Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (13)

Цената на сраженията

Наварският принц подтикваше възрастните най-после да нападнат. Той не искаше нито съвещания, нито речи. На приветствията на представителите на града бе отговорил:

— Аз не умея да говоря много, но ще направя нещо по-добро — ще извърша нещо!

Да види най-после врага, да отмъсти най-сетне и да се прояви, да изпита най-после тази наслада!

— Това е безобразие, мила майко, френският крал ти отнема всички владения и войските му покоряват нашата земя! Аз искам да се бия! Още ли ме питаш за кого? За тебе!

— Писмото до съда в Бордо моята добра приятелка Катерина си го е измислила; то трябва да ме лиши от всичките ми земи. Тук ме държали пленница, както твърди тя — сякаш тя самата не смята да постъпи така с мен! Не, това е убежище, а не затвор за мене, макар че не мога да напущам града и трябва да се откажа от ползуването на всичките си блага. Нека тази жертва бъде принесена богу! Да! Върви и победи неговите врагове! Сражавай се за него!

При тези думи тя хвана главата му с двете си сухи ръце. Формата и чертите на лицето му приличаха на нейните: високите му тесни вежди, благите очи, ведрото чело, тъмнорусите коси, твърдата малка уста, цялата тази крехка младост напомняше, сякаш по обратен път, нейния залез. Той беше здрав и добре сложен, плещите и гръдният му кош се развиваха добре, макар че той навярно нямаше да израсне висок. Носът му беше доста дълъг, засега само върхът му леко бе увиснал надолу.

— Пускам те с радост да тръгнеш на поход! — заяви Жана с дълбокия си кънтящ глас, който прозвучаваше така, когато тя се извисяваше над себе си.

Едва когато Анри си отиде и беше далеч, тогава тя си позволи тайно да си поплаче, да си поплаче на глас като дете.

Малко бяха онези, които плачеха открито в града Ла Рошел, когато войската на хугенотите премина през градската порта. Жителите на града се радваха, защото часът на бога и неговата победа беше близък. Повечето мъже бяха оставили близките си в далечните земи, бойната заповед ги бе откъснала от тях и сега те твърдо се надяваха, че ще завземат отново тези земи. Истинското избавление е да потеглиш на такава война!

Но стана така, че защитниците на правата вяра бяха победени. Католическата армия им нанесе две тежки поражения и то макар че те съвсем не бяха по-малобройни; и от двете страни стояха по тридесет хиляди души. Протестантите получиха подкрепления както от север, така и от южните области на Франция. Освен това те можеха да се надяват на помощ от страна на Оранския и на Насауския принц, а също и от страна на херцога на Цвайбрюкен. За вярата не съществуваха граници нито по отношение на земята, нито на езика, и който е за правдата, той е мой брат и приятел. Въпреки това обаче протестантите претърпяха две тежки поражения.

А стана така, защото Колини действуваше твърде бавно. Той трябваше да се придвижи много по-стремително към чуждестранните си съюзници, за да се пренесе войната във вътрешността на Франция. Вместо това той се остави врагът да го изненада още преди да бе напреднал много, повика Конде да му се притече на помощ и пожертвува принца от кралска кръв, само и само да се спаси войската. Конде падна край Жарнак, пронизан от изстрел из засада. Радостта сред редиците на войската на Анжуйския херцог беше голяма, показваха трупа на убития на гърба на една магарица, за да го видят всички войници и да се убедят, че изтребването на всички протестанти е близко. Анри Наварски, племенникът на убития, разбираше по-добре от всички каква беше божията промисъл. Сега вече беше дошъл неговият ред, той застана начело на войските.

Засега само бе яздил коня си и не бе вършил нищо друго, ала и това не беше малко. Не беше малко да препускаш срещу врага, напълно невинен, чист и неопетнен, докато врагът е затънал в грехове и трябва да си понесе наказанието за това. То си е негова работа, толкова по-зле за него, ние по цял ден, по петнадесет часа непрекъснато сме в движение, без да слизаме от конете, великолепни, неуморими, и не усещаме телата си. Вятърът го подемаше, той политаше, погледът му ставаше все по-ясен и по-остър, той виждаше надалеч, както никога дотогава, защото сега имаше враг пред себе си. Ала ето че неочаквано врагът престана да се чувствува само в полъха на вятъра и да се намира в далечината. Той възвести присъствието си с едно гюлле. Ехото от изстрела беше слабо, ала ето, гюллето действително лежи на земята, тежко и от камък.

