Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (98)

Музата

В своето усърдие за римокатолическата църква, за рода Гиз, повече или по-малко съзнателно Лигата бе насочила усилията си единствено към разпадането на кралството и за триумфа на Испания, но свещената Лига имаше и още една, макар и по-маловажна грижа. Това беше кралят на Навара, макар че той не можеше сериозно да се изпречи на пътя й. Когато едно такова мощно движение обхване пробудилия се народ, то непременно ще го изведе до целта. Кажи-речи, всичко говори в негова полза, в случая — честта на нацията, която не желае повече да търпи един всепризнат позор, а именно протестантската ерес. В подобни случаи се оказва, че „срамът“ има малко пари, а „честта“ — много. Същото е съотношението и с войниците. Те почти всички са на страната на „честта“; другояче не може да бъде.

Всичко трябва да се вземе под внимание, а Наварският крал кара да говорят за него много повече, отколкото е полезно. Лигата реши да сложи край на това положение. Тя постави Наварския крал под наблюдение и бе уведомена, че той редовно посещава графиня Диана Грамон в един от замъците на тази богата дама. А тези замъци се намираха в Гийена; там беше по-лесно да се залови Наварският крал. Лигата постави кавалерийски постове навред, откъдето той можеше да мине. За жалост, той никога не се появяваше там, защото знаеше, че те искат да го хванат, и избягваше техните постове. Бе по-добре осведомяван от Лигата, и то от самата графиня Грамон. Заради препятствията, които нейният приятел трябваше да преодолява, за да може да я посещава, тя създаде в своя замък цяла разузнаваческа служба. Когато се налагаше да се отложи посещението му, тогава той й пишеше — и стилът му стана по-възвишен в същото това време, когато пое пътя към своята по-възвишена цел. Един ден, когато тя беше в Бордо, той писа на своята муза.

„Душа моя! — пишеше той. — Слугата, когото те заловиха вместо мен край мелницата, вчера отново дойде при мен. Разпитали го не носи ли писма и той им отговорил: «Да, едно.» Дал им го, те го отворили и му го върнали. Беше едно писмо от Вас, сърце мое.“

При тези думи изящният стилист се разсмя вътрешно. Помисли си колко е полезно да се пишат любовни писма — в тях бие пулсът на самата природа.

„Те са се засрамили от грубата си подозрителност, та върнали писмото на слугата и го пуснали да си върви. Същевременно обаче те все още не са разбрали, че моята любима, въоръжава за мен със своите средства гасконски войници: досега дванадесет хиляди, но това все още не е всичко. Тя ми дължи двойно повече и аз ще го получа. Тази жена е честолюбива. Тя обича един крал без пари, без земя и без войници. Тя е първата любима, която не ми струва нищо и дори плаща за мен. Но тя няма да съжалява за това.“ — При тази мисъл кръвта му забушува и той за миг забрави войниците и парите и бързо прибави:

„Утре по обяд потеглям — изгарям от желание да обсипя ръцете ви с пламенни целувки. Довиждане, най-висше мое благо. Обичай все така своя малък любим!“

Така беше. Малкият любим пишеше на своята покровителка и муза. Той спомена само ръцете и никаква друга част от тялото й, но кръвта му бушуваше. Тя го бе научила да се отнася към нея с уважение и му бе вдъхнала някаква непозната за него дотогава изтънченост в израза на чувствата — които впрочем бяха все едни и същи. На другия ден по пладне той пришпори коня си към Бордо, както бе предвидено; любопитен да узнае какво ще каже тя за смешната схватка, която току-що бе приключил срещу неколцина хора на френския крал. Двама убити бяха загубата, а плячката представляваше пет коня: тя ще го упрекне, че това е недостойно за него. И въпреки това и при такива схватки човек не по-малко рискува живота си. Обичай все така своя малък любим!

И той дръпва поводите. Една синя гора зад безбрежно поле, река Гарона мие бреговете му. На края на горичката се появява ездачка. Тя седи напреко върху широкия гръб на коня, бялата й рокля виси дълга надолу, слънцето блести върху нея. Тя се привежда леко напред, свежда и чело, за да познае Анри. Движението й е ефирно, тя прилича на неземно видение, сякаш слязло от небето с обещания за слава и величие.

