Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН ПРОДЪЛЖИ да си проправя път сред хората, изпълващи криволичещите улички долу, като си представяше, че са дървета, че е в гората, където се чувстваше най-сигурна. Точно там и се щеше да е в момента — в някоя спокойна и тиха гора, закриляна от дървета, с майка си, двете да гледат как Бети хрупа крехки коренчета. Някои от купувачите пред сергиите, търговците зад щандовете или минувачите се обръщаха да я изпратят с поглед, но тя, свела глава, продължаваше енергично напред.

Сърцето я свиваше от притеснение за Бети. Онази жена Ирма продавала козе месо. Ето защо поиска да купи Бети. Бедната козичка сигурно е ужасена и дълбоко обидена, че Дженсън я остави в ръцете на една непозната. Но колкото и да и бе мъчно за Бети, колкото и да и се щеше да си я върне, това желание не можеше да измести тревогата за живота на Себастиан.

Сергиите, където се продаваше храна, непрекъснато и напомняха колко е гладна. Особено след трудното изкачване на всичките тези стълби към Двореца. Не бе слагала залък в устата си от сутринта и и се искаше да може да си купи нещо, но нямаше пари. Хората готвеха на огньове, които явно бяха запалили със свои дърва. В тиганите цвърчеше масло, чесън и подправки. Из въздуха се носеше аромат на печено месо. Уханията я опияняваха и правеха глада и почти непоносим.

Щом си помислеше колко е гладна, веднага се сещаше за Себастиан. Всеки миг забавяне може би означаваше пореден удар с камшик, нова рана от нож, изкълчен крак или счупена кост. Нов миг агония. При тази мисъл в гърлото и се надигаше злъчна буца от ярост. Нищо чудно, че бе дошъл да помогне в борбата срещу Д’Хара.

Изведнъж я връхлетя още по-ужасна мисъл: Морещиците. С майка и бяха обиколили почти цяла Д’Хара и не бяха срещнали човек, който да се страхува от нещо повече, отколкото от тези жени. Умението им да причиняват болка и страдание бе легендарно. Говореше се, че в това нямат равни на себе си.

Ами ако Д’Харанците възложат на някоя от тези жени да измъчва Себастиан. Какво като не притежава дарбата — все едно. С този техен Агиел — а кой знае с какво още — Морещиците могат да измъчват всеки. Умението им да присвояват магията на хора, родени с дарбата, е само част от способностите им. Човек без магия като Себастиан ще е само леко упражнение за тях.

Към периферията на открития пазар тълпата се поразреди. Временният шпалир от сергии се разми в празното пространство, щом Дженсън отмина и последния търговец — мършав човечец, продаващ кожени такъми и резервни части за каруци втора ръка. Зад огромната купчина железарии, издигаща се над каручката му, се виждаше безкрайна открита пустош. По южния път се движеше върволица от хора. В далечината се виждаше как пътят се разклонява на югозапад и на югоизток — по облаците прах личеше, че и там има достатъчно хора. На запад нямаше пътища.

Неколцина от продавачите я изпратиха с поглед, когато пое към залязващото слънце — самотна и печална. Никой обаче не посмя да тръгне след нея в пътешествието и през полетата Азрит. Самотата внесе покой в душата и. Компанията на хората се беше оказала точно толкова опасна, колкото винаги бе мислела, че ще е. Скоро пазарът остана далеч зад гърба и.

Дженсън плъзна ръка под наметалото си, за да подири успокояващото присъствие на ножа си. Притиснат до тялото и, той бе топъл, сякаш живо същество, а не острие от сребро и метал.

Добре поне че крадецът не бе взел и ножа и заедно с парите. Ако можеше да избира, тя със сигурност би си запазила ножа. Никога през живота си не бе разполагала с пари, двете с майка и сами си произвеждаха нужното за прехрана. Ножът обаче бе основно средство за оцеляване при тези условия. Ако човек живее в Двореца, пари определено ще му трябват. Ако живее в гората, ножът ще му е по-полезен. Дженсън никога не бе виждала по-добър нож от този, който беше затъкнала в колана си сега — въпреки зловещия му произход.

