Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (57)

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ЗАСТАНАЛА пред схлупените кирпичени къщурки, Дженсън скришом оглеждаше пустошта, ширнала се под безмилостно синьото небе. Скалите, безкрайната равнина вдясно и веригата от планински зъбери, насичащи трептящата долина вляво, бяха напръскани в различни нюанси на сивото, подобно на бозавите цветове на сгушените една в друга постройки наблизо.

Сухият въздух беше толкова горещ, че се чувстваше като хвърлена на клада, сред чиито пламъци отваря уста да диша. Околните камъни и земята под краката и бяха напечени до бяло, сякаш се намираше в самите пещи на Пазителя. Докосването до който и да е предмет, изложен на лъчите на безмилостното слънце, беше болезнено. Дори дръжката на ножа и, заслонен от тялото и, бе нагорещена и не можеше да се пипне.

Облегна се уморено на един зид, омаломощена от дългото и изнурително пътуване. Потупа Рижка по врата и я погали зад ухото, щом кобилата изцвили тихичко и прислони глава на рамото и. Поне знаеше, че пътуването е към своя край. Напоследък дните и се сливаха в една безкрайна върволица и почти беше забравила как започна всичко — с мига, който намери мъртвия войник на дъното на долината. С деня, когато се запозна със Себастиан. Тогава не би повярвала, че я очаква такова дълго и мъчително пътешествие. Вече не можеше дори името да си каже от изтощение. В онзи далечен ден не би могла да има ни най-малка представа колко ще се промени животът и, колко ще се промени самата тя.

Себастиан, хванал Пит за юздата, протегна ръка към нея.

— Добре ли си, Джен?

Пит подбутна Рижка в хълбоците, сякаш искаше да и зададе същия въпрос.

— Да — отвърна Дженсън и му се усмихна, после махна с ръка към групата мъже в черни роби на прага на близката сграда. — Някакъв успех?

— Разпитва останалите — въздъхна с досада Себастиан. — Странно племе.

Макар и част от Стария свят, съюзници в обединението на Императорския орден, търговците номади, кръстосващи тази пустош, бяха независим народ. Очевидно не бяха достатъчно многобройни, за да създават грижи, така че Орденът не им обръщаше внимание.

Себастиан се облегна на зида до нея и се загледа в притихналата пустош. Той също беше уморен от дългото пътешествие обратно към родината му. Но иначе се чувстваше добре — точно както обеща Сестра Пердита.

Пътуването надмина всички очаквания на Дженсън. Беше си представяла, че двамата със Себастиан ще са отново сами, както преди, когато търсеха Императорския орден. Вместо това зад тях се нижеше отряд от хиляда войници на Ордена. Както я бе уверил Себастиан — „малък ескорт“ . Тя му каза, че предпочита да пътуват сами, но той отвърна, че трябва да се съобразяват с по-важни неща от нейните желания.

Дженсън гледаше черните фигури и разсеяно човъркаше кожената юзда.

— Хората се страхуват от войници — от каквито и да е войници — обърна се тя към Себастиан. — Затова не искат да разговарят с нас.

— Защо мислиш така?

— Ами то личи от начина, по който ни гледат. Опитват се да преценят дали ако ни кажат нещо, няма да си докарат проблеми и да пострадат от войниците.

Дженсън можеше да си представи как се чувстват групичката търговци под строгите погледи на суровите здравеняци, яхнали огромните си кавалерийски коне. Знаеше какво е да си изложен на погледите на мрачните воини, покрити от глава до пети с кожа и ризници и накичени с оръжия. Облечените в черно мъже с товарни мулета бяха търговци, не войници, не бяха свикнали да общуват с войници. Страхуваха се за сигурността си, опасяваха се, че ако кажат нещо грешно, страховитите мъжаги ще ги посекат на място и труповете им ще изгният на жаркото слънце. В същото време, макар и далеч по-малобройни, търговците явно нямаха намерение да си затварят устата. Спореха разгорещено, опитвайки се да стигнат до решение, което ще им помогне да намерят баланса, на чиито рамене се крепи безопасността им.

Себастиан се дръпна от зида.

— Може би имаш право. Ще отида да поговоря с тях лично. Ще ги помоля да влезем вътре, за да не сме пред очите на армията.

— Идвам с теб — рече тя.

— Какво става? Какво си намислил? — Сестра Пердита се приближи към тях, втренчена в Себастиан.

