Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ОБА СЕ ОБЛЕГНА на червената каручка край пътя. Пъхнал ръце в джобовете, небрежно огледа гъмжащия от хора пазар. Цареше празнично настроение, вероятно поради първите знаци на пролетта, макар че зимата още не смяташе да се предава. Въпреки студа хората бъбреха и се смееха, търгуваха и се пазаряха, купуваха и разглеждаха.

Жужащата на фона на острия вятър тълпа изобщо не предполагаше, че сред тях има толкова важна личност. Оба се ухили широко. Никой не знаеше, че тук има един Рал. Член на кралското семейство.

Откакто взе решение да бъде непобедим, докато се придвижваше на север, Оба стана нов човек — истинска светска особа. Отначало, непосредствено след смъртта на досадната чародейка и изкуфялата му майка, се бе почувствал замаян от непознатата свобода. Тогава изобщо и не помисли за Народния дворец. Но колкото повече задълбаваше в преломните събития, които се бяха случили, колкото повече прехвърляше в главата си всички нови неща, които бе научил, толкова повече се убеждаваше, че трябва да предприеме това пътешествие. Все още имаше неща, които не можеше да намести в общата картина, а впоследствие това би могло да създаде проблеми.

Онази жена — Дженсън — спомена за някакви четворки, които я преследвали. Четворки се изпращаха след видни личности. Оба се притесни да не би да погнат и него, нали и той вече беше важна клечка. Също като Дженсън, той бе дупка в света. Латея не му обясни точно какво е това дупка в света, но явно двамата с Дженсън бяха нещо по-специално. Имаха нещо общо помежду си.

Не беше изключено Господарят Рал да е научил за Оба, сигурно от продажната Латея, и да се е уплашил — при това с пълно основание — от неговото съперничество. Та нали Оба също е син на Мрачния Рал. Двамата братя би трябвало да са малко или повече равни. Господарят Рал владее магията, но пък Оба е непобедим.

При наличието на всичките тези потенциални проблеми Оба реши, че ще е най-добре да отиде в Двореца на баща си, за да види как точно стоят нещата.

Още преди да тръгне на север, си имаше своите тревоги. Но обичаше да посещава непознати места, защото така се научаваха нови неща. Запомняше ги и ги подреждаше в главата си на отделни списъци. Места, гледки, хора. Всичко си има своя смисъл. В някои по-спокойни моменти си прехвърляше наум списъците, търсеше връзки, надяваше се да получи просветление. Умът трябва да се тренира непрекъснато — това се бе превърнало в негова максима. Той е сам на този свят, няма кой друг да решава вместо него, няма кой да избира пътя му. Може да прави каквото си поиска, но има още много да учи и да расте.

Но поне вече не се налагаше да храни животните, да копае в градината, да оправя огради, плевни и къщи. Нито да се отзовава на истеричните крясъци и да се подчинява на всеки каприз на изкуфялата си майка. Нито да търпи омразните лекове на досадната вещица, лукавите и погледи. Нито да изслушва безкрайните тиради на майка си и да се подчинява на отровните и унижения.

Само като си помисли, че тази ненормалница го караше да изрива заледена купчина тор! Него, сина на Мрачния Рал! Как е търпял всичко това! Сигурно е човек с невероятно търпение — едно от многото му звездни качества.

След като маниакалната му майка цял живот яростно го кълнеше да не пилее пари по жени, първата работа на Оба при влизането му в първия голям град беше да намери най-скъпата местна курва. Едва тогава разбра защо майка му е била толкова категорична — защото преживяването е върховно.

Въпреки удоволствието не можеше да не признае, че и тези жени имат склонност да проявяват жестокост към хора с неговата чувствителност. Те също дебнеха сгоден случай да го накарат да се почувства малък и нищожен. Пронизваха го с тъй омразните му преценяващи, безчувствени погледи на височайше благоволение.

Беше сигурен, че за всичко е виновна майка му. Явно някак си успяваше да се пресегне дори от света на мъртвите, да достигне до неговия свят чрез леденото сърце на проститутката, за да го тормози в мига на върховна наслада. Сигурно мъртвешкият и глас шепти в ушите на продажните курви злонамерени слова. Типично в неин стил. Дори във вечния си сън няма да се успокои и да дари сина си с мир и удоволствие.