В началото на всяко сражение Анри изпитваше страх и трябваше да го преодолява.

— Ако не знаехме страх — поучи го един пастор, — нямаше да можем да го преодоляваме за слава на бога!

Анри овладя възбудата си и застана на същото място, където бе паднал първият убит. Така бе постъпил и баща му Антоан и бе паднал прострелян, Анри не бе застигнат от куршум, страхът му се разсея и той потегли с войските си, за да заобиколи вражеската артилерия. Успееха ли, това щеше да бъде хубав номер!

Сега чичо му Конде не бе вече между живите и грижите и отговорността изведнъж се стовариха върху плещите на безгрижното момче. Майка му Жана побърза да дойде и сама го представи на войските си като техен вожд — най-напред на кавалерията, след това — на пехотата. Анри се закле в душата си, в честта и в живота си, че никога няма да отстъпи от правото дело и думите му бяха изпратени от всеобщи възгласи. За сметка на това обаче занапред той трябваше не само да язди срещу вятъра, но и да заседава в Съвета. Това би било твърде уморително, ако не съществуваха веселите шеги. Едно писмо до Анжуйския херцог му достави голямо удоволствие. Така се наричаше вторият още жив син на Катерина, наричан по-рано „монсеньор“, също Анри на име, единият от тримата Анри от времето на учението им в Париж. Сега двамата стояха един срещу друг на бойното поле.

Този Анри му бе писал високопарно и поучително, припомняйки му дълга и подчинението, които очакваше от него кралството. Всичко това би минало някак незабелязано, ала надутият тон — а може някой секретар, сигурно чужденец, да бе обработил старателно стила на писмото, или монсеньор Анри — ако той сам го бе писал — не може вече да се откаже от прекалената превзетост и изтънченост също като сестра си Марго! В своя отговор Наварският принц се надсмя над цялата изискана кралска фамилия. Той отвърна, че авторът на писмото се изразява като чужденец, който не познава говоримия език на хората от народа. А в края на краищата правото дело непременно е там, където се говори правилна френска реч!

Анри се позова на езика и на стила. По този начин той обърна внимание върху нещо, което сам не съзнаваше; той самият бе роден другаде и речта, на която бе проговорил, не бе съвсем същата. По-късно той бе изучил говора на кралския двор, на съучениците си, а накрая — на войниците и на народа, и последният му бе най-скъп.

— Френският език най-ми е по сърце! — ще възкликне той по-късно, когато отново ще си припомни произхода си. Засега той предпочиташе да си мисли, че този език е бил именно езикът на детството му и единственият за него. Той спеше в сеното заедно с войниците си, когато това се налагаше, и дори не сваляше дрехите си, миеше се не по-често от тях, миришеше и ругаеше като тях. Една определена гласна той все още произнасяше различно от тях, ала сам не искаше да осъзнае това и съвсем бе забравил как на времето в училищния двор другите двама Анри се побутваха и му се надсмиваха, задето произнася думата „лъжица“ в мъжки род. Той и сега я изговаряше погрешно.

Понякога Анри ясно разбираше грешките във военната стратегия, които допускаше Колини. Това се случваше, когато любовта към живота и ездата не обладаваше изцяло момчето. Обикновено на него му се струваше, че е по-важно да се бие, отколкото да спечели битката, защото животът беше дълъг и весел. Беше длъжен да почита адмирала, възрастен вече човек, защото той бе изучил добре военното дело; а само пораженията, победите и дългогодишният опит — всичко това, събрано заедно, дава знанието. Ала на Колини — този истински бог на войната, надянал маската на трагичен паметник, Анри не можеше да доверява съмненията си и говореше за тях само с братовчед си Конде, синът на падналия принц от кралска кръв, когото Колини бе пожертвувал.