Той само махна с ръка, за да разсее притесненията и.

— Мисля, че искат да се пазарим. Нали са търговци. Това им е работата — да се пазарят. Няма да е в наша полза, ако се опитваме да ги принудим насила.

— Мога да се погрижа да променят мнението си — изсъска мрачно Сестрата.

— Не! Не му е времето да усложняваме допълнително нещата. Ако се наложи, винаги можем да прибегнем до сила. Нека първо поговорим с тях кротко.

Дженсън заобиколи навъсената Сестра Пердита и тръгна плътно до Себастиан, без да изпуска повода на Рижка. Освен с другите изненади около пътешествието, беше и тази — Сестра Пердита реши да тръгне с тях. Според нея било необходимо, в случай че Дженсън има нужда от допълнителна помощ, за да се приближи до Господаря Рал.

Дженсън изгаряше от желание да прободе с ножа си копелето на Мрачния Рал и да сложи край на всичко това. Отдавна се бе отказала от надеждата, че има начин да извоюва свободата си. След онази нощ сред гората в компанията на Сестра Пердита и останалите седем нейни посестрими всичко се промени. Дженсън сключи сделка, чието значение разбираше прекрасно — знаеше, че след като убие Ричард Рал, с нейния живот е свършено. Но поне другите ще са свободни. Светът най-сетне ще се отърве от черното иго на нейния брат.

А Дженсън ще си отмъсти. Майка и на която бе отказано дори правото на достойно погребение, щеше най-накрая да почива в мир, знаейки, че убиецът и си е получил заслуженото. Това бе всичко, което Дженсън можеше да направи за майка си.

Тя и Себастиан отведоха Рижка и Пит при коня на Сестрата в малка конюшня. Животните приеха с радост сянката и водата.

След като затвори скърцащата портичка, Дженсън последва Себастиан към къщата, в чиято сянка се бяха събрали търговците. Кресливите гласове изведнъж стихнаха. Всички бяха облечени в традиционните черни одежди на търговци номади от тази част на света.

— Оставете ни — вдигна ръка главатарят им при вида на Дженсън и Себастиан.

Мъжете ги огледаха крадешком през процепите на черните маски, които наместваха върху очите и носовете си, и се отдалечиха. Стори и се, че мярна пламъчета в очите им, които и подсказваха, че се усмихват сърдечно, но не беше сигурна. За всеки случай, имайки предвид важността на мисията си, тя им се усмихна в отговор и леко кимна с глава.

Откъм помещението ги лъхна горещ застоял въздух, но поне не бяха изложени на пряка слънчева светлина. Домакинът им не си сложи маската и двете половини на черната кърпа висяха от раменете му, далеч от усмихнатото му и обветрено кадифено лице.

— Заповядайте — обърна се той към Дженсън, — влезте. Изглеждате пламнала.

— Пламнала?

— Горещо ви е. Не сте облечена подходящо за това място.

— Запъти се към грубо скованите дървени лавици на стената и се върна с единия от двата черни вързопа, оставени там. — Ето, сложете това. — Вдигна го в ръце, подканвайки я да го вземе. — Ще се почувствате по-добре. Ще ви закрие от слънцето и ще задържа потта ви, за да не пресъхвате като скала.

Дженсън сведе глава пред дребния жилест човечец и му се усмихна с благодарност.

— Благодаря ви.

— Е, успяхте ли да научите нещо от тези хора? — попита Себастиан.

Онзи се поколеба. Прокашля се.

— Ами казаха, че може би…

Себастиан го изгледа нетърпеливо, явно разбрал скритото послание на мъжа. После бръкна в джоба си и извади сребърна монета.

— Моля, приемете този жест на признателност за положените усилия.

Мъжът пое монетата с уважение, но беше очевидно, че това не бе цената, която се бе надявал да получи. Но от друга страна, сигурно се притесняваше да посочи подобаваща сума. Дженсън не можеше да повярва, че в такъв момент Себастиан пести пари. Извади от джоба си тежка златна монета и без да си дава труда да попита спътника си дали постъпва правилно, я подхвърли към мъжа. Онзи я пое от въздуха, после леко разтвори юмрук да се убеди, че е видял правилно. Усмихна и се доволно. Себастиан я изгледа сърдито.

Нали харчеха кървавите пари на Господаря Рал. Парите, които той бе дал на човека, изпратен да убие нея и майка и. Това и се струваше най-добрия начин да ги похарчи.

