Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (55)

Видяха се отново

Вратата се открехна, разтвори се и вътре влезе Наварската кралица, мадам Маргарита Валоа, Марго.

Брат й Карл каза:

— Ето те най-после и тебе, моя дебела Марго.

Анри извика:

— Марго!

Първото непосредствено чувство и на двамата бе радостта. Ето я, тя стоеше пред него, не бе загинала, макар че толкова много засади и смъртни опасности я бяха заплашвали, и все още носеше със себе си изтънчената си красота с целия блясък, към който животът сякаш се бе стремил до предишната нощ. И двамата — и Карл, и Анри — се изплашиха посред радостния си порив:

„Аз не бях край нея през тази опасна нощ! Как е възможно нищо да не й личи?“

А то не й личеше, защото Марго бе измила твърде много кръв и сълзи както от лицето, така и от тялото си, преди да може отново да се покаже пред очите на хората, облечена в гълъбовосиво и розовочервено като изгряващото утро, а перлите блестяха върху нежноцъфтящата й кожа. Какво усилие й бе струвало всичко това! Защото в предсмъртен страх върху нея се бе хвърлил един полуумрял хугенот. Други я бяха умолявали и заклинали да ги спаси, доведени до ръба на гибелта, като в отчаянието си й бяха разкъсали нощницата и дори не бяха пощадили красивите й ръце, дращейки ги с ноктите си, станали съвсем остри от изживяния ужас. Един безумец пък се бе хвърлил да убие и нея, и то единствено, задето ужасно мразеше нейния любим господар.

— Навара ми удари плесница, затова аз ще убия най-скъпото му същество! — бе изсъскал задъхано капитан дьо Нансе съвсем близо до нея и бе стиснал издадената си напред хищна десница, убеден, че е сграбил жертвата си.

И сега, щом се напрегнеше, тя отново чуваше неговия пресипнал глас, усещаше жадния му дъх и действително не можеше да разбере:

„Как можах да му се изплъзна, когато стаята ми беше пълна с хора? Защото те лежаха чак зад леглото ми, въргаляха се по пода, буйствуваха или вече се бяха вкаменили и занемели.“ Всичко това тя носеше в душата си, макар че външно сияеше като изгрялото утро: така изискваха от нея приличието и чувството й за собствено достойнство.

„Моят повелител трябва да ме обича!“

Тя се опита да погледне Анри право в очите, но неочаквано това й се стори необикновено трудно. Без да иска, тя отмести очи, преди още погледите им да се срещнат. Впрочем той също отклони своя поглед и се взря някъде покрай нея, както и тя гледаше край него. Какво означава това, за бога? Та то е невъзможно!

— Мой Анри!

И:

— Моя Марго! — възкликнаха едновременно и двамата и се спуснаха един към друг:

— Кога всъщност се разделихме с теб? Нима толкова време мина оттогава?

— Аз — каза Марго — останах в леглото и мислех да заспя, а ти стана.

— Аз станах и излязох заедно с моите четиридесет придворни, които бяха стояли край леглото ни. Имах намерение да изиграя една игра на топка с крал Карл.

— А аз, любими мой повелителю, мислех да поспя. Но после се случи така, че цялата бях заляна с кръв и сълзи — и нощницата, и лицето ми. Дори предсмъртната пот на много хора капеше върху мен. Всичко това, за жалост, бе дело на моите близки. Те избиха всички твои хора, и тъй като никой не е повече твой, отколкото аз, щеше да бъде по-добре за мен, ако бях умряла. Но аз дойдох при тебе през труповете на мъртвите по коридорите и ето ние с теб отново се видяхме.

— Отново се видяхме — каза й той много тъжен и дори не се опита да се пошегува.

Тя почти се бе надявала на това: младеж като него се надсмива особено над ужаса. Но не, припомни си тя: защото за него аз съм самият ужас.

— Аз, твоята бедна кралица — по-скоро дъхна тя, вместо думи, в лицето му.

Той кимна и промълви:

— Ти, моя бедна кралице, си дъщерята на жената, която уби моята майка.

— А ти ме обичаше твърде много, твърде много.

— Сега тя изби всички мои хора.

— И ти вече никак не ме обичаш, никак не ме обичаш.