Пръстите и обходиха скришом релефната буква „Р“ върху сребърната дръжка. Каза си, че някои хора може би се нуждаят от нож, въпреки че живеят в дворец.

Обърна се, но за щастие никой не я преследваше. Платото се бе смалило в далечината, хората в подножието изглеждаха като пъплещи във всички посоки мравки. Радваше се, че се маха оттам, но знаеше, че след като се види с Алтея, ще трябва да се върне, за да освободи Себастиан.

Известно време повървя заднишком, за да даде почивка на лицето си, изложено на ледения вятър. Очите и се плъзнаха покрай скалите, последваха лъкатушещия път и се издигнаха към масивната крепостна стена, ограждаща Двореца. Тъй като бе дошла от юг, нямаше как да забележи пътя. На едно място се виждаше мост, прехвърлящ особено страховита бездна сред скалите. Мостът бе вдигнат. Сякаш скалите не бяха сами по себе си достатъчна защита, стената около Двореца бе предназначена да осуети всеки опит за нападение. Вътре можеше да влезеш само ако те пуснат.

Надяваше се в дома на Алтея да се влиза по-лесно.

Някъде в този огромен комплекс държаха в плен Себастиан. Чудеше се дали той се чувства изоставен, както вероятно си бе помислила Бети. Дженсън произнесе молитва към Добрите духове да му помогнат да не губи надежда, да му подскажат, че тя ще направи всичко необходимо, за да го освободи. Когато се умори да върви заднишком и да гледа Двореца, се обърна. Посрещна я безмилостният вятър. Мощните му тласъци я оставяха без дъх и запращаха сухата вкочанена пръст право в очите и.

Безкрайна, суха, равна пустош, поле от хумус, тук-там разнообразявано от малко петънце груба песъчлива почва. Върху жълтеникавия фон от време на време се виждаха по-тъмнокафяви петна, сякаш оцветени от силен чай. Растителността бе оскъдна — ниски, изпосталели растения, всъщност почти само клечки.

В далечината на запад се събираше верига от планински върхове. Най-високият в средата като че бе заснежен, но слънцето блестеше точно отпред и не се виждаше добре. Дженсън не можеше да прецени колко е далеч. Тъй като за пръв път попадаше в подобна равнинна местност, и бе трудно да определи някакво разстояние. Можеше да отнеме часове, дори дни. Добре поне, че не и се налагаше да гази в сняг, както през дългия им път към Двореца.

Даде си сметка, че дори през зимата ще има нужда от вода. Надяваше се в блатистата местност да има достатъчно. Онази жена и спомена, че пътят е дълъг, но, Дженсън не я попита какво означава това по нейните разбирания. Може би онова, което за нея е дълъг път, за Дженсън би било кратка няколкочасова разходка. Или пък е имала предвид дни? Устните и промълвиха молитва дано да не е дни, макар че изобщо не изгаряше от желание да попада в блато.

До ушите и достигна дрънчене. Когато се обърна, видя към нея да се носи облак прах. Присви очи и след известно време различи контурите на каруца, която се носеше към нея. Обърна се рязко и огледа внимателно околността в търсене на подходящо за скривалище място. Не и се понрави мисълта, че може да бъде заловена сам-сама сред пустошта. Помисли си, че може би група мъже от открития пазар са я видели да тръгва насам и са изчакали да остане съвсем сама, за да дойдат и да я нападнат.

Втурна се да тича. Каруцата идваше откъм Двореца, така че на Дженсън не и се наложи да смени посоката. Продължи на запад. Към мрачния силует на планините. Докато тичаше, в гърлото и се врязваха ледени талази въздух, от който едва дишаше. Полето пред нея бе безкрайно и равно, нямаше къде да се скрие. Съсредоточи се върху планините отпред, мобилизира всичките си сили и усили темпото, въпреки че си даваше сметка, че са твърде далеч.

