Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (66)

Разговорът на морския бряг

Карл Девети се съвземаше от дълбоката си печал. Наварската кралица бе попитана от майка си дали нейното кралче е успяло да й докаже, че е мъж. Тъй като в стаята имаше много хора, Марго се изчерви, не каза нито „да“, нито „не“, а се позова на една антична дама.

— Впрочем, тъй като моята височайша майка ме е омъжила вече, всичко ще си остане така.

Това остана ненаказано само защото мадам Катерина изцяло бе заета с намерението си да наложи избирането на своя син Д’Анжу за крал на Полша. Тя искаше да постигне това пряко волята на императора: толкова голямо бе болното й честолюбие или стремежът й към интриги. Същевременно тя преговаряше с Англия, синът й Д’Алансон да получи за жена кралица Елизабет. При известни обстоятелства Елизабет можеше да получи дори права над френския трон. Само че Елизабет беше по-мъдра от Катерина Медичи, за която Жана д’Албре бе казала на времето, че всъщност е глупава. Затова червенокосата кралица не се впусна в това съмнително приключение, а само се задоволи да води за носа добрата си приятелка. Войската на Анжуйския херцог обсади протестантската крепост Ла Рошел; Наварският крал и неговият братовчед Конде бяха принудени волю-неволю да го придружат.

И двамата се преструваха, че са дошли на драго сърце. Анри бе винаги в добро настроение, винаги готов да поведе войските си срещу непокорния град. Само че щурмуването всеки път се проваляше, от февруари чак до лятото. Причината за това бе, че нападащите винаги се втурваха с яростни крясъци: това не можеше да не привлече веднага вниманието на отбраната на града. Веднъж дори Наварският крал сам стреля с аркебуз. Един гасконски войник видя това иззад градската стена и повика своите другари, за да се възхитят на своя крал.

— Lou noust Henric!^[1] — закрещяха те възторжено от стената на крепостта.

Той също силно се зарадва и още веднъж пред очите им запали фитила. Разнесе се оглушителен гръм, а обсадените размахаха шапки. Не такъв беше случаят обаче с Анжуйския херцог, който едва не бе убит от един подобен изстрел от аркебуз; за щастие, само ризата му се разкъса. Навара стоеше край него и чу как братовчед му възкликна:

— Да можех да съм вече в Полша!

Това отдавна беше негово желание и не само заради несгодите тук, не, а защото пред Ла Рошел стана ясно колко лошо бе положението в кралството. Вартоломеевата нощ се разкри сега пред очите на всички като най-голяма грешка: оттогава насам отново се водеше религиозна война. Адмирал Колини бе настоявал католици и протестанти да воюват съвместно срещу Испания. В резултат на ужасната сеч сега страната отново се разкъсваше от междуособна война и до всичките й граници се разнесе вестта, че хугенотите са успели да задържат крепостта Ла Рошел, защото им подвозвали продоволствие откъм морето. За сметка на това войската на френския крал бе изпояла всички запаси в земите, където се намираше, и вече бе започнала да се разбягва. Но не това беше най-страшното. По-опасни от глада са идеите. На високите постове, тъкмо там, където все още даваха за храна месо, седяха именно недоволните, които се наричаха „политически“, и тъкмо те искаха мир.

Когато човек твърди, че иска мир, въпросът е все пак за какво го иска. Ако в страната цари мир, ще зреят неговите жита, и би трябвало най-напред да се разбере дали той наистина иска мир или държи на него само заради нивите си. Жътвата, която вълнуваше умерените или „политическите“ пред Ла Рошел, се наричаше свобода на съвестта. Те искаха да ги оставят най-после открито да служат на своята религия и да проповядват своите възгледи и воля. Затова именно бдяха особено зорко за опустошенията, на които подлагаха страната им вследствие на религиозната нетърпимост. Но дори и унищожението на страната не може да възпре врага на религиозната свобода. Че какво! Той не забелязва нито опустошенията, нито унищожението, щом като иска на всяка цена да принуди хората да бъдат еднакви. Човекът с изнасилена съвест за него е много по-привлекателна гледка, отколкото зреещите жита и мирът. Освен това той има преимуществото, че може спокойно да заявява пренебрежителното си отношение към мира, също както мадам Катерина или Анжуйския херцог, или Гиз; докато, напротив, всички, които просто искат да бъдат свободни, имат само неблагодарната задача да проповядват мира.

