Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН БЛАГОДАРИ НА ЖЕНАТА, която бродираше пасторални сцени и която я упъти. Едва след като заслиза надолу по хълма, се сети, че не я е попитала как се казва. Все едно. И двете знаеха какво е да имаш майка. И двете разбираха и изпитваха едни и същи чувства.

Сега, когато отдаването бе привършило, в коридорите настана обичайната глъчка и шум. Наоколо ехтеше смях. Хората се бяха върнали към своите проблеми и грижи, купуваха, продаваха, обсъждаха желанията и нуждите си. Навсякъде обикаляха стражи, а царедворците, повечето облечени в светли свежи униформи, се върнаха към работата си, едни разнасяха съобщения, други вършеха неща, за които Дженсън само би могла да се досеща. На едно място цял рояк работници поправяха пантите на огромна дъбова врата, препречваща един от страничните коридори.

Чистачите също се бяха върнали към работата си и най-усърдно лъскаха, миеха, бършеха прах. Някога майката на Дженсън бе работила подобна работа. Обслужваше крила на двореца, където външни посетители не се допускаха, официални зали, предназначени за провеждане на тайни заседания, покоите на официалните гости и персонала на двореца. И, разбира се, на Господаря Рал.

След отдаването усещаше съзнанието си прочистено. Сякаш най-сетне и се беше удала възможност за малко почивка. Успокоена, с подновени сили и бодра мисъл, взе решението. Знаеше какво трябва да направи.

Заслиза забързано от хълма. Нямаше време за губене. Балконите над главата и бяха пълни с хора от Народния дворец, които наблюдаваха глъчката долу, без да прекъсват работата си. Сякаш им бе интересно да наблюдават посетителите, дошли да се полюбуват на красотата на великолепната постройка. Дженсън положи усилие да запази самообладание и тръгна да си проправя път през тълпата.

Себастиан я беше предупредил да не тича, за да не дава причина на хората да си зададат въпроса дали има нещо нередно. Беше и казал да се държи естествено, ако не иска да бъде забелязана. Но опасността тук дебнеше отвсякъде и в крайна сметка Себастиан се оказа в лапите на врага — нищо, че знаеше как да се държи. Ако Дженсън привлече вниманието на войниците, те със сигурност щяха да я хванат. А случи ли се това, разберат ли коя е…

Какво не би дала, за да си върне Себастиан. Страхът за него и даваше криле и тя буквално летеше из коридорите. Трябваше да го освободи от плена му, преди Д’Харанските войници да са му сторили нещо ужасно. Знаеше, че всяка прекарана минута в лапите им го поставя пред смъртна опасност.

Ако започнеха да го измъчват, можеше да не издържи. Признаеше ли самоличността си, го очакваше сигурна смърт. При мисълта, че Себастиан може да бъде екзекутиран, краката и се подкосиха. Подложени на мъчения, хората бяха готови да признаят какво ли не, все едно дали е вярно. Ако решат да го измъчват, за да го накарат да признае нещо, той е обречен. При самата мисъл за това и се зави свят. Трябваше да го спаси.

Но и бе нужна помощ. Ако Алтея се съгласи да и помогне, да я обвие с предпазващо заклинание, Дженсън ще се опита да освободи Себастиан. Алтея трябва да и помогне. Дженсън ще я убеди. Животът на Себастиан зависи от това.

Стигна до стълбището, по което бяха започнали изкачването към Двореца. Хората продължаваха да прииждат, повечето задъхани от усилието. Все пак имаше и слизащи. Застанала леко встрани, отпуснала ръка на парапета, тя се огледа внимателно, за да е сигурна, че никой не я наблюдава или следи. Въпреки порива да побегне си напомни да се оглежда уж нехайно. Неколцина души извърнаха глави към нея, но нищо повече от обичайна размяна на погледи. Патрулиращите войници бяха далеч. Дженсън заслиза.

Опита се да поддържа максимално бързо темпо, но без да изглежда като че бяга, за да спаси кожата си — по-точно кожата на Себастиан. Макар че си беше така. Ако не беше тя, Себастиан нямаше да се забърка в тази каша.

