те са разказвали. Тръгват слухове, оформят се версии. Мястото е подобно на тези полета.

— Полетата Азрит?

— Да, пустош като полетата Азрит, но много по-голямо. Там винаги е горещо. Сушаво и нечовешки горещо. В покрайнините му минават няколко търговски маршрута. Ако човек не е облечен подходящо, за да се пази от палещото слънце и врящите ветрове, слънцето ще го изпържи за нула време. Нямаш ли достатъчно вода, си загубен.

— Значи това място се нарича Колоните на Сътворението?

— Не, това е само местността, през която минаваш преди това. Говори се, че в центъра на тази огромна пустош има Падина, огромна падина, където е още по-горещо, дяволски горещо, като в Пещта на Пазителя. Именно това е Колоните на Сътворението.

— Но защо се нарича така?

Себастиан забеляза един отхвръкнал от огъня въглен и го зари с пясък.

— Говори се, че най-отдолу, под скалите и стръмните зъбери, на дъното на огромната падина, има огромни скални колони. Името на мястото идва от тях.

Дженсън обърна шишчетата.

— Звучи логично. Скални колони.

— Виждал съм подобни кули на други места, където скалните образувания стърчат в безпорядък, все едно монети, хвърлени на маса. Казват, че онези колони са абсолютно уникални, сякаш самата земя протяга ръце да достигне до Създателя. Именно поради тази причина някои смятат мястото за свещено. Но понеже там също е ужасно горещо, до като едни го свързват със Създателя, други намесват ръката на Пазителя и го наричат Пещта на Пазителя. Така че горещината не е единствената причина хората да стоят настрана.

Това си остава място, където си дават среща непонятни за човека сили, край които е по-добре да не припарваш.

— Сътворение и унищожение, живот и смърт в едно?

Пламъците танцуваха в очите му, когато я погледна.

— Така разправят хората.

— Искаш да кажеш, че това е място, където самата смърт се опитва да погълне света на живите?

— Смъртта винаги протяга ръце към живота. Брат Нарев ни учи, че злото вътре в човека е онова, което предизвиква Пазителя да засенчи света. Ако се поддадем на злото в нас, ще пуснем силата на злото в света на живите, а тогава Пазителят ще има възможност да срине Колоните на Сътворението и светът ще свърши.

Думите му смразиха Дженсън, сякаш самата ръка на смъртта я бе докоснала. Нищо чудно за една чародейка да прилага разни трикове с думи. Майката на Дженсън я бе предупредила, че чародейките никога не разкриват това, което знаят, напротив — често крият много важни неща.

Какво ли бе накарало Алтея да нарече Дженсън тъй небрежно и между другото една от „Колоните на Сътворението“? Макар Дженсън да не можеше да се досети за причината, явно нещо караше Алтея да крие от нея цялата истина и да посее зърното на това име в главата и.

— Е, какво стана при Алтея? Защо не може да ти помогне?

Гласът му я изтръгна от мислите и. Обърна шишчетата, но видя, че не са готови. Замисли се как да му отговори по-просто.

— Разказа ми, че някога, когато съм била малка, се е опитала да ми помогне. Мрачният Рал разбрал и я осакатил за цял живот. Не само физически. Променил дарбата и така, че да не може да използва собствената си магия. Сега не може ла да ми направи заклинание дори да искала.

— Може би Мрачният Рал е работел за Създателя, без дори да го знае.

Дженсън свъси чело с удивление.

— Какво искаш да кажеш?

— Императорският орден иска да изтръгне магията от света. Брат Нарев твърди, че така изпълняваме волята на Създателя, понеже магията е зло.

— А ти как смяташ? Нима си на мнение, че дарбата на Създателя е нещо лошо?

— Как се използва магията? — В очите му блесна неприкрит гняв. — Нима се използва, за да помага на хората? Да помага на децата на Създателя в този свят? Не. Използва се за задоволяване на егоистични интереси. Само погледни династията Рал. Те използват дарбата от хиляди години, за да управляват Д’Хара. И как управляват? Нима с мисъл и грижа за хората? Или по-скоро ги тъпчат и измъчват.

Последните му думи не бяха въпрос, а твърдение, което Дженсън нямаше как да оспори.

— Може би — продължи Себастиан — Създателят е работил чрез Мрачния Рал да премахне петното на магията от Алтея — снизходително да я освободи от нея.

Дженсън отпусна глава върху коленете си, загледана в цвъртящото месо. Алтея и бе казала, че единствената дарба, която и е оставил Мрачният Рал, е пророческата — нещо ужасно и мъчително за нея.

Майката на Дженсън я бе научила да чертае Милостта и и бе казала, че дарбата се дава от Създателя. Попаднала у когото трябва, Милостта наистина беше магия. Макар Дженсън да не притежаваше дарбата, този магичен символ я беше защитавал на няколко пъти. Тя беше наясно, че има хора, склонни към зло, но не и се щеше да мисли, че дарбата е зло. Вярно, не можеше да си служи с магията, но знаеше, че тя може да е нещо прекрасно.

