Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

ЗАСЛЕПИ Я ВНЕЗАПНА СВЕТЛИНА. Присвила очи, различи силуета на Том, който отместваше одеялата от главата и. Тя протегна ръце и се прозя. В следващия миг, разбрала защо се вози в тази каруца, къде е и какво я е довело на това място, прозявката увисна недовършена в устата и. Седна. Каруцата бе спряла на ръба на зелена поляна.

Дженсън се подпря с ръка на излъсканата от времето страница на каруцата, примигна и огледа района. Зад тях се издигаха сивкави зъбери, тук-там в пукнатините стърчаха криви храсти, чепати и недорасли от постоянната битка с безмилостния вятър. Погледът и се плъзна още по-нагоре, където върховете се губеха в млечнобяла мъгла. Отвъд ливадата и покрай тясната пропаст, врязваща се между скалите, бе покарала джунгла от увивни растения. Том някак си бе успял да премине между стръмните скали. Двата огромни товарни коня, все още неразпрегнати, хрупаха оскъдната трева.

Отпред, оттатък ливадата, започваше призрачна гора от дървета, лиани и мъх. Иззад зеленото було до тях достигаха странни викове, прещраквания и подсвирквания.

— Посред зима… — успя да пророни Дженсън.

Том вдигна торбите със зоб от каруцата.

— Може пък мястото да е подходящо да изкараш зимата. — Кимна с глава към хълма, под избуялата растителност. — Ако не бяха онези твари, дето хората разправят, че живеят тука. Ако не беше вярно, се обзалагам, че досега все някой глупак щеше да е пробвал да се засели. И да е имало някой, е бил отвлечен от незнайно чудовище и не се е завърнал да разкаже.

— Да не би да мислиш, че тук наистина има чудовища или тям подобни?

Той се облегна на каруцата, надвесен над лицето на Дженсън.

— Не съм от хората, които обичат да плашат жените. Като бях малък, някои от приятелите ми се забавляваха, като размахваха пред очите на момичетата змии, за да ги слушат как пищят. Никога не съм го правил. Не се опитвам да те стресна.

Но не бих си простил, ако те оставя да влезеш вътре ей така, на майтап, и никога повече да не те видя. Може да са само приказки. Не знам. Никога не съм ходил там. Не познавам човек, който е отивал без покана — при това само от другата страна. Хората разправят, че няма човек, който да е минал отзад и да се е върнал да разкаже. Ако някой настоява да опита, то това си само ти. Знам, че имаш основателна и сериозна причина да си тук. Така че не очаквам от теб да седнеш и да чакаш да получиш покана.

Дженсън преглътна. Усети кисел вкус в устата си. Кимна в знак на благодарност, но не знаеше какво да каже.

Том отметна назад русия си перчем.

— Исках просто да ти кажа, каквото знам. — Отнесе торбите с храна на конете.

Каквото и да я чака вътре, трябва да опита. Няма друг избор, ако иска да измъкне Себастиан от похитителите му, трябва да го направи. Ако иска да се освободи от Господаря Рал, трябва да го направи.

Посегна под наметалото си и напипа дръжката на ножа. Не беше някакво градско момиченце, което се стряска от собствената си сянка и не умее да се защитава.

Тя беше Дженсън Рал.

Отметна одеялата и слезе от импровизираното си легло, като стъпи на задната част на ока. Том и донесе меха с вода.

— Пийни си водица. Вързах меха за единия кон, за да не замръзне.

Студът я бе обезводнил и тя жадно отпи. Видя Том да изтрива потното си чело и едва тогава си даде сметка, че наистина е топло. Каза си, че едно уважаващо себе си блато с чудовища не би си позволило да замръзне.

Том и подаде нещо увито, което държеше в другата си ръка.

— Закуска?

Видяла баницата с месо, тя се усмихна.

— Освен, че си добър, си и предвидлив.

Той се усмихна с кривата си усмивка и се зае да разпряга конете.

— Не забравяй, че ми обеща да го кажеш на Господаря Рал — подвикна след малко.