Надяваше се слизането да е лесно, но след като измина няколкостотин стъпала, установи, че е доста уморително за краката. Стъпалата и започнаха да пулсират. Каза си, че ако не иска да бяга, поне не бива да спира, а да продължава надолу. Така щеше да стигне по-бързо.

Взимаше площадките по диагонал, пестейки крачки. Когато никой не я гледаше, прескачаше стъпала. Когато минаваше покрай странични коридори, гледаше да се слее с група хора, за да не я забележат стражите. Хората, насядали по пейките, за да се подкрепят с хляб и банички и да се освежат с бира, и хвърляха разсеяни погледи, без да прекъсват разговорите си — не бе по-различна от който и да е посетител на Двореца.

Природената сестра на Господаря Рал.

Продължи да слиза по стълбите, краката и трепереха от постоянното усилие. Мускулите и крещяха за почивка, но тя не можеше да си я позволи. Вместо това не пропускаше удобен случай да забърза темпото. Стигна до едно празно стълбище, скрито зад един завой, и се спусна като обезумяла надолу. На долната площадка се появи двойка, мъжът и жената вървяха бавно нагоре, хванати за ръце, и весело си шепнеха нещо.

Колкото по-надолу отиваше, толкова по-студено ставаше. На едно място стражите се бяха събрали като мухи на мед. Сините очи на един войник попаднаха право върху нея. Той и се усмихна. В първия миг изумена, тя бързо си даде сметка, че това е усмивка, изпратена от мъж към жена, а не от убиец към жертвата му. Реагира навреме и също му се усмихна — учтиво, приятелски, но не прекалено, за да не създаде у него впечатлението, че го насърчава. Загърна се по-плътно в наметалото си и продължи надолу по стълбите. Когато стигна до площадката и използва завоя, за да се обърне назад, той стоеше горе, отпуснал ръка на парапета, и я гледаше. Усмихна и се и и махна за сбогом, след което се върна към работата си.

Този път страхът я победи и тя полетя като вихър по стълбите, за да стигне до поредния коридор и да претича покрай редиците сергии, където се продаваха храни, украшения, красиви кинжали, покрай посетители, приседнали за почивка на каменните пейки край мраморните парапети. Стигна до следващо стълбище и едва тогава си даде сметка, че хората я гледат. Наложи си да спре да тича и да премине в ходом, искаше да създаде впечатлението, че просто се е поддала на младежкия си порив и е хукнала, за да изразходва напиращата в нея енергия. Успя. Явно хората я бяха възприели като кипяща от енергия и жизненост млада жена.

Продължиха да си вършат работата. Видяла, че номерът минава, тя си позволи да го изпробва още няколко пъти и така спести още малко време.

Задъхана от дългото слизане, най-сетне стигна до пещеровидния вход със съскащите факли. Тук войниците бяха твърде много и тя забави ход, прилепвайки се плътно до по-възрастна двойка с надеждата войниците да ги вземат за семейство с дъщеря. Мъжът и жената бяха увлечени в разпален разговор относно шансовете на техен приятел да развие бизнес с фитили по-нагоре в Двореца. Според жената можел да направи добри пари. Мъжът обаче бе на мнение, че желаещите да продават косите си за направа на фитили няма да са толкова много и скоро приятелят им ще се озове в задънена улица.

Дженсън не можеше да си представи по-глупав разговор, като се има предвид фактът, че преди малко пред очите и един човек бе пленен и го очакваха мъчения, а вероятно и смърт. За нея целият този Д’Харански Дворец беше един капан на смъртта. Трябва да измъкне Себастиан от тук. Ще го измъкне.

Нито мъжът, нито жената забелязаха Дженсън, която вървеше плътно зад тях с наведена глава. Стражите огледаха семейството. Щом прекрачиха прага, ги връхлетя мразовитият зимен вятър, дъхът замръзна в гърлото и. След дългото време, прекарано на изкуствена светлина, тя примигна срещу яркото зимно слънце. Намираше се на открития пазар. Тръгна по една от импровизираните улички, нетърпелива да намери Ирма, продавачката на наденици.