Не след дълго се насили да спре. Каза си, че се държи глупаво. Че няма как да надбяга конете. Наведе се напред, вдигнала ръце на хълбоците си, и втренчи поглед в приближаващата каруца. Ако някой идва с намерението да я нападне, бягането, водещо до изтощаване на силите, ще е най-глупавото, което би могла да предприеме.

Обърна се с лице към слънцето и продължи да върви, но с умерена, щадяща силите крачка. Щом като и предстои битка, нека поне да я посрещне без умора. Може би някой просто е тръгнал да се прибира и скоро ще свие в друга посока. Забеляза го, защото шумът я накара да се обърне, и видя облака прах. Хората в каруцата сигурно изобщо не подозират, че пред тях върви човек.

В същия миг в главата и се завъртя вледеняваща мисъл: а може би някоя Морещица е успяла да изтръгне признание от Себастиан. Може би някоя от тези безжалостни жени вече го е пречупила. Не искаше да си помисли какво би сторила, ако някой започне методично и последователно да и чупи костите. Не можеше да отговори честно пред себе си как би постъпила в ситуация на нечовешки мъчения.

Може би, раздиран от непоносима агония, Себастиан е казал името и. Той знаеше всичко за нея. Знаеше, че Мрачният Рал и е баща. Че Ричард Рал и е брат по бащина линия. Че Дженсън търси чародейката Алтея, за да я помоли за помощ.

Може да са му обещали, че ще спрат да го мъчат, ако я издаде. Нима би могла да го упреква, че я е предал при такива обстоятелства?

А може би препускащата към нея каруца е пълна с огромни, мрачни Д’Харански войници, изпратени да я заловят. Може би истинският кошмар на живота и тепърва предстои.

Може би това е денят, от който се бе страхувала през целия си живот.

Погледът и се замъгли от парещи сълзи, ръката и се плъзна под наметалото и освободи ножа от калъфа. Повдигна го леко, после го върна обратно вътре. Металическият му звук и подейства успокоително.

Вървеше напред, притискана от търкалящите се след нея минути, в очакване каруцата да я доближи. С усилие овладяваше страха си, прехвърляше през главата си всичко, свързано с боравенето с нож, на което я бе учила майка и. Беше сама, но не и безпомощна. Знаеше какво да прави. Каза си, че не бива да го забравя.

Все пак, ако преследвачите и бяха много, нищо не би могло да и помогне. Пазеше съвсем ясен спомен за това как мъжете в къщата и се бяха нахвърлили върху нея и колко безпомощна се бе почувствала. Бяха я нападнали изненадващо, което, разбира се, нямаше значение — важен бе резултатът. Бяха я хванали. Без Себастиан…

Когато се обърна отново, каруцата почти я настигаше. Дженсън спря, разтвори леко наметалото си, за да има достъп до ножа и да изпревари нападателя. Изненадата щеше да е неин ценен съюзник, всъщност единственият, на чиято помощ би могла да се позове.

В следващия миг я заслепи широка крива усмивка и два реда искрящо бели зъби. Русият мъжага насочи каруцата си към нея, под колелетата се разхвърча чакъл, вдигна се прах. След миг той спря и изчака облакът прах да се разсее. Беше мъжът от пазара, там, до Ирма, дето почерпи с вино. Беше сам.

Като не знаеше намеренията му, Дженсън придаде на гласа си строгост и се погрижи ръката и да е близо до ножа.

— Какво правиш тук?

Кривата усмивка не слизаше от лицето му.

— Реших да те закарам.

— Ами братята ти?

— Оставих ги в Двореца.

Дженсън не му повярва. Нямаше причина да и помага.

— Благодаря, но мисля, че ще е по-добре да се върнеш при тях.

Тръгна.

Той скочи от капрата и се приземи тежко. Тя се обърна рязко и зае позиция, в случай че онзи реши да я нападне.

— Виж, нямаше да мога да живея с тази мисъл — подхвана той.

— С коя мисъл?

