Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ОБА ТЪКМО СВАЛЯШЕ ЕДНА БАЛА СЕНО от плевнята, когато до него достигна гласът на майка му.

— Оба! Къде се дяна? Ела веднага тук!

Той бързо слезе от стълбата. Изтърси дрехите си от сеното и се изправи, готов да посрещне намръщената и гримаса.

— Какво има, маме?

— Къде ми е лекарството? А твоето къде е? — Погледът и се плъзна по пода. — Както виждам, още не си изчегъртал мръсотията тук. Не те чух да се прибираш снощи. Защо се забави толкова? Леле, и пръта на оградата не си оправил още! Какво се мотаеш толкова? За всяко нещо ли трябва да ти напомням?

Оба не знаеше на кой въпрос да отговори по-напред. Тя винаги го засипваше с въпроси, за да го обърка, а после му се подиграваше и го обиждаше. След всичко, научено миналата нощ, след случилото се си каза, че би следвало да се държи по-спокойно с майка си.

Но на дневна светлина, приклещен в плевнята, с надвисналата и като буреносен облак физиономия, се чувстваше като преди — засрамен, нищожен, безполезен. Докато се прибираше у дома миналата нощ, се чувстваше като господаря на света. Значим. Сега още малко и щеше да се разтрепери. Думите и го смазаха.

— Ами… бях…

— Разтакавал си се! Ето какво си правил — мотал си се. Аз тук чакам да ми донесеш лекарство, коленете ще ме уморят, а синът ми, Оба Говедото, подритва камъчета по пътя, забравил къде съм го пратила.

— Не съм забравил.

— Тогава къде ми е лекарството! Къде е!

— Не ти донесох лекарство, маме.

— Знаех си аз! Знаех си, че прахосваш всичко, което ти давам. Аз тука се скъсвам да работя, а ти прахосваш всичко по женоря! Точно това правиш — мърсуваш!

— Не, маме, не съм похарчил парите ти по жени.

— Тогава къде ми е лекарството! Защо не ми го донесе, както ти бях заръчала?

— Не можах, понеже…

— Искаш да кажеш, че не си искал, говедо такова. Трябваше само да отидеш при Латея и…

— Латея е мъртва.

Най-сетне го каза. Каза го на висок глас.

Майка му зяпна, но не каза нищо. Оба никога не я бе виждал да замлъква по такъв начин — толкова шокирана, че да не може да си затвори устата. Хареса му.

Извади една монета от джоба си — онази, която бе заделил, за да я върне на майка си, за да не го обвинява, че и харчи парите. Протегна ръка и и подаде монетата посред изпълнената с драматизъм тишина.

— Латея е мъртва?! — Погледна към монетата. — Как така мъртва? Да не е била болна?

Оба поклати глава, при мисълта, че се е справил с ужасната Латея с голи ръце, увереността му се възвърна.

— Не, маме. Къщата и изгоря. Умря в пожара.

— Къщата и… — Майка му свъси чело. — Откъде знаеш, че е мъртва? Латея не може току-така да се остави на някакъв си огън. Та тя е чародейка!

Оба сви рамене.

— Знам, само че като отидох в града, чух тупурдия. Към къщата и търчаха хора. Затичах се и аз заедно с тях и видяхме, че всичко гори. Събраха се доста хора, но пожарът вече е беше развилнял, така че нямаше как да бъде спасена къщата.

Последното донякъде беше истина. Беше решил да се прибира, но изведнъж си помисли, че пожарът може да остане незабелязан до заранта. Не искаше да е първият, изкрещял „Пожар!“. Можеше да прозвучи подозрително, особено за майка му. Тя по принцип си беше подозрителна — един от многото и кусури. Оба беше решил просто да и разкаже онова, което и бездруго е щяло да се случи — намереното овъглено тяло, опожарените останки.

Но тъкмо беше поел към къщи, след като се отби в странноприемницата, малко след като по пътя го задминаха Дженсън и онзи мъж с нея — Себастиан, дето отиваха да търсят сестрата на Латея, когато чу викове. Хората крещяха, че къщата на Латея гори. Оба се присъедини към останалите и всички заедно се втурнаха да видят какво става. Той беше обикновен наблюдател — като всички други. Никой нямаше причина да го подозира в каквото и да било.

