Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (43)

Белегът

Те се спряха и впиха поглед един в друг, докато навън в коридорите още се чуваше шумната глъчка на отдалечаващите се дворяни. После шествието се проточи по срещуположното крило на двореца, светлината на факлите отскачаше от един прозорец на друг; започна да се развиделява. Народът, който се събуждаше извън стените на двореца, в лодките по реката и в крайбрежните къщурки, не можеше да не си помисли:

„Лувърският дворец отново гори в пламъците на ада. Кой знае какво ни очаква?“

Те се гледаха един друг известно време, после мадам Маргарита описа с изваяната си ръка едно движение отгоре надолу, което означаваше; съблечете се, сир. Тя самата свали нощницата си едва когато стоеше вече на ръба на леглото; познаваше много добре недостатъците на фигурата си и знаеше, че те личаха повече, когато стоеше права, отколкото, ако е легнала. Преди всичко обаче искаше да се запознае спокойно с общия вид и телосложението на този нов за нея мъж. Защото мадам Маргарита беше добра познавачка на хармоничния строеж — бил той на мъжки тела или на латински стихове. Новият й мъж опипваше нервно колосаната си къдрава яка, не можеше да разкопчае празничния си костюм от бяла коприна. Костюмът бе ушит така, че чрез ръкавите с големи буфани да го прави широк в раменете и тесен в кръста. Бедрата му се очертаваха яки и твърди и правеха по-дълги младежки слабите му крака. До известна степен беше възможно това впечатление да се постигне изкуствено: вещата в тези въпроси жена очакваше с известна тревога да види как ще изглежда той в действителност. Но виж ти, той дори бе по-съвършен, отколкото обещаваше облеклото му. Мадам Маргарита направи няколко сравнения и за първи път откри действително осъществени всички изисквания на античността, които тя бе смятала вече почти за легендарни, и до такава степен бе изненадана, че на първо време върху лицето й останаха изписани школуваното любопитство и величественост. Едва когато тя почувствува възбудата, която облада цялото му тяло, кръвта се разбушува и у нея; и не беше вече никаква познавачка, когато се докосна до напрегнатите му силни крайници.

Този път и двамата се оказаха като никога дотогава ненаситни на насладата; това се дължеше на надпреварата на техните две природи, достойни една за друга. Когато след години, погълнат изцяло от страстта по други жени, Анри щеше да отрича, че е обичал някога Марго, той щеше да назовава състоянието си от тази и всички следващи нощи с една дума, която използуват и низшите духом, и слабите натури в желанието си да се похвалят. Ала вместо това той можеше да потвърди, че има случаи в живота, когато плътта се вдъхновява и напряга до смърт. И може би в такива мигове човек наистина е много по-близо до смъртта, отколкото си мислят преливащите от жизнени сили, само че тогава те не се и сещат да осветят всички кътчета на своята природа. „Нас ни очаква смъртта“ — Анри сякаш беше чул съвсем неотдавна тези възвишени слова и те бяха съвпаднали напълно с неговите най-съкровени предчувствия. Тези възвишени слова изплуваха в последния миг в изнурения му от любовна нега мозък.

Последва кратка почивка, защото желанието му за наслада го преследваше дори в съня: още, още! Затова той скоро се събуди и целуна с още затворени очи тялото до себе си, когато се натъкна с устни на някакъв белег. Погледна го веднага, опипа го: той разбираше от белези. Един белег може да е от удар, от куршум, от ухапване със зъби и може да се получи на бойното поле, както и в ложето на страстта. За да се определи произходът му от голямо значение е върху коя част на тялото се намира. Ако войник има белег там, където беше белегът на Марго, то значи този войник е побягнал някога от бой и се е отдалечил в буен галоп с коня си. Не е необходимо да бъде страхливец; дори един крал на Франция и на Навара, на име Анри, известен със своята смелост, сам щеше да получи в бъдеще белег на същото място. В случая обаче се касаеше за една от най-красивите части на тялото на жената, която е моя, само моя — и щом някой вече я е ухапал, значи, тя не е само моя! Затова той я разтърси силно и тъй като тя не откликна веднага, извърна я с лице към себе си и я запита грубо, гледайки право в едва разсънилото се лице:

— Кой те ухапа по задника?

— Никой — отвърна тя и отговорът й гласеше точно така, както той очакваше.