— Нямаше да си простя, ако те бях оставил да тръгнеш към сигурна смърт, без да сторя нищо. Защото точно това те чака, както си тръгнала без храна, без вода, без нищо. Разсъждавах над думите ти, че има неща, които човек трябва да стори, иначе животът губи смисъл и няма защо да бъде живян. Нямаше да мога да се примиря с мисълта, че съм те оставил да тръгнеш сама към собствената си смърт. — Решителността в гласа му се разколеба, той продължи по-меко: — Хайде, качвай се, нека те закарам?

— Ами братята ти? Преди да разбера, че парите ми ги няма, ти ми каза, че не може да ми заемеш кон, понеже трябва да се прибирате.

Той пъхна пръст в колана си и изрече примирено:

— Ами днес ни провървя, продадохме доста вино и спечелихме добри пари. Джо и Клейтън и бездруго искаха да останат в Двореца и да се позабавляват. Онази Ирма с пикантните си наденици, дето беше до нас, ни помогна. — Той сви рамене. — Е, след като на нея дължим голяма част от късмета си, защо да не ти помогна и аз на свой ред. Все пак нали тя ти отмъкна конете и храната, така че най-малкото, което бих могъл да сторя в замяна, е да те откарам. Като малка компенсация. Само ще те закарам. Няма да рискувам живота си или нещо такова. Просто предлагам малко помощ на човек, който виждам, че се нуждае от нея.

Дженсън определено имаше нужда от помощ, но се страхуваше да се довери на непознат.

— Казвам се Том — рече той, сякаш прочел мислите и. — Ще съм щастлив, ако ми позволиш да ти помогна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ти сама го каза — има неща, които правят живота малко по-смислен. — Бърз поглед към червените и къдрици, които се виждаха под ръба на качулката. — Така бих се по чувствал благодарен, че съм сторил нещо добро.

Тя първа отмести поглед.

— Аз съм Дженсън. Но не…

— Хайде, качвай се. Нося винце.

— Не обичам. От него само ожаднявам повече.

Той сви рамене.

— И вода имам. Взех и баница с месо. Още топличка, ако побързаш, няма да съжаляваш.

Тя се вгледа в сините му очи, бяха досущ като тези на насилника и баща. Но в тях проблясваха едни по-особени искрици на неподправеност и доброта. Имаше наперена, но в същото време сдържана усмивка.

— Нямаш ли жена, която да те очаква вкъщи?

Този път Том пръв не издържа и погледна в земята.

— Не съм женен. Доста пътувам. Коя жена би приела подобен живот. Освен това все няма време да общувам достатъчно с някоя жена, че да се стигне до женитба. Някой ден обаче силно се надявам да срещна жената, която ще пожелае да сподели с мен живота си, която ще ме кара да се смея и за която ще бъда достоен.

Дженсън с изненада установи, че въпросът и го накара да се изчерви. Помисли си, че куражът да разговаря с нея и да и предложи да я закара не е нещо, което се вмества в рамките на обичайното му поведение. Колкото беше любезен и мил, толкова беше и срамежлив и стеснителен. Фактът, че голям и силен мъж като него се засрами от нея, самотната жена насред пустошта, задала му въпрос, касаещ сърдечната сфера, и вдъхна спокойствие.

— При положение, че не ти преча, не възпрепятствам търговията ти…

— Не — побърза да я прекъсне той. — Ни най-малко, наистина. — Махна с ръка назад към Двореца. — Днес направихме добри пари и можем да си позволим малко почивка. Братята ми нямат нищо против. Обикаляме страната и купуваме всякакви стоки, които ни се сторят на разумна цена, всичко — вино, килими, пилета. После ги носим обратно тук и ги препродаваме. Братята ми наистина биха били щастливи да си отдъхнат малко.

Дженсън кимна.

— Ще съм ти благодарна, ако ме закараш, Том.

Той стана сериозен.

— Знам. Заложен е човешки живот.

Скочи обратно на капрата и и подаде ръка.

— Внимателно.

Тя пое огромната му длан и стъпи на металната стъпенка.

— Казвам се Дженсън.

— Вече го каза. — Той внимателно и помогна да се настани.