— Истинска фея! — възкликва той, скача от седлото и пада на колене.

Тя му маха с ръка да стане, светлината кара камъните да блестят. И той тича насреща й; тя отдалеч разтваря ръце. Подвива леко коляно, за да го посрещне, и блажено вдига лице към него. Той обсипва ръката й с целувки, а тя притиска устните си върху главата му.

Сцената е достойна за тях и двамата се опиват от нея — Анри главно от благоговейния трепет пред тази жена и пред нейното име Коризанда. То задължава към възвишени чувства. Двамата отиват да седнат на брега на реката под тополите. Той поглежда загрижен към двата коня, ала те пасат спокойно.

— Скъпа моя приятелко! — прехласва се той.

А тя казва умоляващо и все пак благосклонно:

— Сир! — Големите й очи, пълни с неизразимо блаженство, се плъзгат по спокойната местност, по дърветата, които леко шумолят, и по ромонещите води. — Двамата е вас съвсем сами! Все едно че нищо не знаем за войната, за ужаса от чумата. Те сигурно съществуват някъде по света, ала не стигат до нас. Предателите напразно ни търсят, за да ни нападнат.

Той потръпва леко с рамо към храсталака, зад който бе оставил охраната си. Нейните хора бяха останали в горичката и той виждаше силуетите им. Всички щяха да дойдат, след като те двамата се насладяха на своята идилия. Анри стана приказлив и се зае да опише на своята любима острова, където те двамата щяха да живеят. Той наскоро го беше открил. Един канал, ограждащ красиви градини, а по него плуват лодки и от всички страни пеят птички.

— Ето, любов моя, нося ти перцата им. Искаше ми се да ти донеса и риби. Ужасно много риба има там, и направо даром, един грамаден шаран за три су, за пет су — цяла щука.

Той неволно премина от възторжени чувства към реалната действителност. Затова и тя отвърна, че той й е изпратил превъзходен пастет. А що се отнасяло до питомните глигани, сега те се разхождали спокойно в парка на нейния дворец Ажемо и тя не можела да си представи нищо по-хубаво от тези хищни зверове, покрити целите с бодли.

— Сир, вие наистина сте напипали майсторски вкуса на вашата предана служителка! Ще трябва да ви бъда благодарна до края на живота си.

Дамата изрече това с известна ирония в гласа, но и същевременно майчински. Та как иначе? Негова връстница, ала всъщност по-зряла от него, тази тридесет и две годишна жена гледаше спокойно как неговите ръце опипваха трескаво тялото й. И сякаш ласките му не я засягаха, лицето й остана все така съвършено бяло, а очите й бяха изпълнени със спокойна нежност. Тя знаеше какво иска и си мислеше, че ще може да го ръководи. В този миг тя пощади неговото кралско самолюбие и затова спомена подаръците му и своята благодарност, макар и с известна насмешлива снизходителност. Чак тогава премина към собствените си благодеяния: а те бяха много по-големи и го правеха неин длъжник — завинаги, както се надяваше тя.

Дамата плесна с ръце и от горичката долетяха двама конници: непознати офицери. Едва когато те слязоха от конете, Анри видя, че върху шарфовете си те носеха цветовете на неговия дом. Те размахаха доземи украсените си с пера шапки и помолиха графиня Грамон за разрешение да представят новия й полк на Наварския крал. Тя махна милостиво с ръка. Шапките отново се размахаха над земята и офицерите пришпориха конете: Анри още не се бе опомнил. Никой не умееше по-добре от Коризанда да му поднася изненади и да го прехвърля в света на чудесата.

— Сир! Аз съм честолюбива — каза тя, за да пресече всяка благодарност. — Искам вие да бъдете велик.

Той отвърна:

— Може би вие само си прахосвате парите по мен. Дори и като крал на Франция аз няма да имам достатъчно, за да мога да ви се отплатя достойно за това, което сега вие правите за мен.

