Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

СЕБАСТИАН ЛЕЖЕШЕ НА ПОДА, недалеч от нея, мъчеше се да се изправи, подпрян на една ръка. По мраморните плочи под него блестеше кръв. Разбрала, че не може да спре Дженсън, Ейди взе своето решение — в замяна да отнеме живота на Себастиан. Ужасът на това да вижда как Себастиан се гърчи от болка, да знае, че всеки миг може да бъде убит, я разтресе до дъното на душата.

Нямаше друг на този свят освен Себастиан.

Чародейката всеки миг щеше да го повали със смъртоносната си магия. Дженсън бе много по-близо до него, отколкото до старицата. Знаеше, че няма време да се хвърли към нея, но може да се върне при Себастиан, за да го защити. За да убие чародейката, трябваше да пожертва живота на Себастиан. Това бе изборът, пред който я изправи Ейди.

Дженсън забрави за атаката и се хвърли към Себастиан, заставайки между убийцата и жертвата. Създаде дупка в света там, където старицата се опитваше да изпрати убийствената си сила. Магията пропусна Себастиан, светкавицата затанцува бясно върху излъскания мраморен под, вряза се на сантиметри встрани. Във въздуха избухна облак мраморни отломки.

Дженсън покри Себастиан с тялото си.

— Себастиан! Можеш ли да се движиш? Да тичаш? Трябва да се махаме оттук!

Той кимна.

— Помогни ми да стана.

Дишаше на пресекулки, едва говореше.

Дженсън пъхна глава под мишницата му и напрегна всички сили, за да му помогне да се изправи. С нейна помощ двамата забързаха към вратата. Зад тях Ейди отново вдигна ръце, белите и очи следяха движенията на Себастиан, макар да не виждаха Дженсън. Тя пак застана на пътя между двамата. Прелетя нова светкавица — на милиметри от тях. Заби се в тежката метална врата и я изкара от пантите и. Коридорът се разтресе под тежестта и.

Дженсън и Себастиан потънаха в облака прах и продължиха надолу по широкия коридор. Като гледаше как във въздуха хвърчат огромни отломки дърво и камък, Дженсън си помисли, че ако нещо я удари, може да я нарани. Забеляза, че ръката и вече кърви — бяха я порязани ситни късове мрамор. Магията не можеше да и стори нищо, но острият камък не бе по-малко опасен.

Дори да е непобедима, ако магията срути огромна колона и Дженсън се окаже под нея, все едно, ще умре. Смъртта си е смърт.

Изведнъж се почувства не чак толкова непобедима.

При първото разклонение тя свърна рязко надясно, за да изведе Себастиан от пътя на магията, която Ейди изпращаше насреща му, възможно най-бързо. Дженсън усети как топлата му кръв се разлива по ръката и. Въпреки раната Себастиан не я помоли да забавят ход, за да облекчи болката си. Двамата бързаха през коридори и зали с всичка сила, на ръба на възможностите му. Целта им бе да стигнат до мястото, където Дженсън беше оставила императора.

— Зле ли си ранен? — попита тя, страхувайки се от отговора.

— Не съм сигурен — задъхан отвърна той, очевидно раздиран от болка. — Сякаш ребрата ми горят в огън. Ако не бе застанала на пътя и, вече да съм мъртъв.

Срещнаха отряд от войниците на Ордена. Дженсън се строполи пред тях задъхана, на ръба на силите си, в невъзможност да направи дори още една стъпка под тежестта на Себастиан. Мускулите на краката и трепереха от усилието.

— Отстъпваме — каза Себастиан на войниците. Едва дишаше от силната болка. — Трябва да изчезваме оттук. Императорът е ранен. Трябва да го измъкнем. — Махна в различни посоки. — Разделете се. Съберете хората ни. Нужен ни е всеки войник, за да помогне да отведем императора на сигурно място. Вие двамата — помогнете ми.

