Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (23)

Исус

Анри още препускаше през страната, както трябва да препуска един принц, било към бойното поле, било защото ще се жени. Анри Наварски щеше да се ожени за Маргарита Валоа и трябваше да прекоси на кон пътя от своята Гаскония до Париж, но той имаше яки бедра. Четиринадесет и повече часа не слизаха ездачите от седлата, ако се наложеше, като щадяха конете, защото не всякога имаха пари за нови.

Заобиколен винаги от другарите си, Анри яздеше най-отпред, а подир него — цялата му свита. Той никога не оставаше сам. Яздеха все заедно, живееха сред тропот на копита и дъх на конска пот, както и сред миризмата на собствените си тела, облечени в загрята кожа и влажно сукно. Не само неговият бял жребец летеше напред, а и цялата дружна свита от тези млади благочестиви и дръзки, търсещи приключения едноверци се движеше с невероятна бързина, съпровождайки своя млад господар като в приказките от село на село. Дърветата цъфтяха в бяло и в червено, от синьото небе повяваше лек ветрец, младите, жадни за приключения мъже се смееха, пееха и спореха. Понякога слизаха от конете, дъвчеха лакомо големи комати хляб, а червеното вино само се изливаше в гърлата им и беше за тях близко и родно, както въздухът и земята наоколо. Девойките с позлатена от слънцето кожа сами идваха и сядаха върху коленете на непознатите ездачи със смугли лица. Младите мъже караха девойките да пищят или да се изчервяват, някои с бързите си прегръдки, други — със съчинените си по пътя стихове, които бяха не по-малко дръзки. Останали сами, докато яздеха, те често спореха за религията.

Всички около Анри бяха малко под или над двадесет години, всички бяха буйни, върли противници на общоприетия ред и на властниците. Според тях властниците се бяха отрекли от бога. Бог мислеше съвсем различно от тях, той разсъждаваше само като тези двадесетгодишни смелчаци. Затова всички бяха сигурни в правотата на своето дело и не се страхуваха дори от дявола, а още по-малко от двора на Франция. Докато яздеха още през южните краища на страната, възрастни хугеноти им препречваха пътя, вдигаха ръце нагоре към небето и заклеваха Наварския принц да се пази и да внимава. Той много добре знаеше колко недоверчиви ги бе направил дългогодишният им опит.

— Но, приятели мои, сега всичко ще се измени. Аз ще се оженя за сестра на краля. Вие ще получите свободата да изповядвате правата вяра, давам ви своята дума!

— Ние ще извоюваме свободата! — викаха ездачите около и зад него.

— Властта на народа!

— Правото! Правото!

— А аз казвам: свободата!

Това бе най-тежката им дума. Окрилени и въоръжени с нея, те препускаха на север. Мнозина, а може би и повечето от тях направо си въобразяваха, че вече бе дошъл техният ред да сменят властта и в удоволствията всички, които според тях сега бяха свободни и щастливи. Анри много добре ги разбираше, той лесно разпознаваше този вид хора сред множеството и ги обичаше, защото с тях лесно се живееше. Но те не бяха неговите приятели. Приятелите са по-сложни същества, общуването с тях е много по-напрегнато и по-несигурно и винаги те кара да бъдеш готов да отговаряш за постъпките си.

— И така — каза Агрипа д’Обинйе, докато яздеха всички вкупом — ти не си нищо друго, принце, освен онова, което добрият народ е направил от тебе. Това не ти пречи обаче да се извисиш над него, защото понякога творението е по-съвършено от твореца; тежко ти обаче, ако се превърнеш в тиран! Да се опълчат срещу отявлен тиран бог дава право дори на най-низшите служители.

— Агрипа — отвърна Анри, — ако ти си прав, аз кандидатствувам за някое от най-низшите чиновнически места. Но това са пасторски мъдрувания, а един крал си остава винаги крал.

— Радвай се, че си само принц на Навара!

Д’Обинйе беше дребен, не стърчеше над главата на коня дори и колкото Анри. Като говореше, той размахваше разпалено ръката си с дълги пръсти и крив палец. Устата му беше голяма и с подигравателна извивка, очите гледаха любопитно: един светски младеж, който обаче още тринадесетгодишен се бе опълчил, когато поискаха да му отнемат протестантската вяра, а на петнадесет години се бе сражавал за религията под водачеството на Конде. Анри бе на осемнадесет, Агрипа на двадесет, но те отдавна вече бяха станали другари, сто пъти досега се бяха карали, сто пъти се бяха сдобрявали.

