Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (39)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ОБА НАЙ-СЕТНЕ НАВЛЕЗЕ В ПЕРИФЕРИЯТА на открития пазар. След самотата на голите полета глъчката и навалицата му подействаха объркващо. В друг случай гъмжилото от хора сигурно би го заинтригувало, но сега обърна малко внимание на ставащото наоколо.

При предишното си идване тук се беше информирал, че в Двореца могат да се наемат стаи. В момента единственото му желание бе да се изкачи на върха на платото и да си намери прилична стая. Тиха стая. След добра почивка за възстановяване на силите ще си купи нови дрехи и едва тогава ще се поогледа наоколо. Засега обаче копнееше само за стая и почивка. Незнайно защо мисълта за храна го отвращаваше.

Виждаше му се не дотам достойно един Рал да стига дотам, че да наема стая в собствения си дом, но по-късно щеше да се заеме и с този въпрос. Сега искаше само да си почине. Главата му щеше да се пръсне. Очите го заболяваха всеки път, щом ги извърнеше, за да погледне нещо, така че, докато се движеше с тежка крачка напред, се опита да ограничи полезрението си до минимум и да не отклонява поглед от пътя пред себе си.

Единствено волята му го бе водила напред в изнурителното пътешествие през полетата Азрит. Въпреки студа се потеше. Каза си, че сигурно студът го е стреснал твърде много и на тръгване от къщата на Алтея се е облякъл прекалено. В крайна сметка нали наближаваше пролет, студът не бе като посред зима, когато изперкалата му майка го товареше с унизителната задача да изравя купчината заледена тор. Оба се опита да намести една буца плат, която го убиваше под мишницата. Ризите му бяха малки, така че се наложи да ги разкъсва по шевовете, за да може да ги навлече една върху друга. Някои от ръкавите се бяха доразкъсали по време на дългото пътуване през ветровитите полета и се бяха вдигнали нагоре, оставяйки горните слоеве дрехи да висят като опърпани знамена. Ушитата набързо платнена мешка вече се разпадаше, от нея бе провиснала част от одеяло и се ветрееше зад гърба му. С всичките разноцветни парцалки, навлечени едни върху други, и с кафявото одеяло, висящо на гърба, Оба си помисли, че сигурно изглежда като просяк. Докато всъщност е достатъчно богат, за да купи целия пазар. По-късно ще си набави прилични дрехи. Засега му трябва само тиха стая и хубава, дълга почивка.

Храна — не. Определено не му се ядеше. Всичко го болеше, дори мигането му причиняваше болка. Но най-много от всичко го свиваше стомахът.

При предишното си посещение тук сладостните аромати на различни вкусотии бяха изпълнили устата му със слюнка. Сега от дима, издигащ се над готварските огнища, му се повдигаше. Дали не беше поради факта, че сетивата му вече са по-изтънчени? Каза си, че в Двореца би могъл да си поръча по-изискано блюдо. Мисълта не разпали апетита му. Не беше гладен, само уморен.

Едва държеше очите си отворени. Продължаваше да се влачи напред през импровизираните улички сред сергиите на пазара. Целта му бе платото, извисяващо се високо над тях. Мешката на гърба му сякаш бе пълна с камъни. Сигурно от някоя магия на блатната вещица — може би му е направила заклинание. Вероятно още щом е разбрала, че Оба идва към къщата и, е сложила в надениците си магически тежести. При мисълта за надениците стомахът му се преобърна.

Тъкмо вдигна поглед, за огледа блестящия на слънчевите лъчи Дворец, и някой се блъсна в него, изтръгвайки от дробовете му глух стон. Оба се канеше да изрита натрапника от пътя си, когато прегънатата на две опърпана фигура изруга. Кловис.

Преди Оба да е успял да го сграбчи, онзи отскочи встрани и се гмурна под двама възрастни мъже, преминаващи в другата посока. Оба беше плътно зад него, но тъй като бе доста по-едър, само разбута мъжете. Двамата паднаха на земята, Оба се запрепъва през тях, опитвайки се да запази равновесие, и се спусна след крадеца. Кловис спря. Огледа се първо наляво, после надясно. Оба не пропусна шанса си и се хвърли върху грабителя си, но онзи бе пъргав и дребен и се шмугна в първата странична уличка, измъквайки се на косъм от протегнатите към него ръце. Оба се просна по лице на земята, в ръката му остана само парче от ръкава на Кловис.