Оба не беше прахосник — ни най-малко. Но парите, които несъмнено си бяха негови по право, можеха да му спечелят някои заслужени удоволствия, като чисто легло, сносна храна и добро питие в компанията на красиви жени. Все пак харчеше с мярка, за да не се окаже в един момент без пукнат грош. Знаеше, че хората завиждат на благосъстоянието му.

Но скоро разбра, че самият факт, че притежава пари, му спечелва без проблеми благоволението на хората, особено на жените. Стига да им купи по едно питие или дребно подаръче — цветно парче плат за шал, гривна или лъскава шнола, — те мигом ставаха по-склонни да се отнасят нежно с него. Често го отвеждаха на някое тихо усамотено местенце. Понякога странична уличка, друг път — отдалечена гора или стая.

Подозираше, че някои от тях се интересуват единствено от парите му. Въпреки това не преставаше да се диви на това колко забавни мигове на удоволствие могат да бъдат извлечени от една жена. Често с помощта на остър нож.

Като светски човек беше напълно естествено да опознае жените по-отблизо. Направи го не с една и две. Научи се как да разговаря с тях, как да се държи, как да им доставя удоволствие.

Остави след себе си цяла орда дами с разбити сърца, които не губеха надежда, че един ден ще се върне при тях. Някои от тях дори изоставиха мъжете си в отчаян опит да спечелят сърцето му.

Жените не можеха да му устоят. Умилкваха му се, очаровани от красотата му, удивени от силата му, стенеха отмалели, когато им доставяше удоволствие. Най-много обичаха да им причинява болка. Човек, лишен от неговата чувствителност, не би разпознал в сълзите им неземното щастие, което изразяваха.

Определено харесваше жените, но знаеше, че винаги може да си намери следваща, така че не губеше време в дълготрайни любовни връзки. Повечето му запознанства траеха кратко. Някои дори прекалено кратко. Чакаха го по-важни неща, нямаше време да се занимава с жени. По-късно ще си навакса. Точно както баща му.

Най-сетне му се удаде възможност да се наслади на великолепието на родния си дом — Народния дворец. Един ден този палат ще бъде негов. Гласът му го каза.

Зад Оба се промъкна уличен търговец, който прекъсна блажените му мисли, виденията му за бъдещето.

— Талисманчета за вас, господине? Магически амулети? Носят късмет.

Оба изгледа свъсено превития на две продавач.

— Моля?

— Продавам специални магически амулети. Няма да сбъркате, само за едно сребърно пени.

— Какво правят?

— Ами, как да ви кажа, господине, те са вълшебни. Нима не ви се ще магията да облекчи борбата ви за по-добър живот? Да настрои съдбата във ваша полза. Само за едно пени.

Без истеричната му майка, която да го потиска и гълчи, съдбата и бездруго бе настроена благосклонно към него. Но нали обича да научава нови неща.

— Какво прави тази магия?

— Велики неща, господине. Велики! Вдъхва сила. Сила и мъдрост. Ще имате повече сила и мъдрост от всеки обикновен смъртен.

Оба се ухили.

— Това вече го имам.

За миг мъжът изгуби ума и дума, но веднага се окопити.

Хвърли поглед през рамо, за да види дали не ги гледа някой, после се приближи към Оба, за да му каже нещо поверително. Дори му смигна съзаклятнически.

— Вълшебните амулети ще ви помогнат и с момичетата, господине.

— Жените и бездруго не могат да ми се наситят.

Започваше да губи интерес. Тази магия му обещаваше все неща, които си има. Все едно мъжът да му бе казал, че амулетите ще му дадат две ръце и два крака.

Мърлявото човече се покашля, изхрачи се и пак се приближи.

— Не знам, господине, не ми се вярва някой да се е наситил на богатство и красиви…

— Ще ти дам едно медно пени, ако ми кажеш къде да на меря чародейката Алтея.

Дъхът на онзи вонеше. Оба го отблъсна от себе си. Продавачът вдигна пръст и го сви на кукичка. Тънките му веждици също се понадигнаха.