— Не ми трябват — изпревари тя коментара му. — Освен това нали любимата ти тактика е да използваш оръжието на врага срещу самия него?

Себастиан преглътна и се обърна към мъжа.

— Какво може би?

— Късно вчера двама от нашите са видели двама души да се отправят към Колоните на Сътворението — отвърна онзи по-словоохотливо. Приближи се до прозореца, до лавиците отрупани с дребни стоки и още черни вързопи. Вдигна ръка. — Натам. Има нещо като пътека.

— Хората ви разговаряли ли са с тях? — попита Дженсън, пристъпвайки нервно от крак на крак. — Знаят ли кои са били?

Онзи ги огледа поред, явно се колебаеше дали да отговори на толкова директен въпрос, зададен от жена, нищо че му беше платила достатъчно. Себастиан я погледна, за да и покаже, че е трябвало да му позволи той да се оправя. Дженсън отстъпи към вратата и надникна навън, правейки се на разсеяна, за да остави Себастиан да получи нужните отговори.

Представи си как пронизва с ножа си Господаря Рал, сърцето и ускори ритъма си. Над вълнуващата картина надвисна сянката на цената, която трябваше да заплати, за да подмами брат си на мястото, където да го убие.

Себастиан избърса потта от челото си и хвърли тежката си раница на пода. Тя тупна звучно и се прекатури. Част от вещите му се разпиляха по пода. Той се зае да ги прибира с отегчена физиономия, но Дженсън го прекъсна.

— Аз ще се погрижа — прошепна тя и му махна с ръка да продължава с въпросите към дребния човечец в черно.

Себастиан се облегна на тежката стара маса и скръсти ръце.

— Е, хората ти имали ли са възможност да разговарят с тях?

— Не, господине. Не са били достатъчно близо. Само са видели как конете отминават нататък по пътеката.

Дженсън вдигна от пода един сапун и го пъхна в раницата, уви бръснача и прибра и него, заедно с резервния мях за вода, който също беше изпаднал. Събра още няколко дреболии — кремък, парченца сушено месо, увити в кърпа, точило. Под близка етажерка се бе изтърколила кутия, която Дженсън виждаше за пръв път.

— Как изглеждаха двамата конници? — попита Себастиан, потупвайки с пръст по масата.

Докато се протягаше под етажерката, Дженсън следеше внимателно разговора, в очакване да чуе името на Ричард Рал. Не можеше да си представи, че би могъл да е някой друг. Не и се вярваше, че може да е съвпадение.

— Мъж и жена. На един кон.

Стори и се странно. Не че я учудваше информацията, че Господарят Рал пътува с жена — вече беше чула новината, че се е оженил за Майката Изповедник. Но все пак и прозвуча някак неестествено двамата да яздят един кон. Може би вторият е пострадал. Из тази дива пустош всичко можеше да се очаква.

— Жената… — Мъжът очевидно се притесняваше от онова, което трябва да каже. — Жената не яздела изправена, а била просната напряко отзад на седлото. И била вързана с въже.

Дженсън грабна кутията, но в изненадата си я изпусна пак и капакът и се отвори, а съдържанието и се посипа по пода.

— Как изглеждаше мъжът? — продължи Себастиан.

Дженсън вдигна парче дърво, увито с корда и захванато с рибарска кукичка. От кутията беше изпаднала и шепа сушени планински трескавични рози. Приличаха на десетки мънички Милости.

— Едър, млад. С огромен меч, така твърдят хората ми, искрящата ножница била увесена на ремък през рамото му.

— По описанието прилича на Ричард Рал — обади се Сестра Пердита от прага.

Дженсън подскочи.

Макар да не можеше да си представи поради каква причина Ричард Рал би вързал жена си отзад на седлото, самата мисъл, че някой го е видял, я хвърли в трескава приповдигнатост. Тя набързо събра сухите цветчета и ги прибра в кутията заедно с връвта. Затвори капака и бързо прибра кутията и останалите неща в раницата.

Посегна към ножа си на кръста и се изправи до Себастиан, готова да чуе какво още има да им казва жилавият човечец в черно. Сестра Пердита беше заета да се увива с предпазните черни дрехи.

— Хайде — подвикна им тя, — да се махаме оттук.

Дженсън едва се сдържаше да не хукне подире и, но Себастиан не бе свършил с въпросите. Не и се щеше да остава насаме със Сестра Пердита, която вече се бе отправила забързано към пътеката, посочена от човека.