Такива бяха мислите на един пленник, когото всъщност наричаха военачалник на една католическа армия, но всъщност беше само пленник. Впрочем той бе стигнал до тези свои мисли сам, и то тъкмо по времето на тайните си срещи със съзаклятниците. Тогава обаче мислите му не се бяха избистрили още и не се бяха дообработили, така да се каже. Това стана едва по време на разговорите, които той води на морския бряг с едно-единствено лице, с един не особено влиятелен дворянин на служба във войската.

В срещите на „политическите“ между другото вземаха участие Д’Алансон, или Двуносия, както и някой си виконт Дьо Тюрен. Тюрен бе получил точно сведение от двореца за нова сеч, която трябваше да се проведе тук във военния лагер, сред подозрителните, които бяха именно „политическите“. Този път Наварският крал също бе набелязан. И именно заради него се бавеха още, защото първо жена му трябваше да роди син. Веднага след това щеше да се проведе новата сеч. Дори неговите придворни вече бяха предупредени любезно от квартирата на херцог Гиз да напуснат колкото се може по-скоро палатката на Навара; а Дю Га, който бе тук само като любимец на Д’Анжу, вече се осмеляваше открито да заплашва. Как можеше един пленник, чийто живот беше застрашен, да не бъде умерен?!

Партията на „политическите“ уверяваше: ние сме умерени. Гняв и омерзение ни обзеха, когато видяхме какво се върши в областта на държавното управление, съда и финансите на кралството. Всичко е стигнало до краен предел. Сега вече могат да помогнат само най-смелите решения. Д’Алансон, Навара и Конде трябва да въстанат открито. Трябва да се създаде армия на недоволните. Ние ще завземем кралската флота. Английски кораби ще ни докарат подкрепления. По този повод Навара само се шегуваше, макар че го беше страх. Каза:

— Обичаят тук изисква протестантите да бъдат изгонени от техните крепости. После се водят преговори и им връщат крепостите, за да ги изгонят скоро отново оттам. И обичаят си съществува все такъв.

Каза го, защото се страхуваше, че всъщност те нямаше да предприемат нищо сериозно. И действително те направиха само някакви опити, които веднага се провалиха, защото всеки действуваше само под влияние на обърканите си чувства. Така действуваше вятърничавият Д’Алансон. Каква цел преследваше той? Да отрови живота на брат си Д’Анжу: това беше единствената му цел и той нямаше никакви други убеждения. Ако Навара обаче решеше да го изтика от ръководното му място, той начаса щеше да се обърне срещу Навара.

„Затова аз съм най-застрашеният! — помисли си Анри. — На мен всеки може да ми измени и да ме предаде.“

Случи се така, че той въобще загуби вяра във възможността да се предприема каквото и да било пред Ла Рошел, и се отдаде на философствуване. Мъдруваше заедно с други и главно с един незначителен дворянин, който обаче бе родом от южните краища на страната. Този благородник наскоро се бе отказал от съдийското си звание и бе решил да се опита във военното дело — но и тук без особено да се прояви. Той сам признаваше, че не го бивало нито за танци, нито за игра на топка, нито за борби, още по-малко за плуване, фехтовка, езда и скачане, изобщо за нищо. Той дори драговолно признаваше, че ръцете му били несръчни и че не умее да пише четливо. После добавяше, без някой да го подкани: не умеел дори да запечата едно писмо, нито да си подостри перо за писане, още по-малко пък да обуздае кон.

С всички тези свои недостатъци той повече удиви Анри, сякаш това бяха негови качества. Защото те двамата бяха близки по дух и Анри — волю или неволю — призна това. Стигна по-далеч: дори физиката на дворянина Перигор му напомняше неговата собствена — ниският ръст, набитото тяло, физическата сила. Впрочем лицето на четиридесетгодишния мъж вече бе зачервено, а лисият му череп бе леко заострен. Изразът на лицето му беше дружелюбен, но белязан от тъгата, че е живял и е разсъждавал. Новият приятел на младия Анри Навара се наричаше господин Мишел дьо Монтен. Веднъж Монтен каза:

— Сир, вашето настоящо положение ви поставя наравно с един застаряващ мъж. Ние и двамата сме победени: аз от годините, а вие от своите врагове, което не е окончателна победа, каквато, за жалост, е победата на годините — повтори четиридесетгодишният. — С една дума, в този миг ние можем да се разберем и на вас ви е ясно какво лежи в основата на човешкото поведение. Вие се оплаквате от непоследователността и безцелността на действията си. Наистина вие вините за това херцог Д’Алансон.

— Той е вятърничав. Ако бях на негово място, бих помогнал на свободата да извоюва победа над насилието.