Двамата младежи бяха на едно мнение по една точка, която винаги сплотява младежта: старият си бе изживял времето. Нищо вече не му се удава — и щом като заговорихме за това: къде всъщност бяха неговите успехи? Нека не си слагаме грях на душата! Някога — както всички стари хора си спомнят — той бе спасил Франция във Фландрия, как ли се наричаше онзи град? Тогава херцозите Гиз бяха настояли да се обяви война на Филип Испански, нашия изконен враг. Всъщност това са истории, случили се преди наше време, кой ли ги помни още? Господин адмиралът посъветвал да не се предприема походът и успял в последния миг да предотврати поражението, като лично се затворил в неукрепения град; но кого наградиха за това? Не него, а херцозите Гиз, виновниците за войната. Това е много по-лошо, отколкото ако той бе отстъпил веднага — а, да, Сен Кантен се наричаше градчето, — ако той веднага бе отстъпил онова градче на испанците! Но като няма човек късмет…

Което е истина, си е истина: на времето той бе отнел Булон от англичаните. Това още се помни. Той бе командувал част от френската флота и когато аз реех поглед от скалите на Ла Рошел далеч към Новия свят, не можех да не си помисля, че пръв от всички французи именно господин адмиралът се бе заел да създаде френска колония. Четиринадесет души емигранти отплували заедно с двама пастори за Бразилия и, разбира се, нищо не излязло от това. И с него бе станало така, както с повечето други: той бе сторил всичко, което бе по силите му, и бе изгубил. Така е, като няма човек късмет…

Той често бе жънал победи — така е; но това бяха победи срещу краля на Франция, когото той вечно бе искал да помири с протестантските му поданици и да го спаси от ръцете на рода Гиз. Затова господин адмиралът трябваше непрекъснато да сключва нетрайни договори и войната всеки път започваше отначало. Със своята умереност той искаше да докаже, че в края на краищата не е никакъв подстрекател срещу краля — и въпреки това бе искал дори да плени Карл Девети и кралят никога няма да забрави и да му прости, задето се бе наложило да бяга заради него. Човек или трябва да бъде бунтовник в името на бога срещу краля, или да не повежда войските си към Париж — и да не се оставя да го поведат за носа, вместо да завземе столицата на кралството, да я ограби и да срине със земята целия кралски двор! Вместо това всеки път когато някаква опасност надвисне над двора, се издава кралски едикт, който обещава верска свобода на протестантите, и още на другия ден го нарушават. И дори те да го спазваха, какво спечелиха нашите братя по вяра? Хугенотът е длъжен да мине на кон или пеша двадесет мили, когато иска да отиде на богослужение: толкова малко молитвени домове му е разрешено да има. Не ми се нрави, когато някой побеждава напразно.

Разбира се, той е прекрасен пълководец и защитник на вярата. Ние, протестантите, сме малцинство и ако те все пак се страхуват от нас, страхуват се от господин адмирала, и ако ни изпращат посредници да преговарят с нас, то те ни питат: наясно ли сте вие, че не бихте представлявали никаква сила за кралския двор, ако господин адмиралът не беше с вас? Но погледни го все пак, какво ще му остане от всичките успехи след преживяния в постоянно благородно напрежение живот? До някогашната победа при Сен Кантен, която впоследствие му донесе толкова много беди и толкова много облаги на рода Гиз, казват, че той бил фаворит с голяма власт. По това време покойният сега крал бил още жив, той обичал Колини, направил го богат и мадам Катерина все още нямала думата, а синът й Карл бил дете. Това били дните на неговата слава, но ние не сме били там. Сега сме тук, ала какво става именно сега, докато ние разговаряме? В този момент те разпродават на търг в Париж неговите мебели, които са ограбили от двореца му в Шатийон, преди да го подпалят. Те го осъдиха да бъде удушен и обесен на Плас дьо ла Грев като бунтар и заговорник срещу краля и държавата му. Имотът му бе конфискуван, отнеха правата и честта на децата му и онзи, който го предаде на властта жив или мъртъв, ще получи награда петдесет хиляди екю. Ние, младите, наистина не бива да забравяме: господин адмиралът избра всичко това в името на правата вяра и се бе оставил да го унизят за слава на бога. Защото инак това би било непростимо!

— Той уби стария херцог Гиз. Това поне направи заради себе си и всъщност то именно ми харесва най-много у него. Човек трябва да си отмъщава! — каза младият Конде.

Братовчед му Анри отвърна:

— Аз не мога да понасям убийците, а господин адмиралът не е убиец. Той само не е възпрял убийците.

— А какво казва съвестта му за това?

