Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (30)

Злата фея

Той бе изпратил да съобщят на старата кралица за пристигането си и когато бе готов, двама дворяни дойдоха да го съпроводят. Дълго вървя заедно с тях през двореца, без те да кажат нито дума, и той разбра, че те мълчат от предпазливост. От своя страна, той, който при друг случай щеше да ги отрупа с въпроси, сега бе зает с едно-единствено мрачно чувство, и то бе: омраза. Най-после двамата мъже разтвориха пред него вратите на приемната зала на кралицата, поклониха се почтително и го оставиха сам. И пред двете врати стояха на стража широко разкрачени по двама швейцарци, а онези, които пазеха вътрешната врата, държаха алебардите си кръстосани. И четиримата приличаха на каменни фигури, светлите им очи гледаха към празното пространство. Те нито можеха да видят, нито можеха да разберат думите на непознатия. Той спокойно можеше да извика: „Моята майка е била отровена!“

Тъй като трябваше да чака, на Анри хрумна да се скрие зад една завеса на прозореца. Отровителката не биваше да знае, че той е вече вътре, и реши да изненада израза на лицето й, когато тя влезе. Прозорецът обаче се оказа целият облян от обедното слънце, а отвъд добре поддържаната градина пред него се разкри светлата река и всичко, с което той вече се бе сбогувал навън — неподозиращият нищо шумен народ, високо натоварените с полюшващо се сено коли, скърцащи каруци и лодки. Погледът му се спря и на дългата, осветена от слънцето дворцова фасада, която завършваше с ъгловата стая, в която се намираше той: лицевата страна на двореца беше прекрасна, истинска прелест. Гледана от тази страна, сградата сякаш бе пренесена тук чрез вълшебство от някакъв бленуван свят. Почтеният град Париж криеше за новодошлия изненади, които съвсем не подхождаха на собствените му граждани. Гледката тук превишаваше по красота целия френски двор; тя сякаш го изваждаше от „Лувърския кладенец“, където тлееха останките на една кула над погребаните тук столетия. С една дума, тук пред него се разкриваше блестящата фасада на една мрачна древност. При тази гледка Анри Наварски разбра, че господарката на двореца беше наистина стара отровителка, но същевременно и същинска фея. Човек действително трябва да се пази от примките на пъкъла, а те могат да се крият и в една красива фасада. Пъклено изкушение за духа! — мина през ума на младия протестант или може би една покойница мислеше чрез живия мозък на своя син. Кралица Жана бе познавала тази зала, тук тя бе преговаряла за правата на своята вяра и на своя син, беше воювала, беше изчерпвала силите си и може би именно тук й бяха поднесли чаша с вода, в която ръката на старата фея бе притурила още нещо.

Анри рязко се извърна. Не бе чул никакъв шум, а междувременно Катерина Медичи бе стигнала със своята клатушкаща се походка чак до средата на залата. Той видя само очертанията на фигурата й, тъй като бе още заслепен от слънчевата светлина, докато тя вече бе съзряла младия човек и го разглеждаше внимателно. Но къде бяха ръцете й — нима тя ги криеше сред гънките на роклята си? Облечена цялата в черно, сега кралицата му заговори с похабения си глас.

„Тя обаче е жива!“ — помисли си озлобен синът на мъртвата. С омраза я чу да го уверява в голямата си мъка по загубата на добрата й приятелка Жана и колко много се радвала, задето той най-после е вече при нея. В това той не се съмняваше, но реши, че ще я накара един ден да съжалява. Междувременно очите му бяха вече привикнали с по-слабата светлина. Наистина тя криеше ръцете си! И в същото това време спомена за божията десница! Синът на мъртвата прехапа език, защото иначе нямаше да се сдържи да не извика: „Дайте да ви видя ръцете, госпожо!“ Но ето че тя сама ги показа! Измъкна късите си месести пръсти, които той така искаше да види, изпод гънките на роклята си и ги постави върху масата, зад която седна.