— Вие сте мъдър човек, господине, точно както казахте. Веднага разбрах, че има нещо във вас. Попаднахте точно на когото трябва — на човека, дето единствен на пазара може да ви свърши работа. — Удари се в гърдите. — Аз. Знам всичко по въпроса. Но както без съмнение би разбрал човек с вашия ум, подобна тайна и привилегирована информация ще ви струва доста повече от едно медно пени. Да, сър, доста повече. Но затова пък си струва.

Оба свъси вежди.

— Колко повече?

— Една сребърна марка.

Оба избухна в гърлен смях и тръгна да си върви. Не че нямаше парите, но не смяташе да се остави да го правят на глупак.

— Ще поразпитам наоколо. Почтените хора няма да откажат да упътят един странник, при това, без да очакват в замяна нищо повече от моята благодарност.

Онзи забърза да го настигне, готов да се пазари. Разръфаните краища на дрехата му плющяха като криле на птица на вятъра, докато избягваше хората, сторили път на Оба.

— Да, наистина се убеждавам, че сте мъдър човек. Опасявам се, че не бих могъл да се меря с вас. Победихте ме, това е простата истина. Но има някои завързани неща, за които не подозирате. Неща, които човек с вашата рядка чувствителност би следвало да знае и които биха гарантирали безопасността ви в едно тъй опасно и рисковано пътуване, каквото явно се каните да предприемете. Неща, които са известни на малцина тук.

Че Оба бе чувствителен — в това нямаше спор. Обърна се и погледна мъжа, който се тътреше подире му като помияр, умилкващ се за огризка.

— В такъв случай едно сребърно пени. И това е окончателно.

— Е, щом казвате, значи сребърно пени. За ценната информация, от която се нуждаете, господине, която, гарантирам ви, няма да можете да получите отникъде другаде.

Оба спря, доволен, че онзи е забелязал изключителния му интелект. Застанал с ръце на хълбоците, се загледа в нищожеството под себе си, което нервно облизваше напуканите си устни. Не бе присъщо на Оба да се разделя тъй лесно с парите си, но разполагаше с достатъчно, в тази ситуация имаше нещо интригуващо. Бръкна в джоба си, пъхна два пръста в кожената кесия и извади едно сребърно пени.

Метна го на опърпания продавач.

— Става.

Докато онзи протягаше ръка да хване монетата, Оба го стисна за хилавата китка.

— Ще ти платя колкото се разбрахме. Но ако разбера, че ме лъжеш или ако само заподозра, че не ми казваш всичко, си взимам обратно парата, а преди да си я прибера в джоба, ще трябва да изстържа кръвта ти от нея.

Мъжът забеляза застрашителните искри в очите на Оба и преглътна.

— Няма да излъжа, господине, нали ви дадох дума!

— Мъдро решение. И така, къде живее Алтея? Как да я на меря?

— Живее в едно блато. Ще ви кажа как да стигнете до нея само за…

— Ти за какъв ме мислиш, бе, за някакво тъпо говедо ли? — Оба му изви китката. — Това за блатото вече съм го чувал, така че по-добре включи в цената и подробности за пътя, по който се стига до там.

— Ама разбира се!

Оба отпусна хватката. Дребосъкът побърза да продължи.

— Имах предвид, че в замяна на щедрата сума, която ми заплатихте, ще ви кажа тайния път през блатото. Не онзи, по който минават всички, а скрития. За него знаят малцина, ако изобщо знаят. Всичко влиза в цената. Не бих си позволил да скрия каквото и да било от честен човек като вас, господине.

Оба го изгледа яростно.

— Таен път ли? Щом всички минават по нормалния, защо ми е да използвам някакъв си таен?

— Хората отиват при Алтея да им гледа. Много я бива. — Наведе се по-близо. — Но за да отиде човек да му гледа, трябва да е поканен. Никой не дръзва да припари до прага и без покана. Хората минават по един и същи път, за да може, след като ги е поканила, да ги види като идват и да отзове кръвожадните зверове, дето пазят пътеката. — Престъпната физиономия се изкриви в дяволита усмивка. — Помислих си, че ако бяхте поканен, едва ли щяхте да разпитвате хората как да стигнете до там. Поканен ли сте, господине?

Оба внимателно избута смърдящия търговец назад.

— Значи има и друг път?

