Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillars of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)

КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

Статия

По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Колоните на Сътворението
The Pillars of Creation
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.

Книгата излиза в две части:

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

НЕ МУ СЕ ЩЕШЕ ДА СВЪРШВА, но знаеше, че е неизбежно. Трябваше да се прибере у дома. Майка му щеше да се ядоса, че се е забавил толкова в града. Освен това от Латея не можеше да получи повече радост. Тя го бе дарила с цялото удоволствие, което би могла да му даде.

Докато го правеше, бе забавно. Безкрайно забавно. Научи много нови неща. Животните не доставят подобно удоволствие, каквото бе изпитал с Латея. Вярно, дали наблюдаваш как умира животно или човек, бе горе-долу все същото, но пък си беше и бая различно. Оба вече го знаеше.

Кой би могъл да знае за какво си мисли един плъх?

Всъщност дали плъхът изобщо мисли? Хората обаче мислеха. Личеше си по очите им. Да знаеш, че мислят истински човешки мисли, а не някакви си птиче-зайче-миши мисли, да го виждаш в очите им, в погледа, който казва всичко — това бе върховно. Изпадна в захлас от гледката на гърчещата се Латея. Особено в онзи кулминационен момент, когато достигна максимума на болката и душата напусна човешкото и тяло, за да отлети във вечното царство на Пазителя на мъртвите.

Но и животните му доставяха удоволствие, макар да липсваше този човешки елемент. В заковаването на животно към ограда или към стената на плевнята се криеше огромно удоволствие, в одирането им, докато са живи. Но Оба не мислеше, че животните имат душа. Те просто умираха.

Латея също умря, но усещането, което изпита Оба, беше ново.

Латея го накара да се радва така, както не се бе радвал никога през живота си.

Оба махна стъкленицата на лампата, издърпа фитила и напръска пода с газ, като не пропусна и страничната масичка и долапа, в който Латея държеше лекарствата си и който лежеше възнак през средата на стаята.

Колкото и да му се искаше, не можеше да я остави така. Щяха да я намерят. Щяха да започнат да задават въпроси. Хвърли и един поглед. Особено ако я намерят в подобно състояние.

Щеше да е страхотно. Всички щяха да говорят само за това — истерично, ужасено. Щеше да му е приятно да чуе от друг точните подробности около чудовищната смърт на Латея. Слухът, че някой е убил могъщата чародейка по толкова жесток начин, щеше да се превърне в сензация. Хората щяха да се питат кой ли го е направил. За едни убиецът щеше да е безмилостен отмъстител. В града щеше да настане суматоха. Мълвата щеше да обхване околността със светкавична бързина. Щеше да бъде забавно.

Докато изцеждаше и последната капка газ, забеляза ножа си — там, където го бе оставил край прекатурения долап.

Хвърли празната лампа на пода и се наведе да си прибере ножа. Гледката не бе никак приятна. Но човек не може да си направи омлет, без да счупи яйцата — така казваше майка му. Често го казваше. В този случай, помисли си Оба, звучи много на място.

Вдигна любимия стол на Латея и го хвърли в средата на стаята, след което се зае да изтрива острието на ножа си о тапицерията му. Много държеше на този нож и винаги го държеше изрядно подострен. С радост видя, че след като отстрани кръвта и другата мръсотия, острието възвърна блясъка си. Беше чувал, че магията може да причини проблеми, за които човек дори и не предполага, че съществуват. Дори му бе минавало през ума, че не е изключено в жилите на магьосницата да тече някаква ужасна киселина примерно, която, веднъж разплискана, да прояде всичко наред.

Огледа се. Най-обикновена кръв. В обилни количества.

Да, от това можеше да излезе страхотна сензация.

Но не му се искаше в къщата им да се изсипят цяла рота войници и да започнат да задават въпроси. Тия войници бяха ужасно подозрителни. Щяха да ровичкат и душат до припадък — това със сигурност. Щяха да развалят всичко с подозренията и въпросите си. Рече си, че войниците едва ли ще оценят качествата на неговия омлет.

Най-добре да изгори къщата на Латея. Вярно, удоволствието от истеричните разговори няма да го има, но пък няма да има и подозрения. Пожари ставаха непрекъснато, особено зиме. Я някоя цепеница ще се изтърколи от огнището и ще се разхвърчат живи въглени; я искра ще литне към пердетата и ще подпали всичко; я свещ ще се огъне от топлината и ще падне на масата. Случва се. Няма да е толкова подозрително — най-обикновен зимен пожар. Латея и бездруго непрекъснато забърква разни пламтящи смеси, да се чуди човек как не се е подпалила по-рано. Тази жена бе цяла напаст.