За да избегне какъвто и да било разговор в тази посока, тя смени темата.

— Значи ще ме чакаш тук. Като се върна, искам да кажа. Ще ме чакаш, за да се върнем в Двореца.

Той я погледна през рамо, но не прекъсна работата си.

— Имаш думата ми, Дженсън. Няма да те изоставя.

По лицето му личеше, че казва истината. Тя му се усмихна с благодарност.

— Трябва да си починеш. Карал си цяла нощ.

— Ще се опитам.

Тя отхапа парче баница. Беше студена, но вкусна и засищаща. Докато дъвчеше, огледа зеленината, издигаща се оттатък ливадата, царящия вътре мрак. После и надвисналото оловносиво небе.

— Да знаеш колко е часът?

— Слънцето изгря преди по-малко от час — отвърна той, докато проверяваше закопчалките на ремъците. Вдигна ръка в посоката, откъдето идваха. — Преди да тръгнем надолу, за да стигнем дотук, бяхме над мъглата. Горе грееше слънце.

Думите му малко я учудиха, понеже около тях всичко тънеше в полумрак, сякаш зората още не бе дошла. Трудно би повярвала, че горе грее слънце, но пък и се бе случвало да е високо в планината и да вижда под себе си тежки пелени от мъгла.

Приключи със закуската и изтърси трохите от дланта си. Изчака Том да разпрегне единия кон. Животните бяха едри, добре гледани, и двете сиви, с черни гриви и опашки. Никога не бе виждала по-големи коне. Видяха и се несъразмерно огромни. Но само докато не ги сравни с Том. Край него не изглеждаха тъй внушителни, особено докато ги потупваше приятелски. Проявите му на привързаност явно им допадаха.

Докато ги разпрягаше, и двамата го поглеждаха, обръщаха глави и към Дженсън, но през цялото време не изпускаха от поглед сенките отвъд края на ливадата. Ушите им бяха щръкнали нагоре и обърнати към блатото.

— Най-добре да тръгвам, да не губя повече време.

Той само кимна.

— Благодаря ти, Том. Ако не ми се удаде друга възможност да ти го кажа, нека ти благодаря сега. Малцина биха постъпили като теб.

Усмивката му разкри двата реда бели зъби.

— Почти всеки би ти помогнал, но се радвам, че аз имах шанса да го направя.

Тя бе сигурна, че в думите му се крие нещо недоизказано. Все едно, потискаха я прекалено много други грижи, за да мисли и за това.

Обърна поглед към отекващите над блатото викове. Мъглата скриваше върховете на дърветата и не можеше да се прецени колко са високи. Все пак и се виждаха доста големи и предположи, че ще са с дебели дънери. От булото на мъглата висяха лиани и всякакви други увивни растения, усукани около клоните, сякаш в опит да ги задушат и повалят в сенките долу.

Дженсън огледа внимателно края на ливадата и различи някакъв ръб, подобен на гръбнака на огромен звяр, скрит под земята. Спускаше се под разтворените клони. Не бе точно пътека, но поне имаше откъде да тръгне. Живееше в гората откак се помни, беше се научила да различава пътеки, невидими за останалите. Тук обаче пътека нямаше. Сякаш живо същество не бе минавало. Трябваше сама да намери просека.

Извърна глава към Том и го изгледа продължително.

Той и се усмихна плахо — с уважение към онова, което си бе наумила да стори.

— Нека добрите духове бъдат с теб и те закрилят.

— Нека закрилят и теб, Том. Поспи малко. Като се върна, ще трябва да се отправим към Двореца.

Той кимна.

— На твоите услуги.

Тя се усмихна на внезапната му учтивост и решително тръгна напред, към очакващата я тъмнина.

Около блатото се стелеше топлина. Влажността бе сякаш жив страж, готов да отблъсне всяко нежелано присъствие. С всяка крачка ставаше все по-тъмно. Тишината беше плътна като влажния въздух, откъслечните крясъци, отекващи в сумрака, подчертаваха допълнително злокобното излъчване на мястото и правеха разстоянието да изглежда още по-голямо.