— Може би Латея се е спасила от пламъците. — Майка му сякаш се опитваше да убеди повече себе си, отколкото него.

Оба поклати глава.

— Останах там, изпълнен с надежда, маме. Знаех, че би искала да и помогна, ако е пострадала. Останах, за да направя, каквото мога. Точно затова закъснях.

Това също донякъде беше вярно. Беше останал заедно с тълпата, която гледаше огъня и коментираше. Това бе възможност да се наслади на реакцията на хората. На клюките. На предположенията.

— Тя е чародейка. Жена като нея не може да пострада от огън.

Майка му ставаше все по-подозрителна. Оба не се изненада. Надвеси се към нея.

— Когато огънят събори къщата, няколко мъже нахвърляхме сняг и успяхме да влезем вътре. Вътре открихме костите на Латея. Оба измъкна от джоба си овъглен пръст и го подаде на майка си. Тя огледа мрачното свидетелство, подкрепящо думите му, но не го взе. Доволен от получения ефект, Оба пъхна съкровището си обратно в джоба.

— Лежеше по средата на стаята, едната и ръка бе вдигната над главата, сякаш се бе опитала да стигне до вратата, но пушекът я е задушил. Хората разправяха, че при пожар първо се задушаваш от дима, а после пламъците свършват своето. Сигурно така е станало и с Латея. Пушекът я е задушил.

Строполила се е на пода и е започнала да пълзи към вратата, но огънят я е надвил.

Майка му го гледаше с яростен поглед, малката и злобна устица беше присвита, но не каза нищо. За първи път в живота си не можеше да намери думи. Но погледът и бе достатъчно красноречив. Той му подсказваше какво мислеше майка му за него. За копелето си.

За незаконния син на Мрачния Рал. С почти царско потекло.

Ръцете и се отпуснаха покрай тялото, тя понечи да върви.

— Трябва да довърша поръчката на господин Тъчман. Ти оправи тук, както ти заръчах, разбра ли ме?

— Добре, маме.

— И гледай да оправиш пръта, преди да съм се върнала и да съм те заварила да лентяйстваш.

Оба копа замръзналата купчина тор в плевнята в продължение на няколко дни, но без особен резултат. Времето се задържа мразовито, така че торът само допълнително се втвърдяваше. Опитите му се оказваха напълно безполезни, все едно се опитваше да разрови гранитен блок. Или каменното отношение на майка си.

Освен това си имаше и други задължения, които не можеше да изостави. Поправи пръта и счупената панта на вратата на плевнята. Трябваше да се грижи и за животните, и за още цял куп дреболии.

Докато работеше, в главата му се оформяше все по-ясната идея за камината, която щеше да построи в дома им. Щеше да използва стената между къщата и плевнята, тъй като и бездруго вече я имаше. Представяше си как иззидва пещта от камъни. Вече дори си бе харесал място, откъдето щеше да ги набави. Щеше да ги замаже с хоросан. Когато решеше да свърши нещо, Оба влагаше всичко от себе си. Не можеше да върши нищо наполовина.

Представяше си колко изненадана и доволна ще остане майка му, когато види какво е изградил синът и. Най-сетне щеше да оцени способностите му. Но преди това го чакаха още много задачи.

Една от тях го глождеше отвътре. По повърхността на замръзналата купчина тор личаха следите на битката. На места имаше изровени дупки — вероятно между пластовете тор се е бил задържал въздух или слама и структурата е останала по-крехка. Всеки път, когато се чуваше специфичното „хрряс“ и от купчината се отделяше малко парченце твърдина, Оба си казваше, че най-сетне е успял да пробие леда, но всеки път надеждите му се оказваха напразни. Работата с правата лопата вървеше бавно, но Оба не бе от хората, които се отказват лесно.