— Че това са различни неща — отвърна братовчедът Анри. — Да извършиш убийство е ужасно. Да изпратиш убийци някому — не е разрешено. Да не ги спреш обаче, това е възможно, макар че аз не бих желал да се окажа в подобно положение. Въпреки това Лотарингският кардинал би трябвало да изпие цяла бъчва вода. Само той и неговият род са виновници за всички беди на Франция. Те предават кралството на Филип Испански, за да ги постави той на трона. Единствено те предизвикват срещу нас, протестантите, ненавистта на краля и на народа. Освен това те искаха да убият Колини, те сами започнаха боя, ала той ги превари. Може би той не биваше да отрича това. Аз, от своя страна, вярвам, че бог го оправдава.

Конде не се съгласи с него, защото мислеше не само за убийството на херцог Гиз, а и за баща си, който бе паднал жертва при Жарнак заради Колини.

— Господин адмиралът не обичаше баща ми, според него той бил имал твърде много любовници. Инак нямаше да остави да го убият. Ала господин адмиралът много добре умее да влиза в съгласие със съвестта си и ти сигурно от него се учиш да постъпваш така — рече момъкът предизвикателно.

— Смъртта на твоя баща беше необходима заради победата на религията — обясни му Анри съчувствено.

— И заради твоята! Оттогава ти си първият принц измежду всички нас.

— Та аз бях първият и преди това, по рождение — отвърна бързо и неочаквано остро Анри. — За жалост това не принася никаква полза, щом като нямаш пари и имаш силни врагове; и особено когато трябва да се биеш като беглец, когото те искат да заловят. Какво правим ние, за да променим всичко това? Нападаме ли? Аз — да! На двадесет и пети юни, никога няма да забравя тази дата, това беше моят ден и моята първа победа. Ала мога ли да се похваля пред стария с първата си победа?

— Освен това битката беше съвсем незначителна. Адмиралът щеше да ти отговори, че макар ти да си се позабавлявал добре при Ла Рош Абей, ние все пак трябваше да се скрием на добре укрепени места и да изчакаме немците. И какво стана, когато немските конници най-после пристигнаха?

Конде повиши злобно глас:

— Тогава ние побързахме да изпратим колкото може повече войска на Наварската кралица, за да прочистим нейната страна от врага. Сега си плащаме за това.

— Ти нищо не плащаш. Всеки ден се влачиш с момичета.

— Ти също.

Двамата младежи отпуснаха юздите на конете си и пристъпиха напред, за да се погледнат съвсем отблизо право в очите. Конде дори сви юмрук. Анри се направи, че не вижда; после най-неочаквано прегърна с две ръце братовчед си и го разцелува. А наум си каза:

„Малко е завистлив, малко е слабоват, но поне ми е приятел, а ако не е, трябва да стане!“

Конде също прегърна братовчед си. Когато се пуснаха, неговите очи бяха сухи, а на Анри — овлажнени.

Изпращането на войски в Беарн се оказа полезно, тъй като те удържаха там победа. Това трябвало да накара господата в Париж да се позамислят — подхвърли синът на Жана, пък и мадам Катерина трябвало да поизстине малко под тлъстите си старчески меса. Ние стоим с по-голямата част от войската в Поату, на половина път към столицата на кралството, и ще го завладеем на всяка цена! Още сега!

Двамата младежи помолиха да влязат при адмирала и Колини ги прие, макар че му беше трудно да прояви пред тях пълна увереност и непоколебимо упование в бога: твърде много удари бе стоварил бог върху него именно сега. Ала старият протестант се оказа силен в нещастието, готов да издържи всички изпитания, които му поднасяше съдбата. Никой нямаше нужда да знае колко нещастен се чувствуваше той, когато останеше сам през няколкото часа на нощта и когато не можеше да намери дори пътя към бога. Той слушаше замислен думите на възбудените младежи.

Братовчедът беше по-необуздан от Анри. Твърде непочтително той заяви на Колини, че трябва да тръгне към Париж. Нарече го нерешителен, задето не предприема нищо и държи в обсада град Поатие, без да може да го превземе. А през това време врагът събира силите си.

Адмиралът наблюдаваше двамата младежи — този, който се изказваше така буйно, и другият, който мълчеше и изчакваше. Опитният мъж много добре знаеше чие желание и мисли изразяваха тук пред него; затова той не отвърна на Конде, а на Навара. Обясни му, че позициите на врага по пътя му за Париж са твърде силни и че сам той не е могъл да предприеме нищо друго, освен да установи връзка със своите изпратени на юг войскови части и — тук той вдигна пръст — той трябвало да се погрижи, щото чуждите войски да получат заплатите си. Иначе щели да му избягат. Сам той бе пожертвувал вече семейните си накити, за да не допусне конниците сами да тръгнат да си търсят заплатите. Но не спомена за това. Един християнин не се кичи с жертвите, които принася, още по-малко — един горд мъж. Затова Колини остави младия принц да говори и да го обвини несправедливо.