— Има я. Черен път. Ако е решил, човек може да и се промъкне изотзад, а зверовете, нека си вардят отпред колкото си щат. Умен човек не би се приближил до леговището на могъща чародейка като нея.

Оба се огледа, за да види дали някой не ги слуша.

— Не ми трябват тайни пътища. Не ме е страх от вещицата. Но понеже така или иначе съм си платил, по-добре да чуя за какво става въпрос. Давай и за двата пътя, както и всичко останало, което знаеш за нея.

Онзи сви рамене.

— Ако искате, просто тръгнете на запад, натам, откъдето минават всички, които Алтея е поканила. Като прекосите полята на запад, ще стигнете до огромна снежна планина. Като я прехвърлите, тръгвате на север и следвате скалите. Пътеката слиза надолу, докато накрая опре в езерото. Само се придържайте към пътеката, тя е доста добре отъпкана. Не се отклонявайте. Води право в дома на Алтея.

— Но по това време на годината езерото би трябвало да е замръзнало.

— Не, господине. Това място е омагьосано, там бушува злата магия на тази жена. Блатото на Алтея никога не замръзва.

Оба изви китката на мъжа, докато онзи изкрещя.

— За глупак ли ме вземаш? Няма блато, което да не замръзва зиме!

— Питайте, който щете! — пищеше онзи и махаше свободната си ръка. — Който и да питате, ще ви каже, че мястото, където живее Алтея, не се подчинява на законите на зимата, а си остава горещо и влажно през цялата година.

Оба го пусна.

— Нали спомена, че имало черен път отзад? Къде е?

Онзи се поколеба за първи път. Пак облиза напуканите си устни.

— Трудно се намира. Има няколко ориентира, ама не се виждат лесно. Мога да ви кажа как да намерите мястото, но ако го изпуснете, ще си помислите, че съм ви излъгал, а то всъщност е тънка работа да го намерите само по описание, ако не сте наясно с района.

— Вече се замислям дали да не си взема парата обратно.

— Тревожа се за вашата сигурност, господине, това е всичко. — Бърза извинителна усмивка. — Не съм от хората, които биха предложили на човек като вас само половината, от което се нуждае. Просто знам, че после може да съжалявам. Смятам да си удържа на думата.

— Давай.

Онзи се покашля и се изплю встрани. Обърса уста с опакото на мърлявия си ръкав.

— Ами, да ви кажа, господине, най-лесно ще го намерите, ако ви заведа.

Оба изчака покрай тях да отмине възрастна двойка и дръпна мъжа за китката.

— Добре, да тръгваме.

Онзи заби пети в пръстта.

— Ей, чакайте! Уговорката ни беше да ви упътя и ще го направя. Както вече ви казах, мястото трудно се намира. Но не сте прав, ако очаквате да си зарежа бизнеса и да ви стана водач. Става въпрос за няколко дни, в които ще си изпусна клиентелата.

Оба свъси вежди и се наведе към мъжа.

— Колко искаш, за да ме заведеш, където трябва?

Продавачът въздъхна тежко и започна да пресмята наум.

— Вижте, господине — рече след малко и заби пръст във въздуха. Кирливата му ръкавица беше скъсана и показалецът щръкна гол. — Ако ми платите една златна марка, предполагам няма да е проблем да отсъствам няколко дни.

Оба се изсмя.

— Хич не си и помисляй за марка — ни златна, ни сребърна, — за да ме преведеш през тоя пущинак за няколко дни. Бях склонен да ти дам още едно сребърно пени, ама край. Или го взимай, или си ми връщай първото и се махай.

Онзи поклати глава и измърмори нещо на себе си. Накрая погледна примирено Оба.

— Напоследък търговията не върви. Право да ви кажа, парите няма да са ми излишни. Ще ви бъда полезен, господине. Готов съм да ви водя за едно сребърно пени.

Оба го пусна.

— Да вървим.

— Минава се през полетата Азрит. Трябват ни коне.

— Да не искаш да ти купя и кон? Май ти хлопа дъската!

— Пеш няма да стане. Но познавам хора, с които ще се спазарите добре за два коня. Ако щадим животните, съм сигурен, че момчетата ще ги изкупят обратно, щом се върнем — с малка отбивка от цената.