Войниците мигновено се заеха да изпълнят нарежданията му. Двамата последни подхванаха Себастиан през раменете и го повдигнаха, сякаш бе лек като перце. Той се сгърчи от болка. Дженсън ги поведе през лабиринта на Двореца, като не изпускаше от очи маркировката, която си бе оставила. Искаше час по-скоро да намерят императора и да се измъкнат от убийствения капан.

Дворецът на Изповедниците представляваше гъста мрежа от коридори, коридорчета и зали. Някои от залите бяха наистина огромни, но Дженсън съзнателно ги избягваше, придържайки се към лабиринта от коридори. Себастиан я бе предупредил, че в огромните празни пространства на тези зали ще се превърнат в лесни мишени за нападателите. Навсякъде отекваха смразяващите кръвта звуци на магия. При всяка нова атака целият Дворец потреперваше.

— Насам — извика тя, разпознала огромната дупка в стената и покрития с изпочупени мебели и отломки коридор. Зейналата дупка на външната стена, през която нахлуваше огромен сноп слънчева светлина, беше резултат от магьосническия огън, изпратен да покоси император Джаганг.

От другия край на коридора през развалините си проправяха път още петима войници, придружавани от една Сестра на светлината. Зад тях идваха още десетима. От една зала встрани излязоха още две Сестри с почернели от сажди лица, както и група щурмоваци. Половината от мъжете бяха ранени и кървяха, но всички се движеха без чужда помощ.

Император Джаганг седеше опрян на стената — точно там, където го бе оставила Дженсън. Дълбоката му рана донякъде беше покрита с парчето завеса, с която го бе превързала Дженсън, но плътта и мускулите не бяха наместени както трябва и очевидно се нуждаеше от спешни грижи. Явно оздравителната магия на Сестрата, опитала се да помогне на императора миг преди да издъхне, още действаше и поне прекрати кръвоизлива.

Все пак Джаганг бе изгубил достатъчно кръв и лежеше отпаднал и блед — макар и не толкова блед, колкото онези, които за пръв път видяха дълбоката му рана.

Една от Сестрите коленичи, за да огледа крака му. Опита се да намести по-добре двете части на разпореното му през средата бедро, при което той изкрещя от болка.

— Сега няма време за лечение — каза тя. — Първо трябва да го отнесем на сигурно място.

Пристегна, доколкото бе възможно, кървавото парче завеса. Намери още някакви подръчни средства за превръзка.

— Пипнахте ли я? — попита Джаганг, докато Сестрата се опитваше да затвори раната му с друго парче плат. — Къде е?

— Себастиан! — Подпрян на къс летва, успя да се надигне, за да огледа насъбралите се около него войници. Сред тях различи двамата, които почти носеха Себастиан към него. — Ето къде си бил. Къде е Майката Изповедник? Хвана ли я?

— Не беше тя — отвърна вместо Себастиан Дженсън.

— Моля? — Императорът огледа гневно втренчените в него лица. — Видях я, кучката. Познавам Майката Изповедник! Защо не я заловихте!

— Били са магьосник и чародейка — продължи Дженсън. — Използваха някаква магия, за да ни накарат да мислим, че са Господарят Рал и Майката Изповедник. Беше номер.

— Мисля, че е права — намеси се Себастиан, преди Джаганг да се е нахвърлил върху нея. — Бяхме заедно. Аз виждах Майката Изповедник, Дженсън не я виждаше.

Джаганг я изгледа изпод вежди.

— Но след като всички други са я видели, защо ти…

Изведнъж разбра. Поради някаква причина, която Дженсън не можеше да разбере съвсем, той изведнъж прозря истината в думите и.

— Но защо? — попита Сестрата, която превързваше раната на императора.

— И магьосникът, и чародейката явно бързаха — обади се Дженсън. — Сигурно са намислили нещо.

— Объркват ни — прошепна Джаганг, докато оглеждаше внимателно развалините наоколо. — Искат да ни намират работа. Да ни държат надалеч, да отклоняват мислите ни в друга посока.

— Надалеч от какво? — попита Дженсън.

— От основната ни сила — разбра какво има предвид императора Себастиан.

Друга от Сестрите хвърли тайно поглед към посестримите си и се зае да превързва ребрата и гърдите на Себастиан.