С мъка се изправи на крака, за да види как джебчията прелита над огън, където група хора печеха дълги шишове с набучени парчета месо на тях. Миг по-късно се изгуби сред двор с коне. Уж гърбушко, а бяга по-бързо от вятъра. Но Оба беше едър и силен, при това достатъчно бърз. Винаги се бе гордял с леката си стъпка. Огънят, хората, конете — не изпускаше жертвата си нито за миг.

Животните изцвилиха недоволно на внезапното човешко присъствие. Няколко по-уплашени се дръпнаха назад, опънаха въжетата, с които бяха вързани, вдигнаха се на задни крака. Пазачът им, изригнал във вулкан от ругатни, които Оба нито чуваше, нито възприемаше, изскочи пред него, но в следващия миг излетя от пътя, пернат от мощната ръка на разгорещения преследвач. И други коне отстъпиха назад. Оба хвърчеше след крадеца.

Не че му трябваха пари. Вече бе достатъчно богат. Имаше повече злато, отколкото би могъл да похарчи през целия си живот — дори да не е кой знае колко пестелив. Но не беше въпросът в парите. А в престъплението, в предателството. Оба беше платил на човека, беше му се доверил, а онзи го бе измамил.

По-лошо, беше го направил на глупак. Майка му все повтаряше, че е глупак. Все го обиждаше, наричаше го Оба Говедото. Оба не смяташе да позволи на никого повече да го взема за глупак. Нямаше да допусне изкуфялата му майка да се окаже права.

Триумфалното завръщане на Оба с претъпкани кесии с пари нямаше нищо общо с Кловис. Единственият виновник за това бе самият Оба. Тъкмо когато си мислеше, че отново е на дъното на бедността, успя да намери съкровище, което му се полагаше поради не една и две причини, най-вече, защото си го заслужи с онова дълго и изтощително пътуване до дома на подлата Алтея, която на свой ред го измами и не му даде нужните отговори.

Кловис предварително бе скроил план, искаше да остави Оба сам в блатото, обричайки го на смърт. Оцеляването на Оба нямаше нищо общо с крадеца. Всъщност, като се замисли човек, не само крадец, но и убиец. Убиец. Народът на Д’Хара ще дължи на Оба Рал дълбока благодарност. Оба Рал ще ги отърве от гадното подло създание.

Кловис свърна покрай една сергия, отрупана с изделия от овчи рога. Оба, който беше далеч по-тежък, се опита да завие след него, но се подхлъзна на конска фъшкия. С неимоверни усилия и голяма доза практика успя да се задържи на крака. Беше живял дълги години в подобни условия, бе мъкнал тежки товари през дълбока до глезените тор, беше се грижил за животни и беше тичал презглава, за да откликне на виковете на майка си. Беше се справял във всякакво време, включително и на лед.

Дългогодишната практика му помогна да вземе завой, непосилен за който и да било друг с неговите килограми и ръст. Успя, при това тъй безпроблемно и плавно, че дребният крадец остана изумен. Кловис се обърна, предварително ухилен подигравателно в очакване да види преследвача си пльоснат в калта, но вместо това фиксира носещото се с пълна сила туловище на Оба.

Кловис, очевидно ужасен от перспективата да види как самата справедливост се стоварва отгоре му, хукна по съседната уличка — по-тясна и с по-малко народ. Този път Оба бе по петите му. Сграбчи го за рамото и го завъртя. Онзи се препъна. Размаха ръце безпомощно в опит да се задържи на крака и в същото време да избяга.

Ококори очи. Най-напред от изненада, после поради силата на сграбчилата го за шията мощна ръка. През здравите като менгеме пръсти на Оба не можеше да се прокрадне ни стон, ни вик.

Забравил умората, Оба се насочи към празното пространство между две каруци, като изнесе с ритници и удари подлото човече. Тентите осигуряваха достатъчно откъснатост от околния свят. В дъното между каруците бе издигната стена от щайги. Отпред празното пространство бе ограничено от огромния Оба, сякаш врата на килия.

Минувачите бяха увлечени всеки в делата си, смееха се и разговаряха, забързани в острия студ. По-нататък клиенти се препираха и пазаряха с търговци. Чуваше се тропот на коне. Улични търговци кръстосваха пазара, обявявайки напевно на висок глас достойнствата на стоките си с надеждата да впечатлят някой купувач.

