Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (45)

Сънят

На Марго се присъни сън.

В съня си тя беше самата мадам Венера и пазеше като мраморна статуя един лабиринт от високи храсти, които хвърляха хладна сянка върху белия й гръб: тя много добре усещаше това. Защото камъкът бе надарен с чувства и в него живееше съзнание. Тя знаеше, че зад нея, вдясно и вляво на беседката, стояха двама воини, които искаха да се убият един друг заради нея, макар че нито един от двамата не бе вдигнал голия си меч нито на цол. Защото и двамата бяха статуи като нея, затворени в твърда обвивка и приковани за пиедестал като нея. Същевременно една нейна мисъл бе достатъчна, за да падне единият от двамата и да се разбие на парчета.

Тя гледаше с празните си очи към заобикалящия я пейзаж, където всичко — и сребреещата река, и огрените от слънцето брегове, и дворците, и статуите гледаха само към мадам Венера. Вместо хора, пак статуи бяха разпръснати навред и разговаряха помежду си, без да издадат нито звук.

„От теб зависи какво трябва да се случи. Реши, преди да е настъпила нощта. Все още от висините върху теб пада светлината на божественото слънце, затопля гладките ти бедра и прониква в тялото ти, та дори сърцето ти започва да бие. С настъпването на нощта и изстиването на въздуха и ти самата ще изгубиш топлината и силата си. От мрака ще оживеят злите сили и ще извършат онова чудовищно деяние, което ти не желаеш да стане. Ти беше винаги само суетна и равнодушна, мадам Венера, защото твоето чувство е вяло, а съзнанието ти съвсем слабо. Реши се! Реши се!“ — викаха едновременно всички статуи и вече не беззвучно, а чирикайки като птици, да, с пронизителните звуци, издавани от дребните птици „от островите“. Докато всичко из един път заглъхна и в съзнанието се всели някаква празнота.

В тази пълна и завладяла цялата вселена тишина изведнъж се извиси някакъв нечуван досега глас, мощен и отекващ поради безбрежността на пространството. Сънуващата Марго трябваше да събере всичките си сили и да напрегне мисълта си повече, отколкото когато биваше будна: и тя най-после прозря напълно случилото се. Видя някаква лоджия по средата на един голям дворец и в нея стоеше бог. Той чакаше и отначало мълчеше, за да й даде възможност да си поеме дъх и да не умре от ужас, като го види. Той имаше фигура на статуя, дрехата му се спускаше на равни дипли, както у древните, и въпреки излезлия, силен вятър не се поклащаше.

Лоджията се намираше на фасадата на Лувърския дворец, където дотогава тя не бе забелязала нищо подобно. Същевременно видът на познатата сграда напълно се покриваше с първообраза на двореца, който ние цял живот носим в съзнанието си като някакво тайнствено видение; припомняме си го като спомен от най-ранното ни, най-хубаво пътешествие, който никога вече няма да видим и впрочем никъде няма да го открием отново. Сега обаче дворецът стоеше пред нея, облян в светлина с непреходната си прелест и сред красотата на творбите на големите майстори. И се наричаше Синай. Такова беше името му. По средата му се издигаше каменен бог, среден на ръст.

„Ала когато той повдига клепките си, аз цялата блажено потръпвам и ми се иска да извикам: «Да, господи!» — преди още да съм чула дори волята му. Защото аз и без това знам каква е тя. Да не убивам. Сега късата му къдрава съвсем черна брада се раздвижва. Устните му се наливат с кръв, стават тъмночервени и той ме вика с тях. — Принцесо Валоа! — вика бог. Аз се разтрепервам цялата, не мога да кажа нищо от ужас, задето съм си позволила да сънувам, че съм мадам Венера. То беше само някаква празна измама. Ето това сега е истината, святата истина. — Мадам Маргарита! — зове ме бог. — Да, господи!“

Така му бе отвърнала тя. Но не с обичайния си дълбок звучен глас: той се бе прехвърлил върху бог, който говореше с нейния собствен мощен глас. Тя самата едва мълвеше пред него. Но бог я чу и прие думите й. Заговори й така, че тя да го разбере точно, заговори й на гръцки. Да, той й каза на гръцки: „Не убивай!“