Вдигна се на пръсти да мерне червения шал, спусна се между редиците сергии. Местата, които сутринта и се бяха сторили тъй пищни и красиви, сега изглеждаха опърпани и семпли на фона на видяното в Двореца. Всъщност през целия си живот не бе виждала нищо подобно на Народния дворец. Не можеше да си представи, че в място, от което струи толкова красота, може да се помещава леговището на злото — Домът Рал.

Към нея се приближи амбулантен търговец.

— Амулет за дамата? За късмет.

Дженсън продължи напред. Дъхът му вонеше.

— Специални амулети, направени с магия. Само сребърно пени.

— Не, благодаря.

Той избърза напред и я изпревари, минавайки леко встрани.

— Само едно сребърно пени, госпожо.

За малко да се спъне в него.

— Не, благодаря ви, оставете ме на мира.

— Е, тогава медно пени.

— Не.

Дженсън го блъсваше леко встрани всеки път, когато се приближеше твърде много до нея, бръщолевейки за амулетите си. Продължаваше да си завира лицето в нейното, да се навежда към нея и да и се хили.

— Добри са ми амулетите, госпожо — не се отказваше той и продължаваше да и препречва пътя. Тя се интересуваше единствено от червения шал. — Ще ви донесат късмет.

— Казах ви, че не искам. — Едва не се препъна в него и този път го блъсна по-силно. — Моля ви, оставете ме на мира!

Дженсън си отдъхна с облекчение, щом вниманието на търговеца се насочи към възрастен мъж, идващ срещу тях. Отвратителният глас заглъхна в далечината, обяснявайки на новата жертва колко прекрасни амулети продава само за сребърно пени. Замисли се над нелепия факт, че този мъж току-що и предложи магия, а тя му отказа, понеже бързаше да получи магическа помощ от друг човек.

Спря внезапно пред бурета с вино, подредени на маса. Съседното място беше празно. Дженсън видя тримата братя. Единият наливаше вино в кожен потир за клиент, а другите двама сваляха пълно буре от каруцата.

Дженсън огледа празното пространство до тях. Това беше мястото на Ирма. Сърцето и внезапно заседна в гърлото. Конете им. Бети.

Изпаднала в паника, едва изчака купувачът да си тръгне и сграбчи мъжа за ръкава.

— Извинете, бихте ли ми казали къде отиде Ирма?

Той я погледна и присви очи срещу ярката светлина.

— Продавачката на наденици ли?

Дженсън кимна.

— Да, къде е? Не може да си е тръгнала. Трябваше да си продаде надениците.

Мъжът се ухили.

— Тя каза, че като е близо до нас и до виното ни, надениците и вървят повече и ги продала по-бързо от всякога.

Дженсън се ококори насреща му.

— Значи си е тръгнала?

— И жалко. С надениците и виното наистина вървеше по-добре. Хората си купуваха пикантните и кози наденички и им се приискваше да ги полеят с малко винце.

— Кози наденички ли? — прошепна Дженсън.

Мъжът се засмя.

— Ами че да. Какво има, госпожо? Изглеждате сякаш дух от отвъдното ви е потупал по рамото.

— Какво казахте, че продава? Кози наденички?

Той кимна със загрижен вид.

— Е, не само. Опитвал съм ги всичките, но най-много ми харесаха козите, щото са пикантни. — Вдигна ръка през рамо и посочи двамата си братя. — На Джо са му най-вкусни говеждите, Клейтън пък предпочита свинските. Аз обаче си падам по козите.

Дженсън се тресеше, но не от студа.

— Къде е? Трябва да я намеря!

Мъжът се почеса по рошавата глава.

— Съжалявам, не знам. Идва тук да си продава надениците. Мнозина я познават. Мила жена, винаги е готова да ти се усмихне и да ти каже добра дума.

Дженсън усети как по бузите и потичат ледени сълзи.

