Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (2)

Пътуването

Малко по-късно кралица Жана премина към протестантската вяра. Това беше значително събитие — не само за нейната малка страна, която тя се стремеше според силите си да направи протестантска. То укрепи боевия дух и влиянието на новата религия навред. А тя го бе сторила, защото нейният съпруг Антоан събираше както в кралския двор, така и по време на походите си все повече любовници край себе си. Тъй като преди това той беше протестант и от слабост отново бе приел католическата вяра, тя стори обратното. Възможно е да бе променила вярата си от благочестивост, но най-вече като предизвикателство към неверния й съпруг, към кралския двор в Париж, към всички, които я обиждаха или й се изпречваха на пътя. Нейният син трябваше да стане някога велик владетел и това той можеше да постигне само като застане начело на протестантските армии — болезненото честолюбие на майка му разбра това твърде рано.

Когато най-после наближи времето да заминат за Париж, Жана прегърна сина си и каза:

— Ние заминаваме, но ти не бива да мислиш, че това ще бъде удоволствие. Защото ще пристигнем в един град, където почти всички са против нашата вяра и против нас. Недей никога забравя това! Сега ти си на седем години и можеш да разсъждаваш. Спомняш ли си, че вече ходихме веднъж в кралския двор? Тогава ти беше съвсем малък и не си спомняш. Може би баща ти би си го припомнил, ако не бе забравил и потъпкал толкова много от онова, което е било някога.

Тя потъна в горестен размисъл. Той я подръпна заръката и попита:

— И какво се случи тогава в двореца?

— Тогава покойният крал беше още жив. Той те попита би ли желал да бъдеш негов син. Ти му посочи баща си и му отговори, че това е господин баща ти. Тогава покойният крал те попита не би ли желал да станеш негов зет. Ти отвърна „разбира се“ и оттогава в кралския двор те представят като годеник на кралската щерка; те искат да ни впримчат по този начин. Казвам ти това, за да не вярваш на всичко и да не им се доверяваш.

— Чудесно! — възкликна Анри. — Значи аз имам жена; и как се казва тя?

— Марго. Тя е дете като тебе и не би могла още да мрази и да преследва религията. Въпреки това аз не вярвам, че ти ще се ожениш за Маргарита Валоа. Нейната майка, кралицата, е твърде зла жена.

Анри забеляза как лицето на Жана се промени, когато спомена името на френската кралица. Той се изплаши и това даде силен тласък на въображението му. Той видя в мислите си една ужасна, нечовешки разкривена физиономия, една лапа с извити остри нокти, една дебела тояга и попита:

— Тя вещица ли е? Може ли да прави магии?

— Много би желала да може — потвърди Жана. — Но не това е най-страшното.

— Да не би да бълва огън? Или яде деца?

— И двете; ала не всякога успява. Защото, за наше щастие, бог е наказал лошавината й с глупост. Сине мой, ти не бива да казваш за всичко това никому нито дума.

— Ще запазя всичко за себе си, мила моя мамо, и ще внимавам какво правя, за да не ме изяде тя.

В този миг той бе изцяло погълнат от своите представи и затова не можеше да си помисли, че би могъл да ги забрави, както нямаше да забрави и думите на майка си.

— Дръж преди всичко здраво за истинската вяра, на която съм те научила! — каза Жана развълнувано и същевременно заплашително; момчето отново се изплаши и този път по-дълбоко.

Това беше първото нещо, което Анри чу от своята майка Жана д’Албре за Катерина Медичи; след това действително заминаха.

Най-отпред пътуваше една голяма стара каляска, облечена с кожа, където седяха възпитателят на принца, на име Ла Гошри, двама пастори и неколцина лакеи. После следваха шестима въоръжени ездачи, все протестантски благородници, след тях — подплатената с червено кадифе кола на кралицата, в която седеше Жана заедно с двете си деца и с три придворни дами. Кортежът завършваше пак с ездачи — придворни „от вярата“.

В началото на пътуването всичко си беше като у дома — и езикът, и лицата на хората, и местността, и яденето. Анри и малката му сестричка Катерина разговаряха през прозореца със селските деца, които подтичваха на известно разстояние подир колата. Поради юлската горещина колите останаха затворени. Няколко пъти нощуваха все още в собствената страна, също и в Нерак, втората кралска резиденция; там цялото протестантско население се събра вечерта около тях, пасторите четоха проповеди, пяха псалми. Известно време пътят им минаваше през Гийена, някогашната Аквитания, чийто главен град бе Бордо и където наместникът на френския крал бе Антоан Бурбонски, съпругът на Жана. А след това навлязоха в чужда земя.

Пред тях се разкриха земи, за които едно дете от Пиренеите дори не бе и сънувало. Как бяха облечени хората тук! И как приказваха! Разбираха ги, ала не можеха да им отговарят. Реките тук не бяха пресъхнали, както беше редно през лятото. Не виждаха вече маслинови дървета, дори и дребни магаренца срещаха все по-рядко. Вечерта кортежът се оказа сам сред непознати и протестантите поставиха стражи пред вратите, защото не можеха да се доверяват на местните католици. Предишния ден пасторите се бяха опитали да прочетат своята проповед, ала превишаващият ги по численост враг ги бе разгонил от голия молитвен дом, който се издигаше далече пред портите на града; кралицата на Навара също бе принудена да избяга набързо с децата си. Толкова по-голяма беше радостта им, когато намериха в едно населено място преобладаващо мнозинство от едноверци. Те посрещнаха Жана като пратеница на религията, очакваха я, защото вестта за нейното пристигане бе дошла много преди това, всички искаха да видят децата й и тя трябваше да ги покаже на народа, вдигайки ги високо нагоре. Пасторите проповядваха, хората пееха псалми, подредиха празнична трапеза.

Пътуваха вече осемнадесет дни, когато прекосиха Лоара край Орлеан. Заобиколиха града, въоръжени хугеноти приближиха конете си колкото можеше повече до кралската карета и стесниха още по-плътно кръга около нея, когато пристигнаха пратениците на френската кралица. Това бяха придворни, които учтиво приветствуваха Жана, ала й бяха довели лична охрана от католици и настояха те да яздят по-близо край колата, отколкото хугенотите. Хугенотите, от своя страна, нямаха намерение да отстъпят и се завърза ръкопашен бой. Малкият Анри се подаде през прозореца и насърчаваше своите на собствения си и на техния език и другите не можеха да го разберат. Излял се като от ведро дъжд разтърва биещите се, те се разсмяха по неволя и отново станаха учтиви. Небето виснеше мрачно над непривичните за децата тополи, които шумоляха под напора на вятъра. Тук беше хладно и през август и някак си зловещо.

— Какви са тези черни кули, мамо, и защо горят?

— Слънцето залязва зад двореца Сен-Жермен, където отиваме, дете мое. Там живее кралицата на Франция. Нали помниш всичко, което ти казах, и какво ми обеща?

— Помня всичко, мила майко.