Оба се замисли. Искаше му се да се качи да огледа Двореца, но реши, че ще е по-добре първо да посети сестрата на Латея. Имаше да учи още нови неща.

— Звучи справедливо. Да вървим да намерим коне, че път ни чака.

Напуснаха по-тихата странична уличка и попаднаха в глъчката на главния път. Беше пълно с красиви жени. Някои от тях поглеждаха към Оба с неприкрита подкана и копнеж в очите. Срещаха погледа му, жадни за близост. Той им се усмихваше — да, може би, но по-късно. Виждаше как дори това бегло обещание извикваше блясък в очите им.

Хрумна му, че вероятно жените, обикалящи пазарите, са най-обикновени селянки. В Двореца сигурно щеше да намери онова, което търси: жени с положение. Заслужаваше не по-малко. Та нали в крайна сметка е Рал, така да се каже, принц или нещо от този порядък. Може би дори повече от принц.

— Как те викат? — попита Оба. — Все пак ще пътуваме заедно.

— Кловис.

Самият той не си каза името. Харесваше му да го наричат „господине“. Пък и така трябваше.

— Тук има толкова много хора — рече той и плъзна поглед сред тълпата, — защо не ти се продават амулетите? Защо си го закъсал?

Мъжът въздъхна отчаяно.

— Тъжна история, но защо да ви занимавам, господине.

— Не вярвам да е толкова сложно.

— Как да ви кажа. — Прикри очите си с дланта, на която се виждаха останки от ръкавица, и погледна Оба. — Ами, господине, преди време, зимата беше още в силата си, се запознах с една красавица.

Оба погледна изгърбения, сбръчкан, рошав човечец, тътрещ се до него.

— Запознал се, значи?

— Право да ви кажа, предложих и амулетче. — Челото на Кловис се сбръчка в гримаса, сякаш видя призрак. — Направо потъваш в очите и. Огромни сини очи. Рядко можеш да видиш такъв син цвят. Работата е там, господине, че очите и много ми приличат на вашите.

Оба го погледна изпод вежди.

— На моите ли?

Кловис закима енергично.

— Така си е, господине. Досущ като вашите. Само си представете. Нещо в нея както и във вас ми изглежда познато. Но не мога да го определя.

— И какво общо има това с проблемите ти? Да не би да си и дал всичките си пари, а да не си успял да се пъхнеш между краката и?

Кловис остана потресен от думите му.

— Не, господине, нищо подобно. Опитах се да и продам амулет, за късмет. Вместо това тя ми открадна парите.

Оба изръмжа недоволно.

— Обзалагам се, че е пърхала с мигли и те е засипвала с усмивки, докато си е пъхала ръката до лакътя в джоба ти. А ти си бил твърде разгорещен, за да разбереш какво става.

— Не, господине, няма такова нещо. Ни най-малко. — В гласа му прозвуча горчивина. — Изпрати след мен един мъжага, който ми открадна всичко по нейна поръчка. Направи го той, но съм сигурен, че по нейна заръка. Те двамата ми откраднаха париците. Лишиха ме от цяла година труд.

В главата на Оба някакъв спомен напираше да излезе на повърхността. Прехвърли списъка си със странни и необикновени неща. Парченцата започнаха да се напасват.

— Как изглеждаше тази жена със сините очи?

— Ами красива, с дълги червени къдрици. — Дори тази жена да бе ограбила продавача на амулети, Оба видя в очите му един отнесен поглед, който му подсказваше, че все още е пленен от нея. — Лицето и беше въплъщение на добър дух. От фигурата и — ум да ти зайде. Но трябваше да се сетя по вещерската и червена коса, че зад тази красота се крие някаква подлост.

Оба спря и сграбчи спътника си за ръката.

— Как се казваше жената, Дженсън ли?

Кловис сви рамене.

— Съжалявам, господине, не ми каза името си. Но едва ли са много жените, дето изглеждат като нея. Не и с тези сини очи, изящни маниери и дълги червени къдрици.

Оба беше на същото мнение. Описанието отговаряше точно на Дженсън. И това, ако не е нещо! Кловис вдигна ръка.

— Ето, господине. Ей, онзи там може да ни продаде коне.