Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (75)

Приключението на един обикновен гражданин

Кралят, който не се доверяваше на приятелите си, трябваше да дочака майка си мадам Катерина да му обърне внимание върху онова, което бе наложително за момента: да се сложи край на всички зли слухове относно нравите на негово величество.

Рано една сутрин на вратата на малкия магазин на един парижки търговец на бельо на име Йортбиз се позвъни. Съпрузите Йортбиз чуха звънеца чак в спалнята си, макар че тя гледаше към двора. Отначало те не посмяха да станат от леглото и всеки държеше другия да не би все пак той да реши да се изложи на опасност. Но тъй като звънецът продължи да звъни настойчиво, не им остана нищо друго, освен да станат и да видят кой е. Съпругът навлече палтото си, а жената взе молитвеника.

— Дръж го пред очите им, Йортбиз, и отричай всичко, което може да си говорил някога за Лигата. Кажи, че си говорил под влияние на виното и че вчера дори си бил на изповед.

Тя се промъкна подир него и се скри зад тезгяха, откъдето наблюдаваше, докато той се зае да маха напречния прът, с който залостваха вратата, резето и веригата. Звънецът звънеше и дрънчеше и въпреки това през дебелите дъбови дъски отвън се чуваха гласове. Търговецът на бельо се молеше гласно. Из един път вратата се отвори и пред нея застана собственият му шурей Аршамбо, който служеше в стражата на кралския дворец Лувър. Той удари аркебуза си о пода и рече строго:

— Господин Йортбиз, елате с нас! — После видя как сестра му се подаде иззад тезгяха и веднага добави приглушено: — Не знам какво трябва да те правим, зетко, но сме четирима. Затова ела с нас.

Показаха се и останалите трима, а Йортбиз, вместо да се моли, се нахвърли върху войниците. Заплаши ги с Лигата, където той бил на служба и на заплата. Членуващите в нея били къде-къде по-важни хора от стражите на краля, който само се забавлявал с момчета! Дори свещениците проповядали от амвоните срещу това.

— И така да е, приятелю Йортбиз — рекоха войниците, — но бъди добър и ела с нас; може би няма да се наложи да те бесим.

Намеси се и жената:

— Никой от онези, които са ви повярвали, не се е върнал обратно. Аз теб ще те задържа тук, братко, вместо мъжа си и тежко̀ ти, ако нещо се случи с моя старец!

Така аркебузирът Аршамбо остана като заложник в магазина, а тримата въоръжени мъже отведоха търговеца на бельо Йортбиз в Лувърския дворец. Гражданинът познаваше портата, моста и сводестата арка, зер колко често бе минавал оттук, за да стигне до Лувърския кладенец, където се помещаваха финансовите служби, дебнещи приходите му. Оттам нататък всичко му беше непознато и никак не беше трудно да го изплашат или заслепят, пък и всеки свикнал с тази обстановка имаше преимущество пред него, но за какво ли му беше то? Дори самото му влизане днес тук не мина незабелязано както обикновено. Друг път най-много да го заплашеха с тъмничаря, ако не побързаше да се махне от очите на стражите; в такива случаи той се позоваваше на качеството си на почтен гражданин и зет му свидетелствуваше за него. Днес той чуваше от всички страни „Йортбиз“: още стражата на вратата произнесе името му, после чиновниците и по-късно, когато вървяха между кухните. Всички врати, край които той минаваше с въоръжените си придружители, се разтваряха; „Йортбиз“ — си шушнеха хората и всеки път лицата им ставаха някак особени. Той дълго не можеше да се сети какво му напомняха тези лица, докато най-после един изплашен вътрешен глас му пошушна:

„Йортбиз, точно такава мутра правиш и ти, когато сваляш почтително шапка, като видиш да носят край тебе ковчег.“

Пред парадното стълбище пазачите му го предадоха на двама швейцарци, от които единият тръгна напред, а другият след него. Сводестият коридор, през който те вървяха отначало, тънеше в полумрак, защото беше още много рано и това беше западната страна на двореца. Пътят им ги водеше надолу по стълби, после нагоре и край ъгли, и на търговеца на бельо се струваше, че този път няма край, и коленете му трепереха.

— Къде ме водите, побратими? — попита той швейцареца пред себе си, но все едно, че бе попитал стената.

Чуждият наемник дори не помръдна дебелата си глава, а крачеше напред с огромните си обуща, стиснал с окосмената лапа на издадената си напред ръка алебарда. Йортбиз въздъхна и се приготви да го отведат ако ще и накрай света, където не се провижда ни месец, ни звезди. Тогава оглупелият му поглед съзря някакво блестящо отражение — на злато, сребро, рубини и мрамори, богати дамаски и брокати, слонова кост и алабастър. Всички имена на скъпоценни вещи изплуваха в съзнанието му при светлината на изгряващото утро, която влизаше в разтворената насреща му зала. Прозорците на оттатъшната стена пламтяха с блясъка на изгрева — и чак тогава обикновеният гражданин се убеди действително, че се намира в кралския дворец. По-късно той можеше да се закълне, че в същата тази зала, през която вече бе минал, много придворни мъже и дами прекарваха изискано времето си. Той не можеше да съобрази, че изобразените върху големите картини и гоблени лица му се бяха видели като живи в сиянието на утринните лъчи. Дори му се стори, че след като бяха отминали залата, започна да чува гласовете на господата там вътре; дочу звуци на арфа — и не одобри това в душата си. Тук още от рано заран се отдаваха на безполезни занимания!