Мина му през ума, че вероятно човек с неговото потекло не би трябвало да си губи времето с такъв черен труд. Ледените блокове едва ли влизаха в задълженията на хора, които по всяка вероятност бяха нещо като принцове. Но сега поне знаеше, че е някой. Човек, в чиито вени тече кръвта на Рал. Пряк потомък — син на владетеля на Д’Хара — Мрачния Рал. Нямаше човек, който да не е чувал за Мрачния Рал. Бащата на Оба.

Рано или късно той щеше да се изправи пред майка си с истината, която тя така ревниво бе крила от него — истината за неговия произход. Само се чудеше как да го направи, за да не разбере майка му, че е научил новината от Латея, преди да и пръсне мозъка.

Изтощен след една доста яростна и продължителна атака срещу ледената купчина, Оба се облегна на лопатата, за да си поеме дъх. Въпреки студа по слепоочията му се стичаха струйки пот.

— Оба Говедото — изсъска майка му, влизайки в плевнята.

— Стоиш и бездействаш, не правиш нищо, не мислиш нищо, не струваш нищо. Това си ти, нали така? Оба Говедото!

Тя застана пред него и като сви злобната си устица, пъхна носа си в лицето му.

— Спрях да си поема дъх, маме. — Посочи и ледените отломки, които бе успял да изкърти — доказателство за неистовите му усилия. — Досега работих, маме, наистина.

Не го гледаше. Раздираше го с поглед. Той изчака, знаейки, че има още нещо освен ледената купчина тор, което я е довело в плевнята. Винаги познаваше кога идва с намерение да го унижи, да го накара да се почувства нищожество, да му се подиграва. От тъмните дупки в сенките надничаха плъхове с мъничките си черни очета.

Втренчила в него укорителен поглед, майка му протегна към него монета. Държеше я с два пръста, явно искаше да акцентира върху важността и.

Оба остана леко смутен. Латея беше мъртва. Наблизо нямаше друга лечителка, поне той не познаваше, която да забърка лекарство за майка му или за него. Все пак се подчини и протегна разтворената си длан към нея.

— Разгледай я — заповяда му тя, като я пусна в ръката му.

Оба я поднесе към светлината, идваща откъм вратата, и се вгледа внимателно в нея. Знаеше, че от него се очаква да види нещо, но не знаеше какво точно. Завъртя я и скришом хвърли поглед към майка си. Внимателно я огледа и от другата страна, но пак не забеляза нищо необичайно.

— Да, маме?

— Да забелязваш нещо, Оба?

— Не, маме.

— Няма го белегът върху ръба.

Оба се сепна за миг, после отново огледа монетата, като този път внимателно огледа ръбчето.

— Да, маме, няма го.

— Това е монетата, която ти ми върна.

Оба кимна, понеже нямаше причина да се съмнява в това.

— Да, маме. Монетата, която ти ми даде, за да платя на Латея. Но нали ти казах, че Латея загина в пожара, така че не успях да ти купя лекарството. Ето защо ти върнах монетата.

Яростният и поглед го изпепеляваше, но гласът и остана сдържан и хладен.

— Това не е същата пара, Оба.

Той се ухили.

— Напротив, маме, същата е.

— Монетата, която ти дадох, имаше белег на ръба. Поставен лично от мен.

Усмивката на Оба се изпари от лицето му. Трескаво търсеше отговор. Какво би могъл да и отговори. На какво щеше да повярва. Нямаше да е убедително да каже, че е пуснал нейната монета в джоба си, а е извадил друга по грешка, понеже никога не бе разполагал със собствени средства. Тя знаеше прекрасно, че не притежава нито грош — нали от нея зависеше. Смяташе, че не е достоен и ще ги загуби.

Но Оба вече имаше пари. Разполагаше с парите на Латея — бяха цяло състояние. Спомни си как трескаво събра всичко, което изпадна от джоба и, включително и монетата, която сам и бе дал. Когато по-късно отдели една монета, за да я върне на майка си, нямаше представа, че тя я е белязала. За лош късмет бе върнал на майка си друга монета, а не тази, която първоначално бе получил от нея.

— Сигурна ли си, маме? Може би само си си мислела, че си я белязала? Може да си пропуснала.