Агрипа беше от дясната страна на Анри. От лявата обаче сега се извиси един ясен и строг глас:

Крале, открай сте роби на алчност късогледа:

убивате невинни, разпалвате пожари

със цел една-едничка — да мръднете на педя

на собственото кралство зад границите стари.

 

О, съдии, спокойно от столове свещени

обществени имоти продавате безправно.

Та мигар челядта ви ще тачи съкровено

наследството, което откраднали сте явно?!^[1]

— Приятелю Дю Барта — рече Анри, — коя е причината петел с твоята доброта да намира толкова горчиви думи? Девойките ще бягат от тебе!

— Че аз на тях не им говоря такива думи! На теб, драги принце, ги казвам.

— И на съдиите. Дю Барта, не забравяй съдиите. Иначе ще ти останат само твоите жестоки крале.

— Вие сте жестоки от слепота, а ние всички сме хора. Всички трябва да започнем да ставаме по-добри. От момичетата — не, от тях още не мога, но от галантните стихове искам напълно да се откажа. За в бъдеще ще пиша само духовни строфи.

— Нима си решил вече да умираш? — попита младият Анри.

— Един ден аз ще падна в бой за тебе, Навара, и за божието царство.

След тези думи Анри замълча. Заради тях запомни и стихотворението: „Крале, открай сте роби на алчност късогледа!“ — и реши в себе си никога хора да не лежат мъртви по бойните полета, за да изплащат разширените граници на неговото кралство.

— Дю Барта — заповяда неочаквано той, — изправи се на коня си колкото можеш най-високо!

Дългият дворянин изпълни заповедта и неговият принц погледна нагоре към него иронично и с възхищение.

— Виждаш ли там от горе вече милата мадам Катерина с нейния огромен дом на веселието? Нейните красиви придворни госпожици ви очакват.

— А тебе не те ли очакват? — попита Агрипа д’Обинйе и намигна многозначително. — О, не, какво говоря, ти си добродетелен годеник. Но доколкото те познавам…

Всички се разсмяха. И най-силно от всички Анри.

Зад тях някой извика:

— Внимание, господа! Любовните наслади във френския двор са подредили вече не един и двама, та да ги помнят до края на живота си.

Тези думи предизвикаха още по-силен смях. Някой от по-задните конници обаче изтика своя кон между другите и коня на принца. Не обърна внимание на това, че те веднага настръхнаха, готови да подхванат свада. Лицето на излезлия напред момък беше най-изразително от всички, ала изглеждаше дребно, защото високото чело сякаш го сплескваше. Очите му бяха чели много и вече гледаха тъжно през двадесет и четвъртата година от живота на господин Филип Дю Плеси-Морне, комуто беше съдено да живее седемдесет и четири.

— Току-що получих заповед от бога! — съобщи той на принца. — Една моя реч ще накара Карл Девети да оповести свобода на вероизповеданията и да поведе нидерландци срещу Испания.

— Отстъпи речта си на господин адмирала! — посъветва го Анри. — Той ще ги накара да го изслушат. От нас те още не се страхуват. Но аз се надявам, че скоро и това ще стане.

Те можаха спокойно да говорят за всичко това помежду си, тъй като всички наоколо бяха заети изцяло с изброяване на удоволствията, които ги очакваха в кралския двор. Споменаваха шумно и за опасностите и привеждаха примери. Някой изрече името на опасната болест: на тази дума Филип Морне откликна буйно с цялото си същество и извика:

— Нека да се заразя! Но Карл Девети трябва да даде свобода на вярата!

— Но ти ще изглеждаш ужасно!

— Случва се да изглеждаме ужасно: но какво представлява това в сравнение с вечността! Нима и Исус не е опозорен човек, разпнат бог, а ние вярваме в него! Вярваме в неговите ученици, които са измет на човечеството, и то евреи! Та какво друго е оставил той, освен една окаяна жена, един срамен спомен и славата си на глупец сред собствения му клан? Щом императори са се борили срещу неговото учение с меч и със закон в ръка, представете си колко повече се е борил всеки сам със себе си! Плътта срещу духа! И въпреки това народите са се подчинили на думата на неколцина мъже и цели царства се прекланят — кому? — на един разпнат Исус. Исус! — извика Морне така силно, че всички нададоха ухо и се огледаха да видят от коя страна ще се яви призованият.

Защото никой от тях не се съмняваше, че той може да се появи и да се присъедини към дружината, щом удари часът.