Анри направи в яда си няколко крачки, бързи и необмислени. Като защита старата кралица имаше пред себе си широката и масивна маса, а зад гърба си — четирима яки швейцарци с дълги копия в ръце. Тя нямаше защо да бъде неспокойна и гласът й прозвуча добродушно:

— Колко ми е мъчно за вас, млади момко! Осемнадесетгодишен — нали сте на толкова? — а вече кръгъл сирак! Занапред вие ще трябва да намерите в мое лице втора майка, която ще напътствува стъпките ви, защото стъпките на младите често биват прибързани. Аз знам, че вие ще ми благодарите някога за това, млади момко, защото по характер сте жив и естествен. Ние двамата заслужаваме да живеем във взаимно разбирателство.

Това беше ужасно. Стори му се, че на масата стои невидима отровната чаша и пръстчетата на старицата се промъкват към нея, а от устата й говореше бездната. Това беше някаква магия и тя трябваше да се развали! Сигурно съществуваха определени думи и знаци, които можеха да заставят това оловносиво лице с отпуснати бузи да се пръсне и да се разнесе из въздуха. В този миг на върхово напрежение Анри не мислеше за подобни фокуси: той изведнъж почувствува, че убийцата на неговата майка е достойна за съжаление; тя е също като развалините на кулата в „Лувърския кладенец“ — една жалка останка от отдавна погребани столетия. И въпреки всичко те скоро ще бъдат разчистени. Може би тя самата ще даде заповед за това. Същевременно тя и нейните потомци бяха издигнали вече красивата фасада на обляния в светлина от обедното слънце дворец. Само тя все още стои тук като олицетворение на нелепото и зло минало. А злото, щом е отживяло времето си, най-после става за смях, макар и да продължава да убива. Въпреки закъснелите си злодеяния то ни кара да го съжаляваме в безсилието и упадъка му!

Младият Анри възкликна звънко и уверено:

— Колко е вярно това, което казахте, мадам. Аз ще ви бъда благодарен някога, това е сигурно. Дано моите постъпки бъдат винаги също така естествени като вашите! А пък аз всякога ще се старая да се харесам на една толкова велика кралица, каквато сте вие.

Тя непременно трябваше да почувствува пресилената му ирония: той точно това целеше. И наистина нейните повехнали черни очи се напрегнаха и затърсиха да прозрат чертите му, които издаваха само младежки жар. Анри продължи под зоркия й поглед:

— Аз се надявам, мадам, че ще науча от вас нещо повече от това, което можаха да ми съобщят другите за края на моята бедна майка, кралицата. Тя бе имала щастието да бъде близка с вас и във всички свои писма моята бедна майка не бе пестила похвалите си по ваш адрес, мадам.

— Вярвам ви — отвърна Катерина. И тя си помисли за последните писма, в които Жана д’Албре се бе ласкала от мисълта, че ще може да я измести от властта, и които тя собственоръчно бе отворила и отново запечатала.

За същите писма мислеше в този миг и Анри.

Сега старата Катерина стана още по-откровена и почти любезна:

— Дете мое — рече тя. — Дете мое, ние не случайно сме двамата сами тук. Беше добре и правилно от ваша страна, задето потърсихте най-напред мен, защото иначе аз самата щях да ви извикам с предварителното намерение да ви дам сведения за смъртта на вашата майка, моята добра приятелка. Който не е осведомен, лесно превръща естествените събития в забулена тайна, която само го огорчава.

„Добре изиграно!“ — помисли си той и отвърна:

— Точно така, мадам, аз сам се убедих в това. Никой, който е виждал напоследък моята майка, кралицата, не е могъл да повярва, че нейният живот е застрашен.

— А вие, дете мое? — попита го направо тя, и то така майчински, както би могла да попита само най-праведната стара жена.

Тъкмо сега беше моментът! Той почувствува, че се намира тук само за да изрече тази единствена дума. Тъкмо сега следваше да извика „Убийца!“ Така си бе представял той разчистването на сметките си с мадам Катерина, преди да настъпи този миг. Вместо това обаче той се запъна. Силната му омраза се натъкна на някаква пречка, която той не познаваше досега.

— Очаквам вашите обяснения — чу се сам да казва за своя изненада.