Тя бавно поклати глава.

— Не. Белязах я, за да мога, ако я похарчиш за пиене или за жени, да отида и да видя за какво точно.

Подлата кучка. Да не вярва на собствения си син. Що за майка е това?

Но какво доказателство може да има освен някаква си драскотинка по ръба на монетата? Никакво. Луда жена.

— Сигурно нещо бъркаш, маме. Аз нямам пари и ти го знаеш. Откъде бих могъл да взема друга монета.

— Точно това искам да разбера. — Очите и святкаха застрашително. Той едва си поемаше дъх, притиснат от неудържимия изблик на енергия, който се изливаше от тях. Но гласът и остана сдържан. — Заръчах ти да ми купиш лекарство с тази монета.

— Че как бих могъл? Латея беше мъртва. И ти я върнах.

Струваше му се тъй могъща и огромна, сякаш разярен дух, дошъл да изкаже волята на мъртвите. Може би духът на Латея се бе върнал, за да го издаде. Не се бе замислял за това. Би било точно в стила на ужасната вещица. Каквато беше подла. Може да е направила точно това, за да го лиши от полагащия му се по право сан, от достойнството му.

— Знаеш ли защо те кръстих „Оба“?

— Не, маме.

— Това е древно Д’Харанско име. Знаеше ли го?

— Не, маме. — Любопитството му се разпали. — Какво означава?

— Две неща. Слуга и крал. Нарекох те Оба с надеждата един ден да станеш крал, ако ли не, поне да служиш на Създателя. Глупаците рядко стават крале. Специално за теб съм сигурна, че е невъзможно. Това бе налудничава мечта на млада майка. Значи остава „слуга“ . Кому служиш, Оба?

Той знаеше прекрасно отговора. Именно защото му служеше, бе станал непобедим.

— Откъде взе тази монета, Оба?

— Вече ти казах, маме, не можах да ти купя лекарство от Латея, понеже къщата и беше изгоряла. Може би белегът се е изтъркал от допира до нещо друго в джоба ми.

Тя се замисли над думите му.

— Сигурен ли си, Оба?

Той кимна с надеждата, че най-сетне е успял да я разубеди и да отклони вниманието и от монетата.

— Разбира се, че съм сигурен, маме. Латея умря. Ето защо ти върнах монетата. Не можах да ти купя лекарство.

Майка му повдигна вежда.

— Нима, Оба?

Тя бавно извади ръката си от джоба на роклята. Оба не можеше да види какво стиска в юмрука си, но се радваше, че м най-сетне ще изплюе камъчето.

— Да, маме. Латея е мъртва. — Установи, че му е приятно да го повтаря.

— Така ли, Оба? Значи не можа да ми купиш лекарството? Не би излъгал майка си, нали, Оба?

Той енергично тръсна глава.

— Не, маме.

— Тогава какво е това? — Тя разтвори длан и пред него изникна шишенцето с лекарство, което Латея бе приготвила за майка му. — Намерих това в джоба на сакото ти, Оба.

Той се вторачи в прокълнатото шише, в отмъщението на проклетата вещица. Трябваше да я убие направо, преди да е забъркала поредната си гадна отвара. Съвсем бе забравил, че пъхна шишенцето в джоба си, с намерението да го изхвърли някъде по пътя. При всичките нови неща, които научи, прокълнатото шишенце с лекарство му изхвръкна от главата.

— Ами мисля… Предполагам, че е някое старо шишенце.

— Старо, казваш. Не виждаш ли, че е пълно! — Гласът и отново стана режещ. — Как си могъл да вземеш лекарство от жена, за която твърдиш, че е умряла. Във вече изгорялата и къща? Как, Оба? И защо ми връщаш друга монета, а не тази, която ти дадох? Защо! — Тя се приближи още крачка към не го. — Защо, Оба?

Той отстъпи. Не можеше да откъсне очи от прокълнатото лекарство. Не можеше да погледне разяреното лице на майка си. Знаеше, че ако го направи, няма да издържи и ще избухне в рев.