Облада го възторг към неговата „скъпа приятелка“. В очите му бликнаха сълзи; волю или неволю той трябваше да се преклони. Та нали от самите жени зависеше неговото отношение към тях: дали те можеха да го въодушевят, или да го накарат да ги презира. Те са самият живот и стойността им се мени заедно с живота. Днес графиня Диана достигна най-високата си стойност и тя го разбра. Заслугата й се състоеше в това, че не го остави да изрече онова, за което може би по-късно той щеше да съжалява, и то беше много разумно от нейна страна, че го прекъсна.

— Не говорете, сир! Когато един ден влезете в столицата на своето кралство, вие ще вдигнете поглед нагоре към един балкон. Това е всичко и то ми стига.

— Вие ще влезете в този град заедно с мен, мадам.

— Та как би било възможно такова нещо? — попита тя, замирайки от вълнение: за жалост, разумът млъква, когато сърцето забие лудо.

— Защото вие ще бъдете моята кралица.

И той се изправи тържествен и се огледа наоколо, сякаш търсеше свидетели, а такива имаше достатъчно наблизо. И действително иззад храсталака наизлязоха неговите хора, а на отсрещната страна се появиха нейните. И в този миг лицето му неочаквано помрачня, той удари с крак земята и каза с рязък глас:

— А кой ме предава, за да могат моите врагове да ме заловят, но можаха да хванат само слугата ми? Знам кой. Покойната Наварска кралица!

Той толкова мразеше вече Марго, че я назова покойница. Тя го бе напуснала, беше се укрепила в град Ажен и замисляше неговата смърт. А той желаеше нейната. Жената срещу него се изплаши: пред нея се разрази едно стихийно чувство.

„Какво представлявам аз за него? Една чужда. Какво ще остане от мен? Неговите писма, само думи, но и тях дори той отправя към себе си. Човек се обръща към муза само когато се чувствува сам.“

За миг графинята сякаш прозря бъдещето. Тя предусети безкрайните огорчения на дългите години занапред, когато ще бъде мамена, той никога няма да се ожени за нея, а накрая дори ще се срамува, задето тялото й ще започне да се отпуска и кожата й няма да бъде все така безупречно бяла. Мигът отмина и тя забрави всичко. Вместо това сега се разнесе барабанен звън, появи се полкът.

Разделен на две, с лека и бодра крачка полкът премина от двете страни на горичката и се съедини на широката поляна в едно. Двамата офицери рапортуваха пред графиня Грамон, че полкът е налице. А тя, подканвайки го, подви леко коляно пред Наварския крал, като прибра полите на дългата си рокля. Той пое краищата на пръстите й, вдигна нависоко ръката й и поведе дамата към челната редица на строените войници. Там тя отново се поклони пред него и този път дълбоко; после извика и гласът й се разнесе надалеч и звънко над главите на двете хиляди войници:

— Вие служите на Наварския крал.

Наварският крал целуна ръка на графиня Грамон. После заповяда на знаменосеца да мине напред и я помоли да освети знамето. Тя го стори, като притисна тежката бродирана коприна към красивото си лице. След това Наварският крал мина сам пред редиците, като хващаше ту един, ту друг войник за куртката, защото го познаваше, или неочаквано прегръщаше някого, защото бе служил вече при него. Всеки искаше да чуе какво той казва на другите; а накрая Анри се обърна към всички.

— Аз и вие — заяви той — сега сме бели и чисти като новородени, но няма дълго да останем такива. Нашето военно звание изисква от нас да бъдем само кръв и барут. Читав и невредим ще остане само онзи, който ми служи добре и който не се отделя от мен повече от един алебард. Винаги досега съм се справял с мързеливците. Труден е пътят към спасението и нас бог ни води за ръка.

Така говореше Наварският крал на своите две хиляди нови войници и те вярваха на всяка негова дума. Веднага след това се разнесоха барабанни удари, знамето се развя и Наварският крал яхна коня си. Нямаше време вече да подаде ръка на графиня Грамон, за да стъпи тя върху нея и да се вдигне на седлото. Тя сама се прехвърли нагоре и пришпори коня си, начело на своята свита от дами и господа.

Анри не я проследи с поглед: той си имаше полк.