Така подготвен, той бе предаден за трети път на нови придружители, но този път те не бяха войници, а двама изящни млади благородници — може би камердинери или пажове; каквито и да бяха, той видя, че бузите им бяха начервени и пригладените коси ограждаха лицата им като на жените, и може би със същата цел, както при тях — да бъдат галени и да им се любуват. Бедният гражданин усети, че започва да му се завива свят, докато двете изискани момчета му се усмихваха и привеждаха леко стройните си вратлета към него, Йортбиз. Те никога нямаше да влязат да си купят от неговата стока. Якички на басти, прозрачни като дъх, но със златни нишки, ние не продаваме такива. И въпреки това те вървяха с него като със себеподобен, въведоха го в една стая и дори му назоваха с нежните си гласчета името й. А залата бе отрупана с толкова много злато и така блестеше, че той забрави и ума и дума. Погледна объркан към красивите момчета и виж ти — те му отвърнаха с благодарни погледи и го насърчиха любезно.

— Господин Йортбиз — изчуруликаха те, — сега ние ще отворим още две врати и ще ви съпроводим до трета. Пред нея обаче ние ще останем отвън, а вие ще влезете сам, защото там никой не бива да ви последва.

Ето ти нов страх. Какво ли още го очаква! Той вече бе свикнал с присъствието на двамата любезни младежи, то дори до известна степен бе започнало да разклаща предубеждението, което гражданинът изпитваше към дворянското съсловие и неговите нрави. Той вече се бе настроил примирително към дворцовия живот и дори си мислеше, че може би поповете напразно така го хулеха в своите проповеди. Дворът си има и хубавите страни и човек трябва да влезе в положението на краля. Ето например аз, Йортбиз, не видях нищо нечестиво тук. И той влиза с по-сигурна крачка в двете следващи зали. При вида на една гола статуя Йортбиз побутва отстрани с лакът единия от новите си приятели. И ето те се спират пред третата врата.

— Господине — препоръчват му, — умолявате се да влезете вътре и да благоволите да отворите широко очи.

— Благоволете да гледате и да запомните всичко — напомнят му още веднъж настойчиво и всяко от момчетата разтваря едно крило на вратата.

Йортбиз прекрачва прага и вратата се затваря зад гърба му. Той се вижда в някаква здрачна стая, денят се е спрял зад завесите на прозорците, а встрани мъждука слаба нощна светлина. Постепенно той почва да различава очертания и главно вижда едно легло. Завесата на балдахина е отдръпната и — кой спи там? Той прави още една крачка напред, и нали са му го разрешили и дори препоръчали — широко отваря очи. А те едва не изскачат от орбитите си. Косите му щръкват право нагоре, той потреперва от ужас и пада на колене.

Кралят! Той и никой друг. Дори само по устните може да го познае човек; но в този миг негово величество насочва сърдитото си око към Йортбиз, без да извръща лице. Точно така пронизва едното от очите му и приветствуващите го хора, когато той гледа към тях от дъното на каляската си. Но тук няма никаква каляска, Йортбиз, събуди се! Пред теб е кралското ложе. Окото на твоя крал ти прави знак да погледнеш кой лежи до него. Та това е самата кралица! Колкото и да се щипеш по крака, това си е пак кралицата, нейната белезникава коса и нейният остър нос. Ти си удостоен да видиш кралската двойка, ти си избран! Нейно величество кралицата извръща главата си върху възглавницата, за да можеш ти да я видиш и от другата страна. Тя почива до негово величество краля също както кумицата Йортбиз, която всеки познава и която лежи до мъжа си в съпружеската им стая зад магазина. Толкова е просто всичко тук и все пак е необикновено като чудо. На хиляда души един не може да види подобна гледка. Само ти единствен.

Йортбиз скръства благоговейно ръце на гърдите си и скланя чело, за да не злоупотреби с честта, която му е оказана. Някой го докосва по рамото. В умилението си той не е усетил кога се е отворила вратата. Измъква се от стаята заднишком на колене. Двете момчета му подават ръка да се изправи. Те разбират неговото голямо вълнение и му съобщават, че го очаква подкрепителна закуска. Трапезата е сложена в голяма зала между една галерия и някакво стълбище, така да се каже на публично място. Той сяда пред приборите за един човек, стоящият край него главен лакей вдига жезъла си и в залата прииждат готвачи и всеки носи поднос, тежък не по-малко от осем фунта сребро, и във всеки поднос има всевъзможни риби, меса и сладкиши. Виното се излива в чашата му от съдове от рубинено стъкло и със златни чучури и на всичко отгоре край него сяда една красива девойка. Той усеща това, макар че не вдига поглед от пълната си чиния.