— Но къде е? Къде живее? Трябва да я намеря!

Мъжът я хвана за ръката, сякаш уплашен да не се строполи.

— Съжалявам, госпожо, не знам. Защо, какво се е случило?

— Животните ми са при нея. Конете ми. И Бети.

— Бети ли?

— Козата ми. При нея са. Платихме и за да ги наглежда, докато се върнем.

— О! — Изглеждаше натъжен, че не може да я зарадва с добри новини. — Съжалявам. Днес си продаде надениците много бързо. Обикновено и отнема почти цял ден, но понякога човек има късмет. След като си продаде всичко, се повъртя малко край нас, поприказвахме. Накрая въздъхна дълбоко и каза, че е време да се прибира.

Дженсън мислеше трескаво. Светът се завъртя бясно около нея. Не знаеше какво да прави. Беше замаяна, объркана. Никога не се бе чувствала тъй самотна.

— Моля ви! — Задавяше се от сълзи. — Дали не бих могла да наема един от конете ви?

— От конете ни ли? Ами как ще си приберем каруцата? Освен това те не са за езда, това са товарни коне. Нямаме седла и…

— Моля ви! Имам злато! — Дженсън посегна към колана си. — Ще ви платя.

Пръстите и не намериха малката кожена кесийка със златни и сребърни монети. Разтвори трескаво наметалото си и потърси по-внимателно. На колана, точно до ножа, откри само малко парченце кожена връв. Срязана.

— Кесията ми, я няма. — Усети, че не и стига въздух. — Парите ми…

Лицето на мъжа помръкна, когато я видя да издърпва от колана си останките от връвта, на която някога бе висяла кесията.

— Наоколо се навъртат лоши хора, все гледат да откраднат.

— Но тези пари ми трябваха.

Той замлъкна. Тя се обърна и подири с поглед продавача на амулети. Случката от преди малко премина през главата и. Той се блъсна в нея, бутна я. Явно е прерязал връвта на кесията и. А тя дори не си спомняше лицето му — знаеше само, че бе мръсно и запуснато. Изобщо не си даде труд да погледне в лицето му, в очите му. Заоглежда се трескаво във всички посоки, с надеждата, че ще го мерне някъде, че ще види човека, откраднал парите и.

— Не! — проплака сломена, в невъзможност да намери думи. — Моля те, не! — Свлече се на земята до масата. — Трябва ми кон. Добри духове, трябва ми кон.

Мъжът бързо и наля чаша вино и клекна пред нея. Тя не можа да сдържи риданията си.

— Ето, пийни си.

— Нямам пари — успя да промълви през сълзи.

— Не се притеснявай за парите. — Човекът и се усмихна съчувствено, пред нея блеснаха две редици чисти бели зъби.

— Ще ти помогне. Изпий го.

Другите двама руси братя, Джо и Клейтън, се бяха приближили до масата и пъхнали ръце в джобовете си, наблюдаваха със съпричастие жената, на която брат им се опитваше да помогне.

Той допря чашата до устните и и се опита да излее съдържанието в устата и, но Дженсън не спираше да плаче. Част от виното се разля по брадичката и, но нещо все пак влезе в устата и и тя бе принудена да го глътне.

— Защо ти е кон? — попита той.

— Трябва да намеря Алтея.

— Алтея? Старата чародейка?

Дженсън кимна и избърса виното от брадичката и сълзите от бузите си.

— Поканена ли си?

— Не — призна тя. — Но трябва да я видя.

— Защо?

— Въпрос на живот и смърт. Нужна ми е помощта и, иначе един човек ще умре.

Клекнал край нея, все още с чаша в ръка, мъжът я погледна първо в очите, след това видя червените кичури, подаващи се изпод качулката и.

Едрият мъж се изправи и отиде при братята си. Дженсън се опитваше упорито да спре сълзите на отчаяние, но така и не успяваше. Притесняваше се за Бети, дългогодишната и единствена приятелка, връзката с майка и. Бедното животно, сигурно се чувства изоставено и необичано. Какво не би дала Дженсън в този момент, за да види малката опашчица на Бети да се върти весело пред очите и.