— Това е само временно — измърмори тя почти на себе си.

— Не изглежда добре. — Бърз поглед към друга Сестра. — Трябва да се погрижим за това. Но не може да стане тук.

Себастиан потрепери от болка, но успя да проговори:

— Това е номер. Държат ни тук, искат да се питаме къде ли може да са те, пращат ни на лов за духове, докато нападат армията ни.

Джаганг изруга. Погледна през огромната дупка в стената, взривена от магьосническия огън, в посоката, където бяха оставили многочислената армия. Би трябвало да се намират на километри далеч, скрити в долината. Стисна яростно юмруци.

— Кучка! Искали са да отклонят вниманието ни, за да могат да нападнат необезпокоявани армията ни. Коварна подла кучка! Трябва да се връщаме незабавно!

Групата забърза през коридорите. Джаганг и Себастиан бяха отнесени от по двама войници, за да напуснат колкото се може по-бързо Двореца на Изповедниците. Положението на Себастиан се влошаваше.

Пътьом групата се увеличаваше. Дженсън остана изненадана да види толкова много оцелели войници. Макар че в сравнение с числеността им при влизането в Двореца бяха буквално разбити. Ако бяха останали заедно, вместо да се разделят, както бяха заповядали императорът и Себастиан, досега всички да са мъртви. Въпреки всичко труповете, които Орденът оставяше след себе си, бяха значителен брой.

Слязоха на първия етаж и се отправиха към сервизните коридори. По съвет на Себастиан решиха да не излизат през главния вход, тъй като сигурно там ги очакват и ще се опитат да им попречат да избягат. Движеха се колкото се може по-тихо из пустите кухни, най-накрая се озоваха в един страничен двор. Посрещна ги мрачен ден. Намираха се зад висока стена, скриваща града от погледите им.

Зад ъгъла на Двореца ги чакаше страшна гледка. Сякаш цялата кавалерия бе изтребена до крак. Не се виждаха никакви оцелели. Дженсън се почувства смазана пред лицето на толкова много смърт, но нещо привличаше погледа и натам и тя не можеше да отвърне глава. Труповете — както на хора, така и на коне — бяха нападали един върху друг по цялата дължина на хълма. Стремителната им атака бе прекъсната като с магически бич, повалил ги мигновено на земята. В далечината край горичката се виждаха няколко самотни коня — ездачите им положително бяха мъртви, — които щипеха прясна тревица.

— Няма нито един мъртъв вражески войник — отбеляза Джаганг, оглеждайки бойното поле. — Какво ли е причинило всичко това?

— Със сигурност не живо същество — отвърна една Сестра.

Заслизаха по хълма, проправяйки си път през притихналата огнева линия, съвсем близо до купчините трупове. Към тях се присъединиха неколцина оцелели, готови да защитават своя император. Имаше и конници — по-малко от хиляда от първоначалните четиридесет хиляди, — които очертаха обръч около групата, излизаща от Двореца. Сред тях имаше и Сестри, които си проправиха път по-близо до императора, за да опишат вътрешен защитен кръг.

Сред окаяните останки от императорската кавалерия Дженсън видя Рижка, следвана от Пит. Подсвирна и, кобилата разпозна сигнала и се втурна към нея, за да допре влажна муцуна до рамото и и да изцвили жалостиво. Рижка и Пит не бяха кавалерийски коне, не бяха свикнали с ужасите на войната. Дженсън прокара приятелска длан по треперещия врат на животното и я почеса зад ушите. После стори същото с Пит, който допря рамо в тила и.

— Какво стана! — яростно изкрещя Джаганг. — Как допуснахте да ви изиграят така?

Командващият офицер на кавалеристите все още не можеше да дойде на себе си.

— Ваше сиятелство изникнаха от нищото. Нямахме никакъв шанс.

— Да не се опитваш да ме убедиш, че сте се били с духове!

— Предполагам, че бяха конете, които надушихме — намеси се друг офицер. Ръката му бе превързана над лакътя с прогизнало от кръв парче плат.