— Ами аз…

— Какво ти, Оба? Какво ти, копеле мръсно! Нищожно без полезно мързеливо копеле! Прокълнато безчестно отвратително копеле, Оба Счок!

Оба вдигна очи. Правилно бе предположил, че майка му ще се опита да го прикове в погледа си. Но той бе станал непобедим.

— Оба Рал — рече.

Тя не трепна. Едва тогава си даде сметка, че от самото начало го е подмамвала да си признае, че е разбрал. Това бе част от плана и. Споменаването на това име — Рал — обясняваше как е разбрал, издаваше всичко на майка му. Оба остана вкаменен, мислите препускаха бясно в главата му като плъх с настъпена опашка.

— Духовете ме прокълнаха — пророни майка му. — Трябваше да послушам Латея. Трябваше да ни спестя всичко това. Ти си я убил. Ах, ти, омразно копеле. Ти долно, мерзко…

Бърз като лисица, Оба замахна с всичка сила с лопатата, която се стовари с трясък върху главата на майка му.

Жената се строполи като чувал с картофи, паднал отвисоко — туп.

Оба бързо отскочи назад, опасявайки се да не би тя да посегне да го хване за глезена. Беше убеден, че е способна на подобно нещо. Подлата кучка.

Бърз като стрела, той замахна отново и и нанесе втори удар — на същото място върху високото чело. След това отстъпи назад, за да излезе от обсега на зъбите и, преди тя да е успяла да го захапе като отровен паяк. Тя често изплуваше в мислите му като паяк. Черен паяк.

Звънтенето на метал отекна в притихналата плевня и бавно заглъхна. Около него се разстла ефирното було на самотата.

Стоеше прав, вдигнал лопатата над главата си, готов за следващ удар. Наблюдаваше я внимателно. От ушите и потекоха бистри розови вадички кръв, които запълзяха към ледената купчина тор.

Обезумял от страх и ярост, той се спусна към майка си и и нанесе още един мощен удар с лопатата, след това още и още. Плевнята закънтя от допира на метал до кокал, във въздуха остана да ехти звънлив звук. Плъховете, надзъртащи с малките си очета, се скриха уплашено в дупките.

Оба се отдръпна и си пое дълбоко дъх след продължителния опит да я накара да млъкне. Дишайки учестено, огледа бавно безжизненото и тяло, увиснало върху ледената купчина. Ръцете и бяха широко разперени встрани, сякаш се молеше за прегръдка. Подлата кучка. Сигурно беше намислила нещо. Някакви нововъведения. Може би да го прегърне, сякаш това щеше да заличи дългите часове, които Оба бе прекарал в клетката.

Лицето и му се видя по-различно. Изражението и — някак странно. Пристъпи на пръсти, за да го огледа по-добре. Черепът и бе загубил формата си, приличаше на зрял пъпеш, паднал на земята.

Беше нещо тъй ново, че Оба не можеше да си събере мислите.

Мамето, пъпешовидната и глава, цяла зейнала.

Фрасна я набързо още три пъти — за всеки случай, после се отдалечи, без да изпуска лопатата от ръце, за да не би тя да скочи изведнъж и да започне да му крещи. Никак нямаше да се изненада. Подлярка. Луда жена.

В плевнята настана тишина. От устата на Оба излизаха облачета топъл въздух. Над главата на майка му въздухът оставаше непроменен. Гърдите и не помръдваха. Алената локва под главата и попиваше в ледената купчина. Дупките, които някак си бе успял да изрови с лопатата, се запълниха със странното съдържание на пъпешовата и глава, зейнала на земята.

При мисълта, че майка му никога повече нямаше да го наругае, му стана хубаво. Майка му, тъй като не беше кой знае колко умна, сигурно се е поддала на натякванията на онази вещица Латея и бе започнала да мрази сина си — единственото си чедо. Тези две жени бяха движили живота му. Той се бе превърнал в безпомощен слуга на две харпии.

За щастие най-накрая стана непобедим и се освободи и от двете.

— Искаш ли да знаеш кому служа, маме? Служа на гласа, който ме направи непобедим. На гласа, който ми помогна да се отърва от тебе!

