Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (22)

През същото утро

Същото това утро изгря розово, с оранжеви оттенъци в градината на Нерак, където изненада Анри Навара, който все още не можеше да се отдели от Фльорет, седемнадесетгодишната дъщеря на градинаря.

— Трябва да вървиш, любими! Баща ми ей сега ще стане: какво ще си помисли, ако те види тук?

— Нищо лошо, сърчице мое. Един верен слуга на моята майка не може да допусне, че аз искам да го огорча.

— Ти няма да го огорчиш, щом като ме обичаш. Мен обаче много ще ме огорчиш сър заминаването си.

— Но един принц трябва непрекъснато да пътува из страната си — веднъж отива на бой, друг път…

— Къде отива той другия път?

— Това ти няма защо да го знаеш, Фльорет. То не би те направило по-щастлива, а ние двамата с теб трябва да бъдем щастливи дотогава, докато няма да можем да бъдем повече заедно.

— Наистина ли? Наистина ли си щастлив при мене?

— Никога досега не съм бил толкова щастлив! Нима съм виждал някога досега такова красиво изгряващо утро? То е красиво като твоите бузи. Аз никога няма да го забравя. Нито едно-единствено от всички цветя тук никога няма да избледнее в спомените ми!

— Утрото е късо, а и цветята скоро ще увехнат. Но аз ще остана тук и ще те чакам. Накъдето и да заминеш, каквото и да ти се случи, спомняй си за мене… и за малката стаичка, в която влизаше уханието на градината, докато ние с теб се обичахме, спомняй си и за моите устни, които ти…

— Фльорет!

— … целуна сега за последен път. А сега върви, защото ще дойдат да те вземат от мен, а аз не искам други да видят погледа, с който ти ще се разделиш от мен.

— Да потопим тогава последния си поглед в кладенеца! Ела, Фльорет! Прегърни ме през рамо! А аз ще те прегърна през кръста! Сега ще погледнем заедно надолу към огледалото на водата, където нашите погледи ще се срещнат. Ти си на седемнадесет години, Фльорет.

— А ти на осемнадесет, мило момче.

— И когато станем много стари, този кладенец още ще си спомня за нас, дори и след смъртта ни!

— Анри, аз вече не виждам лицето ти.

— И твоето се замъгли там долу, Фльорет.

— Но аз чух как падна вътре една капка. То беше сълза. Дали тя беше моя, или беше твоя?

— Нашата сълза — каза отдалечилият се вече от нея негов глас, докато тя бършеше лицето си.

— Фльорет! — беше неговият последен вик.

После той съвсем изчезна и тя много добре разбра, че не бе извикал на нея; само бе отпратил името на прекарания заедно с нея, отминал вече час към следващия, който бе неизвестен за нея и в който лекият зов на нейното име щеше скоро да се разнесе.

Анри яхна коня си. Майският ветрец облъхна приятно високото му право чело, леко хлътналите слепоочия и нагъна тъмнорусите му къдрици. В стаичката на девойката той не бе успял да приглади косите си и сега те се начупиха естествено. Още сто метра нежните му очи запазиха следите на раздялата, после ездата ги избистри. Той захапа с устни едно цветче: това все още беше Фльорет. Когато се присъедини към свитата си, цветенцето падна от устните му.

А зад него Фльорет, дъщеря на един градинар и седемнадесетгодишна, се зае с всекидневната си работа. Тя върши това още двадесет години, после умря: по това време нейният любим беше вече велик крал. Тя никога не го видя повече или поне само като голям господар, който веднъж се върна по неведомите пътища на съдбата в родния си град Нерак, за да се отдаде отново тук на щастието, ала този път с друга. Защо се случи така, та всички въпреки това разправяха, че тя била умряла заради него? С течение на времето те дори върнаха смъртта й назад към деня, когато той я бе напуснал, и разказваха, че още тогава тя се била хвърлила в кладенеца: същият този кладенец, над който някога двамата — тя седемнадесет, той осемнадесетгодишен — бяха стояли приведени един до друг. Откъде бе излязла тази приказка? Нали никой не ги беше видял?