— Искам да знам какво става. — Джаганг огледа свирепо лицата на войниците. — Как стана възможно да се стигне до тук?

Сестра Пердита скочи от коня си.

— Ваше сиятелство в тази атака беше замесена магия. Призрачни конници, дело на магия — това е единственото ми обяснение.

Заплашителният му поглед потъна в Сестрата, дори Дженсън потръпна от напрежение.

— Тогава защо ти и останалите Сестри не я унищожихте?

— Нямаше нищо общо с обикновената магия, с която сме свикнали да се справяме. Предполагам е била някакъв вид изградена магия, иначе не само щяхме да я видим, но и да я елиминираме. Поне така си мисля. Бях чувала за такава магия, наречена изградена, но до днес не се бях сблъсквала с нея. Това, което ни нападна, не се влияеше от никое от обичайните ни средства за обезвреждане.

Императорът продължаваше да я гледа втренчено.

— Магията си е магия. Трябваше да я спрете. Нали за това сте тук!

— Изградената магия е различна от обикновената, Ваше сиятелство.

— Различна ли? И какво толкова и е различното?

— Вместо да използва дарбата на мага, изградената магия е създадена предварително. Може да се съхранява дълго време — хиляди години, дори повече. Когато има нужда от нея, се задейства заклинание и магията се освобождава.

— Какво задейства това заклинание? — попита Себастиан. — Сестра Пердита поклати отчаяно глава.

— Практически всичко, поне така съм чувала. Зависи как е създадена. Никой от днешните магьосници не може да сътвори такова заклинание. Знаем съвсем малко за древните магьосници и техните способности, но от откъслечните сведения се разбира, че изграденото заклинание е нещо, което може да се съхранява в латентен вид, докато дойде моментът да бъде събудено. Също както пролетните посеви, които през зимата са скрити под снеговете. Може да се задейства от топлина, като лек срещу треска — лекът вкарва нещо в организма ти, а треската го задейства. Други се задействат от фини магьоснически трикове, или чрез елегантната употреба на невероятно изтънчено магьосничество и огромна сила.

— Значи човек с дарбата е освободил могъща сила като тези конници? — изрази гласно мислите си Дженсън. — Магьосник, чародейка или нещо такова?

Сестра Пердита поклати глава.

— Може да е именно такъв вид изградена магия, но не е изключено да е заклинание, било то и покъртително мощно, пазено в шишенце и задействано чрез излагане на съдържанието му на на каквото и да било — например конски тор.

Император Джаганг махна недоверчиво с ръка.

— Едва ли нещо тъй малко, което може да бъде задействано така просто, може да е много силно.

— Физическите размери или начинът, по който се задейства заклинанието, не бива да се сравняват с резултата, Ваше сиятелство. Между тях няма зависимост, поне не в обичайния смисъл. Механизмите на задействане нямат нищо общо със силата на магията. Дори самата магия и задействащият я механизъм не е задължително да са свързани. Няма правила, по които да се съди за подобна магия.

Императорът описа кръг с ръка над десетките хиляди мъртви войници и коне.

— Очевидно нещо, причинило такъв погром, притежава изключителна сила.

— Армията от призрачни коне, която ни атакува, може да е била ръководена от магьосник, чертаещ символи в магьоснически пясък, докато произнася ужасно сложни заклинания. Или пък може да е било книга, съдържаща информация за отблъскване на кавалерийска атака, отворена на подходящата страница и поднесена пред нападателите — може би от километри разстояние. Дори страхът на човека, разполагащ с подобен вид изградена магия, може да я задейства.

— Искаш да кажеш, че може да бъде задействана и случайно? — попита Дженсън.

— Разбира се. Именно това я прави толкова опасна. Но до колкото съм чела, това става изключително рядко. И понеже може да бъде толкова опасна, този вид магия се обвива с какви ли не предохранителни мерки, включващи в себе си най-дълбоко познаване на магическите техники.

— Но ако един добре обучен магьосник премахне предохранителните мерки, всичко може да бъде задействано от най-елементарен механизъм, така ли? — попита Дженсън.