Отвън долетяха разпалените гласове на търговците, които изведнъж подхванаха горещ спор. Дженсън надзърна към тях и ги видя да сочат напуканата равнина.

— Какво има? — попита Себастиан, който веднага хукна след излезлия от къщата мъж.

— Идва някой.

— Кой ли би могъл да е? — прошепна Дженсън в ухото на Себастиан.

— Не знам. Може би някой от търговците се прибира в лагера.

Дребният счете, че е отговорил на въпросите, поклони се, явно искаше да се присъедини към хората си, скупчени в сянката на съседна сграда. Себастиан му каза да изчака и взе един черен вързоп и за себе си.

— Най-добре ще е да настигнем Сестра Пердита — рече той на Дженсън, докато гледаше как жената се изгубва по пътеката към колоните на Сътворението. — Тя ще те защити от магията на Ричард Рал и ще ти помогне да сториш, каквото трябва.

Дженсън искаше да му каже, че не се нуждае от закрилата на Сестра Пердита, че магията на Господаря Рал не може да и навреди. Но не беше моментът да се впуска в спорове и да му обяснява как стоят нещата. Този подходящ момент все се изплъзваше. Всъщност нямаше никакво значение как си представя Себастиан приближаването и до Ричард Рал. Важен беше резултатът.

Двамата стояха един до друг под палещото слънце, наблюдавайки точицата, носеща се на хоризонта. От жегата цялата равнина трептеше, все едно гледаха повърхността на далечно езеро. Зад самотния ездач се виеше тънка струйка прах. Ескортът им от хиляда войници не пропусна да провери изправността на оръжията си.

— От вашите ли е? — попита Себастиан главатаря на търговците.

— Теренът тук лъже, получават се зрителни измами. Още е твърде далеч. От жегата изглежда по-близо, отколкото е в действителност. Има още доста време, докато се приближи достатъчно, че да можем да го разпознаем. — Усмихна се на Дженсън и я насърчи с ръка. — Сложете си дрехите, ще ви предпазят от слънцето.

Вместо да спори с него, тя предпочете да разтвори вързопа и да се наметне с черната дреха. Уви главата си с шала, както бе видяла да правят мъжете, прокара го през носа и устата си и втъкна свободния край от едната страна. С изненада регистрира внезапната промяна — слънцето сякаш се отдръпна от нея. Изпита облекчение, беше почти като на сянка.

В очите на мъжа блеснаха весели пламъчета.

— По-добре е, нали?

— Да. Благодаря ви за помощта. Нека ви платим за дрехите.

Той я погледна с блеснал поглед.

— Вече ми платихте.

Човекът се обърна към Себастиан, който тъкмо овързваше главата си с черния шал.

— Казах ви всичко, което знаем. Време е да вървим.

Преди Себастиан да успее да му отговори, онзи се беше завтекъл през улицата към тъмната групичка мъже, които го чакаха при прашните мулета. Тръгнаха незабавно, мулетата се заклатиха след тях, вързани едно за друго в редица. Мъжете явно нямаха търпение да се отдалечат от войниците.

Отправиха се на юг, в посока, противоположна на тази, от която идваше самотният ездач.

— Ако е възможно да е някой от техните, защо си тръгват? — запита се Себастиан.

Хвърли бърз поглед към пътеката, накъдето се бе изгубила Сестра Пердита, после направи знак на войниците, които чакаха по конете си. Отрядът от свирепи мъже се приближи, вдигайки огромен облак прах.

— Тръгваме нататък — посочи Себастиан пътеката, водеща към Колоните на Сътворението. — Чакайте ни тук, докато се върнем.

Командващият офицер скръсти ръце на седлото.

— Какво да правим с него? — Извърна глава към самотния ездач, мазните му кичури коса се врътнаха пред лицето му.

Себастиан се обърна и се взря в далечината.

— Ако ви се стори подозрителен поради каквато и да е причина, убийте го. Залогът е твърде голям, за да можем да си позволим да рискуваме.

Офицерът само кимна в отговор. В гладните погледи и мрачни усмивки на войниците Дженсън видя доволство — явно обичаха да получават такива заповеди.

— Да вървим — обърна се към нея Себастиан. — Иска ми се да настигнем Сестра Пердита, преди да се е отдалечила твърде много.

— Не се тревожи — увери го Дженсън, — желанието ми да пипна Ричард Рал е далеч по-голямо от нейното.