Каза си, че не може да остане тук до безкрай и да се държи като дете. С това няма да постигне нищо. Трябва да направи нещо. Не може да се надява на помощ в подножието на Двореца. Не разполага и с пари, на които да разчита. Всъщност не можеше да разчита на никого — освен на Себастиан. А сега тя бе единствената му надежда. Животът му зависеше само и единствено от действията, които щеше да предприеме тя. Не може да седи тук и да се само съжалява. Ако майка и я бе научила на нещо, то определено не бе самосъжаление.

Нямаше представа как ще освободи Бети, но поне знаеше какво трябва да стори, за да се опита да помогне на Себастиан. Това сега е най-важното. С това трябва да се захване. А не да губи ценно време.

Стана и гневно изтри сълзите от лицето си, после вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето. Беше прекарала в Двореца доста време, така че не можеше да прецени точно, но предположи, че следобедът преваля. Ориентира се по положението на слънцето, за да определи къде се пада запад. Ако Рижка бе с нея, щеше да спести време. Ако разполагаше с пари, можеше да наеме или да купи друг кон.

Безполезно е да се копнее по нещо, което го няма и не би могло да бъде върнато. Щеше да се наложи да върви пеш.

— Благодаря за виното — обърна се тя към русокосия мъж, който не я изпускаше от поглед.

— За нищо — рече той и заби поглед в земята.

Когато тя тръгна, той явно събра кураж и я спря за ръката.

— Чакай, какво смяташ да правиш?

— Трябва да стигна до къщата на Алтея. От това зависи човешки живот. Нямам друг избор. Ще тръгна пеш.

— Човешки живот ли? Какво се е случило, че срещата с Алтея може да спаси човек?

Дженсън се вгледа в небесносините очи на мъжа и леко дръпна ръката си. Едър, рус и силен, той и напомняше на войника, убил майка и.

— Съжалявам, но трябва да вървя.

Тя придърпа качулката ниско над челото си, за да се предпази от режещия вятър, и отново понечи да тръгне. Преди да е изминала и десетина крачки, той я настигна и отново я спря, като я дръпна леко за ръката.

— Чуй ме — побърза да каже той, посрещнат от свъсения и поглед, — поне храна за из път имаш ли?

Раздразнението изчезна от лицето и, вместо това положи усилия да възпре сълзите си.

— Всичко остана при конете. Продавачката на наденици Ирма — всичко е у нея. Освен кесията ми. Тя е при човека, който е срязал връвта.

— Значи нямаш нищо.

Не беше въпрос, а по-скоро упрек към лекомисления и план.

— Имам себе си и знам какво трябва да направя.

— И възнамеряваш да тръгнеш към къщата на Алтея през зимата, пеш и без храна?

— През целия си живот съм живяла в гората. Ще се оправя.

Тя понечи да се дръпне, но силната му ръка не я пускаше.

— Сигурно, ама полетата Азрит не са гора. Там няма къде да се подслониш. Няма нито клечка, от която да си запалиш огън. Залезе ли слънцето, става студено като в сърцето на Пазителя. Нямаш храна, нямаш нищо. Какво ще ядеш?

Този път тя се дръпна по-силно и успя да се освободи.

— Нямам друг избор. Може да не го разбираш, но понякога човек трябва да направи някои неща дори с риск да изгуби живота си. Иначе животът не означава нищо и няма смисъл да се живее.

Преди човекът да е успял да я спре отново, тя се спусна напред и потъна сред редиците сергии. Запроправя си път през тълпата, покрай хората, продаващи храни и напитки, които не можеше да си купи. Спомни си, че не е яла нищо от наденицата сутринта. Мисълта, че Себастиан може да не доживее до следващото си ястие, я подтикна да забърза ход.

Зави по първия път, тръгващ на запад. Огряващото я откъм юг зимно слънце и припомни за слънчевата светлина в Двореца по време на отдаването и за извикания спомен за прегръдката на майка и.