„Йортбиз“ — произнасят зрителите, които идват някъде откъм галерията или откъм стълбището, застават на почетно разстояние от неговата маса, навеждат се напред, произнасят „Йортбиз“ и се отдалечават на пръсти.

— Господин Йортбиз, вие сте вече известен човек. — Това е ласкавият гласец на девойката. — Аз бих желала да ви помоля за едно благоволение, господин Йортбиз. Когато разказвате навън онова, което ви се е случило тук в Лувърския дворец, не забравяйте и за мен. Аз съм госпожица дьо Лузинян.

При споменаването на знаменитото и легендарно име търговецът на бельо въздиша: това вече беше твърде много. Твърде много му се беше струпало вече и накрая го натъжи, вместо да го накара да се почувствува горд. Йортбиз хвърли толкова мрачен поглед към присъствуващите, че те се оттеглиха и мнозина му се поклониха ниско. На него не можеше и през ум да му мине, че те изпълняват само някаква роля. Никога нямаше да повярва също така, че рибата, която френският крал бе заповядал да му поднесат, е от вчера, а сладкишите — още по-отдавна. Виното бе купено от кръчмата, у дома си той пиеше по-хубаво: това поне все пак разбра. Не можеше да го повярва, гаврътна няколко чаши и то му се видя още по-лошо. Оставаше дьо Лузинян, която впрочем също не бе истинска. Мадам Катерина му бе изпратила една от бедните придворни девойки от своя „летящ отред“, за да се занимае с този човек от народа. Първото, което трябваше да го смае, беше славното й име. След изпитите чаши кисело вино той все пак набра смелост, намигна хитро на полуразголената девойка и посегна към нея. Сам не разбра как така столът му се катурна изведнъж.

Йортбиз беше нисък и закръглен човек със зачервено лице и посивели коси. Сега той се видя как изпълзява на четири крака изпод масата — видя отражението си в огледалата наоколо. Госпожицата бе изчезнала и това не го учуди. В този миг той имаше непоколебимото чувство, че са го измамили от край до край. Реши да разкаже за всичко това на хората от своята улица. Нека Лигата и нейните водачи извлекат ползата от неговото приключение! Само че той не знаеше как може да излезе от двореца. Всички го бяха изоставили — и зрителите, и госпожицата, и готвачите, и сериозният лакей, дори и изисканите придворни момчета, които все пак бяха станали негови приятели. Той трябваше сам да намери пътя и да стигне през много безлюдни помещения в един сводест коридор, пълен с войници, където някой го сграби за яката. Нямаше вече никакъв господин Йортбиз, изблъскаха го чак до Лувърския кладенец и оттам на моста. Стражата на портата също не го познаваше вече: разпитаха го грубо, пребъркаха му джобовете и го изритаха, извън портата на двореца.

И през ум не му мина да признае на войниците какво всъщност бе видял вътре. Впрочем сам вече се съмняваше във видяното. И колкото по-дълго вървеше през града, толкова по-непозволено и подозрително му се струваше преживяното. То не му подобаваше; неговият здрав смисъл му подсказа, че тук трябва да бе имал ръка сам дяволът. Дори реши веднага да отиде да се изповяда. Но се оказа, че бе стигнал своята улица, и всички съседи наизлязоха от къщите си, а той изтича в своята и се пъхна в леглото. Госпожа Йортбиз веднага му донесе чаша греяно вино.

Чак след два часа — тъй като той беше мъж на място — жена му успя да изкопчи истината. Вечерта обаче историята бе известна на цялата улица, а на другия ден — на цял Париж. Хората се стичаха от другите части на града, за да чуят лично от неговата уста, че кралят спял с кралицата. Това принесе неизказана полза на кралския дом и навреди силно на Лигата, поради което отец Буше започна да хули Йортбиз в своите проповеди и дори го нарече подкупен и оръдие на сатаната. А през това време дребният търговец на бельо си настояваше на своето, защото с течение на времето то го изпълваше с все по-голяма гордост и ставаше за него още по-сигурно, отколкото в деня на събитието.

— Йортбиз, какво всъщност видя?

— Негово величество кралят лежеше в своето златно легло със златната корона на главата, а до него лежеше нейно величество кралицата, красива като утринната зора. Това е истината и аз ще я повтарям до последния си час.

Той повтаряше това цели тринадесет години. После кралството стигна дотам, че кралят бе убит, а наследникът му Анри, четвъртият със същото име, трябваше да побеждава неговите французи на бойното поле, защото иначе те щяха да паднат в ръцете на Хабсбургите. За да съживи и освежи своите процесии, Лигата пусна тогава жените да танцуват голи по улиците. Разпуснатостта им всяваше ужас, кръвожадността им ги правеше чак смешни. Дребният търговец на бельо, известен в целия град със своето приказно приключение, не бе първият — но и върху него развилнелите се жени се нахвърлиха като върху враг на светата църква.

— Този е Йортбиз, който бил видял Валоа да спи с курвата си!

Множество боси крака тъпкаха поваления Йортбиз, докато той издъхна.