Дженсън тръгна по ръба, последва лъкатушещия му гръб отвеждащ я все по-надолу. Клоните на околните дървета бяха натежали от мъха и лианите, които ги притискаха отгоре. На места се налагаше да прикляква, за да не се удари в някой клон. Или да си проправя път с ръце, за да продължи напред. В мъртвешки спокойния въздух се стелеше миризма на гнилоч.

Обърна се и видя тунел светлина, сочещ пътя обратно към ливадата горе. В края на тунела мярна силуета на едър мъж с ръце на хълбоците, втренчен в нейната посока. Но тук бе тъмно и нямаше как да я види. Тя го виждаше само защото и се падаше в контражур. Все пак той бе там и я изпращаше.

Още не можеше да избистри отношението си към него. Не можеше да го разбере. Явно имаше добро сърце, но тя бе научена да не вярва на никого. Освен на Себастиан. На него му вярваше.

Щом очите и посвикнаха с мрака, установи, че е нацелила единствения възможен път за влизане. Или поне не се виждаше друг. Околните скали образуваха непристъпни отвесни стени. Ливадата бе нещо като плато под планините и над блатото. Под нея продължаваха отвесните скали, по които пълзяха какви ли не растения, подхранвани от мочурливата местност. Ръбът, по който тръгна, представляваше скален гребен, осигуряващ подход надолу. Без него нямаше как да се слезе — скалите бяха твърде стръмни.

Въздъхна дълбоко, за да си вдъхне кураж, огледа се и продължи надолу по ръба, който се спускаше и криволичеше все по-навътре между дърветата. От време на време от двете и страни зейваха бездънни пропасти. Попадна на една теснина, под която всичко бе само черен мрак, сякаш вървеше по тънка нишка, изтъкана от камък и предназначена да свърже два разделени свята. Когато се взря в непрогледния мрак и си представи, че към нея се протягат лапите на Пазителя на отвъдния свят, тя продължи по-внимателно.

Скоро осъзна, че много от дърветата, които бе мярнала от ливадата, са всъщност клоните на кичести вековни дъбове, стъпили на издатини в скалата. Даде си сметка, че е помислила някои от клоните им за дънери. Никога не бе виждала толкова огромни дървета. Страхът и отстъпи място на нямо благоговение. Дивеше се на разстланите на пластове клони, покрай които минаваше. Тук-там в далечината зърваше гнезда, свити сред клоните, изградени от пухкав мъх, съчки и стъбълца. Не можеше да види дали гнездата имат обитатели, но предполагаше, че ако е така, то сигурно са някакви хищни птици.

Изкачи се по една скала почти пълзешком, провирайки се между гъста плетеница от лиани и клони, и стигна до гребена на скалния ръб. Пред нея се откри просторна равнина, скътана дълбоко под преплетените, отрупани с листа клони на дърветата. Сякаш пред очите и се откри един цял нов свят, непосетен от никого преди нея. Толкова далеч почти не проникваше светлина, само някой и друг приглушен лъч все пак успяваше да пробие плътната зелена завеса. От мрачния воал горе се спускаха всякакви пълзящи растения. Птички прелитаха безшумно сред пещерната тъма. В далечината се обади животно, каквото не бе чувала досега. На зова му отвърна друго, от противоположната посока.

Въпреки че мястото беше страховито и зловещо, Дженсън откри в него и някаква мрачна красота. Хрумна и че сигурно така изглеждат градините в отвъдния свят, където растенията са потопени във вечен мрак. Отвъдният свят бе леденото царство на Пазителя, но вечната светлина на Създателя хранеше и стопляше добрите души.

Нещо в блатистата местност и напомняше за, Д’Хара — мрачна, застрашителна и опасна, но в същото време болезнено красива. По същия начин ножът и въплъщаваше уродливостта на Дома Рал, но при все това беше безспорно изящен.