Той понечи да разтвори широко обятията си за Марго, увлечен само от гласа й, защото не я виждаше, свел поглед надолу. В душата си обаче той вече бе разтворил обятия; още една дума от нея — но тя не я изрече. Може би почувствува: не мога, не бива, или пък: излишно е. Нима вече го изгубих? Отдели се от него и след като прекара ръка по челото си, каза високо, за да я чуят всички:

— Аз дойдох при августейшия си брат. Сир, аз ви моля за живота на неколцина нещастници! — При тези думи тя се отпусна на колене пред Карл Девети, спазвайки напълно етикета: това бе страстната молба на една умоляваща, но поднесена с оная тържественост, която всеки дължи на краля. — Сир! Подарете ми живота на господин дьо Леран, който се втурна в стаята ми, целият намушкан с кинжал и с кървящи рани, а аз бях още в леглото си и той се вкопчи в мен от ужас пред убийците, докато най-после двамата паднахме от леглото на пода. Подарете ми също така живота на вашия пръв придворен дьо Миосен, този толкова достоен мъж, а също така и на господин Д’Арманяк, който е пръв камердинер на Наварския крал!

Тя изрече думите си докрай, спазвайки напълно етикета, макар че Карл бързо я прекъсна. Та той толкова се бил зарадвал на нейното спасение! Да, но после в него отново се върна необуздано ужасното му пренасищане от всичко. Той не можеше да почувствува, нито да възприеме нещо повече, докато Анри и Марго се радваха, че са се видели отново. Те бяха в някакъв свой свят, а Карл — в свой. Неочаквано той разбра, че някой иска нещо от него: сестра му — която го наблюдава, шпионира го и след това ще донесе на майка им онова, което той е казал, и какво е изразявало лицето му! Затова той изцяло промени физиономията си, изведнъж целият почервеня, това не е така трудно; вената на слепоочието му се изду, очите му се извърнаха назад почти с цялата ябълка, до краен предел. После крайниците му затрепериха, главата му също, зъбите му заскърцаха и след цялата тази подготовка той изрева диво:

— Да не съм чул нито дума повече за това, докато не избият всички еретици до един! Отречете се от вярата си! — изрева той на присъствуващите: защото в стаята му имаше още четирима хугеноти, които бяха останали живи само благодарение на него, и майка му щеше да го научи.

Анри понечва да възпре братовчед си Конде: напразно, за него е въпрос на чест да изкрещи със същата сила като Карл. Той не е длъжен да дава никому сметка за своята вяра, освен единствено пред бога, и няма да се отрече от истината, колкото и да го заплашват! При тези думи Карл, извън кожата си от ярост, се нахвърли върху него със сила. Както са на колене, Дю Барта и Д’Обинйе задържат краката му и той започва да крещи:

— Метежник! Бунтовник и издънка на бунтовник! Ако до три дни не пропееш другояче, ще заповядам да те удушат!

Той му даваше три дни срок, което при ужасния му пристъп на безумие действително беше твърде много. Навара, който дължеше сметка пред всички протестанти много повече, отколкото братовчед му, въпреки това и сега постъпи както първия път: благ като агне, той обеща да премине към другата вяра — и то след страшната сеч от тази нощ! Но на него и през ум не му минаваше да удържи думата си, когато даде обещанието пред Карл, и Карл много добре знаеше това. Двамата леко си намигнаха.

— Искам да отида да се порадвам на жертвите си! — обяви, без да щади гърлото си, безумният повелител на кървавата нощ.

Всеки, който бе наблизо — стражи, придворни, любопитни от двора или хора от прислугата, — всички трябваше да свидетелствуват по-късно, че Карл Девети е стоял зад делата си и бе излязъл да види своите жертви. При това на прага ръката му уж случайно докосна ръката на зет му Навара и той бе единственият, който чу как Карл му прошепна:

— Ужасно, ужасно! Нека ние двамата държим един за друг, братко!

После той окончателно стана такъв, какъвто трябваше да бъде: жестокият Карл от Вартоломеевата нощ — и се опиваше от вида на своите мъртъвци, първите, които се бяха натъркаляли току зад вратата му, както и от всички останали по коридорите нататък. Той блъсна с крак встрани безчувствените им крайници и стъпваше върху главите им, които не можеха повече нито да се съпротивяват, нито да мразят. При това непрекъснато бълваше ругатни и заплахи; не беше негова вината, че никой не можеше да го чуе, освен неколцината му неми придружители. Отникъде не се показваше жив човек, защото да убиваш е уморителна работа и след нея убиецът се отдава на сън или на пиянство. Мъртвите обаче бяха останали сами.