Миг по-късно измъкна отзад одеяло и го тръсна в скута и, очевидно не искаше да изглежда нетактичен, като я завие сам. Докато си покриваше краката, тя му се усмихна с благодарност за топлата завивка. След малко той отново заровичка отзад и извади малък вързоп. Усмихна и се с кривата си усмивка и и подаде баницата, увита в бяла кърпа. Наистина беше топла. Накрая сложи един мях с вода между двамата.

— Ако предпочиташ, може да се возиш отзад. Донесъл съм много одеяла, за да се завиеш, може би ще ти е по-меко там, отколкото на дървената капра.

— Тук ми е чудно — рече тя и побърза да си вземе парче баница. — Когато си върна провизиите и парите, искам да ти се издължа за всичко. Ти си води сметка, ще ти се издължа до последния грош.

Той отпусна спирачката и дръпна юздите.

— Щом искаш. Но не очаквам.

— Аз напротив — отвърна тя и каруцата тръгна.

Том подкара конете по-скоро на северозапад, докато Дженсън вървеше право на запад. Тя веднага подскочи подозрително.

— Какво правиш? Къде отиваш?

Той посрещна поредната и проява на подозрителност с изненада.

— Ами нали каза, че искаш да отидеш при Алтея?

— Да, но ми казаха да вървя на запад, докато стигна най-високия заснежен връх, да го заобиколя и да поема на север покрай скалите.

— Ами така е — рече той, разбрал причината за реакцията и в случай че искаш да пътуваш ден повече.

— Че защо тази жена ще ме упътва по заобиколния път?

— Сигурно, защото всеки минава оттам и тя не е знаела, че бързаш.

— Защо хората минават оттам и заобикалят?

— Защото се боят от блатото. По онзи път в крайна сметка се озоваваш по-близо до къщата на Алтея, в смисъл, че най-малко вървиш през блатото. Сигурно жената не е знаела друг път.

Каручката заподскача по заледените неравности по пътя и Дженсън стисна парапета, за да не падне. Том беше прав, че дървената капра не бе много удобна. Тази каруца бе предвидена да носи тежки товари и празна подскачаше повече.

— Но не би ли следвало и аз да се боя от блатото?

— Предполагам.

— Ами тогава защо минаваме оттук?

Той отново я погледна, очите му за миг се плъзнаха по косата и. Беше свикнала с подобни погледи. Повечето хора не можеха да се въздържат.

— Нали каза, че е заложен човешки живот — рече той. От свенливостта му не бе останала и следа. — Оттук се стига много по-бързо, подсичаме върха от тази страна и не се налага да се изкачваме по лъкатушещия каньон между скалите. Проблемът е, че ще се озовем от задната страна на блатото и пътят до къщата на Алтея малко се удължава.

— Това няма ли да ни забави, така че времето да стане същото?

— Забавя, вярно, но при всички положения ще спестиш по ден в двете посоки. Това прави два дни общо.

Дженсън не обичаше блатата. Още по-точно — не обичаше тварите, живеещи в блатата.

— Много ли е опасно?

— Не би тръгнала сама из тази пустош без храна и вода, ако не ти беше важно — ако не беше въпрос на живот и смърт. Щом видях, че си решила да рискуваш живота си, си казах, че сигурно ще предпочетеш да спестиш някой и друг ден. Но ако предпочиташ, можем да минем и по обиколния път и да вървим по-малко през блатото. Ти решаваш — въпрос на два дни повече.

— Не, прав си. — Баницата топлеше скута и. Беше и приятно да държи пръстите си долепени до него. Разумно от негова страна, че се беше сетил. — Благодаря ти, Том, че си по мислил как да спестим време.

— Кой е изпаднал в такава беда, че от това зависи живота му?

— Един приятел.

— Сигурно близък приятел.

— Ако не беше той, досега да съм мъртва.

Той не каза нищо, продължиха напред към мрачните силуети на планините в далечината. Тя се замисли какво ли ги чака сред блатата. Още по-лошо, какво ще стане със Себастиан, ако тя не получи навреме помощ от Алтея.