Сестра Пердита я изгледа многозначително.

— Именно.

— Значи тази призрачна кавалерия може да бъде изпратена насреща ни отново, във всеки един момент, за да ни довърши — заключи Джаганг, оглеждайки опустошеното бойно поле.

Сестрата поклати глава.

— Доколкото знам, изграденото заклинание може да се използва само веднъж. Изчерпва се. Това е една от причините, поради които се среща толкова рядко. Веднъж използвано, изчезва завинаги, а днес вече няма магьосници, притежаващи силата на древните си предци, които да могат да направят ново.

— Защо досега не сме се сблъсквали с изградени заклинания? — с нарастващо нетърпение попита Себастиан. — Как се случи точно сега, изневиделица?

Сестра Пердита го изгледа за момент. В очите и блестеше гняв, какъвто никога не би си позволила да прояви пред императора, макар именно той да бе заповядал атаката срещу Двореца на Изповедниците, завършила със смъртта на толкова много Сестри на светлината.

Изключително бавно и внимателно тя вдигна ръка към Кулата, издигаща се на върха.

— В Магьосническата кула има хиляди стаи. Повечето от тях са пълни с отвратителни и страшни неща. Твърде е възможно, когато притиснахме врага да прекара тук зимата, магьосникът им Зорандер най-после да се е оказал с достатъчно време, за да претърси основно Кулата, да си набави неща, които са му липсвали до момента, за да е готов да ни посрещне напролет, когато настъпим към Ейдиндрил. Косата ми настръхва, като си помисля какви още ужаси може да ни е подготвил. Тази Кула е непревземаема и така е от хиляди години.

Погледът на Себастиан бе по-мрачен дори от Джаганговия.

— Но защо не ни предупреди? За пръв път чувам подобни неща.

— Направих го. Но вие тръгнахте.

— Била си против много други неща, с които сме се справяли — изръмжа насреща и Джаганг. Когато си на война, се научаваш да поемаш рискове и да даваш жертви. Който го е страх от мечки, не ходи в гората. Себастиан посочи Кулата.

— Какво друго можем да очакваме?

— Изградените заклинания са само една от опасностите в борбата с тези хора. Никоя от нас не ги бе възприемала като особено голяма заплаха, понеже се срещат наистина рядко. Но както виждате, дори едно такова заклинание може да се окаже опустошително. Кой знае какви още ужасни беди ни очакват!

По-страшното е, че за повечето от тях изобщо не можем да се догадим. Да вземем само вледеняващата им зима. Тя унищожи стотици хиляди наши войници, без врага да си мръдне дори пръста, без да рискува дори един живот. Само това ни причини повече загуби от почти всяка битка или бедствие. Нима сме очаквали, че ще понесем такива загуби от снегове и лошо време? Числеността и силата ни помогнаха ли ни пред природните стихии? Нима тези стотици хиляди жертви са по-маловажни, защото са умрели от болести, а не от зловредна магия? Какво значение има това за мъртвите какво значение има за останалите след тях?

Признавам, че в очите на войника победата не е тъй героична и сладка, ако е спечелена над болен и отслабнал враг, но смъртта си е смърт. Нашата армия е многократно по-голяма от тяхната, но ние загубихме стотици хиляди заради студа — не бяха покосени от магия, от която толкова се притеснявате и от която искате да ви защитаваме.

— Но в реална битка — рече изпод вежди Себастиан — нашата многочисленост наистина ни осигурява непобедима сила.

— Кажете го на тези, които умряха от грипове и настинки. Многочислеността не винаги означава победа.

— Това е нелепо! — избухна Себастиан.

Сестра Пердита посочи полето с мъртви войници.

— Кажете го на тях.

— Ако искаме да побеждаваме, трябва да сме готови да поемаме рискове — реши въпроса Джаганг. — Това, което ме интересува, е дали има вероятност врагът да ни атакува с още такива изградени заклинания?

Сестра Пердита поклати глава, сякаш да покаже, че това е въпрос без отговор.