Те изглеждаха безброй много, както никога не могат да изглеждат живите. Защото след всяка сбирка живите се разпръсват. Мъртвите не бързат, тяхно е земното царство и всичко, което расте по него — и живини, и съдби, и бъдещето — толкова безмерно, че се нарича вечно. Агрипа д’Обинйе заговори:

Смъртта не е далеч. Тогава чак отвъд

животът е без смърт, но не без цел и път —

животът е спасен, смъртта е победена.

Ний гоним все успех, а не злочестини.

Кой плувал би напред по бурните вълни,

щом може в пристан тих да чака примирено.

Той говореше тихо, както подобава сред мъртъвци, чийто живот се разпростира над всички времена, и затова е бавен и съвсем тих. Шумни са ругатните на обезумелия. Анри познаваше тези стихове: Агрипа ги бе произнесъл за първи път през неговата сватбена нощ, преди да се оформи дългото шествие, начело на което Карл Девети поведе младоженеца заедно с целия си двор към брачното му ложе. Сега шествието беше друго, макар че трябваше да го отведе към същата стая. Анри не се обърна да потърси Марго.

Тя вървеше сред останалите мъже, които не й обръщаха внимание, и фактически вървеше последна. Никога през своето съществуване като принцеса мадам Маргарита не се бе чувствувала толкова незначителна, колкото тук, при преминаването на един безумец и на неколцина победени мъже сред редиците на мъртвите. Какъв необясним израз бе застинал по лицата на някои: изненадани, те дори сякаш бяха засрамени от сполетялото ги безмерно щастие. За сметка на това върху други лица нямаше и следа от одухотвореност и те веднъж завинаги бяха попаднали в ада: мадам Маргарита правеше тази разлика и за миг дори видя същия израз върху лицето на един от предишните си любовници. Тогава усети, че й прилошава. Дю Барта я подхвана и полуносена от него, тя продължи нататък.

Пред една камина двамина стояха изправени един срещу друг — бяха се проболи взаимно с кинжалите си и стояха все още прегърнати. Понякога протестантите не бяха изненадани беззащитни, и тогава те бяха повлекли след себе си колкото се може повече от своите врагове. Някаква жена лежеше безжизнена върху тялото на един мъж, когото явно бе искала да спаси от смърт.

„И тя не е могла да стори нищо — помисли си Марго, полуотпусната върху Дю Барта и влачейки едва крака. — Не е могла да стори нищо. И аз не можах да сторя нищо“ — помисли си тя.

Над перилата на едно стълбище бе увиснало тялото на дебел готвач — високата му бяла шапка бе паднала от главата и се бе търколила надолу по стълбата. Точно в тази поза и Анри бе видял този човек или някакъв друг преди време: тогава той беше пиян, сега беше мъртъв. Впрочем с тази оргиите ставаха две — първата през брачната нощ и сега тази. Тя бе дошла с едно закъснение от шест пъти по двадесет и четири часа, и затова беше и по-добре организирана и след нея още личаха останките и страшните лица — външно те често изглеждаха същите, но всъщност бяха съвсем различни.

Анри се подхлъзна в една локва кръв, това го изтръгна от унеса му и той се взря в изгасналото лице на младия Ла Рошфуко, последния пратеник на неговата майка. Тук Анри не издържа повече и изхлипа. Заровил лице в ръцете си като малко дете, той изстена:

— Мамо!

Приятелите му се престориха, че не са го чули. Карл продължаваше да играе ролята на кръволок и може би действително бе станал такъв по време на това пътешествие през бездните на преизподнята. Марго произнесе тихо, само за Анри:

— Него не можах да го спася. Почти го бях въвлякла в нашата стая, когато те го откъснаха от вратата и го убиха.

Тя изчака: не последва никакъв отговор. Анри бе изминал един твърде дълъг път до вратата, до която бе стигнал сега, бе го изминал без Марго и какъвто и жизнен път да го очакваше занапред, той нямаше вече да бъде същият с нея. През тази врата, белязана от трупа на младия Ла Рошфуко, влезе един друг Анри, различен от онзи, който бе излязъл от там, окрилен само преди час.