За всеки от тях неговите рани бяха още пресни и все още кървяха, а сълзите на двете Марии течаха непресъхващи. Голгота — те я виждаха оттук със своите земни очи, — един гол белезникав хълм, а зад него струпани тъмни облаци. Те яздеха сред Исусовите маслинови и смокинови дървета и бяха присъствували на сватбата в Кана Галилейска. Историята на неговия живот се сля с тяхното настояще и те за пръв път го усетиха като част от себе си. Той беше един от тях, само че ги превишаваше по святост и също както се бе осмелил да го изрече Дю Плеси-Морне, с позора си. И ако синът человечески се подадеше иззад очертанията на отсрещната канара, за да застане начело на тяхната дружина, тогава той нямаше да язди смешно магаре, а истински боен кон, щеше да бъде облечен в кожен елек и доспехи, а те щяха да го заобиколят и да му кажат:

„Сир! Последния път вие бяхте по-слаб от враговете си и трябваше да се оставите те да ви разпънат на кръст. Този път, заедно с нас, вие ще победите. Избийте ги! Избийте ги!“

Така щяха да извикат тези обикновени и простички хора от групата хугеноти, ако Исус би се явил жив сред тях. На мястото на юдеите или на римските воини от миналото те щяха да поставят своите съвременници паписти и щяха да мислят главно как да забогатеят за тяхна сметка. Само че нито принц Анри, нито неговите най-близки приятели си представяха така просто всичко. Тях ги обземаха съмнения, щом си помислеха за появата на Исус. Дю Барта попита другарите си дали всъщност, ако Исус действително се върне отново и трябва да започне живота отначало, ще бъде правилно да го посъветват да не се остави да го разпънат, след като така е било предопределено заради благото на цялото човечество? Той приведе дългата си фигура, защото никой не му отговори. Дю Плеси обрисува с още по-ярки краски отпреди малко как той си представя позора на разпнатия и повтори, че именно в това се заключавала неговата сила и неговата слава. Въпреки сократовското си лице Дю Плеси-Морне беше склонен винаги към крайности и при това се радваше на най-добро здраве, така че успя да доживее до седемдесет и четвъртата си година. Бедният Дю Барта страдаше от слепотата и от лошавината на хората, както и от съзнанието за невъзможността да се поправи нещо на този свят или поне да знае как да стори това; затова той скоро щеше да загине, макар и сред грохота на една битка. Що се отнася до Агрипа д’Обинйе, той бе обладан от стихиен вътрешен кипеж в същия миг, когато Дю Плеси бе призовал със силен глас Исус. От този миг Агрипа съчиняваше стихове и вече беше почти готов, щом Исус се появеше, да го поздрави с римуваната си реч. Всичко, което Агрипа съчиняваше, бе рожба на мига и на страстта му. То го правеше изцяло щастлив и затова именно толкова много го харесваше неговият принц. От друга страна, Анри имаше слабост и към Дю Барта и неговата безпределна вярност. Дю Плеси пък го увличаше със своята склонност към крайностите.

Дълбоко в себе си Анри знаеше най-добре от всички, че едва ли можеше да се мисли, че Исус ще слезе сред неговите другари и при него самия. Според него те нямаха право на подобна награда за това, че не бяха католици. Нищо не му доказваше, че бог предпочита протестантите, макар че може те действително да го обичаха повече. Независимо от тези размишления, които задържа само за себе си, той споделяше всички чувства на другарите край себе си. Откакто Дю Плеси бе призовал Исус, очите на Анри се бяха напълнили със сълзи. Ала той не беше сигурен дали те действително бяха предизвикани от мисълта за бога. Докато напираха в гърдите му и се изкачваха нагоре към гърлото — може би да. Когато нахлуха в очите му обаче — вече не. Тогава образът на Исус бе изместен от лика на кралица Жана и Анри заплака, защото видя с вътрешния си взор майка си по-бледа от когато и да било. От дълго време тя бе тръгнала на път заедно със своите проповядващи пастори през страната, без да има къде да положи глава като Исус, бе мразена и презирана също като него, бе приела борбата, променливото бойно щастие, безпокойството и бягството: тя, една жена, неговата мила майка. Какъв тежък път бе поела тя за своята вяра! Може би сега той я бе отвел на Голгота. Защото при всички случаи тя бе в ръцете на Катерина, след като господин адмиралът бе разпуснал протестантската войска и сега само заплашваше старата кралица. Докато следващият поход не я изправеше пред нова опасност — така бе заповядала Катерина. Дори пътуването по повод своята женитба Анри бе предприел фактически по нейна заповед: той не се заблуждаваше по този въпрос. Този млад човек обикновено здраво се държеше за фактите и нито вярата можеше да го отклони от тях — като Колини например, нито упорството в името на възвишена цел — като неговата майка, кралица Жана.