Майка му не отвърна. Най-сетне нямаше какво да му каже в отговор.

И тогава Оба се ухили.

Извади ножа си. Беше нов човек. Човек, преследващ предизвикателствата на интелекта си. Каза си, че би било интересно да види какви други странни и любопитни неща могат да се намерят у лудата му майка. Оба обичаше да научава нови неща.

Тъкмо се наслаждаваше на вкусните яйца, които си бе сготвил за обяд на полу завършеното огнище в стаята, когато откъм двора се чу тропотене на каруца. Бе минала повече от седмица, откак подлата му майка си отвори злобната мъничка уста за последен път.

Оба открехна вратата и надзърна предпазливо, като не преставаше да дъвче. Мерна задната част на спряна съвсем наблизо каруца. От капрата скочи мъж.

Господин Тъчман, който редовно носеше на майка му вълна за предене. Тя му я връщаше на кълбета, с които той тъчеше на становете си. Напоследък Оба имаше толкова много неща за вършене, че съвсем забрави за господин Тъчман. Хвърли поглед към ъгъла на стаята, за да види колко готови кълбета има майка му. Не бяха много. Встрани лежеше цяла бала вълна, която чакаше да бъде изпредена. По-добре да си бе гледала работата, вместо да му създава проблеми.

Оба се оказа в безизходица. Когато се обърна да надзърне през вратата, на прага стоеше господин Тъчман. Беше висок и слаб мъж, с голям нос и уши, с прошарена и къдрава коса като вълната, с която работеше. Наскоро бе овдовял. Оба знаеше, че майка му го харесва. Може би господин Тъчман щеше да успее да изцеди част от отровата, насъбрала се в зъбите и. Да я поукроти. Интересна теория, над която си струваше да поразсъждава.

— Добър ден, Оба. — Очите му, които Оба винаги бе намирал за любопитни и воднисти, надничаха в процепа на вратата, оглеждайки къщата. — Тук ли е майка ти?

Почувствал се осквернен от нахалните очи на неочаквания гост, Оба стоеше пред него с чинията яйца в ръка и се опитваше да реши как да постъпи, какво да отговори. Погледът на господин Тъчман се спря върху огнището.

Оба, почувствал се неловко зад вратата, си напомни, че е нов човек. Важна личност. Важните личности не бяха неуверени. Те използваха всеки миг и сами създаваха величието си.

— Маме? — Оба остави чинията и хвърли поглед към огнището. — О, тука е някъде.

Вълнокосият господин Тъчман остана втренчен в глуповатата усмивка на Оба.

— Нали чухте за Латея? Как са намерили къщата и?

Оба си рече, че този човек има същата уста като на майка му — зла, подла.

— Латея ли? — Оба смукна парченце яйца, заседнало между зъбите му. — Латея е мъртва. Какво биха могли да намерят?

— По-точно би следвало да кажеш „какво не са намерили“? Пари. Латея имаше пари — всеки го знае. Но в къщата и не бе открит нито грош.

Оба сви рамене.

— Сигурно са изгорели. Разтопили са се.

Господин Тъчман изръмжа с възмущение.

— Може би. А може би не. Говори се, че може да са изчезнали още преди пожара.

Оба се почувства засегнат от факта, че хората не си гледат работата. Нямаха ли си свои грижи? Защо не оставят нещата както са си? Да се порадват на факта, че подлата вещица вече не присъства в живота им, и да карат нататък. Но не, продължават да си завират човките, където не им е работа. Клъв, клъв, клъв! Като кокошки просо. Интриганти — ето какви са хората.

— Ще кажа на мама, че сте идвали.

— Трябва да взема изпредената вълна. Нося и още един чувал. Бързам, чакат ме.

За този човек работеха цяла орда жени. Никога ли не дава на бедните работнички дори глътка въздух?!