Внимателно опита нов подход към темата.

— Нали ми каза, че за император Джаганг работят чародейки, Сестрите на светлината, които евентуално биха мог ли да ми помогнат. Те използват магия. Ако магията е зло.

— Те използват магията за нашата кауза, за да може един ден тя да бъде изтръгната от света.

— Но как е възможно? Ако наистина вярвате, че магията е зло, как е възможно да използвате нещо, за което сте убедени, че е зло?

Дженсън му подаде едно от шишчетата да го опита и той забоде едно парче месо на върха на ножа си. Размаха острието във въздуха.

— Хората се избиват помежду си с ножове и мечове. Ако искахме да унищожим ножовете и мечовете, за да спрем това, едва ли щяхме да се справим само с думи. Щеше да се наложи да отнемем ножовете и мечовете на хората със сила, за да спрем тази лудост за доброто на всички. Хората са се вкопчили в злото. В тази битка ще трябва да използваме ножове и мечове, за да отървем света от тези злини. Тогава светът ще си отдъхне. Без средствата за убиване страстите ще се уталожат и Пазителят ще излезе от сърцата им.

Дженсън издърпа и за себе си парченце месо и духна, за да го изстуди.

— Значи така използвате и магията?

— Да. — Себастиан задъвка, след малко простена доволно, усетил вкуса на сочното месо. Накрая продължи: — Искаме да унищожим злото на магията, но за да го сторим, трябва да използваме магия в битката си, иначе злото ще победи.

Дженсън отхапа от свинското и след малко от устните и се изтръгна същият доволен стон. Топлата храна бе нещо наистина прекрасно.

— А как смятат Брат Нарев и император Джаганг, мечовете и ножовете също ли са зло?

— Разбира се, та нали тяхната единствена цел е да осакатяват и убиват. Естествено, нямаме предвид оръдия като ножове за хляб, но все пак тези неща са зли. Но хората постепенно ще се освободят от тяхната напаст и тогава чумата на убийствата и смъртта ще остане в миналото.

— Искаш да кажеш, че дори войниците няма да имат оръжия?

— Не, войниците ще трябва да останат въоръжени, за да защитават свободните и мирни хора.

— А как ще се защитават самите хора?

— От какво? Единствено войниците ще носят смъртоносни оръжия.

Дженсън го изгледа с укор.

— Ако не бях въоръжена с ножа си, онези войници щяха да ме убият заедно с майка ми.

— Те са на страната на злото. Нашите войници ще се борят на страната на доброто, за защитата и сигурността на хората не за да ги вкарват в робство. Щом победим Д’Харанците, ще постигнем мира.

— Но дори тогава…

Той се наведе към нея.

— Нима не разбираш? Постепенно, след като бъде унищожена магията, оръжията няма да са необходими. Не друго, а долните човешки страсти, превърнати в жажда за кръв поради достъп до оръжия, завършват с престъпления и убийства.

— Войниците се ръководят от страсти.

Той махна с ръка.

— Не и ако бъдат подобаващо обучени и под надзора на достойни офицери.

Дженсън се загледа в блещукащия свод от звезди. Той определено и описваше един мамещ свят. Но ако в думите му имаше нещо вярно, тогава магията, такава, каквато я използват те, е предназначена за постигане на добро, което означава, че не е нито добра, нито лоша. Също като при ножа и — зависи от намеренията на човека, който си служи с магията, за какво ще бъде употребена тя. Не е виновна самата магия. Все пак тя не изрази разсъжденията си гласно, а предпочете да зададе нов въпрос.

— Как ли би изглеждал един свят без магия?

Себастиан се усмихна замечтано.

— Всички ще бъдат равни. Никой няма да е привилегирован. — Бодна ново парченце месо с върха на ножа си. — Всички ще работят заедно, защото всички ще сме равни. Никой няма да може да си служи с нечестни средства като магията и да излиза пред другите. Например ти ще бъдеш свободна да живееш живота си без Господарят Рал да те преследва с магията си.

Алтея и спомена, че Ричард Рал е роден със сила на дарбата, непозната на света от хиляди години. Той успя да изпревари далече напред баща си, Мрачния Рал, в преследването. Изпрати убийците на майка и. Но Алтея спомена още и че Дженсън е дупка в света за родените с дарбата. Господарят Рал можеше да я преследва, но не и с магия.

— Ти няма да бъдеш свободна — заключи тихо Себастиан, — докато не унищожиш Ричард Рал.

Тя впери поглед в него.

— Защо аз? При цялата тази война срещу него, защо мислиш, че аз трябва да го унищожа?

Още докато задаваше въпроса си, започна, да вижда ужасния отговор.

— Исках да кажа — рече той и се облегна назад, — че няма да си свободна, докато Ричард Рал не бъде унищожен.

Себастиан се извърна да вземе меха с вода. Отпи голяма глътка. Тя го изчака да преглътне и смени темата.

— Капитан Лърнър спомена, че Господарят Рал бил женен.