— Колко е? — отърси се от мислите си. — За колко време се стига до блатото?

— Зависи колко сняг е натрупал в просеката, а и от още няколко неща. Не пътувам често насам, така че не мога да бъда сигурен. Ако яздим цяла нощ, почти съм сигурен, че до заранта ще стигнем очертанията на блатото.

— А от там до къщата на Алтея колко е? Имам предвид през блатото.

Той я погледна смутено.

— Съжалявам, Дженсън, но не знам със сигурност. Никога преди не съм приближавал блатото на Алтея.

— Някакви предположения?

— Като познавам района, не мисля, че ще отнеме повече от ден до къщата и обратно, но все пак е само предположение. Освен това не смятам времето, което ще прекараш вътре с Алтея. — Отново му стана неловко. — Ще гледам да те закарам колкото се може по-бързо.

Дженсън трябваше да говори с чародейката за Господаря Рал — както за баща си, така и за настоящия Господар Рал — Ричард, който и се падаше наполовина брат. Том не биваше да разбира коя е и защо отива при Алтея. Най-малкото защото тогава едва ли би изгарял от желание да и помогне. Може би ще е по-разумно да я чака с конете отсам блатото — за да не заподозре нещо. Поклати глава.

— Мисля, че ще е по-добре да останеш при конете. Ако ще пътуваме цяла нощ, ще ти е нужна почивка, за да можем да тръгнем обратно веднага, щом свърша. Така ще спестим време.

Той се замисли над казаното и кимна.

— Права си. Но не мога…

— Достатъчно ми помагаш с това, че дойде да ме закараш, че ми донесе вода и храна, топло одеяло. Но не искам да излагаш живота си на опасност. Ще ми помогнеш повече, ако останеш при каруцата и си готов да тръгнем обратно, щом свърша.

Дженсън се вгледа в развяната му от вятъра руса коса, докато той обмисляше как да постъпи.

— Добре, щом така предпочиташ. Радвам се, че ми позволи да ти помогна поне толкова. А накъде, след като се срещнеш с Алтея?

— Обратно към Двореца.

— Значи, ако имаме късмет, ще те върна в Двореца вдругиден.

За Себастиан това правеше три дни. Дженсън нямаше представа дали той разполага с три дни или с три часа. Или дори с три минути. Но докато имаше някакъв шанс той да е жив, тя бе длъжна да опита.

Въпреки налегналите я грижи оцени по достойнство вкусната баница. Както бе прегладняла, сигурно всичко би и се сторило вкусно. Откъсна голямо парче с месна плънка и го поднесе към устата на Том.

Той го сдъвка.

— Луната ще изгрее почти веднага, след като залезе слънцето. Така че, когато стигнем просеката, пътят ни ще е добре осветен. Отзад има достатъчно одеяла. Като се свечери, няма да е зле да се преместиш отзад и да поспиш, за да имаш сили за утре. Ще ти е нужна почивка. Аз ще дремна сутринта, след като тръгнеш към къщата на Алтея. Като се върнеш, ще яздим цяла нощ и ще се върнем в Двореца. Надявам се така да спестим достатъчно време, за да помогнем на приятеля ти.

Тя подскачаше на капрата до мъжа, когото виждаше за пръв път в живота си и който правеше всичко това за една непозната.

— Благодаря ти, Том. Ти си добър човек.

Той се усмихна.

— И мама така казва.

Дженсън отхапа от баницата, а той продължи.

— Надявам се, че и Господарят Рал мисли същото. Ще му кажеш, като го видиш, нали?

Дженсън нямаше представа за какво говори той, но се страхуваше да го попита. Задъвка по-енергично като извинение за забавения отговор, а в същото време мислеше трескаво. Каквото и да отвърне, може да и създаде проблеми. А животът на Себастиан е в опасност. Реши, че усмивката ще е най-добрият отговор. Преглътна хапката си.

— Разбира се.

По леката, но доволна усмивка, която се плъзна в краищата на устните на Том, докато пришпорваше конете напред, Дженсън разбра, че е познала отговора.