Този Анри вече знаеше. Той бе слушал в продължение на цяла една нощ смъртните викове, огласящи Лувърския дворец. Бе поглеждал лицата на мъртвите си приятели, бе се сбогувал за сетен път с тях и с дружеските отношения между хората — бе се сбогувал със свободния волен живот. Една дружина приятели, препускащи рамо до рамо на конете си, и един църковен псалм, подет от всички заедно, докато от полето хубавите момичета тичаха насреща им: така весели и волни се носеха те под бързащите на небето облаци. И ето сега той ще влезе в тази стая като победен, като пленник. Ще се подчини, ще стане нов човек под лъжливия образ на някогашния Анри, който много обичаше да се смее, вечно беше влюбен и никого не можеше да мрази, от никого нямаше защо да се пази.

— Кого виждам за своя най-голяма радост жив и здрав! Нансе, добри ми приятелю, какво щастие, че поне на вас нищо не ви се е случило! Някои се съпротивяваха, знаете ли, когато трябваше само да проявят малко доверие. Нищо не можа да им помогне обаче, и така им се пада. Че кой ли влиза сам така глупаво в капана? Само хугеноти могат да постъпят така. Аз обаче не, аз много по-често от вас съм бил католик, Нансе, и ето сега отново ще стана. Спомняте ли си още как моите хора искаха да ме повлекат след себе си на портата пред моста? Аз обаче исках да вляза вътре, за да отида при моята кралица и при нейната достойна за възхищение августейша майка, където ми е и мястото. На вас, приятелю Нансе, аз бях принуден да ви ударя една плесница, за да ме пуснете да вляза: затова сега пък ще ви прегърна!

И той наистина го стори, преди още капитанът да се опомни от този изблик на добро чувство. Колкото и да се дърпаше или изпъваше назад, той бе принуден да приеме и целувките по двете си бузи, макар да скърцаше силно със зъби. Нансе още не се беше опомнил, когато ловкият нахалник изчезна от очите му.

Анри влезе в стаята, която Марго отключи. Колкото и широка да бе вратата, Карл я закри цялата с тялото си. Той не пусна никой да влезе вътре, макар че веднага се разкрещя да дойде стража, за да види сметката на останалите още живи тук протестанти. Дьо Миосен, първият придворен на краля, падна ничком върху вдървените си колене пред кръволока не като човек, който трябваше да умре, а като някой стар чиновник, когото има опасност по-рано да уволнят. Д’Арманяк, слугата-дворянин, не благоволи да се поклони. Той бе издал единия си крак напред, бе вирнал глава и притискаше ръка до гърдите си. А върху леглото имаше някакъв бял, изцапан с кървави петна вързоп, от който святкаха чифт младежки блестящи очи.

— Кой е това? — попита Карл и забрави да крещи.

Камердинерът отвърна:

— Господин Габриел дьо Леви, виконт дьо Леран. Позволих си да го превържа. Защото той бе окървавил цялото легло. На другите, сир, не можеше да им помогне повече никаква превръзка. — И с едно движение, което издаваше болка и същевременно презрение към смъртта, той посочи много трупове наоколо.

Карл втренчи поглед в тях, после откри онова, което му трябваше.

— Тези неверни псета — изкрещя той — са осквернили стаята на принцеса Валоа, моята сестра, за да се оставят да ги избият тук. Веднага да се отнесат да ги ощавят като добичета! Махнете ги оттук, Нансе!

След тази заповед на капитана не му остана нищо друго, освен да изнесе със своите хора мъртъвците. През това време Карл прикри с цялото си тяло живите. Щом войниците завиха зад първия ъгъл на коридора, той изсъска към дьо Миосен и Д’Арманяк, като извърна страшно очите си нагоре:

— Махайте се по дяволите!

Те не чакаха втора подкана. Дю Барта и Д’Обинйе също се възползуваха от удалата им се възможност. Карл лично заключи вратата подир тях.

Сега той каза:

— Аз разчитам на гасконците: те ще преведат добрия Миосен така, че няма опасност да им се случи нещо по пътя. Марго, ако смяташ да докладваш на нашата майка, че аз щадя хугенотите, тогава аз знам много повече неща за тебе. Ето там един лежи върху собственото ти легло. — И добави повече на себе си: — До него има още място. Защо да не легна и аз? И моят хал не е по-добър от неговия! — и той се изтегна до белия вързоп върху окървавения чаршаф.

Скоро лицето и дъхът му се успокоиха като на спящ. Ала Анри и Марго видяха как изпод затворените му клепки потекоха сълзи. От склопените очи на младия дьо Леран също още капеха сълзи. Така лежаха и почиваха един до друг тези две жертви на последната нощ.