— Но преди всичко това би била вашата собствена свобода — подхвърли Монтен и Анри усмихнато се съгласи с него. — Вие бихте си върнали свободата. В основата си обаче вашият бунт и пристигането на англичаните тук биха предизвикали смут и нови убийства. В повечето случаи, когато действуват, хората обръщат всичко с главата надолу. Който призовава към действие, призовава към смут.

Тук и двамата замълчаха за известно време, докато вървяха между палатките и отвътре можеха да ги чуят. После лагерът остана зад гърба им. Едно оръдие стърчеше самотно, затънало в пясъка на брега. Редките постове, заметнали шинелите си към посоката на вятъра, ги попитаха за паролата и те двамата извикаха високо към празното пространство:

— Свети Вартоломей.

После помълчаха още малко, за да привикнат с дивото бучене на вятъра и на вълните. Обсадената крепост Ла Рошел се издигаше сива пред отрупаното с разкъсани облаци небе и пред морето, чиито вълни се гонеха с рев из безкрайността. Коя войска би се наела да атакува тази крепост, извисяваща се съвсем открито като преден пост на безкрайността? При тази гледка Анри и неговият спътник си помислиха едно и също. За Анри подтикът да мисли бе чувството; то излизаше от дъното на душата му и с голяма бързина се издигаше до гърлото, което се свиваше, и до очите, които се овлажняваха. Докато това чувство се надигаше у него, младият Анри позна безкрайността и безполезността на всичко, което трябва да има край.

Спътникът му заговори за противоречивостта на човешките действия.

— Един велик човек навредил на своята религия, защото искал да се покаже по-ревностен неин защитник, отколкото му подобавало.

— Кой е бил този човек?

— Insani sapiens^[2] — произнесе той срещу вятъра.

Хораций бе изразил в стихове мисълта, че както мъдростта, така и справедливостта могат да стигнат твърде далече. Следователно той в никакъв случай не можеше да свързва с този „велик човек“ Анжуйския херцог. Вдъхновителят на Вартоломеевата нощ — и мъдрост, и справедливост! Но спътникът на Анри все пак имаше предвид Д’Анжу и само по примера на философите нарочно не се изрази точно. Той изброи още примери на непоследователни постъпки и тъй като те бяха взети от древността, можеше спокойно да назове имената. Анри предпочиташе да чуе мнението му за живите им съвременници. Спътникът му обаче не се съгласяваше да излезе от общите разсъждения. Ала те стават учудващо близки, щом се отнасят до неща, които засягат човека така, както го засяга животът му. Спътникът му смяташе, че няма нищо по-чуждо на религията от религиозните войни: и той го каза, колкото и чудовищно да прозвуча то. Религиозните войни нито произхождали от вярата, нито можели да направят хората по-благочестиви. За едни те били средство да осъществяват собствените си честолюбиви замисли, за други — възможност да забогатяват. Светци не се създавали по време на религиозните войни. Те само отслабвали народа и кралството. И то ставало плячка на чужди въжделения.

Монтен не назова никакво име, нито името на мадам Катерина, нито на сина й Д’Анжу или пък имената на някои протестанти. И все пак това бяха най-смелите и дръзки думи, които някой можеше да се осмели да каже. Не само бурята и вълните бушуваха срещу тях: почти цялото човечество би ги заглушило с възмутените си викове. Анри бе силно учуден, че един обикновен дворянин се осмеляваше да изговори нещо, което никой крал или владетел нямаше право да признае гласно. Той самият понякога се бе съмнявал в ползата от религиозните войни: но съвсем да се разколебае в ползата от тях, това би означавало да осъди тъкмо личностите, пред чиято памет се прекланяше: майка си и адмирала. Действително пред крепостта Ла Рошел „политическите“ си бяха дали клетва, че ще се борят само за умиротворяване. Но това чисто и просто бе нов предлог за удовлетворение на тяхното честолюбие, на техните въжделения. Те, които замисляха да нападнат Франция заедно с англичаните, нямаше да приемат благосклонно думите на дворянина от Перигор. Може би въпреки всичките си приказки за умереност Алансонският херцог щеше да го хвърли в най-дълбока тъмница и да го забрави там завинаги.

Анри почувствува силно възхищение от смелостта на този човек и то бе толкова голямо, че затъмни и последните следи от недоверие у него.

— Коя вяра е правата? — попита го Анри.

— Знам ли аз? — отвърна дворянинът.

По този начин той се разкри и се издаде, нещо, което никой не би сторил, освен ако не е сигурен, че разговаря със себеподобен, комуто може да се довери напълно. Така беше, двамата се бяха познали и напълно се довериха един другиму. Затова Анри пое ръката на Монтен и я стисна.