— Съмнявам се, че магьосникът Зорандер познава в дълбочина пазената в Кулата изградена магия. Няма живи магьосници, които да са запознати достатъчно добре с нея.

— Както е видно, все пак е изучил достатъчно добре поне едно такова заклинание — не се съгласи Себастиан.

— И може да се окаже, че то е единственото, което е успял да разгадае и да използва. Както вече казах, веднъж използвано, изграденото заклинание се изчерпва.

— Все пак не е ли възможно — прекъсна я Дженсън — да има и други изградени заклинания, които да е разгадал и да знае как да използва?

— Да. Но не е изключено използваното от него заклинание да е последното по своя род. От друга страна, няма как да знаем дали не се е затворил в Кулата с още стотици подобни заклинания, при това доста по-ужасни от това, което вече изпрати насреща ни. Наистина е невъзможно да разберем.

Черните очи на Джаганг обходиха бойното поле, покрито с труповете на неговите елитни кавалеристи.

— Определено е използвал това заклинание, за да… На хоризонта блесна ослепителна светкавица. Цялото поле се озари, но светлината не отмря, както става при светкавиците. Дженсън побърза да посегне към юздите на Рижка и Пит, за да не хукнат да бягат. Повечето от другите коне се вдигнаха на задните си крака и зацвилиха.

Над реката, виеща се по продължение на долината, в която бе разположена армията на Джаганг, забушуваха пламъци. Светлината бе тъй бяла, тъй чиста, тъй нагорещена, че озари облаците по цялото небе, чак до хоризонта. Беше светлина с такава мощ и наситеност, че повечето хора се свлякоха на земята в ужас.

Яркото зарево се носеше напред с невъзможна бързина, помиташе всичко по пътя си. В същото време бе тъй далеч, че не се чуваше нищо. Скалистите планински зъбери, опасващи града, бяха облени в ослепителен блясък.

След известно време Дженсън чу дълбок боботещ тътен, който отекна дълбоко в душата и. Земята под нозете и потрепери. Мощният ечащ тътен премина в усилващ се рев.

В светлината се вряза огромна мрачна дъга. Трябваше и време, за да разбере, че поради огромното разстояние това, което и се струваше като огромен облак прах, най-вероятно е вулкан от отломки, не по-малки от дървета. Или от каруци. Докато гигантският облак се издигаше все по-нагоре през светлината, постепенно започна да се разсейва, докато от него не остана и следа на фона на всепоглъщащата жега и блясък. Дженсън видя вълна, заприлича и на кръговете, които се образуват, когато хвърлиш камък в езеро. Само че тук беше само една и се разширяваше върху сушата.

Всички стояха като вцепенени, обзети от ужас. Изведнъж в съседния хълм се вряза мощна въздушна стена. Забушува буря от камъни и пясък, която се понесе нагоре към тях. Застигна ги само след миг. Всичко стана тъй внезапно и ги връхлетя с такава сила, че ако клоните не бяха оголели от зимата, със сигурност щяха да останат без листа в същия този миг. Под напора на вятъра дърветата потрепериха.

Конете масово започнаха да скачат на задните си крака и да цвилят. Ездачите им скачаха ужасени, за да не пострадат. Дженсън, олюлявайки се под напора на вятъра, заслони очите си с ръце, едрите мъжаги около нея до един зашепнаха детски молитви към Създателя за избавление.

Джаганг прие гледката с предизвикателно блеснал поглед.

— Добри духове! — възкликна Дженсън, щом първият залп на вятъра поутихна. — Какво беше това?

Сестра Пердита беше пребледняла като платно.

— Светлинна мрежа. — Думите и бяха изречени почти шепнешком, в интонацията и Дженсън долови нещо, което не бе подозирала, че е възможно да изпитва тази жена — ужас.

— Невъзможно! — изфуча император Джаганг. — Сестрите долу ни пазят от светлинни заклинания!

Сестра Пердита не каза нищо. Не можеше да откъсне поглед от потресаващата гледка.

По изражението на Себастиан Дженсън виждаше, че болката му е почти непоносима, но въпреки това той успя да проговори.