— Ами опасявам се, че мама нямаше време да… Господин Тъчман продължаваше да гледа огнището, но този път доста по-втренчено. Изражението му изразяваше повече от любопитство. Граничеше с гняв. Свикналият да раздава заповеди Тъчман, в чиято компания Оба винаги се бе чувствал някак неловко, пристъпи напред и се озова в средата на стаята. Погледът му не се откъсваше от камината. Вдигна ръка, посочи.

— Какво е… какво е това? Скъпи Създателю!

Оба проследи посоката на пръста му — към новата камина, която бе иззидал на стената, разделяща стаята от плевнята. Харесваше си работата — бе станало доста добре. Бе наблюдавал доста други камини, бе запомнял как са направени. И макар коминът още да не бе наред, вече я използваше. Добра работа му вършеше.

Тогава Оба видя къде гледа господин Тъчман. В челюстта на мама.

Е, и това ако не беше нещо. Оба не очакваше посетители, особено пък такива, които си врат носа в чуждите работи. Откъде-накъде този тук ще си позволява да му наднича в дома, само защото дава да му предат вълната!

Господин Тъчман заотстъпва към вратата. Оба знаеше, че ще се раздрънка. Този беше голяма клюкарка, ето, без да го питаш, разправя наляво и надясно за липсващите пари на Латея. Които, в крайна сметка, си бяха на Оба, като се има предвид, че цял живот е бачкал упорито за тях. Какво можеха да кажат другите за дъртата вещица?

Когато Тъчман си отвори устата и започне да разправя какво е видял над камината у Оба, със сигурност щеше да има въпроси. Хората щяха да си наврат носовете в чуждите работи и щяха да искат да разберат чия е челюстта. Щяха да започнат да дрънкат разни неща за майка му, също както правеха сега за лечителката.

Възроденият Оба, човек на действието, не можеше да позволи това да се случи. Той бе важна личност, както вече знаеше. Във вените му течеше кръвта на Рал, нали така. Важните личности се справяха с проблемите си сами. Бързо. Ефикасно. Решително.

Оба сграбчи господин Тъчман за врата и го закова на място. Онзи започна да се мята. Беше висок и жилав, но не можеше да се мери с Оба нито по сила, нито по бързина.

Оба изпъшка и вкара ножа си в корема на господин Тъчман. Онзи зяпна. Вечно воднистите му и любопитни очи се ококориха, изпълнени с ужас.

Оба се свлече на земята заедно с противния господин Тъчман. Чакаше ги работа. Тежката работа не го плашеше. Първо трябваше да се справи с мятащия се яростно вълноглав любопитко. После идваше ред на каруцата му. Хората щяха да тръгнат да го търсят. Животът на Оба се усложняваше.

Господин Тъчман извика за помощ. Оба нанесе втори удар с ножа си, под брадичката. Надвеси се над него, гледайки го как се бори за живота си, въпреки че беше наясно, че ще умре.

Оба нямаше нищо против господин Тъчман — нищичко. Какво като беше нахален и надут. Всичко беше заради оная зла вещица. Продължаваше да усложнява живота на Оба. Сигурно е пратила някакво съобщение на майка му, а сега и на господин Тъчман от отвъдното. Кучка. В резултат на което майка му бе станала подозрителна. А сега и този досадник Тъчман. Бяха като рояк скакалци, появиха се изведнъж и го връхлетяха.

Понеже е важна личност — затова.

Явно беше дошло време за промяна. Оба не можеше да си позволи в къщата му един след друг да идват разни хора и да му досаждат с въпросите си. И бездруго бе твърде важна личност, за да се погубва в затънтено място като това.

Господин Тъчман изръмжа в безнадежден опит да избяга. Беше време нещастният вдовец да отиде да прави компания на истеричната му майка и досадната вещица и заедно да векуват в прегръдките на Пазителя, в царството на мъртвите.

Настъпи моментът Оба да започне новия си живот на важна личност и да се премести да живее другаде.

Точно когато си мислеше, че никога повече няма да му се наложи да влиза в плевнята и да гледа ледената купчина тор, която така и не успя да разбие с лопатата въпреки настояването на истеричната си майка, му хрумна, че ако бе използвал кирката, щеше да му е много по-лесно. Е, и това, ако не беше нещо.