— Да влезем в онази изоставена къща — предложи той. — Обитателите й са избягали, но виното си сигурно са оставили.

Къщата бе построена съвсем близо до брега и бе обстрелвана откъм водата. Защо? От кого? Никой вече не можеше да каже — нито нападателите, нито някой от бегълците. Анри и дворянинът от Перигор се промъкнаха през порутения вход. Вътре от тавана бяха попадали греди и през покрива прозираше небето. Ала от отвора за избата все още се подаваше краят на една стълба и виното действително беше долу. Двамата гости седнаха в някогашната кухня върху повалена греда и се чукнаха.

— Ето ни гости — рече дворянинът, — гости на една земя, където никое убежище не е вечно. Ние напразно се бием заради тях. Аз от своя страна никога не съм се старал да придобия повече от онова, което ми е било отредено от съдбата, и живея и досега, когато старческата възраст вече ме поема, в един малък наследствен замък.

— Война е и вие бихте могли да го загубите — каза Анри. — Да пием!

— Аз пия и виното би ми се усладило още повече, ако вече бях загубил имота си и се бях освободил от всички грижи по него. На мен ми е присъщо винаги да се опасявам от най-лошото, а когато то наистина дойде, да го приемам със спокойствие. За сметка на това трудно понасям несигурността и колебанието. Аз наистина не съм никакъв скептик — увери дворянинът.

— Знам ли аз? — повтори Анри. Преди малко това бяха думите на дворянина, но той вече ги бе забравил.

— Да пием! — предложи дворянинът. — На прага на старостта човек би трябвало да бъде, предпазлив във всяко отношение; понякога обаче аз съм склонен да се съглася с един познат на мои познати, който, достигнал вече сериозна възраст, отиде да си избере жена от място, където жените се купуват. По този начин той слезе до най-ниското стъпало, но то именно е най-сигурното.

— Да пием! — възкликна Анри и се разсмя. — Вие сте смел човек! — добави той и бе съвсем сериозен. Имаше предвид признанието на дворянина за религията. Дворянинът обаче разбра в друг смисъл думите му.

— Да, и аз станах войник. Исках да изпитам мъжествеността си. Опознай сам себе си! Единствено самопознанието заслужава да му се отдам напълно. Та кой ли познава дори тялото си? Аз съм ленив, отпуснат и съм несръчен в ръцете; но много добре познавам своите органи, а затова и духа си, който е свободен и никому не е подчинен. Да пием!

И те пиха още доста време. Когато спътникът му, вдигнал чаша в ръка, запя тихо един стих от Хораций, Анри също му пригласяше:

По външност и по сила, по дарби на ума,

по мъжка добродетел, имот и потекло

съгласен съм да бъда за първите последен,

последните когато за техен пръв ме сметнат.

После те станаха и като си помагаха взаимно да се измъкнат изпод развалините, излязоха на открито и там видяха, че все още вървят ръка за ръка. Винените па̀ри бавно се разнесоха. Анри каза сред грохота и шума на океана:

— Аз обаче съм и си оставам пленник!

— Насилието е силно — заяви спътникът му. — По-силна е обаче добротата. Nihil est tam populare puam bonitas.^[3]

Анри завинаги запомни това, защото го чу, когато то можеше да бъде единствената му утеха. Да бъдеш добър, значи да бъдеш народен, нищо не е по-близко до народа от добротата. И той попита спътника си, изпълнен с доверие:

— Наистина ли всички наши деяния се извършват с главата надолу и който призовава към действие, призовава към бунт?

При тези думи, които той сам бе изрекъл в началото на този разговор, взел доста неочаквани обрати, господин Мишел дьо Монтен се опомни. Опомни се чия ръка държи и я пусна. Обърна се с гърди и лице към океана.

— Великият наш бог на небето — произнесе той, като наблягаше на всяка сричка, — нашият бог рядко ни удостоява да действуваме благочестиво.

— Какво означава да действуваме благочестиво? — попита Анри също с поглед към морето.

Монтен се изправи на пръсти, за да произнесе онова, до което по изключение този път не бе стигнал по пътя на самовглъбяването. Някакво велико внушение свише го прониза и го накара да заговори:

— Предположете, че една армия, една цяла армия коленичи и вместо да нападне, започне да се моли. До такава степен е убедена, че й е предопределено да победи.

И тази мисъл Анри запомни в душата си до един определен ден.

Това беше краят на техния разговор. Стражи, предвождани от един офицер, ги върнаха обратно в лагера. Там ги бяха търсили. Дори се бяха изплашили, че Наварският крал е избягал.