— Вие разрешавате на войниците да грабят страната. Господин адмирал, аз съм още млад и не познавам войната така добре както вие. Но аз не съм си я представял така — чужденците, вместо да се бият заедно с нас, да палят селата ни и да измъчват до смърт нашите селяни, за да измъкнат от тях всичко, каквото имат. Народът избива мародерите от вашата войска като вредни зверове, а ние, от своя страна, си отмъщаваме всеки път още по-жестоко на хората, който говорят нашия език.

— Но те не изповядват нашата вяра — отвърна протестантът с мрачно набръчкано чело.

Анри стисна зъби, защото инак щеше да изрече думи, които той с ужас чу в душата си, тъй като това бяха думи против религията.

— Всичко това не може да бъде божията воля! — каза той.

Колини отвърна решително:

— Каква е божията воля, мой принце, ще можете да разберете след края на похода. Така или иначе бог ме запази за нови дела: защото стражата ми отново залови един убиец, който Гиз са изпратили срещу мен.

След този разговор той реши да държи занапред този критично настроен младеж колкото се може по-далеч от себе си. Преди битката за Монконтур, която отново му бе съдено да загуби, той заповяда на двамата принцове да останат за по-голяма сигурност в тила, макар че единият кипеше от гняв, а другият проля горчиви сълзи. После отново се появи Жана д’Албре и свикаха Съвета. След новото поражение протестантската войска бе намаляла е още три хиляди души и Колини нямаше друг избор, освен да се отправи на юг, вместо да заповяда по-малката част от войската му да се придвижи към него на север.

Както винаги, Жана и този път доведе със себе си своите пастори. Тя води тайни разговори с Колини, при които вече падналият духом човек отново се превърна в победител. Защото победата, която ние носим в себе си, е първото условие, за да последва истинската победа — така го уверяваше Жана. После нейните пастори запяха своите псалми и армията и нейният пълководец отново се почувствуваха благочестиви и силни.

Последва един усилен преход, при който твърде отдалечените една от друга части на армията действително се съединиха. След това обаче протестантите прекосиха цялата страна на север, чак до графство Невер. От този момент те вече заплашваха Париж. Кралският двор веднага се раздвижи. И докато войските напредваха, двете дами Катерина и Жана подеха преговори. Войската все още напредваше, когато мирът бе подписан и настъплението бе преустановено. Сключеният договор осигури на протестантите свобода на вероизповеданието.

Анри се радваше заедно с майка си, защото я виждаше щастлива. Дори той самият се чувствуваше щастлив, докато не се замислеше. По време на настъплението обаче той се бе разболял и се бе наложило да остане в някакъв град, където бе имал достатъчно време да си припомни всички ужаси на тази война и завинаги да ги запечата дълбоко в съзнанието си. Може би той се беше разболял именно в резултат на зверствата на протестантската армия, също както навремето бе изглеждало, че го е хванала шарка само защото го бяха принудили да приеме католическата вяра.

Той не скри пред адмирала вътрешните противоречия, които го терзаеха. Каза му:

— Господин адмирал, нима вие наистина вярвате, че свободата на съвестта може да бъде наложена чрез договори и декрети? Вие сте голям пълководец, успяхте да избегнете удара на врага и застрашите краля на Франция в собствената му столица. Въпреки това народът на провинциите, в които ние всяхме несигурност, и занапред ще нарича хугенотите метежници и няма да ни остави да се молим спокойно там, където сме убивали и грабили.

Победителят Колини отвърна:

— Принце, вие сте още твърде млад и освен това лежахте болен, докато ние напредвахме. Хората забравят много бързо всичко и единствено бог ще си спомня онова, което ние трябваше да извършим в името на неговото дело.

Анри не повярва на тези думи, или пък — толкова по-зле — помисли си той, — ако и бог бе видял като него същите картини, всичките онези нещастни хора, които увесваха във въздуха, за да ги накарат да кажат къде са парите им, като при това палеха огън под краката им! За да не каже излишни думи, той се поклони пред победителя и си излезе.