Само Кловис бе притихнал, не по собствено желание. Дребната му подла устичка се отваряше като на риба на сухо, искаше да каже нещо. Щом Оба го повдигна от земята и очите на мъжа зашариха бясно във всички посоки, стана ясно, че единственото му желание е да извика, но от гърлото му не излизаше ни стон, ни звук. Краката му се мятаха във въздуха, ръцете му се опитваха да отстранят желязната хватка от шията му. Мръсните му нокти се начупиха от усилието, но железният юмрук, вкопчен в гърлото му, не се отпусна нито на милиметър. Очите му станаха огромни и кръгли, като златните монети, които бе откраднал от Оба.

Както го бе вдигнал с една ръка и притиснал гърба му към стената от щайги, с другата си ръка Оба му прерови джобовете, но не откри нищо. Кловис отчаяно посочи гърдите си. Оба напипа буца под опърпаните пластове дрипи и ризи. Раздра ги и видя познатата си пълна кесия. Висеше на кожена връв около врата на джебчията. Дръпна рязко връвта и я скъса.

Плъзна кесията в джоба си. Кловис се опита да се усмихне, да направи извинителна физиономия, сякаш обяснявайки, че вече са квит.

Оба не знаеше прошка. Главата му пулсираше от сдържаната ярост. Както го беше притиснал до щайгите, му нанесе мощен удар с юмрук в корема. Кловис започна да посинява. Оба нанесе тежък удар и върху мърлявото мише личице. Чу се пукане на кости. Замахна с лакът и помля предните зъби на лъжливата, подла малка уста. Последваха още три бързи удара, придружени с яростно ръмжене. С всеки удар главата на Кловис отхвърчаше назад, от многобройните сблъсъци с щайгите косата му плувна в кръв.

Оба беше неудържим. Преживя срама да стане безпомощна жертва на крадец, захвърлил го на произвола на съдбата. Пребори се с огромна змия. Едва не се удави. Понесе лукавството и номерата на злата Алтея. Тя надникна в душата му без позволение. Скри от него полагащите му се отговори, унижи го, а накрая издъхна, преди той да може да изпита удоволствието от отнемането на живота и. Изтърпя дълго и ужасно пътуване през полетата Азрит, навлечен в дрипи — той, Оба Рал, в чиито жили тече благородническа кръв. Това вече беше върхът на унижението.

Беше бесен, при това с право. Почти не можеше да повярва, че най-сетне държи в ръцете си причината за голяма част от страданията си. Оставаше да получи очакваното възмездие.

Повали Кловис на земята и притисна с коляно гърдите му. Едва тогава даде воля на яростта си. Не усещаше болка от нанасяните удари, болеше го от униженията, от преживяното. Засипа мизерния джебчия с порой от ругатни. След малко жертвата му представляваше кървава топка.

Лицето на Оба плуваше в пот. Дръпна се назад и си пое дълбоко въздух. Ръцете му бяха натежали като олово. Умората го победи, усети болезнени пулсации в главата си. С мъка успяваше да види жертвата си.

Земята се напои с кръв. Това, което някога бе представлявало Кловис, сега бе пихтиеста каша. Челюстта му висеше потрошена встрани. Едната очна ябълка зееше празна. Коляното на Оба бе раздрало стомаха на Кловис и бе потрошило гръдния му кош. Величествена гледка.

Оба усети как нечии ръце се вкопчват в дрехите му и го изтеглят назад. Не му бяха останали сили, за да се възпротиви. Докато го извличаха от прикритието му, забеляза, че се е насъбрала тълпа. Всички бяха притихнали в ужас. Оба остана доволен от реакцията им. Тя му говореше, че Кловис си е получил заслуженото. Справедливо наказаните престъпления би следвало да извикват ужас и да служат за пример. Така би постъпил и баща му.

Оба вдигна глава да огледа по-добре мъжете, които го извличаха навън. Заобиколи го стена от стомана и ризници. На слънцето проблясваше гора от копия, мечове и пики. Всички бяха насочени към него. Успя само да мигне, нямаше сила дори да вдигне глава и да ги разгони.

Изтощен, останал без дъх и плувнал в пот, Оба не можеше да държи главата си изправена. Отпусна се в ръцете на войниците и се остави на тъмнината да го погълне.