Дори някой да забележи пламъците в далечината, докато дойде до къщата, ще е твърде късно. Пожарът ще се е разгорял дотолкова, че никой няма да може да влезе. А утре от къщата ще е останала само пепел.

Въздъхна със съжаление при мисълта за пропуснатите слухове, за това, което би могло да се случи, ако не трябваше огънят да бъде обвинен за трагичната смърт на Латея.

Оба разбираше от огън. През годините домът им бе горял на няколко пъти. Животните им бяха изгаряли живи. Това се бе случило в други градове, преди да се преместят тук.

Оба обичаше да гледа как гори къща, да слуша уплашения вой на животните. Харесваше му да наблюдава паниката на хората, прибързаните им, трескави движения. Изглеждаха му жалки на фона на създаденото от него. Хората се страхуваха от огъня. Суматохата, която една горяща сграда можеше да предизвика, винаги го бе изпълвала с чувство за могъщество.

Жертвите крещяха за помощ, хората се опитваха да потушат пожара с кофи вода или да победят бушуващите пламъци, като ги покриват с одеяла. Тези методи не помагаха, ако пожарът бе запален от Оба. Той никога не оставяше работата си недовършена, винаги изпипваше всичко докрай. Знаеше прекрасно какво прави.

След като приключи с почистването и излъскването на ножа си, захвърли тапицерията на пода при разлятата газ. Останките от Латея бяха приковани за гърба на долапа, проснат възнак на пода. Очите и бяха вперени в тавана.

Оба се ухили. Скоро нямаше да има таван, в който да гледа Латея. Нямаше да има и очи.

Нещо му проблесна край долапа. Наведе се и взе лъскавия предмет. Беше златна монета. Никога преди не беше виждал злато. Сигурно е паднала от джоба на магьосницата заедно с другите и пари. Пъхна златната монета в джоба си, където вече бе прибрал няколко други, намерени на пода. Под дюшека бе открил още цяла кесия — пълна догоре.

Латея го бе направила богат. Та кой да е знаел, че дъртата вещица е толкова заможна? Част от тези пари майката на Оба бе спечелила чрез тъкачеството и ги бе давала на Латея срещу омразните лекове. Сега парите се връщаха обратно при първоначалния си собственик. Справедливостта най-сетне възтържествува.

Тъкмо се бе запътил към огнището, когато чу тихия, но отчетлив шум на стъпки по заледения сняг. Замръзна на място.

Стъпките се приближаваха. Идваха към вратата на Латея.

Кой ли би искал да се срещне с лечителката в този час на нощта? Крайно недискретна постъпка. Нима не можеха да почакат до сутринта, за да дойдат за лекарства? Защо не оставят бедната жена да се наспи?! Някои хора са големи егоисти.

Оба грабна ръжена и набързо разстла горящите въглени от огнището по пода. Газта, треските от мебели, чаршафите и тапицерията на стола пламнаха изведнъж. Около мъртвото тяло на Латея запрепускаха пламъци.

Бърз като лисица, Оба се измъкна през дупката, която Латея бе издълбала с магията си в стената, когато се бе опитала да убие Оба.

Тогава магьосницата не знаеше, че той е станал непобедим.

 

Себастиан я сграбчи за ръката. Обърна се към него и видя лицето му на фона на жълтеникавата светлина, струяща от прозореца. В очите му танцуваха пламъчета. Лицето му бе достатъчно сериозно, за да и даде да разбере, че трябва да запази тишина.

Себастиан тръгна към вратата, като пътьом измъкна безшумно меча си. В плавното му, отработено движение Дженсън долови поведение на професионалист, на човек, свикнал да се оправя в такива ситуации.

Той се наведе встрани, опитвайки се да погледне през прозореца, без да му се налага да нагазва в дълбокия сняг под него. Обърна се към Дженсън.

— Огън!

Тя се спусна към него.

— Побързай. Може да е заспала. Трябва да я предупредим.

Себастиан се поколеба за миг, после връхлетя върху вратата. Дженсън го следваше по петите. В първия момент не можа да осъзнае гледката, открила се пред очите и. В помещението бушуваше огън, чиито оранжеви пламъци хвърляха побеснели сенки по стените. Неестествената светлина правеше всичко да изглежда някак нереално, извън времето и мястото си.