— Доколкото знам, светлинната мрежа не може да нанесе кой знае какви поражения, най-много да срине сграда.

Сестра Пердита продължаваше да мълчи. Това бе нейният начин да им покаже, че ако се вгледат около себе си, ще разберат, че е точно обратното.

Дженсън стисна юздите на двата коня с една ръка, а с другата погали Себастиан по гърба. Сърцето и се късаше за него, искаше и се да го отведе на тихо и спокойно място, където някой да се погрижи за раните му. Според Сестрите положението му бе сериозно и се налагаше тяхната намеса. Дженсън предполагаше, че раната, нанесена му от чародейката, трябва да бъде излекувана с магия.

— Как е възможно да е светлинна мрежа! — възкликна Джаганг. — Та тук няма никой — нито войска, нито жив човек. Може би само неколцина с дарбата от техните.

— Това им е достатъчно — обясни Сестра Пердита. — Подобно нещо не се нуждае от подкрепления. Нали ви казах, че тук нещо не е наред. При наличието на тази Кула в Ейдиндрил не се знае на какво е способен един магьосник, пък дори да е останал съвсем сам. Не е изключено да се справи с цяла армия, била тя и с размерите на нашата.

— Искаш да кажеш, че е нещо като засада в планината — в тясна просека дори незначителен по численост отряд може да се справи с огромна армия? — попита Себастиан.

— Точно така.

Джаганг не можеше да повярва на ушите си.

— Да не се опитваш да ме убедиш, че дори някакъв си дръглив дърт магьосник, попаднал в място като Кулата, може да направи всичко това?

Сестра Пердита погледна императора.

— Този дръглив дърт магьосник, както го нарекохте, току що успя да направи невъзможното. Той не само е намерил светлинна мрежа, създадена най-вероятно преди хиляди години, но което е още по-невероятно, някак си е успял да я възпламени.

Джаганг извърна гневния си поглед в посока на изтляващата светлина.

— Скъпи Създателю! Точно над армията! — Поглади с длан бръснатото си теме, замислен над зловещата истина. — Как е възможно да възпламенят светлинна мрежа сред армията ни? Нали сме предпазени! Как е възможно?

Сестра Пердита заби поглед в земята.

— Няма как да разберем това, Ваше сиятелство. Може да е нещо най-обикновено, например кутия, съдържаща древна светлинна мрежа, от която той е премахнал защитите и я е оставил така, че да преминем през нея. Може би, докато нашите са разполагали лагера си, някой я е намерил, зачудил се е какво ли има в тъй невинната наглед малка кутийка, отворил я е, а дневната светлина е била последната задвижваща сила. А може и да се е случило нещо напълно различно, за което изобщо не бихме могли да се досетим, нито да си представим, камо ли да предвидим. Така и няма да разберем. Който и да е задействал мрежата, сега тя е част от облака, надвиснал над долината.

— Настоятелно ви съветвам да изтеглим незабавно армията от там, Ваше сиятелство — обади се Себастиан и млъкна, присвит от болка. — Щом могат да призоват на помощ подобна защита, при всичките наши магьосници и чародейки, които ни пазят, то тогава завземането на Кулата може да се окаже невъзможно.

— Но ние трябва да го направим! — избоботи Джаганг.

Себастиан се отпусна назад, за да изчака пристъпа на болка да отмине.

— Ако изгубим армията, Ваше сиятелство, Господарят Рал ще триумфира. Това е положението. Ейдиндрил не си струва риска. — Говореше не Себастиан, когото Дженсън познаваше, а стратегът на Императорския орден. — По-добре е да се оттеглим и да обмислим внимателно следващата си атака, да ги накараме да се бият при наши условия, не при техни. Времето е наш съюзник, не техен.

Потънал в безмълвна печал и ярост, Джаганг не откъсваше очи от долината, където се намираше армията му, и обмисляше предложението на Себастиан.

— Това е работа на Господаря Рал — прошепна императорът най-накрая. — Трябва да го убием. В името на Създателя, трябва да го видя мъртъв.

Дженсън знаеше, че е единствената, която може да свърши тази работа.