Затова извика яростно:

— Лъжеш!

— Говоря истината — увери го тя, седна и посрещна яда му с най-неподправена невъзмутимост както в гласа, така и в израза на лицето, докато през ума й мина:

„О, горко ми, той твърде рано го забеляза! Само след седмица това нямаше да му направи толкова силно впечатление!“ — така мислеше мадам Маргарита от опит.

— Та там още личат зъбите — настоя той.

— Само прилича на зъби! — отвърна тя и колкото по-неправдоподобен бе отговорът й, толкова по-убедителен бе тонът на гласа й.

— Но това все пак са зъби! Зъбите на Гиз!

Тя го остави да повтаря това колкото искаше. „Най-накрая ще му омръзне и когато му поднесе незабележимо гърдите си и той ги хване в ръце, ще забрави за белега.“

И тя благоволи да повдигне леко пищните си рамене и отвърна:

— Нито е Гиз, нито който и да било друг!

Това го ожесточи още повече.

„Но колко е трудно и почти невъзможно да се браниш срещу някакво несправедливо обвинение! В толкова много отношения той би могъл да ме обвинява с основание, а ето че измисли точно това най-несправедливо! Нима наистина трябва да му разкажа как се отнесоха към мен една заран майка ми и брат ми, кралят, когато ме извикаха при себе си, за да ме принудят да се откажа от Гиз и да приема Навара за съпруг? Как не може да разпознае разкривените стари зъби на мадам Катерина!“

— Кажи ми истината! Кажи ми истината! — изстена той, като я стискаше здраво.

„Какъв ревнивец! А ако му я кажа? На какво ли би бил способен в такъв случай? Нима ще ми повярва, че само заради него, само за да се оженя за него, са ме били и са ме ухапали? Такъв, какъвто е, той няма да повярва: ще ме принуди да му призная, че тогава тъкмо се бях отделила от Гиз. Какво заплетено положение!“

Неочаквано той я пусна и заудря възглавниците. Вместо нея удряше с юмруци покритото й с черна коприна легло, което се славеше с това, че доста сцени се бяха разиграли върху него.

„Всъщност той мисли, че бие мен! — и тя се издърпа към ръба на леглото, готова всеки миг да скочи. — Ей сега ще дойде моят ред. И как бие!“

И Марго го оцени високо и разбра, че обича единствено него. Затова реши окончателно да не му признава нищо, докато той се измъчваше.

— Признай! Признай!

Неочаквано той съвсем промени гласа си.

— Ти никога няма да ми кажеш истината. Та как мога да очаквам това от дъщерята на жената, която даде на моята майка…

Ето я страшната дума, ето я ужасната мисъл! Досега Марго бе лежала и той я бе гледал отгоре надолу. След тази мисъл и изречената дума тя също се изправи и двамата се ослушваха да чуят ехото й и се погледнаха дълбоко изплашени. Нейното следващо движение бе да прикрие голотата си, а той веднага напусна леглото. И докато той припряно обличаше дрехите си, двамата тайно се търсеха с поглед: той, за да разбере коя бе жената, която така долно го бе унизила; тя от своя страна искаше да разбере дали действително го бе изгубила, и се увери:

„Не, той ще се върне отново и ще бъде още по-привързан защото от тази нощ нататък нас ще ни свързва общата вина. Докато той все още я нарича вина, няма да ми се насити. Любими мой Херкулес — помисли си тя на латински. — Как безкрайно те обичам!“

А той вече стоеше облечен в костюма си от бяла коприна и оправяше безкрайно дълго колосаната си къдрава яка, после каза късо по войнишки:

— Още днес ще настигна войските си във Фландрия.

— Искам да ти дам образа на един светец, който да те пази — каза тя и се наведе встрани над едно ковчеже с книги, — неизменните й приятели, когато в стаята й нямаше мъж; извади отвътре една книга, откъсна една страница и му я подаде. Ръката й беше красива, а жестът — делови. Тя много добре чу как той едва сдържано изхлипа и въпреки това не вдигна повече поглед към него — излегна се отново върху леглото и когато той затвори вратата след себе си, Марго вече заспиваше.

„Защото, изнурен от любов — мина й в последния миг преди заспиването през ума, — човек не е много подходящо действуващо лице за трагедия.“

И й се присъни сън.