Когато забеляза кладата в средата на стаята, изведнъж и просветна. Разтворената ръка на жената стърчеше над нещо, наподобяващо висок дървен шкаф, преобърнат на пода. Задави я гъст пушек и миризма на изгоряло. Реши, че шкафът може да е затрупал магьосницата все още жива и се втурна на помощ.

Докато заобикаляше разбития на трески скрин, видя останките на Латея. Застина пред ужасната гледка на накълцано месо и кръв. Не можеше да откъсне поглед от ужаса, разкрил се пред очите и. От гърлото и се изтръгна писък, който потъна в съсъка на бушуващия огън.

Себастиан фиксира прикованото за шкафа тяло на Латея за един кратък миг, след което погледът му продължи да обикаля хаоса в помещението. Премерените му движения и подсказваха, че не за пръв път попада сред такава сцена, поради която причина човешката смърт не му прави такова впечатление като на Дженсън.

Пръстите и стиснаха дръжката на ножа. Усети инкрустацията, изящно изработената буква „Р“ . Пое си дълбоко дъх, опасявайки се, че ще и прилошее, и освободи острието.

Предай се.

— Били са тук — прошепна. — Д’Харанските войници.

Стори и се, че в очите му проблясва по-скоро изненада и объркване, отколкото нещо друго. Той сбърчи чело.

— Мислиш ли?

Дженсън.

Не обърна внимание на призрачния глас в главата си и се замисли за мъжа, с когото се бяха разминали на път към къщата по-рано през деня. Беше едър, рус, симпатичен. Като повечето Д’Харански войници. Възможно ли е да е бил наистина?

Едва ли, стори и се, че е по-уплашен от тях, отколкото те от него. Войниците не се държаха така.

— Кой друг би могъл да е? Имаше още няколко. Преди, в къщата ми, се появиха само част от двете четворки. Когато избягахме през скритата пътека, сигурно са успели да ни проследят.

Той продължаваше да оглежда помещението, пламъците вече достигаха до тавана.

— Може би си права.

Предай се.

— Трябва да се махаме оттук незабавно, иначе може да свършим като нея — Дженсън го сграбчи за рамото и го задърпа навън. — Може все още да са наблизо.

— Но как е възможно да знаят?

— Добри духове, та Господарят Рал е магьосник! Как действа изобщо? Как откри нашия дом?

Себастиан продължаваше да се оглежда, разрови купчината вещи на пода с меча си. Дженсън го задърпа към вратата.

— Къщата ти — пророни след малко. — Да, разбирам какво имаш предвид.

— Трябва да изчезваме оттук, преди да са ни открили!

Той кимна.

— Накъде предлагаш да вървим?

Двамата се взираха ту в мрака отвън, ту в горящите пламъци.

— Нямаме друг избор, Латея бе единствената ни надежда да стигнем до отговора. Сега не ни остава друго, освен да се отправим към Народния дворец. Да намерим сестра и — Алтея. Тя е единствената, която би могла да отговори на въпросите ми. Тя също е чародейка, при това единствената, която вижда дупките в света — каквото и да означава това.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Дженсън си помисли за гласа. Звучеше тъй студен и монотонен в главата и. Не я изненадваше. Не го бе чувала от убийството на майка си насам.

— Нямаме друг избор. Ако искам да разбера защо Господарят Рал иска да ме убие, защо уби майка ми, защо ме преследва, а вероятно и как да избягам завинаги от лапите му, трябва да открия тази Алтея. Трябва!

Двамата поеха към ледената нощ навън.

— Да вървим да си съберем нещата. Ще тръгнем призори.

— Сега, когато са по петите ни, се опасявам да не ни изненадат в странноприемницата, докато спим. Парите от майка ми са у мен. Ти също разполагаш с онова, което взе от войниците. Можем да си купим коне. Трябва да напуснем още тази нощ и да се надяваме, че никой не ни е видял да идваме насам.

Себастиан прибра меча си. Замисли се над думите и. От устата му се заизвиваха облачета пара. Погледна към къщата.

— Огънят ще унищожи всякакви следи, никой няма да разбере какво е станало. Поне това е в наша полза. Никой не ни видя да идваме насам преди, така че никой няма причина да ни задава въпроси. Няма как да знаят, че сме идвали пак през нощта. Няма да имат причина да кажат на войниците за нас.

— Поне докато се махнем оттук. Когато разберат за пожара, ще станат по-подозрителни. И войниците ще започнат да разпитват за чужденци.

Той я хвана за ръката.

— Добре. В такъв случай да побързаме.