— За Изповедник — потвърди Себастиан. — Ако Ричард Рал е търсил жена, която да му подхожда по зли намерения, явно е сполучил да намери такава.

— Значи я познаваш?

— Само каквото съм чувал от императора. Ако искаш, ще ти кажа каквото знам.

Дженсън кимна. Посегна към шишчетата, взе си още едно парче с пръсти и задъвка. Себастиан започна разказа си.

— Границата между Стария свят на юг и Новия свят на север се е издигала там от хиляди години — докато Господарят Рал не я унищожи, за да може да нахлуе в земите ни. Предполагам малко преди да се роди майка ти, самият Нов свят е бил разделен на три земи. На запад се е простирала Западната земя, на изток — Д’Хара. След като уби баща си и се възкачи на трона му, Ричард Рал унищожи границата, разделяща трите земи на Новия свят.

Между Западната земя и Д’Хара се намира Средната земя — зловещо място, където вилнее магията, и родина на Изповедниците. Средната земя се управлява от Майката Изповедник. Император Джаганг ми каза, че макар тя да е млада, може би някъде на моя възраст, тя е изключително умна и крайно опасна.

Смразяващите му думи и подействаха като леден душ.

— А какво е това Изповедник? Какво представляват тези хора?

Без да пуска меха, Себастиан обви с ръка свитото си коляно.

— Не мога да ти кажа, знам само, че е надарена с ужасяваща сила. Само с едно докосване е способна да порази ума на човек, превръщайки го в свой безропотен роб.

Дженсън го слушаше с ококорени очи, потресена от това, което чува.

— Значи наистина правят всичко, каквото им каже? Просто, защото ги е докоснала?

Себастиан и подаде меха.

— Ако ги е докоснала със зловещата си магия. Император Джаганг ми каза, че магията и е толкова могъща, че ако заповяда на човек, когото е поробила по този начин, да умре на мига, той го прави.

— Искаш да кажеш, че се самоубива, както е пред очите и?

— Не. Просто се строполява мъртъв, понеже такава е волята и. Сърцето му спира или нещо такова. Просто пада мъртъв.

Потресена от самата мисъл, Дженсън остави меха встрани. Придърпа одеялото около себе си. Беше изтощена, цялата нова информация около Господаря Рал я смазваше. Всеки нов детайл бе по-ужасен от следващия. Това чудовище беше неин брат по бащина линия, след като е убил баща си, явно незабавно е поел семейния дълг да погне Дженсън.

Навечеряха се, нагледаха конете и Дженсън се сви на кълбо под завивките и наметалото си. Искаше и се да заспи, а когато се събуди, да установи, че всичко е било само лош сън. Дори и мина през ума колко прекрасно би било никога да не и се наложи да се среща с бъдещето.

Имаха огън, така че Себастиан не долепи гръб до нейния. Близостта му и липсваше. Разкъсвана от мъчителни мисли, продължаваше да се взира в огъня. Себастиан заспа.

Запита се какво ще прави оттук нататък. Майка и бе мъртва, така че нямаше свой дом. Майка и бе нейният дом, където и да отидеха. Запита се дали майка и я наблюдава от света на мъртвите, заедно с другите добри духове. Надяваше се майка и да е добре, най-сетне да е постигнала щастието.

Изпита дълбока, пареща болка за Алтея. Не можеше да получи помощ от чародейката, а и вече не я искаше. Изпита срам от самата себе си, задето бе причинила беди на всички, които искаха да и помогнат. Майка и бе умряла заради престъплението, че и е дала живот. Сестрата на Алтея — Латея — бе убита от безжалостните преследвачи на Дженсън. Бедната Алтея бе заточена за вечни времена в това ужасно блато заради престъплението, че някога се е опитала да помогне на Дженсън. Съдбата на Фридрих не бе по-радостна от тази на Алтея — неговият живот бе ограбен от повечето радости.

Дженсън си спомни омаята от целувката на Себастиан. Алтея и Фридрих бяха загубили удоволствието от това да споделят страстта си. Но при нея сякаш не бе по-различно. Тя бе открила сладостта на тази възможност, началото, но вероятно никога нямаше да стигне до края. Бе пленница на друго блато, също сътворено от Господаря Рал. Бе обречена вечно да бяга от убийците си.

Замисли се над думите на Себастиан, че няма да се освободи, докато не унищожи Господаря Рал.

Загледа се в спящия Себастиан. Той влезе в живота и тъй неочаквано. Спаси и живота. Когато го видя първия път, когато се вгледа в очите му през огъня в онази първа нощ, след като нарисува Милостта на прага на пещерата, не би могла да си представи, че един ден този мъж ще я целуне.

Огънят обливаше щръкналата му бяла коса в меко сияние. Лицето му и доставяше неописуемо удоволствие.

Какво още ги очакваше? Дженсън не знаеше отговора. Нямаше представа какво би могла да означава тази целувка, нито докъде ще ги доведе, ако изобщо можеше да се очаква нещо. Не знаеше дали го иска. Не знаеше дали го иска и той. Опасяваше се, че не.