Дърветата се бяха вкопчили в скалистия склон с клони като орлови нокти, сякаш се страхуваха да не бъдат завлечени в бездната, където бродят незнайни твари. Някои от най-древните дървета, вече мъртви, бяха полегнали на една страна, подхванати от събратята си малко преди да докоснат земята. Съседните дървета ги обгръщаха, сякаш се опитваха да им помогнат да се изправят. Под зеленината, проправяща си път сред полегналите стволове, се виждаха мъртви сиви парчета дърво. Имаше, разбира се, и такива, които другарите им не бяха успели да подхванат навреме. Едно от тях препречи пътя и, сякаш се бе сляло със земята, бе се превърнало в част от релефа. В разлагащото се туловище пъплеха безброй насекоми.

От съседен клон я гледаше бухал. По земята маршируваха мравки, натоварени с безценните богатства на влажната гора. Купчина загниващи листа бе превзета от огромни, твърди, лъскави кафяви бръмбари. Невидими твари, смутени от стъпките на Дженсън, отстъпваха встрани.

Тъй като бе прекарала целия си живот в гората, беше виждала всякакви животни — от огромни мечки до новородени сърненца, от птици до буболечки, от прилепи до тритони. Имаше такива, в чиято компания не се чувстваше много добре, като например змии и мечки с малките си, но като цяло ги познаваше. Повечето от тях се страхуваха от хората и обикновено искаха само да бъдат оставени на мира, така че не я плашеха. Но в случая не знаеше какво може да я дебне от тъмните сенки, какви отровни зъби могат да я нападнат. Нямаше представа дали наоколо не бродят родени с магия същества, предназначени да бранят вещерската обител, зверове, които не се плашат от нищо.

Забеляза паяци — огромни, черни и космати, — чиито пипала бавно обхождаха влажния въздух или се спускаха плавно по нишки, чието начало се губеше високо горе. Изгуби ги в дебелите пластове папрат, разстлани връз мекия горски килим. Въпреки горещината и влагата не разгърна наметалото си, нито си свали качулката, защото така се чувстваше по-защитена от подобни твари.

Някои паяци имаха смъртоносна отрова. А смъртта си е смърт — все едно от какво е причинена. Пазителят на отвъдния свят едва ли е предвидил специални услуги за хора, намерили смъртта си от отрова на дребни и на пръв поглед незначителни твари. Той обгръща с вечен мрак всеки, попаднал във владенията му — независимо какво го е отвело там. Милост не се полага никому.

Макар Дженсън да се чувстваше сред природата като у дома си и да се възхищаваше на удивителната красота на блатото, беше нащрек и пулсът и препускаше бясно. Всяко растение и зелен лист, до който се докосваше, и се струваше застрашителен и тя неведнъж подскочи от ужас.

Около това място витаеше смъртта.

В един миг скалният гръбнак, единствената и пътека през джунглата, свърши, давайки начало на притихнала, гниеща, покрита с мъхове равнина, осеяна с чепати коренища. Сякаш дърветата се бояха от сумрачната влага и дърпаха корените си от там. От двете страни бе избуяла пищна растителност.

От една кална локва вдясно стърчеше бедрена кост. Отгоре вече загниваше, но формата и все още беше непокътната. Не можеше да се прецени от какво животно е. Дженсън поне се надяваше да е от животно.

С изненада забеляза нещо като врящи кални гейзери. Лепкави балончета от тъмнокафява кал бълбукаха, сякаш сложени на бавен огън, хвърляха пръски и изпускаха пара. Никое растение не би могло да вирее върху вряща кал. На места калта се бе втвърдила в миниатюрни вулканчета, от които се издигаше жълтеникав пушек.

Докато внимателно си проправяше път всред преплетените корени, между димящите вулкани и вряща кал, потъвайки все по-надолу към мрачното дъно, Дженсън забеляза, че на мястото на калта идва вода. Отначало бяха езерца и локви, които вряха и съскаха, изпускайки струйки парлив дим. Щом отмина горещите извори, стигна до по-големи езера, заобиколени от високи тръстики, протегнали снаги към облачета насекоми, носещи се на рояци.

Не след дълго застоялата вода обхвана всичко, превърна се в тъмен течен горски килим. Тук-там сред черните води стърчаха мъртви стволове на дървета, сякаш зорки пазители, бдящи над разлагащата се земя. Крясъците и подвикванията на животните, идващи от още по-мрачни и непристъпни места, се носеха над повърхността. Встрани растеше водна леща, сгушена под потъналия в листа бряг, подмамваше невнимателния пътник да се приближи. Дженсън забеляза, че между блатната леща я наблюдават очи.

Мъхестата почва постепенно набъбна, докато накрая се изгуби в мъртвешки притихналата вода. В началото като че виждаше дъното — бе само на сантиметри от спокойната повърхност. Но постепенно стана по-дълбоко, докато всичко се превърна в мрачна бездна. В нея плуваха неясни форми.

Дженсън стъпваше от корен на корен, опитваше се да пази равновесие, без да се подпира на хлъзгавите стволове на дърветата. Така не и се налагаше да нагазва във водата. Опасяваше се, че вътре може да я чака яма, която да я погълне.

С всяка следваща стъпка корените се раздалечаваха все повече и повече, а възелът в стомаха и се втвърдяваше. Поколеба се, опасявайки се, че е стигнала твърде далеч, че ще се озове на място, от което няма да може да се върне назад. Не можеше да е сигурна, че постъпва правилно, понеже нямаше възможност за избор; това бе единственият път. Наведе се напред, взирайки се в мрака, опита се да пробие с поглед през мъха и покритите с листа растения. Въпреки мъглата, сенките и гъстата флора и се стори, че релефът се въздига нагоре и теренът става по-сух.

Вдъхна нова глътка възкисел въздух и протегна крак, за да стъпи на следващия корен, но така и не го достигна. Приведе се още повече и се протегна, за да прехвърли участъка притихнала вода, но коренът бе твърде далеч. Изправи се, за да осмисли ситуацията.

Трябваше да скочи към далечния възлест корен. По-скоро да прелети. Не искаше да мисли какво я очаква долу, ако случайно се подхлъзне и падне. Не и се щеше и да балансира на един крак върху самотния корен, стърчащ над водната повърхност. Ако се засили добре и отскочи веднага от корена, ще стигне направо до отсрещния бряг.

Подпря се за опора о гладкия, но влажен ствол на близко дърво. Добре поне, че не беше слузест, та да я подведе в най-неподходящия момент. Огледа разстоянието. Вярно, беше далечко, но по-близка сигурна и суха стъпка нямаше. С добра инерция, просто ще отскочи от корена и ще се озове оттатък с твърда почва под краката си.

Пое си дълбоко дъх и като го изпусна шумно, се оттласна от дървото и прелетя над водата.

В мига, в който краката и докоснаха целта, коренът се премести. Дори да искаше, не можеше да промени посоката на летене.

Коренът, по-дебел от глезена и, внезапно се завъртя под краката и и изчезна. В следващия миг към прасеца и се плъзна нещо дебело и намотано на кълбо, усети студени люспи да пристягат коляното и.

Всичко стана толкова бързо, че една част от нея все още летеше към корена, който бе посегнал да я сграбчи, докато другата и част полагаше неимоверни усилия да се върне назад. По средата между целта, към която се бе насочила, и точката, откъдето бе тръгнала, тя не можеше да разчита на никаква опора.

Инстинктивно посегна към ножа си, в същия миг кълбото я сграбчи и я дръпна рязко надолу. Дженсън разпери ръце, за да поеме сблъсъка. Водата под нея се разпени. Пръстите и докопаха далечните корени край брега — истински корени, влажни, но грапави, предлагащи добър захват.

Но въпреки че успя да се добере до тях, като се протегна до невъзможност, попадна в прегръдката на огромна змия, изникнала изневиделица от водата.